Политическите масови кампании в ранните години на Китайската народна република (1949–1958)

Зорница ГРЕКОВА
http://lib.sudigital.org/record/18827/files/SUDGTL-BOOK-2011-094.pdf

Много съвременни изследователи на Китай и на Китайската комунистическа партия (ККП) все още смятат, че комунистическият режим в КНР дължи дългогодишното си съществуване единствено на употребата на сила. Но в КНР пропагандата е също толкова важна, колкото и полицейските части. С умелото използване на образи и изрази, които дълбоко са залегнали в мисленето и в езика на китайския народ, ККП успява да спечели подкрепата на народа през първите години на установяване на комунистическия режим. Както твърди един от най-известните френски китаисти Ж. Жерне „през целия период от управлението си китайският режим показва своята оригиналност: с вниманието, което отделя на агитацията и на просвещаването на умовете, от една страна, и с една революционна романтика – от друга”.

В КНР от 1949 до 1958 г.  се осъщестяват няколко кампании, чиято цел е да мобилизира населението и то да се приобщи към комунистическата доктрина. Някои автори са склонни да разделят този етап на два подетапа – етап на консолидацията на новата държава (1949-1952)  и етап на „Съветски Китай”, или „Съветски период” (1952/1953-1958).

В статията ще бъдат разгледани политическите масови кампании, чиято цел е да допринесат за приобщаването на китайския народ към идеологията на ККП. Не са обект на изследване икономическите кампании и реформи и кампаниите, насочени към решаването на спорни териториални въпроси (Тибет, Република Китай и др.).

Пропагандата и намирането на привърженици в ранните години от съществуването на Китайската народна република се основават на две явления, които не може да се разглеждат отделно едно от друго. От една страна, това е същността на Китайската комунистическа партия и връзката й със съветския модел и международното комунистическо движение, а от друга страна, представите и темперамента на лидера й Мао Дзъдун.

Мао дълги години изучава години наред живота и управлението на император Циншъ хуанди, произведенията на всички китайски философи, политически дейци и писатели, като знае наизуст цели трактати на Конфуций, Лаодзъ, произведенията на моистите и легистите. Но той никога не се определя като привърженик на някое вярване, учение или школа, а използва постулатите им в зависимост от конкретната обстановка и целите си.

Поради това в концепцията на ККП се преплитат както възгледите на марксизма-ленинизма, така и чисто утопични възгледи, традиционни за китайското общество от хилядолетия – идеята за Голямото единение, или Великото единство (Датун), идеята за Великия мир (Тайпин), която вдъхновява организаторите на т.нар. Тайпинско въстание  и която е в основата на Датуншу (Datongshu) на Кан Йоу-уей.

Всички тези възгледи всъщност изразяват хилядолетния стремеж на китайците да се изгради общество, в което има единомислие и равнопоставеност.

Смята се, че възгледите на Мао, които по-късно залягат в официалната идеология на ККП, са повлияни до голяма степен от основоположника на комунистическото движение в Поднебесната империя – професорът от Пекинския университет Ли Даджао. Ли вижда всички азиатски нации като пролетаризирани нации, потъпквани от могъщите капиталистически държави. Той пропагандира сред студентите си известния популистки призив към интелектуалците да излязат сред народа и „да събудят колективния му градивен потенциал”. Ли Даджао твърдо вярва, че спасението на Китай е в ръцете на неговата селска класа. Мао е впечатлен и от дълбоко вкоренения национализъм на Ли, което позволява на Великия кормчия да бъде както марксист-ленинист, така и убеден националист.

Трудно е да се определи началото на първата кампания, която Мао и неговите сподвижници започват. Първите кампании, които се развиват в периода на консолидацията, съвпадат по време и са провокирани както от вътрешната политическа обстановка на КНР, така и от избухналата Корейска война.

Още в началото на 1950 г.

Мао Дзъдун лансира кампания в национален мащаб „за подтискане на контра-революционерите”. Според някои автори основната група, срещу която е насочена кампанията, са привържениците на Гуоминдана, като те се делят на две групи – „бандити” и „шпиони”. „Бандитите” са тези, които са участвали във въоръжената съпротива срещу Китайската комунистическа партия както по време на Гражданската война, така и след обявяването на създаването на КНР. Въпреки наименованието си „шпиони” втората група не засяга лица, които действително са шпионирали, а по-скоро лица, които са работели за националистическото разузнаване.

