Превод от китайски език: Стефан РУСИНОВ
Уважаеми членове на Шведската академия, дами и господа,
Посредством телевизия или интернет всеки от присъстващите тук вече малко или много се е запознал с далечния Североизточен Гаоми. Може би сте видели деветдесетгодишния ми баща, видели сте батко, кака, съпругата, дъщеря ми и внучката ми на година и четири месеца. Никога обаче не ще видите човека, който в този момент най-силно присъства в мислите ми – моята майка. Много хора споделиха честта от спечелването на тази награда, но не и тя.
Майка ми е родена през 1922 г. и почина през 1994 г. Прахът й бе заровен в прасковената градина на изток от селото.
Миналата година оттам трябваше да бъде прокарана железопътна линия и се наложи да преместим гроба й още по-далеч. Когато изровихме гроба, видяхме, че ковчегът е изгнил, а костите на майка са се смесили с пръстта. Не ни оставаше нищо друго, освен символично да изровим малко пръст и да я пренесем до новата гробница. Това беше моментът, в който усетих, че майка ми е част от земята, а моите думи, застанал насред земята, са думи, отправени към майка ми.
–
Аз съм най-малкото дете на майка.
Най-ранният ми спомен е как нося единствения ни термос, за да налея преварена вода от общата столова. Останал без сили от глад, изтървах термоса и го строших. Уплаших се до смърт, намуших се в една купа сено и цял ден не посмях да изляза. Привечер чух майка да ме вика с галеното ми име. Измъкнах се от сеното, подготвен за хокане и бой, но майка нито ме би, нито ме хока, само ме погали по главата и изпусна дълга въздишка.
Най-болезненият ми спомен е как с майка отиваме в колективната нива да събираме пшеничени паберки. Дойдеше ли пазачът, всички събирачи се разпръскваха. Майка беше с малки крачка[1] и не можеше да бяга. Грамадният пазач я хвана и й зашлеви един шамар. Тя се олюля и падна на земята. Пазачът не взе паберките, които бяхме събрали, заподсвирка си и невъзмутимо си замина. От крайчеца на устата на майка течеше кръв, тя седеше на земята и през целия си живот няма да забравя отчаянието, изписано върху лицето й.
След много години срещнах същия пазач на пазара, той вече беше побелял старец. Втурнах се да отмъстя, но майка ме дръпна и кротко ми каза: “Сине, пазачът, който ме удари, и този старец не са един и същ човек.”
Най-дълбоко в паметта ми се е запечатал един Есенен празник[2], беше ни се отдал редкият случай да си направим дзяодзъ[3] за обяд, по една купичка за всеки. Точно преди да започнем да ядем, на вратата се показа стар просяк. Занесох половин купичка сушени сладки картофи и му ги сипах, а той се възмути: “Аз съм стар човек, вие ядете дзяодзъ, а за мен сушен картоф, от какво са ви сърцата?” Отговорих разгневен: “На нас ни се случва да ядем дзяодзъ най-много веднъж-дваж годишно, по една купичка на човек, и наполовина не можем да се наядем! Радвай се, че поне сушен картоф ти даваме, ако щеш, щеш, ако не, чупката!”
Майка ме порица, донесе своята половин порция дзяодзъ и я сипа в паницата на стареца.
Най-силно се разкайвам за случая, когато с майка продавахме зеле и, умишлено или не, взех на един старец едно мао[4] повече. Преброих парите, след което отидох на училище. Когато се върнах, заварих майка, която рядко плачеше, обляна в сълзи. Тя не ми се скара, само каза тихо: “Сине, ти посрами майка си.”
Когато бях на десетина години, майка заболя от туберкулоза, заради глада, болките и преумората изпаднахме в криза, не съзирахме светлина и надежда. Имах лошото предчувствие, че майка може да реши да съкрати живота си. Когато се връщах от работа, отварях портата и веднага виквах “майко”. Щом чуех отговора й, от сърцето ми падаше камък, а ако не чуех нищо, вътрешностите ми подскачаха и се втурвах да я търся в страничната стая или мелницата. Веднъж претърсих всички стаи и никъде не я намерих. Седнах в двора и заридах. В този момент майка се зададе отвън със сноп съчки на гърба. Беше недоволна, че плача, но не можех да й разкрия причината за тревогата си.
