„Ванеса и Ву“ – Румяна Чолакова

Чавдар Ценов

Преди много-много години Румяна Чолакова, или по-точно Румата, се беше изхитрила да живее в Пловдив, а да учи право в София. Право на нея много-много не й се учеше, тъй че повечето време тя прекарваше в писане на писма. В София пишеше на пловдивските си приятели, в Пловдив – на софийските. Струва ми се, че тогава тя изпипа своя неподражаем стил на блестящ писМател.

В последвалите времена, когато мнозина онемяха от пируетите на случващото се, а светът наоколо се имейлизира, Румата мина на фотографии. Изпращаше ни ги ту от Москва, където в качеството си на шефка на камериерките в тузарски хотел се бе снимала с чужденец – посттоталитарен Ленин (Боже, какво доживяхме – вместо Воланд и Бегемот в Москва да гастролира Ленин!), ту от Индия, където скиташе и се опитваше да стигне до мислената линия (както гласеше училищната дефиниция) между Хималаите и небето… (Да припомним на читателите нейните “Бележки от индийския тефтер“, публикувани в ЛВ).

Междувременно вложи своите усилия в изчитането на Пловдивската библиотека, в хигиенизирането на софийския “Шератон“ и в изучаването на китайска култура в НБУ при силно респектиращия я Крум Ацев, преведе с помощта на Ирина Черкелова (което тя държи дебело да се подчертае), много статии, всичките свързани с китайската религия (единственото число не е случайно, понеже при нея става дума повече за “китайскост“, отколкото за религия), а и няколко книги: Дейвид Милър, Дзен. Джобен пътеводител, ИК “Кибеа“, 1997; Томас Мъртън, Дзен и птиците-лешояди, изд. “Сонм“, С., 1997; Дайсец Т. Судзуки, Същината на будизма, изд. “Сонм“, С., 1999.

В момента Румата учи East Asian Studies в Сейнт Луис и вместо писмо или фотография, взе, че изпрати от братска Америка разказ. Когато го чете, човек забелязва, че в стила на нейното писМателство е настъпила промяна – няма й го “М-то“. Затова пък останалите букви тутакси са заели мястото му и здраво са се вкопчили една в друга.

Ето и самия разказ:

На Ирина Черкелова

Ву е мой състудент в курса по китайски, а Ванеса е неговото момиче. И двамата са мургави, с много черни очи и много черни коси. Ванеса е леко закръглена и има чудесна усмивка, а Ву си е направо кльощав, обаче също свети целият, като се смее. Той беше първият човек, който ме заприказва в университета. Долетя на един велосипед малко преди часа, представи се и ме попита коя съм и как се чувствам с такъв неподправен интерес и деликатна любезност, че аз се разприказвах с удоволствие.

Някак неусетно се сближих с него, в началото си споделяхме мъките покрай ученето на китайски, после лека-полека започнахме да приказваме за какво ли не. Оказа се, че той е веган – малко екстремна форма на вегетарианството, което е моят хранителен режим. Опитах се да прокарам идеята, че след като не се убива живо същество, за да се направи сирене или кисело мляко, млечните продукти би следвало да се консумират, но Ву ми разказа такива ужаси за експлоатацията на кравите в големите кравеферми, че оттогава с мъка пия любимия си айран.

Ванеса и Ву ме поканиха да си готвим заедно на моя първи американски Ден на благодарността. Поканиха и едно гръцко момиче на име Ирина, което също е за пръв път в Америка и се чувства много самотно. С Ву започваме да готвим в два следобед, всъщност аз го моля да ми подава някакви неща, а той ми разказва как ще завърши право и социални науки и ще помога на хората.

Семейството му емигрирало от Виетнам, когато Ву е бил на осем години, и първият американски град, в който заживели, бил Филаделфия. Ву се изхитрил да се изгуби още първата седмица и докато майка му обезумяло го търсела, той се разхождал между небостъргачите и се чудел как да каже вкъщи, че е точно между небостъргачите. И тогава го намерила една много красива руса жена, обадила се някак си у тях, погалила го по грозно подстриганата коса, отказала да приеме четвърт долар за телефонните разноски и с мила усмивка изчезнала от живота му завинаги.

В този момент Ву решил и той да помага така безкористно на всички, и не само на тези, които среща загубени между небостъргачите, но и на тези, които сам ще издири като стане социален работник. Разказвам му, че и аз завърших право навремето, защото гледах филма «Да убиеш присмехулник», но после някак неусетно желанието да спасявам човечеството се оказа заменено с усилието да не полудея, докато се разправям с човечеството.

