Стефан РУСИНОВ
КУЛТУРА
Второто издание на Фестивала на китайското кино се проведе от 4 до 10 април в Дом на киното. Ясно си проличава желанието на Александра Ангелова от Институт “Конфуций” в София и доц. д-р Андроника Мартонова от Институт за изследване на изкуствата да разчупват и разширяват тукашните представи за китайската кинематография, а оттам – и за самия Китай, като подбират различни продукции, жанрове, погледи. С ясното съзнание, че не съм в позицията да дам безстрастна и независима оценка, по мое мнение подборката на организаторите е отговорна и общителна, защото е насочена не към тесен кръг от изрично интересуващи се от Изтока зрители, а към широка публика, която просто обича да поставя себе си някъде другаде през киното.
За разлика от миналата, тази година имаше засилено присъствие на популярни касови филми, получили масово разпространение из тамошните кина в последните 10-15 години – период, през който китайският пазар се превърна в един от водещите в света. Все пак линията, прокарана от първото издание, е продължена с няколко малки като продукция и важни като резултат филма, които отправят критичен и романтичен поглед към живота и проблемите на маргиналите в съвременното китайско общество и на които именно ще наблегна.
Със студения си хумор и симпатичното изобразяване на невинната грубост и сдържаната сърдечност в приятелските отношения между няколко пълни загубеняци и сиромаси, “Стоманеното пиано” (реж. Джан Мън) предизвика не едно сравнения с филмите на Кустурица. Гледахме “Сватбата на Ту-я” (реж. Уан Цюен-ан), носител на “Златна мечка” от Берлинале 2007 г. – суров, но нежен филм, по антропологически изследващ затънтен край на Вътрешна Монголия, където главната героиня Ту-я се опитва да подреди живота си, като безцеремонно се справя със суровите природни условия и неудобните културни норми.
Режисьорът от китайското Шесто поколение Дзя Джанкъ беше представен и в тазгодишното издание – “Добри хора от Трите клисури”, носител на “Златен лъв” от Венеция 2006 г., е поредната медитация върху голямата промяна и мистичното й влияние върху хората от най-ниските прослойки, които всъщност нехаят за политическите процеси. Филмът е заснет в градчето Фъндзие дни, преди то да бъде завинаги потопено като част от грандиозния хидропроект “Трите клисури” (струва си да се отбележи, че този филм гледахме в превод на Радина Димитрова, китаистка, която живее в Мексико и на български се изявява само покрай фестивала, а ми се ще по-често да чуваме за нея). Макар и далеч по-сантиментален и достъпен в разказвателния си подход, “Океанът рай” (реж. Сюе Сяолу) допълни списъка от малки продукции, обговарящи рядко засягана тематика – филмът с камерата на Кристофър Дойл е сладко-кисело изследване на аутизма, бащината жертвоготовност и проблемите в отношението към болестта от китайските институции.
През седмицата видяхме още “Звукът на вятъра” (реж. Чън Куофу и Гао Цюншу) – шпионски трилър, поставен насред Втората китайско-японска война в средата на XX в.; “Златни времена” (реж. Ан Хуей) – нестандартна в погледа си тричасова биография на писателката Сяо Хун; “Може би любов” (реж. Питър Чан) – твърде мелодраматичен за вкуса ми любовен мюзикъл; и “Лов на чудовища” (реж. Раман Хуей) – комична приказка за взаимоотношенията на хора и чудовища, която, макар и крайно интересна като тематика, не успях да догледам, защото анимацията и играта ми бяха неприемливо инфантилни. Фестивалът завърши с личния ми фаворит, миналогодишния носител на наградата за режисура в Кан, “Убийцата Ние Ин-нян” – нетипична, но очаквана от режисьора Хоу Сяосиен трактовка на популярния уся екшън жанр, който се отличава със съзерцателен реализъм, изпипана визия, бавно темпо, пестелив диалог и дълбоко навлизане в психологията на героите.
Съдейки по интервютата с младите организатори в медиите, този фестивал се прави с много сърце и мисъл – отношението към филмите е лично, избират се актуални заглавия от последните години, субтитрите се превеждат от оригиналния китайски, преди всяка прожекция се правят кратки и съдържателни представяния… Оставам с желание за още повече смелост в подбора, за още по-внимателна работа при превода и редакцията на субтитрите (имаше някои неизгладени моменти), за по-широко разпространение на филмите (които се прожектират само веднъж), а защо не и за панорами и срещи с режисьори.
Leave a Reply