Тя прозря какво е на сърцето ми и каза: “Детето ми, не бой се, може да не ми е останала радост от живота, но няма да си тръгна, преди Яма[5] да ме извика.”
Аз съм грозен по рождение, много хора от селото ми се присмиваха в лицето, няколко съученици с властен характер дори ме набиха заради това. Прибрах се вкъщи разплакан, майка ми каза: “Сине, ти не си грозен. Имаш си нос, имаш си очи, имаш си четири здрави крайника, кое ти е грозното? Освен това, дори да си грозен, стига само сърцето ти да е добро и да вършиш добри дела, ще бъдеш красив”.
Впоследствие, когато заживях в града, някои много културни хора все така се присмиваха зад гърба ми на моята външност, спомних си думите на майка и смирено им се извиних.
Майка ми не можеше да чете, но таеше дълбоко уважение към хората, които можеха. Животът в нашето семейство беше труден, често се случваше да се храним, без да знаем дали няма да ни е за последно, но тя винаги задоволяваше желанията ми да купим книга или ученически принадлежности.
Майка беше работлив човек, ненавиждаше мързеливите деца, но никога не ме разкритикува, ако отлагах задълженията си заради четене на книги.
По едно време на пазара се появи разказвач. Зарязах задачите си, измъкнах се и изтичах да слушам. Майка остана много недоволна. Вечерта тя седна да тъкми памучни дрехи за семейството под светлината на една маслена лампичка, а аз не можах да се сдържа да не преразкажа историята, която бях чул през деня. Отначало майка не искаше да слуша, защото разказвачите за нея бяха многознайковци и лентяи, хора, от чиито усти не излиза нищо хубаво. Само че историята ми малко по малко я въвлече.
Оттогава, дойдеше ли пазарен ден, тя не ми даваше работа, с което мълчаливо ми разрешаваше да ходя на пазара и да слушам истории. За да се отплатя за добрината й и за да демонстрирам паметта си, разказвах живописно всички истории, които бях чул през деня.
Не след дълго вече не ми стигаше само да преразказвам историите на разказвача и по време на процеса започнах да добавям още съставки. Започнах да се съобразявам с предпочитанията на майка и да си измислям части от сюжета, понякога дори променях края.
Публиката ми не беше единствено майка – кака, леля и баба също идваха да слушат. След края на историите ми майка понякога ме поглеждаше угрижена, сякаш казваше на мен или сама на себе си: “Сине, какъв човек ще излезе от теб? Нима ще си изкарваш ориза с бръщолевене?”
Разбирах тревогата на майка, защото в селото мразеха бъбривите деца – те често създаваха неприятности за себе си и за семейството си. В образа на ненавижданото от всички устато дете в повестта ми “Вол” има сянка от моето собствено детство. Майка често ми казваше да не говоря много, надяваше се да стана тихо и прилично дете. Само че в мен се прояви силна способност и желание за говорене. Това несъмнено беше много опасно, но пък разказваческите ми умения й носеха радост, което я изправи пред сериозен вътрешен конфликт.
Както гласи народната поговорка, “Планините и реките лесно се изменят, но човешкият характер трудно се премества”. Въпреки настойчивите наставления на родителите ми, аз така и не се отърсих от разказваческите си заложби, оттук самоироничното ми име Мо Йен – “не говори”.
–
Напуснах училище, преди да завърша начално образование[6]. Бях малък и слаб, непригоден за тежка работа, така че ми оставаше само да паса овцете и кравите в полето. С животните минавахме покрай училището, а в това време бившите ми съученици играеха в двора и сърцето ми се изпълваше с тъга, усещах острата болка на човека, пък бил той и дете, който е напуснал групата.
Щом стигнех до полето, пусках овцете и кравите да пасат. Небето, ширнало се като море.
В безкрайното пасище не се мяркаше човешка сянка, не се чуваше човешки глас, само птиците викаха в небето. Бях сам, самотен, сърцето ми пусто. Понякога лежах върху тревата, взрян в ленивите облаци, и в главата ми изскачаха безброй чудати привидения. В нашия край се разказват много истории за лисици, превърнали се в красавици.