Ву не приема шегата и помрачнява, очевидно не търпи несериозно отношение към бъдещата си професия. Аз се хващам пак за китайския и го моля да ми помогне да кажем отново стихотворението, което се състои от десет различни значения на думичката «шъ», произнесени с различен тон. Ву чува тоновете много по-добре от мене и ми помага да кажа стихотворението, без да се запъвам. Шъкаме известно време и ми идва наум, че тая поезия звучи все едно мачкаш вестници. Съобщавам на Ву своето откритие и двамата се превиваме от смях в кухнята, когато Ванеса нахлува да помага. Тя ни гледа известно време и казва, че ако това е готвене, то тя е много добра готвачка.

Те двамата захващат основното ядене – пуйка от тофу. Благодарение на високите технологии нашата вегетарианско-веганска вечеря се състои от пуйка от тофу, сладолед без млечни продукти и яйца, шампанско без алкохол и прочее възхитителни симулакри. Масата, която си нареждаме, обаче изглежда съвсем истинска и много красива – Ву едва се удържа да не подскочи от радост – все пак голям мъж и бъдещ социален работник. Той наистина взима социалните проблеми присърце и ми разказва как в Америка 2% от населението владее 80% от богатствата, как 39% от децата растат в бедност и близо 50 милиона души не могат да си позволят лекарска помощ.

Опитвам се да му кажа, че при социализма социалните проблеми бяха практически разрешени, но затова пък имаше достатъчно други, които докараха хората до пълна апатия и изобщо се мъча да му предам убеждението си, че най-важните човешки проблеми не са социалните, въпреки че и те са много важни. Думите обаче работят най-добре между хора, които споделят един и същи жизнен опит, а нас двамата с Ву ни делят освен 10 000 километра и 20 години, така че е изключено да го убедя в моя социален песимизъм и вяра само във вътрешната революция.

Посред вътрешните революции и заплетените социални проблеми се появява красивото гъркинче Ирина и саркастично отбелязва, че на тая отрупана маса най й отива разговор за мъките на бедните. Тя е пристигнала в Щатите по същото време, по което и аз, и двете затъваме в типичен за новодошлите разговор: колко е трудно началото, как не може да се живее без кола, къде са евтините магазини и пр. Ирина толкова се е стреснала от разминаването на очакванията и реалностите в първите няколко месеца, че е стигнала до психиатър. Чукам на дърво и си мисля, че възрастта все пак си има предимства, или по-скоро си няма очаквания.

Ирина си похапва и със страшна сила се нахвърля срещу американската телевизия, като най-вече беснее срещу шоуто на Джери Спрингър. Споделям нейния ужас, това предаване е заченато от надписите в тоалетните на Софийската ж.п. гара и не знам дали е по-голям срам за софийския кмет, или за американските телевизионни зрители. Ванеса и Ву явно се чувстват много неудобно, като става дума за шоуто на Спрингър, и Ву ме моли да не го гледам никога. Аз обещавам и се опитвам да успокоя Ирина, като й казвам, че телевизията по принцип е опиум за народите, а освен това има много хубави неща в Америка, на които тя може да се радва. Тя допълнително се ядосва от моя напън към равновесие и обективност и се тросва, че в Америка са хубави само заплатите и тук се седи, за да се правят пари, което впрочем правят всички – и американците, и тези, които тепърва се напъват да стават.

Примирено се обаждам, че аз вече нищо не разбирам – преди, като беше Рейгън още криво-ляво с акъла си и ние бяхме лошите, а те добрите, някак всичко беше ясно, а сега, откак всички сме добри, направо не се трае. Ирина така се развеселява от непоносимостта на всеобщото добро, че признава неоспоримите качества на американските библиотеки, но продължава да рендосва американската демокрация с присъща за годините й страст.

Припомням й как изглежда демокрацията по нашите географски ширини и тя се умълчава, явно че носталгията й е примесена с нежелание да се връща и тя е изпаднала в типичното за 90% от новодошлите състояние на непоносимост към тукашното, съчетана с тотално омерзение от миналото. Казвам й, че да си чужденец е не само мъчително, има и предимства – поне си чужденец в чужбина, а не в собствената си страна. Тя започва да говори за «Носталгия» на Тарковски, обаче след като Ванеса и Ву питат кой е Тарковски, се отказва. Ву предлага да ни заведе да гледаме «Властелинът на пръстените» – това му бил любимият филм. Ирина го срязва, обаче аз приемам с благодарност – не съм ходила на кино от две години и освен това искам да видя как изглежда американски киносалон.

След няколко дни Ву ме завежда за пръв път в мол, където се намира и киното. На мене посещението в храма на американския консуматизъм ми действа потискащо – неприязънта ми към материализма, хванала здрав корен в България, в Америка добива направо невротични измерения. Непрекъснатият контакт с хора, които правят неща, които не обичат, за да си купуват неща, от които нямат нужда, ме настройва депресивно.

