Правните системи на Китай и на Япония

1. Общи бележки.

Макар и трудно, в страните от далечния изток може да се открият общи черти. В тях народите не са склонни да вярват в правото като в средство за обезпечаване на социалния ред и справедливост. В тях има право, но то има само субсидиарна функция и се прилага само тогава, когато са изчерпани всички други способи да се реши конфликта и да се възстанови реда. Строго очертаните решения, които дава правото, и свързаното с него принуждение, срещат крайно неодобрение в широките маси. Там се счита, че социалният ред следва да се опазва предимно по пътя на методите на убеждение, с техниката на посредничество, със самокритични оценки на поведението, с дух на умереност и съгласие.

В резултат на колониализма, глобализацията и социализма в правните системи на тези държави се създават много институти и понятия, взети от романо-германското и от общото правно семейство. Но те си остават само фасада. Основната регламентация на обществените отношения продължава да се извършва в съответствие с традиционните модели.

Типичен пример е развитието на правните системи на комунистически Китай и капиталистическа Япония.

2. Китайското право.

2.1. Космогоническият строй и хармонията.

Традиционната за Китай концепция за обществен строй, развивала се до ХІХ век без всякакво чуждестранно влияние, напълно се отличава от западната концепция. Нейната фундаментална идея, която е твърде далече от религиозната догма, е за съществуването на космогоничен строй, в който си взаимодействат земя, небе и хора. Земята и небето са подчинени на неизменни закони, а хората са стопани на своите постъпки, поради което от това как те постъпват зависи дали в света ще има ред или безпорядък.

Хармонията, от която зависи равновесието в света и щастието на хората, се проявява в 2 аспекта.

Първо, като хармония между човека и природата. Поведението на хората трябва да съответства на естествения ред. За да се избегнат епидемии, лоша реколта, наводнения и пр., а също и за да се извършат определени обществени или лични действия, трябва да се отчита разположението на планетите, годишните времена и пр. Управниците следва да дават пример със своя живот, основан на естествения ред. Това е тяхната основна задача. Добродетелта и морала са по-важни качества за управниците, отколкото техните практически умения.

Второ, хармонията е необходима и в отношенията между хората. В обществените отношения на първо място следва да се търси идеята за съгласие, консенсуса. Трябва да се избягват осъжданията, санкциите, решенията с мнозинство. Несъгласията трябва да се преодоляват, а не да се решават. Предложеният изход трябва да е свободно приет от всички. Всички трябва да го считат за справедлив, никой да не бъде ощетен. Трябва да се действа предимно с методите на възпитание и убеждение, а не с власт и принуждение.

2.2. Незначителната роля на правото.

С оглед на гореизложеното китайците се отнасят отрицателно към европейската идея за право с нейната строгост и абстрактност. Човек не трябва да настоява на своите права, тъй като дълг на всеки е да се стреми към съгласие и да забравя за себе си в интерес на всички.

Към юристите китайците се отнасят с недоверие. Използвайки абстрактни норми юристите само създавали препятствия към достигането на компромиси. Юристите защитавайки отделния интерес сами способствали за недостойно поведение, несъвместимо с интересите на общността. В всички случаи конкретното решение трябва да отговаря на справедливи и на хуманни чувства, на те да бъде наложено по стандартен юридически калъп. Обезщетяването за вреди не бива да разорява длъжника и неговото семейство.

Законите не се явяват нормално средство за решаване на конфликти между хората. Тяхната полезна роля се ограничава с това, че те предлага образци на поведение и спират тези, които се държат антиобществено. Но законите не трябва да се изпълняват буквално. Тяхното изпълнение и прилагане трябва да бъде така, че да запазва свобода на усмотрение. Идеалът е законите да не се изпълняват и съдебните решения да не се произнасят.