Фантазирах си как една лисица се превръща в красавица и идва да пасе кравите с мен, но тя така и не се появи. Веднъж обаче една огненочервена лисица изскочи от храсталаците отпред и така се стреснах, че паднах по дупе на земята. Лисицата изчезна, а аз още треперех. Понякога кляках до кравите и се вглеждах в сините им очи и в моето отражение в очите им. Понякога имитирах птичите викове и се опитвах да говоря с птиците по небето, понякога си изливах душата на някое дърво. Само че нито птиците, нито дърветата ми обръщаха внимание…
Години по-късно, когато станах писател, повечето от фантазиите ми от онова време намериха място в разказите ми. Много хора хвалят богатото ми въображение, някои любители на литературата искат от мен да споделя тайната за поддържане на такова силно въображение. На всичко това аз мога само горчиво да се усмихна.
Както е казал китайският първомъдрец Лао Дзъ: “В нещастието живее щастие, в щастието се таи нещастие”[7], аз напуснах училище, понасях глад, самота, липса на книги, но именно заради това, също като нашия предшественик Шън Цунуън[8], отрано започнах да чета голямата книга на социалния живот. Историите на разказвача от пазара, които споменах преди малко, са едва една страница от тази книга. След като напуснах училище, се скрих сред големите и така започна дългата ми кариера на “четене с ушите”.
Преди повече от двеста години моето село е родило един велик майстор на разказа – Пу Сунлин[9]. Много хора от селото, включително и аз, сме негови последователи. На полето по време на колективния труд, в конюшните и оборите на производствения колектив, на ръба на горещия кан[10] на баба и дядо, дори върху друсащата се каруца, аз чух безброй истории за божества и демони, исторически легенди, чудновати предания, всички те се вплитаха със семейната история и околната природа и така ги усещах възможно най-реални.
Насън дори не съм си представял, че в някой бъдещ ден тези неща ще се превърнат в писателски материал, бях просто едно дете, което обичаше истории и опиянено слушаше разказите на хората. По това време бях абсолютен анимист, вярвах, че всички неща имат душа, видех ли някое голямо дърво, се изпълвах с почитание. Мернех ли птица, усещах, че тя всеки момент може да се превърне в човек, срещнех ли непознат, се усъмнявах, че е превъплътено животно. Вечер, на връщане от производствения колектив, ме обгръщаше безпределен ужас. За да си дам смелост, тичах и пеех едновременно. Тогава гласът ми тъкмо мутираше, песните ми бяха дрезгави и фалшиви, истински тормоз за съселяните ми.
Прекарах в родното си село двадесет и една години, през които най-голямото ми отдалечаване от дома беше едно пътуване с влак до Циндао, за малко не се изгубих сред огромните трупи в дървообработващия завод и когато майка ме попита какво съм видял в Циндао, аз съкрушен отговорих: “Нищо не видях, само купчини дърва.” Но именно заради това пътуване до Циндао в мен се зароди неустоимо желание да напусна дома и да разгледам света навън.
–
През февруари 1976 г. бях повикан в армията. Нарамил четирите тома “Кратка история на Китай”, купени с парите от продажбата на сватбените накити на майка ми, напуснах Североизточен Гаоми, мястото, което едновременно обичах и мразех, и с това започна изключително важен период от живота ми. Трябва да призная, че ако през тези над тридесет години не се беше случил огромният прогрес на китайското общество, ако не беше извършена държавната реформа, аз нямаше да стана писателят, който съм в момента.
Животът в казармата беше отегчителен и мисловното освобождаване и литературният подем през осемдесетте години бяха добре дошли. От детето, което слушаше истории с уши и разказваше истории с уста, станах някой, който прави опити да пише. В самото начало пътят не беше никак равен, още не съзнавах, че двадесетте години живот на село са неизчерпаема литературна мина, мислех си, че литературата е описание на добрите дела на добрите хора, описание на примерни герои, така че творбите, които публикувах тогава, нямаха почти никаква литературна стойност.
През есента на 1984 г. бях приет в Литературния факултет на Академията по изкуствата на Освободителната армия. Наставляван и насърчаван от почитаемия ми учител, прочутия Сю Хуайджун, написах разказите “Есенна вода”, “Сухата река”, “Прозрачният морков” и “Червено сорго”. В “Есенна вода” за пръв път се появи името “Североизточен Гаоми” и оттогава станах като странстващ земеделец, който внезапно се е сдобил с парче земя – литературният бродяга, който бях, най-сетне си намери място, където да се установи.