В мол-а всичко е огромно, пищно, богатско. Залепям се за един много семпъл и красив фонтан от черен камък и му се радвам, докато киното почва. Ву гледа филма за трети път с голям мерак, но мене не ме хваща. Докато на екрана всички бият всеки заедно и поотделно, аз си мисля за документалния филм за Джон Неш, който гледах по телевизията. Той е математикът, изминал невероятния път от гениалните математически прозрения през шизофренията до Нобеловата награда. Много ме впечатли отговора му на въпроса, как е възможно такъв остър и логичен ум да твърди, че получава послания от космоса, кодирани на страниците на вестник «Таймс». Той рече, че шизофреничните му мисли идвали от същия източник, откъдето идвали и математическите, така че нямало как да не им вярва.

До мене Ву явно също с доверие се отнася към всичките черни и бели магьосници, които вилнеят по екрана. Заглеждам се и веднага си падам по Гандолф, който за беля умира. Започвам да се тюхкам и Ву ме успокоява, че той всъщност не е умрял, което ще стане ясно във втората част. Обещаваме си да я гледаме заедно. Навън ни чака друго чудо – завалял е сняг, рядко явление по тукашните ширини.

Това ни е подарък от добрия магьосник Гандолф, казвам на Ву. И той си мислел същото. Автобусът закъснява и докато чакаме в побелелия и утихнал град, аз му разказвам за книгата, върху която писах есе, и как в днешен Китай отново се е възродила практиката да се убиват новородените момиченца. Казвам му, че много искам да си осиновя едно китайско момиченце, той споделя, че също иска да осиновява деца, но Ванеса иска да си има собствени. Аз без да мисля, предлагам да осиновят едно и да родят едно, а Ву отвръща: «Не мога да спра да мисля, че моето собствено дете ще заеме мястото на вече родено дете, което е много нещастно някъде».

Минават четири месеца преди с Ву да се видим отново като хората. Семестърът приключва, той ще заминава за Виетнам да преподава английски през лятото, а аз започвам да работя и уча много интензивно през цялата ваканция. През есента ще сме в различни програми и решаваме, че трябва да обядваме заедно на всяка цена. Купуваме си вегетарианска храна от евтино китайско ресторантче и сядаме в една градина на слънчице.

Срещу нас група чернокожи момичета и едно момче, прегърнало дете, шумно се разправя по някакъв повод. Ву ми се оплаква, че е едновременно преуморен и настинал, а аз му казвам, че в Америка разбрах, че може да се плаче от умора. Той неочаквано отвръща, че много му харесва, дето жените плачат и си изразяват емоциите открито, и ме пита дали смятам, че мъжете са брутални и агресивни. И добавя, че най-големите жестокости са били извършени от мъже. Споменава Хитлер и Сталин. Казвам му, че според мене досега, общо взето, сме живели в мъжки свят и жените тепърва има да показват какво могат. Хитлер и Сталин са мъже, но Бах и Микеланджело също.

И изобщо на мене цялата дандания около различните мъжки и женски светове малко ме дразни – разбирам едните да бяха смъртни, а другите безсмъртни, тогава да се бие тъпанът. А то всички «сме от същата материя, в която сънищата са облечени, затуй животецът ни в сън завършва», както е казал един мъж. Освен това се страхувам, че агресията е повече човешко, отколкото мъжко качество.

Ву кима в съгласие и сякаш за да ме подкрепят, момичетата пред нас започват да се млатят здравата, момчето се опитва да ги разтърве, детето се разревава, изобщо пълна гнусотия. Двамата гледаме с безсилно омерзение и аз внезапно се сещам за един индийски мислител, който твърди, че докато човек все още е в състояние несъзнателно да откъсне клонче или листо и да го смачка, той още не е реализирал човешкия си потенциал. Чудя се каква ли е пътеката от съзнателното скубане на коси до несъзнателното пазене на клончета. Ву казва, че се е скапал окончателно и моли да се махнем. Разделяме се с обещание да си пишем през лятото и докато гледам от автобуса как усърдно ми маха, усещам как отвращението от побоя се стапя.

След месец получавам следните две писма от Виетнам:

„Мила Руми,

Толкова неща имам да ти разкажа. Току-що се върнах от красивия град На Транг. Ако претъпканият, уморителен Сайгон е виетнамският Ню Йорк, то На Транг може да мине за Лос Анжелес на Третия свят. Много си паснах с натрангските жители. Е, не смеех да пикая на публично място като някои от местните непукисти, но може би е въпрос на време. Наистина страхотен град. Хората ставаха сутрин рано и хукваха боси към океана. Като леминги. Понякога срещах красиви момичета да карат колела, а сивите им виетнамски дрехи се издуваха от вятъра. Много бяха секси, въпреки че аз заглеждах и велосипедите доста.