Средствата за справяне с двете групи „контрареволюционери” варират от масови манифестации в големите градове, през изложби, изобличаващи контрареволюционната дейност в селата, до публични процеси в съдилищата и физическото унищожаване на нарочените за привърженици на Гуоминдана.

По повод на кампанията Мао прави най-различни изказвания, като степента на острота, с която говори срещу „контрареволюционерите”, се различава в зависимост от мащаба на кампанията. В писмения си доклад до Третия пленум на Седмия централен комитет на Китайската комунистическа партия от 6 юни 1950 г., озаглавен „Борба за основното обръщане към по-доброто финансово и икономическо състояние на страната”, Мао твърди, че „ние трябва да елиминираме всички бандити, шпиони, хулигани, деспоти и всякакви други контрареволюционери, които заплашват народа. По този въпрос трябва да водим политика на съчетаване на подтискането и снизходителността…”

Мао обяснява, че трябва да се водят непреклонни действия срещу активните контрареволюционери, но не и срещу тези, които със сила са били заставени да им сътрудничат, както и че не бива да се пренебрегват заслугите на доказалите се по-късно бивши привърженици на Гуоминдана на Чан Кайшек.

Първият официален коментар за кампанията „За подтискане и ликвидиране на контрареволюционерите” Мао прави на 27 септември 1950 г.  В този коментар той обосновава необходимостта от политика на „не-екзекутиране на нито един [таен агент] и на не-задържане на мнозинството от тях”. Той призовава и всички партийни комитети из КНР да се придържат към тази политика. По този начин Мао смята, че официалните органи по поддържане на сигурността ще трябва да се справят с по-конкретни и откровено заплашителни случаи.

Само три месеца по-късно Мао изменя позицията си и в нов коментар от 19 декември 1950 г. заявява, че „при подтискането на контрареволюционерите, моля, убедете се, че ще го направите твърдо, точно и безжалостно, така че нищо [лошо] да не може да се каже за това сред различните кръгове на обществото”. В цитирания източник това е първият коментар за тази кампания, като след това се публикуват и други, но общо те обхващат времевата рамка 1950-1951 година.

Особено показателен за развитието на кампанията и на отношението на Мао към привържениците на Гуоминдана е коментарът, който той прави на 17 януари 1951 г. В него той говори за успешното екзекутиране на „бандитски шефове, местни главорези и жалки тирани, както и тайни агенти в двадесет и един xian на Западен Хунан”. Мао обяснява, че само с твърда ръка може да се преборят с „арогантността на врага”. По-нататък той дава определение на думите си от предишния цитиран в статията коментар: „Да се „удари твърдо” означава да се обърне внимание на стратегията. Да се „удари точно” означава да се избягва екзекутирането [на хора] по погрешка. Да се „удари безжалостно” означава да се екзекутират решително всички реакционери, които заслужават да бъдат екзекутирани. Разбира се, ние няма да екзекутираме тези, които не го заслужават.”

За последствията от тази кампания няма точни данни, но се предполага, че броят на екзекутираните варира между 800 хил. и 2 млн. души. Някои от главните лица на  Гуоминдана също стават жертва на тази кампания, въпреки че най-главните ръководители избягват от кампанията, укривайки се в чужбина или на о-в Тайван, където по това време вече е обявена Република Китай, ползваща се с протекциите на САЩ. Показателни са думите на Мао, който казва: „Ние не убиваме нито един от тези важни Чан Кайшековци. Ние убиваме незначителните Чан Кайшековци.”

Още по-сложно е да се каже кога е сложен официален край на кампанията за подтискане на контрареволюционерите, тъй като само няколко години по-късно – през лятото на 1955 г., кампанията се разгръща отново със същото наименование, като този път е насочена срещу реакционерите вътре в партията и в правителството (sufan). Въпреки че официално не е изразено становище и няма коментар на Мао срещу кого точно е насочена, от развилите се събития става ясно, че тази кампания основно е срещу противниците на бързата кооперативизация и на извършваната в онзи момент поземлена реформа. В доклада си от юли 1955 г. Великият кормчия специално обръща внимание на „някои другари”, които основават вижданията си за развитието на кооперативното селско стопанство върху капиталистически убеждения.

