Букв. достоен (санск., пали архант, кит. луохан, яп. ракан).
Архат е монахът, който е достигнал просветление и нирвана и не се завръща вече в цикъла на трансмиграциите (в самсара). Архатът става централна фигура и остава такава в будизма хинаяна. Преодолял обвързаностите на земното, освободен от пороци, господар на самия себе си, обуздал желанията си и достигнал религиозната цел, той въплъщава религиозноантропологичния идеал в хинаяна (тхеравада), възприеман е като висш човек (уттарамануша), дори като светец.
Такъв смисъл се влага в „архат“ като епитет на Сидхарта Гаутама Буда. Архатът според тхеравадините (стхавиравадините) е постигнал висше знание, мъдрост и поради това го смятат за непогрешим. Той знае всичко, не се съмнява в нищо, контролира желанията си дори насън. Нищо не може да отмени необходимостта от последователно изминаване на степените на осмократния път.
Архатството се достига чрез последователно възхождане, при което се различават четири равнища на освобождение (съответни на четирите дхяни или равнища на медитация):
1. „влязъл в потока“, който води към нирвана (шротапатти, „придобиване на слух“; на адепта предстоят още седем прераждания);
2. „още веднъж завръщащ се“ в кръговрата на преражданията (сакридагамин);
3. „незавръщащ се“ в кръговрата на преражданията (анагамин; предполага се рождение „на небесата“);
4. архат. След достигането на нирвана архатът може да остане в света в собственото си тяло (нирвана „с остатък“) до края на съответната калпа.
Сидхарта Гаутама Буда е за ранните будисти пример на архат и е образец, който може да бъде следван, но не и обожествяван. Те се придържат към неговите заветни думи: „бъдете светилници за самите себе си“ („Махапаринирвана сутра“). В този смисъл ориентацията им остава антропоцентрична. Но за архата те допускат и свръхестествени способности, иддхи (всевиждане, всечуване, едновременна поява на няколко места и др.), които му придават изключителност и са на път да го превърнат в обект на поклонение.
Качествата на архата стават предмет на дискусии в ранната сангха и една от основните причини за разцеплението на будистите. На събора в Паталипутра (ІІІ събор) оформилото се крило махасангхика (привърженици на „голямата община“) се отделя окончателно от „старшите“, подлагайки на сериозна критика възгледите за архата. Оспорват възможността да му се приписва всезнание, допускат да се съмнява, да се допитва до другите, да изпитва еротични съблазни в съня си, както и възможността човек да може да стане архат чрез произнасяне на мантри (по-специално на мантрата аум/ом).
Съсредоточаването на архата изключително върху себе си демонстрира според махасангхиките твърде егоистична ориентация. Така постепенно сред опонентите на ортодоксалната хинаяна се оформя нов идеал, който вече е свързан не с антропоцентрична, а с трансцендентална ориентация на будистите – идеалът за бодхисатва. Но тхеравада, основната школа на хинаяна, която и днес има много привърженици в различни страни, отстоява принципните възгледи за архатството като пределна цел на религиозния живот. За махаянистите архатството не е предел в постигането на религиозната цел, а само равнище, над което човек следва да се възвиси, за да стане бодхисатва.
Leave a Reply