За китайското кино и Пътя, който всеки избира сам

Красимир КАСТЕЛОВ

Drugotokino

Снощи в столичния Дом на киното бе тържествено открит Фестивалът на съвременното китайско кино, организиран от института „Конфуций“ в София. Залата обаче се оказа твърде малка, за да побере всички желаещи да видят първия филм от програмата, включваща общо 9 заглавия (вижте я тук). Възможно е безплатният достъп да е допринесъл за огромния интерес към събитието, но едва ли може да бъдат накарани толкова много хора да изгледат със затаен дъх до края една съзерцателна философска притча като „Онази планина, онзи човек, онова куче“ и дори да я възнаградят с възторжени ръкопляскания след това.

Оказва се, че все пак имало публика и за бавното, медитативно кино, което е пълен антипод на онова, което се вихри в моловете! И събития като тази „китайска седмица“ са оазиси в пустинята от безсмислени екшъни, предназначени единствено за убиване времето на тийнейджърите.

Трябва да отдадем дължимото и на умната рекламна кампания от страна на организаторите от института „Конфуций“, благодарение на която зрителите снощи знаеха какво да очакват. И затова нямаше разочаровани любители на бойните изкуства, с които най-често свързват китайското кино мнозина у нас.
Не само „Онази планина, онзи човек, онова куче“, а всички филми от програмата разкриват другото лице на китайското кино, което е непознато на масовата публика и което се интересува от съдбите на малките хора, а не от подвизите на измислени супергерои.

1_CH
Един син пренася на гръб през реката своя баща, който не може да сдържи сълзите си, защото си спомня как самият той го е носил на раменете си, когато е бил малко момче. Това е само една от многото вълнуващи сцени от филма, открил фестивала на китайското кино, който разказва история, пленяваща не само със затрогващата си простота, но и с философската си дълбочина.

 

Невъзможно е с две думи да се определи за какво точно е тя: за отношенията между баща и син или за пропуснатите мигове на семейно щастие, за прекрасните мечти или за мъчителното очакване на любимия човек, за смисъла на труда или за смисъла на живота? Може би по-вярно би било да се каже, че това е филм за Пътя, но не в неговото буквално значение, а в смисъла, влаган в него от даоизма и легендарни китайски мъдреци от древността като Лао Дзъ.

За истинския път, който сме длъжни винаги да изберем сами, защото следвайки другите, всъщност се отклоняваме. Не случайно Ошо казва, че ако следваме нечий образец на живот, се превръщаме в слуги. А Бог, или Дао, или Дхарма, или Истината са постижими само за онзи, който е абсолютно свободен. На пръв поглед представеният снощи китайски филм не казва нищо подобно, но именно в това е силата на истинските притчи, които не ни поднасят нищо наготово, а изискват от нас ответно усилие на ума и душата…

Leave a Reply

You can use these HTML tags

<a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>