Скоро след разгръщането на кампанията „За подтискане и ликвидиране на контрареволюционерите” започва и участието на КНР във войната на Корейския полуостров. Не може със сигурност да се отговори на въпроса кога и кой започва тази война, като най-често даваната хронология е в периода 1950-1953 г., но сблъсъци и конфронтации има както преди началната година, така и след 1953 г. На 26 юни 1950 г., когато войските на Корейската народно-демократична република (КНДР) преминават наложената през 1945 г. граница по 38-я паралел, започват въоръжените сблъсъци между армиите на двете Кореи. По-късно във войната се намесват ООН (САЩ и двадесет техни съюзници) и КНР.

След изтощението на войниците и цивилното население, с посредничеството на Джоу Ънлай и Джавахралал Неру и поради натиска на ООН на 27 юли 1953 г. се подписва примирие между КНДР и ООН, а Република Корея отказва да участва в него.

Китайската народна република се включва във войната на страната на КНДР, като още след обявяването на войната през юни 1950 г. започва да изпраща доброволци, а официално се включва през октомври 1950 г. За целия тригодишен период Мао изпраща милиони войници, като голяма част от тях са мобилизирани, въпреки че КНР заявява, че това са „доброволци”.

 

Срещу САЩ в подкрепа на Корея

Междувременно през ноември 1950 г. започва кампанията, която става известна като „кан мей юен джао”, или в буквален превод „срещу САЩ в подкрепа на Корея”. Този лозунг се превръща в наименованието на войната в КНР.

Последствията от тази кампания могат да се търсят на няколко равнища. На първо място, тя допринася за консолидирането на китайското общество и приобщаването му към идеологията на новия управляващ режим. Освен това КНР оказва неоценима помощ на КНДР във военните действия, като за това китайците претърпяват огромни човешки загуби (загива и Анин − най-големият син на Мао), а икономиката на държавата се развива с по-бавни темпове поради необходимостта да се снабдява фронта с оръжие, боеприпаси и продоволствия.

Третото последствие се отнася до чужденците, които са прицел на кампанията. В търсенето на шпиони китайското правителство проучва дейността на всички международни организации с дейност в Китай, както и международните контакти на китайските асоциации. До края на 1950 г. всички чужденци, на които са им замразени авоарите, напускат КНР. Китайските християни са регистрирани и прегрупирани в организации, предназначени да ограничават и да възпират контактите им и финансовата помощ от други държави, включително и от Ватикана.

 

„Трите против“ и „Петте против“

Следващите две кампании също се развиват на фона на Корейската война, макар че не са пряко свързани с нея. Третата кампания започва през декември 1951 г. и продължава до октомври 1952 г. Остава в историята като „Трите против” и е насочена срещу корупцията, прахосничеството и бюрократичните пречки и срещу три социални групи: партийните членове, най-широките кръгове на администрацията, деловите среди (особено директорите на заводите).

Още през декември 1951 г. започва нова кампания, която допълва „Трите против” и която продължава по-кратко – до юни 1952 г. Под претекста да изобличи „Петте злини” – подкупи, укриване на данъци, кражби на държавни активи, измами около изпълнението на държавни поръчки и кражба на държавна икономическа информация, ККП стартира кампанията „Петте против”. „Този път става дума за организирана атака срещу китайските бизнесмени. В градовете тя съответства на разгърнатото в селата движение срещу поземлените собственици.”

ККП определя твърде общо лицата, срещу които е насочена кампанията, като „капиталистическата класа”. Подобно определение дава възможност на Партията да преследва всеки, който й се струва подозрителен. Кампанията се провежда най-яростно в Шанхай, където е най-голямото струпване на  икономическия и финансовия елит на Китай, т.е. градът с най-многобройна „капиталистическа класа”.

Целта на двете кампании „против” е не само да изобличи и накаже реалните или предполагаемите врагове на народа, но и да насочи масите в правата линия, маркирана от партията. Мао обещава „снизходителност за мнозинството и строгост за малцинството, снизходителност за тези, които с чиста съвест изповядат грешките си, и строгост за тези, които се противопоставят”.