Традиционната китайска концепция не отрича правото, но счита, че то е за варварите, за тези, които не се грижат за морала, за непоправимите престъпници и за чужденците. Китайският народ чудесно можел и без право. Той не се интересува какви норми се съдържат в законите. Съдът правоприлага на база на съгласието и хармонията, а не на база законите. Тази хармония се възстановява лесно, защото китайците са възпитани да търсят причините за конфликта не в зла воля или в неспособност на противника, а в своите собствени грешки, пропуски. В атмосфера, в която хората лесно си признават грешките, не е трудно да се заставят хората да направят отстъпки и да се съгласят на вмешателство на посредник. Страхът пред общественото мнение може да придаде на това съгласие принудителен характер.

Редица фактори още повече задълбочават китайската неприязън към правото. Сред тях са (неслучайната!) лошата организация на правосъдието. Обикновено съдиите са от друга провинция и не знаят местните наречия и обичаи. Процесите са скъпи, бавни. Корумпираността е широко разпространено явление. Изходът от процеса винаги е съмнителен. Изпълнението на съдебното решение, още повече. Има си дори поговорка – “спечелен процес, загубени пари”.

2.3. Конфуцианството.

Китайското общество се базира на идеите на конфуцианството. Основна клетка на обществото е семейството, което е йерархично изградено и почти абсолютна власт на главата на семейството. Общината и държавата трябва да съответстват на семейството.

Всеки жител на общината трябва да спазва строго т. нар. рити (принципи, установени с обичаите), отговарящи на неговия статус.

Сред тези принципи са синовната любов, подчинението на по-висшите в социалната йерархия, забрана за всякакви ексцесии. Властниците пък не трябвало да управляват произволно, а в съответствие с ритите и морала.

В Китай не е имало професионални юристи.

2.4. Школата на легистите (ІІІ в. пр. н. е.).

Тя е единствената, която е противостояла на конфуцианството и е поддържала тезата, че хората трябва да се обединяват не от общите добродетели и обичаи, а от общите закони и държава. Тя се доближавала до западното виждане за правото, но в много наивен вариант.

Възгледите на легистите са останали чужди на масовото китайско съзнание. Още във ІІ в. пр. н. е. конфуцианството надделяло отново. Дори монголските завоеватели през ХІІІ век не могли да го унищожат въпреки своите опити.

В Китай са се появявали кодекси. Но те са съдържали само административни предписания, наказателни норми, процесуални норми. Защитата на частни интереси винаги е ставала само чрез използване на наказателноправна процедура.

2.5. Кодификацията.

След революцията през 1911 год. идеята за общество без право е поставена под съмнение. Създадени по европейски образец много кодекси и закони.

В резултата на многото нови закони рязко се увеличил броя на процесите и всички счели това за признак за упадъка на нравите. В резултат конфуцианството се засилило още повече.

2.6. Съхраняване на традиционните идеи.

Китайското мислене обаче не станало юридическо. Законите в Китай се прилагат само в тази степен, в която съответстват на народното чувство за справедливост и приличие. Практиката игнорира закони, които нарушават традициите. Съдиите прилагат конфуцианството, а не законите. Например, ако наемателят е беден и невиновен, а наемодателят богат и ненуждаещ се от наетото помещение, то наемателя не може насилствено да бъде изваден оттам.

3. Японското право.

3.1. Рицу-рьо и дуалистическия феодализъм.

До 1853 год. Япония е нямала никакъв контакт със Запада, а отношенията с Китай за нея са били най-важни. Традиционният японски начин на мислене е бил подложен на силното влияние на китайския. Но е запазил своята оригиналност и специфика.

Първите паметници на японското право са се появили в ерата Тайка, започнала в 646 год. В тази епоха под китайско влияние в Япония е било въведено своебразно политико-етическо правило, предвиждащо в частност ред за периодично разпределение на принадлежащите на държавата оризови полета в зависимост от числото на хората и строгото деление на обществото на отделни рангове.