Тук трябва да призная, че в процеса по изграждане на литературната територия “Североизточен Гаоми” почерпих важно вдъхновение от американеца Уилям Фокнър и колумбиеца Гарсия Маркес. Не прочетох всичко, което са писали, но смелостта и съзидателният им дух ме настървяваха. Те ме накараха да осъзная, че на един писател му е нужен собствен кът. В живота си човек трябва да е скромен и отстъпчив, но в литературното творчество трябва да е безцеремонен и самоволен.
Две години вървях по стъпките на тези двама майстори и в един момент осъзнах, че трябва незабавно да избягам от тях. В една моя статия написах следното: “Те са две горящи пещи, а аз съм ледено кубче – ако се доближа твърде близо, ще ме изпарят.” Според моето разбиране, причината един писател да бъде повлиян от друг писател е наличието на сходно място дълбоко в душите на двамата. Ето защо се казва “сърца докосват се като рога на носорог”[11].
Така че, макар и да не бях много усърден в четенето на техните творби, само от няколко страници разбрах какво са направили, разбрах и как са го направили, впоследствие си изясних също какво аз трябва да направя и как да го направя.
Това, което трябваше да направя, всъщност беше много просто – да разкажа моите истории по мой начин. Начинът ми беше добре познатият ми начин на разказвача от пазара, начинът, по който дядо, баба и всички старци от селото разказваха истории. Не мислех кой може да ми е слушател, по всяка вероятност слушателите ми щяха да бъдат хора като майка ми или пък аз самият.
В началото историите ми бяха мои лични преживявания, например пребитото дете в “Сухата река” или нямото момче в “Прозрачният морков”. Като дете веднъж баща ми наистина ме наби, защото бях сбъркал нещо, освен това наистина съм опъвал ковашкия мях по време на строежа на един мост. Разбира се, колкото и да е особен един човешки живот, той няма как да се превърне в литературно произведение, ако не претърпи намеса и промяна. Литературата трябва да измисля, трябва да фантазира.
Много мои приятели казват, че “Прозрачният морков” е най-хубавият ми разказ. Нито бих отрекъл, нито бих приел това твърдение, но смятам, че “Прозрачният морков” е най-символичното и най-дълбокомисленото от произведенията ми. Онова черно дете, с неговата свръхтърпимост и свръхчувствителност, е душата на всички мои разкази.
Впоследствие създадох много други образи, но никой от тях не е толкова близо до душата ми, колкото това дете. Може също да се каже, че сред всички образи, създадени от един писател, винаги има един челен. Мълчаливото дете е този челен образ, то не изрича и дума, но със силата си направлява всички останали най-различни персонажи, раздава се на сцената на Североизточен Гаоми.
–
Рано или късно идва момент, в който собствените истории се изчерпват, и тогава започват чуждите. Като свикани войници, от паметта ми започнаха да изплуват историите на роднините ми, историите на селяните и историите за прадеди, които бях чувал от старците. Всички ме гледаха с очакване – чакаха да пиша за тях. Моите дядо, баба, татко, майка, батко, кака, леля, чичо, съпруга, дъщеря до един са участвали в произведенията ми, както и много други близки от Североизточен Гаоми. Разбира се, всеки един от тях е минал през литературно моделиране, посредством което те надскочиха себе си и се превърнаха в литературни образи.
В последния ми роман “Жаби” присъства образът на леля ми. Заради Нобеловата награда много репортери я потърсиха за интервю. Отначало тя отговаряше търпеливо на всички въпроси, но не след дълго й писна и се скри в къщата на сина си в околийския център. Леля наистина е човекът, който ми послужи за модел, докато пишех “Жаби”, но лелята в романа е коренно различна от реалната лелята. Лелята в романа е груба и непокорна, на места истински бандит, а реалната леля е блага и жизнерадостна, съвършен пример за добра съпруга и любяща майка. На старини реалната леля води доволен и щастлив живот, а лелята в романа, заради душевните си терзания, е мъчена от безсъние, наметнала черна рокля, броди в мрака като призрак.
Благодарен съм на великодушието на леля, която не се разсърди, че в романа съм я описал по този начин; възхитен съм и от нейната проницателност – тя съвсем точно разбра сложните отношения между фикционален и реален образ.
Смъртта на майка ми ме съкруши и реших да й посветя книга. Това е “Пищни гърди, тлъсти бедра”. Знаех точно какво трябва да напиша, чувствата ми се изливаха и първата чернова на романа от петстотин хиляди йероглифа ми отне едва 83 дни.