Посланието в този коментар на Мао е ясно: предайте се или ще бъдете изобличени, като изобличените ще понесат възможно най-тежките наказания. Скоро китайците разбират, че най-добрият начин да предпазят себе си е, като започнат да изобличават другите. Подклаждайки този страх, апаратчиците в Китайската комунистическа партия започват да привикват работници с цел да ги накарат да изобличат колегите си, а от своя страна, съседите издават съседи, дори деца предават родителите си, а професионалните съсловия са сред най-добрите информатори.

Кампаниите „против” имат няколко ефекта. В икономическата област те допринасят за намаляването на инфлацията и до увеличаването на познанието на правителството върху определени важни сектори на градската икономика, което от своя страна, е причина за увеличаване на упражнявания контрол върху тези сектори.

Кампанията „Петте против” довежда до конфискацията на 2 млрд. женминби
(800 млн. щ.д.) от капиталистическите елементи и е голяма стъпка към интегрирането на частните и управлявани според правилата на капитализма предприятия с държавно направляваната икономика (т. е. осъществява се социалистическа трансформация на капитализма). Друг ефект от кампаниите е, че те служат за безмилостна атака срещу буржоазната идеология и, следователно, срещу властта на буржоазията в градските части.

С двете кампании „против”, които на практика продължават почти до края на Корейската война, се слага край и на първия подетап от развитието на младата Китайска народна република.

 

Поземлена реформа и колективизация на земята

През следващите години (1952/1953-1958) историята е свидетел на опитите на Китай да следва модела на СССР, поради което този подетап е известен като „Съветкият период”.

Началото на този период е белязано от поземлената реформа, лансирана от Мао, която би трябвало да доведе до масова колективизация, и от въвеждането на първия петгодишен план за икономическо развитие. Поземлената реформа ще доведе до това, че през 1957 г. почти цялата селскостопанска земя е колективизирана, а едва 3 % от фермите остават в частни ръце.

Напрежението, породено от масовата колективизация в селата и от трансформирането на икономиката по съветски модел, предизвиква вълнения, стачки и дори бурни демонстрации през цялата 1956 г. За да се ограничи техният ефект, през февруари 1957 г. Мао определя тънката разлика между противоречията сред народа и тези, които противопоставят партията на враговете.

 

„Нека разцъфтят 100 цветя, нека си съперничат 100 школи”

С цел да притъпят вълненията, властите разрешават оплакванията, издигайки за лозунг древната поговорка „Бай хуа дзи фан, бай дзиен джън мин” („Нека разцъфтят 100 цветя, нека си съперничат 100 школи”). По време на тази кампания се издигат искания за независимост на съдебната система, изобличават се синдикатите, които не са нищо повече от продължение на партията, атакувана е намесата на големия съветски брат. Лозунгът „нека разцъфтят 100 цветя” е познат и на т. нар. Западна цивилизация, тъй като през трети век пр. Хр. Климент Александрийски използва лозунга, за да пропагандира възраждането на културната жизненост.

На 26 май 1956 г. Лу Тин-и – секретар на Отдела за пропаганда на Централния комитет на ККП, произнася историческа реч, озаглавена: „Нека разцъфтят 100 цветя, нека си съперничат 100 школи”. В тази реч той обещава на учените свобода на мисълта, свободни диксусии, съзидателност и право на критика. Той твърди, че Китай трябва да се учи от целия свят, дори и от враговете си, а не механично да копира съветския модел.

Идеята за подобна кампания не се ражда само от проблемите в китайското общество, но и като следствие от проблемите между Мао и Н. Хрушчов. В „изключително тайна реч в Москва от февруари 1956 г.”  Н. Хрушчов говори за престъпленията срещу партията, изършени от Й. Сталин по време на управлението му (1922/1924-1953). Едно от най-големите обвинения е, че Сталин създава „култ към личността”, с което поставя себе си над КПСС. Мао Дзъдун възприема тези думи като опит за атака срещу властта му в ККП и в КНР.