За плажовете си спомням с просълзяване – бял пясък и кокосови палми. Следобед се появяваха деца с хвърчила и небето се напълваше с дракони, пеперуди, феникси… и Батмани. Океанът беше не знам как да кажа колко красив, онемяващо беше красив.

Както и да е, сега съм пак в Сайгон и съм си намерил вече квартира. Виетнамските бани са много смешни. Вани има само в най-престижните хотели, обикновените са направени за прав, слаб човек. Вътре има тоалетна и едно място, от което тече вода. Всичко винаги е мокро.

От работата си съм много доволен. Струва ми се, че направих добро впечатление. Засега уча 40 деца, но скоро ще са повече. Учениците в началото ме гледаха на смях – изглеждам съвсем като виетнамец, а учителите по английски се предполага да са руси и синеоки. След като съобщих обаче, че смятам да ходя на работа с пистолет, взеха да ме гледат с уважение. Купил съм си воден пистолет и смятам да го използвам. Освен това имам и асистенти по учебната част, които са по-възрастни от мене, но правят каквото им кажа. Надявам се властта да не ме опияни. Трябва да хуквам за вечеря, ще пиша пак. С обич, Ву.“

„Мила Руми,

Включих водния пистолет в педагогическия процес. Този образователен метод все още не е използван във Виетнам, а смея да се похваля, и другаде по света. Виетнамските деца са склонни да произнасят «с» на края на думите като «д», например вместо «Крис», «Крид», което ме пощурява. В такива случаи използвам пистолета. Вчера учениците ми го свиха, нападнаха ме от засада, а после се заключиха в клозета. Мисля, че наистина ме харесват.

Тази сутрин за пръв път преподавах на т. нар. «малки единици», т. е. деца по на 5-6 години. Те са като торнадо на твърд наркотик. Преподавах им азбуката, цифрите до десет и думите ядосан, тъжен и щастлив. Имат по два часа с малка почивка, което им е много наистина. Помагам им, като пеем песничка за азбуката с ядосани, тъжни и щастливи гласове. Следобед ще имам два часа с предпубертетни тийнейджъри, които най-много ме уморяват, и два с най-възрастните ми студенти. Накрая на деня, ако не съм умрял, ще съм напълно изтощен. Важното е, че свикнах с банята. Открил съм начин едновременно да си мия зъбите, да се къпя и да се пера. Теоретически, мога да седя на тоалетната, да си сапунисам косата, да си мия зъбите и да вземам душ, докато се пера.

Няма пералня и си сменям дрехите на три дни. Ризите ми хващат тен заедно с мене. Спя на пода върху бамбуков матрак – съвсем същия като американските, само дето е тънък, твърд и кански неудобен. Жалко, че те няма – щях да те почерпя едно свинско шкембе. Не се шашкай – то е направено от житен глутен. Тук хората ядат главно такива фалшиви меса. Храната е много вкусна, но може да те задържи за дълго в тоалетната.

Пиша ти от едно Интернет-кафене, близо до моята квартира. Компютрите са толкова бавни, че имам чувството, че съм се върнал назад във времето. Има обаче климатик, който превръща кафето в благословен оазис. Сайгон има 7 милиона жители и във всеки един момент от времето 2 милиона от тях карат мотор в пространството. Повечето хора ходят с маски, включително и аз. Сутрин ме събуждат гонговете на един будистки храм, но като си сложа маската, имам чуството, че ще обирам банка вместо да преподавам.

Най-обичам да преподавам на големите. «Малките единици» са страхотно завеяни. Оставил съм ги да си избират английски имена и имам Ромео и Жулиета, Супермен и даже Ариел – последният се е кръстил на праха за пране, много рекламиран по телевизията. Има огромни черни очаци и е вечно нацупен, малко прилича на Извънземното. Тук наричат «футбол» това, което в Америка е известно като «сокър», и гледат като луди. На мене май не ми е интересно – изглежда, съм повече американец, отколкото виетнамец. Ще си лягам, че съм капнал. Много искам да се видим за повече наесен и да ти покажа снимки.
С обич, Ву.

П. П. Разбрах защо футболът, който светът обича и гледа, не е популярен в Америка. Американците задържат вниманието си върху нещо само за изключително кратко време. Дължината на нашата концентрация върху нещо е… чакай, че забравих за какво говоря! Вчера гледах 90 минути мач и нямаше промяна в резултата до края. Американците мислят само за резултати, Руми, играта не е важна сама по себе си. Пак с обич, Ву.“

http://slovo.bg/litvestnik/index.php?ar=284

Leave a Reply

You can use these HTML tags

<a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>