Всеки клас е трябвало да изпълнява в обществото строго определена функция. Задълженията на всеки са се уточнявали в юридически сборници, наричани рицу-рьо. Те са съставени по китайски образец и включват предимно репресивни норми (рицу) и административни норми (рьо). Те са се коментирали в правните школи с възпитателни цели. Тези сборници не признават субективните права, те установяват само задължения.

Системата на разпределението на земята рицу-рьо функционирала лошо. Затова от ІХ в. започнала да се изгражда нова система – сьо. Тя предвиждала неприкосновени владения, освободени от данъци.

Проблемите не били решени, затова от края на ХІІ век се появил нов феодален режим. Императорът бил лишен о реална власт. Тя преминала в ръцете на военната каста, каквато каста нямало в Китай. Тази военна каста се наричала буке или самураи и имало свое обичайно право (буке-хо), уреждащо нейния личен статус. Основното в него било идеята за абсолютна преданост на сюзерена и неприемането на юридическите права и задължения. Отношенията между васал и сюзерен се възприемали като отношения между син и баща. Между тях няма договор, а има само привързаност, верност, самоотверженост, лична преданост и пр.

3.2. Режимът на унитарния феодализъм: упадъкът на рицу-рьо.

В течение на няколко века етиката буке съществувала редом с рицу-рьо. През ХІV-ХVІ век в епохата на шогуните Асикага дошъл период на граждански войни и анархия, който довел до установяване на феодален унитаризъм. При него се утвърдило господството на рицарите над селяните. Местните представители (дзито) на военната каста започнали да присвояват всички доходи от именията, а не само част от тях. Япония била поделена между няколко крупни независими феодали (даймьо), които са се подчинявали на дзито. Рицу-рьо престанало да действа. Разширило се действието на буке, което изместило местните обичаи.

До този период в Япония имало различни класи със свой собствен статус. От ХІV век класите изчезнали, като всички били обявени за една обща класа с йерархична структура. Договорите не се приемали по никакъв начин. Субективните права не се признавали.

Тези процеси се засилили в епохата на шогуна Токугава (1603 – 1868), когато Япония тръгнала по пътя на самоизолацията. Като реакцияна европейското влияние, конфуцианството станало официална доктрина. Била въведена политика на строг надзор и доноси. Били масово сформирани групи от по 5 човека, които трябвало да донасят за всички нередности, за всяко масово придвижване, за всички чужденци и пр. Всяка група носела солидарна наказателна и финансова отговорност. Петимата се контролирали изцяло един друг, техните лични дела се решавали по съвместно съгласие.

По това време съществували обществени класи (рицари, селяни, търговци) и йерархия между тях. Всичко в живота на японците зависело от това към коя класа принадлежат, включително и материалите за дома им, цвета на дрехите им, храната им и пр.

Шогунът, имащ реална власт, не решавал спорове, освен по изключение. Постепенно обаче той започнал да придобива правораздавателни функции. Шогунът решавал споровете по свое усмотрение. Той се сезирал сам.

Нямало професионални съдилища, прокуратура, адтокати, нотариуси и пр.

3.3. Отсъствие на идеята за право.

В Япония все пак имало право. И то писано. Но то се отнасяло само до низшите класи. Никой низш не би могъл да претендира каквото и да било от по-висш.

Членовете от една класа също не могли да използват правото. Те трябвало да уреждат своите отношения по китайски образец.

Хората регулирали поведението си по правила, сходни на китайските. Тези правила (обичаи) се наричали гири. Те произтичали от патриархалните семейни отношения.

Гирите замествали правото и морала. Те се спазвали автоматично заради страха от общественото осъждане. За японците е позор да не изпълнят някое гири.

3.4. Епохата Мейдзи. Европеизацията на японското право.

Такова било японското общество до началото на епохата Мейдза в 1868 год. След това демократична държава от западен тип заменило феодалната държава.

Сега в Япония има съвременно законодателство, което я доближава до континенталното правно семейство. Съвременното японско право изцяло се базира на западното право. В японското право няма и помен от старите японски традиции.