Една от първите стъпки, които китайският лидер предприема, е да се издаде указ на Осмия конгрес на ККП през ноември 1956 г. за това, че управлението на КНР е колективно, а не индивидуално. Освен това по предложение на Пън Дъхуай се премахва стандартното включване на „мислите на Мао като източник на вдъхновение за партията и за държавата”. Развитието на събитията от 1956 г. предизвикват поредното депресивно състояние на Великия кормчия и той се оттегля за три месеца.

Мао се завръща победоносно като ръководител и излага принципите на кампанията „Стоте цветя” в речта си пред Върховния държавен съвет „За правилното справяне с противоречията сред народа” от 27 февруари 1957 г., но тя е публикувана чак на 19 юни 1957 г., т. е. четири месеца по-късно, когато в Китай тече нова кампания срещу „реакционерите”. Шестте принципа са: да се помага на народа да се обедини, а не да се разделя; да подпомага социалистическата трансформация и изграждане; да консолидира диктатурата на народната демокрация; да консолидира демократичния централизъм; да засилва лидерството на ККП; да съдейства за социалистическата солидарност и за солидарността на миролюбивите народи от цял свят.

В речта си той на няколко пъти споменава събитията в Унгария от есента на 1956 г., което кара някои автори да търсят връзка между поведението на източноевропейските държави и това на китайския лидер.

Според Мао кампанията ще е средство за разрешаване на „различните противоречия, които продължават да съществуват в социалистическото общество”. Свободнта дискусия и конкуренцията на идеи би трябвало да допринесат за развитието на изкуствата и науките и по този начин да са в основата на икономическия възход на Китай.

По-нататък в речта си китайският лидер заявява, че „марксизмът е научна истина и той не се бои от критика…Марксистите на бива да се боят да бъдат критикувани от когото и да е”. Все пак отговорът на интелектуалците в Китай на този призив идва бавно. Миналият им горчив опит и ограничението пред правото да се критикуват постановленията на партията или на Мао ги прави недоверчиви към подобни изказвания. Още повече, че в речта си Мао набляга на факта, че някои линии на мислене няма да бъдат толерирани, като „буржоазното мислене, догматизмът, ревизионизмът и опортюнизмът”. Не пропуска да отбележи и необходимостта от постоянна боржа срещу контрареволюционерите.

Поради колебанието на интелектуалците да се включат в подобна кампания (минава почти година преди те да посмеят да изразят открито мнението си) Мао решава да им даде пример, като кани журналисти в резиденцията си в Пекин и говори открито, а след това обикаля из Китай в специален влак, който е превърнат в правителствен център. Тази демонстрация дава желания резултат и интелектуалците, членовете на партията и обикновените китайци започват да представят идеите си свободно.

По време на кампанията се издигат най-различни искания, а различните слоеве на обществото изразяват недоволството си, особено като се има предвид гладът сред населението. Демократичните партии искат да получат правото да имат членове, академичната младеж и интелектуалците все по-трудно понасят диктатурата на пролетариата и открито изразяват това си отношение, а работниците увеличават стачките, саботажите и насилието.

Цялото китайско общество изразява недоволството си много по-бурно, отколкото е предвиждано от китайските лидери и особено от Мао Дзъдун. Разбира се, тук се поставя въпросът дали тази кампания не е предварително замислена по такъв начин, че да изкара наяве инакомислещите в китайското общество, които след това да бъдат наказани или да бъдат превъзпитани. Съществува и възможността кампанията наистина да се е стремяла да се опита да даде воля на недоволството сред народа, за да не се стига до по-насилствени прояви.

Колкото повече време се развива кампанията, толкова по-остър става тонът на изразяване на възмущение. Университетски професор стига дотам, че да се осмели да опише характера на властта на Мао като „тираничен и безразсъден”, а студентското недоволство прераства в открити протести, а в Ухан през юни 1957 г. избухва бунт.

Недоволството на китайското общество довежда до нова депресивна криза на Мао и той пак се оттегля, за да даде началото на нова кампания при завръщането си.

Кампанията „Стоте цветя” е превърната в поредната кървава изправителна кампания. В поредица от статии и речи през май и юни 1957 г. Мао обвинява интелектуалците и членовете на партията, които са се осмелили да го критикуват твърде остро, че са ‘десни’, които са на път да предадат революцията. „Те се опитват да използват възможността да отхвърлят Комунистическата партия и работническата класа и да съборят великата кауза на социализма. Те искат да върнат историята обратно към диктатурата на буржоазията…и да подчинят отново китайския народ на реакционното управление на империализма и неговите слепи последователи”.

