Вълчият тотем

Стефан РУСИНОВ

на 20.11.2015 г.

Източник: FilmSociety

Цензура-мензура, обаче през последните десетилетия в Китай се върши усилена работа по запаметяването на щекотливата Културна революция — десетгодишния комунистически опит за пълно преосмисляне на култура и човек, вълнуващ, важен и поучителен период, както може да е поучителен само един грандиозен крах, изравящ такива части от същината на човешкото, каквито никой успешен експеримент не би могъл да изрови.
Интересни случаи в художествената дисциплина “Културна революция” са кино-литературните сватби като “Живи” и “Под клоните на глога” на Джан Имоу (съответно по романите на Ю Хуа и Ай Ми), “Царят на децата” и “Сбогом, спътнице моя” на Чън Кайгъ (съответно по повестта на А Чън и романа на Лилиан Ли), “Сиу Сиу” на Чън Чун (по разказа “Баня под небето” на Йен Гълин), “Балзак и малката китайска шивачка” на Дай Съдзие (по собствения му роман), “Градчето Хибискус” на Сие Дзин (по романа на Гу Хуа), “Под жаркото слънце” на Дзян Уън (по романа “Озверели животни” на Уан Шуо)…

Заради ограничената свобода на словото или по-скоро заради разказваческа находчивост, както предпочетете, китайските творци, които насочват поглед към този проект, сходен по трагичност и глупост с Холокоста, не се отпускат по прекия път на демагогията. Техните произведения са привлекателни преди всичко с човешката си история, с изобразяването на силите, слабостите, мъките и радостите на обикновени хора. И някъде там, на втори план, поне в художествено отношение, сред тях витае политическата власт, макроисторията, която неусетно и безвъзвратно променя съдбите на микрогероите, толкова божествена в мощта си, че за нея почти не се и почти няма как да се говори. А съпротивата срещу нея никога не е директна — както никой не се опълчва срещу едно наводнение, а вместо това решава да построи дига, така и героите са заети да утвърждават живота, вместо да роптаят срещу смъртта.

Романова екранизация с тези характеристики е и “Вълчият тотем”. Когато през 2005 г. отидох за пръв път в Китай, издадената през предишната година книга на Дзян Жун още беше на челните лавици в книжарниците, до днес има над 150 издания, а голяма част от анализаторите продължават да недоумяват как така толкова дръзка и критична книга е преминала през цензурата.
Това недоумение е неоснователно, резултат от къса памет и плод на едностранчивото разбиране, че партията не дава на творците да кажат и шук по политически деликатни теми. Китай има силна традиция в социалната критика, която е рязко прекъсната по време на въпросния период (60-те и 70-те), но впоследствие незабавно възобновена, така че критични произведения, включително за Културната революция, се появяват под една или друга форма още в началото на 80-те (вж. например сборника “Опустошеният храм” под редакцията на Крум Ацев).

В тематичната и философската си основа “Вълчият тотем” е много сходен с друга, неекранизирана повест на А Чън — “Царят на дърветата”, издадена двадесет години по-рано, през 1984 г. И двата разказа са изградени върху интересното и плодотворно движение “Нагоре в планинте, надолу към селата”, при което т.нар. “образовани младежи” са изтеглени от училищата и университетите, за да образоват и най-вече за да се образоват от отрудените селяни (същото е и в основата на “Балзак…”).

И в двете истории чистосърдечните главни герои охотно се разделят с бедния и мръсен градски живот, попадат в място с осигурено препитание и приказна природа (южнокитайска котловина при А Чън, севернокитайски степи при Дзян Жун) и подхождат с надежда и въодушевление към новата подредба на живота. Не след дълго обаче се появява неразбирането — партията всъщност е решила да унищожи и подчини чудните места, на които ги е изпратила (дърветата да бъдат изсечени при А Чън, вълците да бъдат изтребени при Дзян Жун).

Това е изключително характерно и симптоматично поведение на тогавашната власт, която, изпратила всичките си учени на село и с твърдата вяра, че културата на комунизма е по-силна от всичко, прилага безразсъдно насилие над неудобната природа (един от куриозите е прекаляването с пестициди, вследствие на което умират почти всички пчели и се налага земеделците да опрашват дърветата си ръчно). Макар и свикнали на живот в пълен синхрон с природата, отначало местните приемат безропотно тези насилствени действия, сякаш и те са нещо естествено, като буря или земетресение.

Образованите младежи също се подчиняват. Постепенно обаче издевателствата стават все по-ожесточени и с тях се засилва както вътрешната съпротива на героите, така и гласът на самата природа. Конфликтът става толкова интензивен, че въпреки постигането на целта (последното дърво е отсечено и последният вълк е убит) в местния началник усещане за победа няма. Напротив, победеният е той, макар и никой да не го е нападал — мекото надделява над твърдото, животът над смъртта. Накрая остава силното чувство, че култура без уважение и разбиране към природата не може да има (както уважението и разбирането са залегнали в изконната култура на монголците с техния вълчи тотем).

Сцените с животни, драматичната музика, природните кадри са все неща, които ме впечатлиха във “Вълчият тотем”, но най-усилено се втренчвах тъкмо в този началник — епитомът на Културната революция, въплъщение на ханаарендската баналност на злото, на сляпата и безразсъдна вяра в шефа, независимо от последиците. Тъповатият му и несигурен поглед, затрудняващ се да осъзнае колко скапани са били решенията му, ми докарваше абсолютен ужас от безкрайния потенциал на властта, попаднала в неуверени и страхливи хора.

Доста критики са отправени към режисьора Жан-Жак Ано (режисьор и на забранения в Китай “Седем години в Тибет”, както и на още няколко филма с животни), че е наблегнал твърде много върху приключенията и екологията, а е пренебрегнал политическия коментар в книгата, но според мен образът на началника е изключително сполучлив и действа като важна отпратка. Доброто разказване разчита на внушение, на увличане в нещо интересно, докато някъде отдолу се случва същностното, както магьосникът насочва вниманието на публиката към едно място, докато истинският номер се подготвя другаде, или както добрият стар екшън увлича с бой, смешки и голи гърди, докато всъщност прави чудесни коментари за памет, идентичност, реалност, човечност, бъдеще… И макар че в България няма цензура, познанията ми за крайностите на китайския комунизъм далеч надхвърлят тези за българския и това се дължи изцяло на споменатата способност за охудожествяване на реалността и утвърждаване на живота.