В Япония избрали за пример континенталното правно семейство за да не са близки до САЩ и Великобритания, които са победили Япония през 1858 год. Основно било реципирано френското право. Съвременното японско право се изгражда активно от края на ХІХ век. В Япония има Граждански и Търговски кодекси, както и процесуални кодекси.

След 1945 год. е извършена нова голяма реформа в японското позитивно право. Тя е под силното влияние на американското право.

От 1889 год. Япония има и първа своя Конституция. Сегашната е от 1946 год. Според нея императорът е символ на държавата и на единството на народа. Но народът притежава суверенната власт. Парламентът е двукамерен. Изпълнителната власт се осъществява от Министерски съвет, който се състои от министър-председател и министри. В страната има единна съдебна система. Няма административни съдилища. Начело на съдебната система е Върховния съд. Той правораздава и извършва контрол за конституционносъобразност. Това могат да го вършат и по-долустоящите съдилища в рамките на решаване на отделните дела. В Япония има 50 съдилища от първа инстанция и 8 съдилища от втора инстанция.

Но европеизацията на Япония не е завършила. Конфуцианският дух продължава да съществува. Индивидуализмът никога не имал здрави корени в Япония. Социалните структури и либералния дух, които предполагат кодексите по европейски образец, съществуват в незначителна степен в японската действителност. Западните кодекси са създадени за рационална среда, техните абстрактни конструкции са продукт на картезианския дух на Запад. Прилагането на съвременното право се натъква в Япония на мистическия сантиментализъм на японците, повече обичащи поезията, отколкото логиката и достатъчно равнодушни към идеята за свободата и за човешкото достойнство.

3.5. Публичното право.

Японците са свикнали други да ги управляват и да се съгласяват с действията на своите управници. Няма протести срещу произволи. Няма искания за конституционен контрол. Няма искане за отмяна на противозаконни подзаконови актове. Няма мотивиране от страна на съдиите, а само високомерно произнасяне на решение.

3.6. Частното право.

Японците виждат в правото апарат за принуда, използван от държавата за налагане волята на управниците. Честните японци странят от правото. То се асоциира само със затвор и с принуда.

Навсякъде се търси консенсус в решаването на спорове. Делата са много малко.

Идеята за правото не е проникнала във всекидневния живот на японеца. Абстрактният характер на нормите на правото и тяхната логическа природа си остават чужди за японците. Главното за японците са нормите гири, установени за всеки вид човешки отношения от традициите и основани на чувството за привързаност, което обединява индивидите. Така например, кредиторът иска от длъжника да изпълни само доброволно и то да изпълнява само ако няма да фалира. Пострадалият не иска обезщетение от виновния, а се успокоява с извинението му и със скромното обезщетение, което виновния сам предлага и определя.

Обръщането към съда се счита почти за рекет. Според японците понятието субективно право обезличава човешките отношения, тъй като поставя хората в отношение на равенство, а те се неравни по рождение. Японците предпочитат да се ръководят от емоции и чувства, а не от разум.

Японските съдилища примиряват страните, а не решават делата въз основа на закона.

Процесуалното право дава много възможности за съглашения между страните. Съдията става посредник. При нужда могат да се извикат на помощ още посредници, като спорът не се решава на база на закона, а на базата на гири. Това е т. нар. процедура шотей. В последно време има тенденция към нарастване на броя на делата, решавани въз основа на закона. По делата рядко участват адвокати.

Вмешателството на съдилищата е признак на социално неблагополучие. Почти не се допуска и арбитражна клауза във вътрешното право.

3.7. Бъдещето на японското право.

Европейската идея за равенството на хората има своето религиозно основание (всички са равни пред бога) от една страна и светско основание (индивидуалистичните доктрини). В Япония равенството на хората по традиция не се признава. Но след 1945 год. нещата се променят в полза на разширяване на европейското влияние.

(Тази интересна статия може би е на Георги Денков)

http://www.legaltheory.org/index.php?rid=19&id=157