Тези, които са съдействали за „разцвета на стоте школи”, са принудени да ‘изповядат грешните си мисли’ и да ‘се пречистят’ чрез превъзпитание в отдалечени трудови лагери. Смята се, че броят на жертвите на тази кампания е между половин и три-четвърти милион членове на партията. Всъщност, това, което започва като призив за свобода на изразяването, завършва като последователна политика за контрол върху мисълта.

От направения преглед на политическите кампании за масова мобилизация на китайското общество с цел неговото приобщаване към политиката и идеологията на Китайската комунистическа партия може да се направи изводът, че Мао и неговите последователи познават отлично механизмите на пропагандата и начина на мислене на китайците. Чрез съчетаването на традиционни образи и идеи и на умелото им вплитане в проблемите на ежедневието функционерите на ККП успяват да легитимират новия режим и да наложат необходимия им контрол за успешното трансформиране на Китай според разбиранията на Великия кормчия Мао Дзъдун.

 

Използвана литература:

1. Chang, J. and Jon Halliday. Mao. The Unknown Story, London: Vintage books, 2006.
2. Doolin, Dennis. The Revival of the “Hundred Flowers” Campaign: 1961, The China Quarterly, No. 8 (Oct. – Dec., 1961), pp. 34-41.
3. Fokkema, D.W. Chinese Criticism of Humanism: Campaigns against the Intellectuals 1964-1965, The China Quarterly, No. 26 (Apr. – Jun., 1966), pp. 68-81.
4. Friedman, Edward. The Revolution in Hungary and the Hundred Flowers Period in China, The Journal of Asian Studies, Vol. 25, No. 1 (Nov., 1965), pp. 119-122.
5. Goldman, Rene. Mao, Maoism and Mao-ology, in: Pacific Affairs, Vol. 41, No. 4 (Winter, 1968-1969), pp. 560-574.
6. Goldman, Rene. The Rectification Campaign at Peking University: May-June 1957, The China Quarterly, No. 12 (Oct. – Dec., 1962), pp. 138-153.
   John King Fairbank and Merle Goldman. China. A New History, Cambridge and others: The Belknap Press of Harvard University Press, 2006.
7. Kagan, Alan L. Music and the Hundred Flowers Movement, The Music Quarterly, Vol. 49, No. 4 (Oct., 1963), pp. 417-430.
8. Mao, Zedong. Mao Zedong xuanji (Selected Works of Mao Zedong); Beijing: Foreign Language Press, vol. I-IV, 1969.
9. Mao, Zedong. Mao Zedong xuanji (Selected Works of Mao Zedong); Beijing: Foreign Language Press, vol. V, 1977.
10. Lynch, Michael. Mao, London and New York: Routledge, Taylor and Francis Group, 2004.
11. Robert Weatherley. Politics in China Since 1949. Legitimizing authoritarian rule, London and New York: Routledge, Taylor and Francis Group, 2006.
12. Teiwes, Frederick C. Politics at the “Core”: The Political Circumstances of Mao Zedong, Deng Xiaoping and Jiang Zemin, China Information, Vol. XV, No. 1, 2001, pp. 1-66.
13. The Writings of Mao Zedong (1949-1976), vol. I (September 1949-December 1955), ed. by Michael Y.M. Kau and John K. Leung, New York/London: M.E. Shape, Inc., 1986.
14. The Writings of Mao Zedong (1949-1976), vol. II, ed. by Michael Y.M. Kau and John K. Leung, New York/London: M.E. Shape, Inc., 1986.
15. Жемчугов, Аркадий. Китайская голоеоломка. Интриги политической элиты, Москва: ОЛМА-ПРЕСС; ОАО ПФ „Красний пролетарий”, 2004.
16. Жерне, Жак. Китайската цивилизация, С: „Кама”, 2004.
17. Жипулу, Франсоа. Китай, в: Ротермунд, Х.О. и др. История на Южна и Източна Азия през ХIХ и ХХ век, С.: „Кама”, 2003.
18. Робъртс, Дж. А. Г. История на Китай, С: „Рива”, 2009.