В “Пищни гърди, тлъсти бедра” най-безскрупулно използвах личния опит на майка, но емоционалните изживявания на героинята в романа са измислени или базирани на многото майки в Североизточен Гаоми. В предговора на тази книга написах “Посвещавам на майчината душа на небето”, но книгата всъщност е посветена на майките под небето, това е нескромната ми амбиция, също както се надявам мъничкият “Североизточен Гаоми” да бъде епитом на Китай и дори на света.
Творческият процес при различните писатели има своите характерни особености, първоначалното вдъхновение и мисловното структуриране на всяка една от моите книги също са разнообразни. Някои разкази се пораждаха от сън, например “Прозрачният морков”, други пък започваха от реална случка, например “Песните на райския чесън”[12].
Независимо дали водят началото си от сънища или реалност, всички те трябва да бъдат обвързани с личния опит – само така могат да се превърнат в литературни произведения, притежаващи ясен характер; класически персонажи, изградени с множество живи детайли; богат, наситен език и оригинална структура. Нужно е да се отбележи, че в “Песните на райския чесън” се появи един истински разказвач, който играе изключително важна роля в книгата.
Съжалявам, че използвах истинското му име – неговите действия в книгата са напълно измислени.
В моето писане често се получава така – в началото използвам истинските имена на персонажите с надеждата, че така ще се засили усещането ми за близост с тях, но когато привърша произведението, откривам, че вече е невъзможно да променя имената им.
Случвало се е хора със същите имена като в книгите ми да се оплакват на баща ми, който винаги се извинява от мое име и ги съветва да не приемат всичко за истина.
Той им казва: “Първото изречение на “Червено сорго” е “Онова бандитско чедо, баща ми”, аз не се впрягам, вие какво се впрягате?”
Докато пишех така близкия до социалната действителност роман “Песните на райския чесън”, най-големият проблем не беше дали смея да критикувам мрачните явления в обществото, а че, заради страстите и гнева, политиката в крайна сметка ще потисне литературата и романът няма да е нищо повече от обикновен документален репортаж за обществено събитие. Писателят е човек от обществото, естествено е той да има собствена позиция и гледна точка, но в процеса на писане той е длъжен да застане в позицията на хората и да описва всички хора като хора. Само така литературата, макар и родена от истинско събитие, може да надскочи събитието; макар и заинтересувана от политиката, може да задмине политиката.
Навярно заради дългогодишния ми мизерен живот имам способността да прониквам сравнително дълбоко в човешката същност. Зная какво е истинска смелост, разбирам какво е истинска мъка. Зная, че в сърцето на всеки човек има един мъглив пояс, където нещата не могат да бъдат дефинирани с “правилно” и “грешно”, “добро” и “лошо”, и точно там е безкрайната вселена, в която писателят може да разгръща таланта си. Ако произведението съумее достоверно да опише този изпълнен с противоречия пояс, то ще надскочи политиката и ще придобие литературна възвишеност.
Знам, че безкрайното дърдорене за собствените ми произведения е досадно, но животът ми е обвързан с тях. Ако не говоря за произведенията си, не знам за какво друго да говоря, затова моля всички ви за извинение.
В ранните си творби, като типичен модернист, прикривах себе си зад текста, но от “Сандаловата екзекуция”[13] нататък изскочих пред кулисите.
Ако ранните ми творби бяха мънкане под носа без конкретен читател наум, от тази книга нататък усещах, че стоя насред площад, изправен срещу многобройна тълпа, и разказвам живописно. Това е традицията на световния разказ, а още повече е традицията на китайския разказ. Имах моменти, в които усилено разучавах западните модернистки похвати, играл съм си с всевъзможни наративни трикове, но накрая се завърнах в традицията. Разбира се, това завръщане беше съпроводено от ред промени.
Всички мои произведения след “Сандаловата екзекуция” са продължение на класическите китайски разказвачески традиции, но смесени със западни наративни техники. Новаторството в областта на романа в общи линии е резултат от точно такова смесване. Не става въпрос само за смесване на местни традиции и чуждестранни техники, а също така за смесване на различни художествени жанрове, както в “Сандаловата екзекуция” има фолклорни песни или както в ранните ми произведения има идеи, почерпени от изобразителното изкуство, музиката и дори традиционната китайска акробатика.
–
Накрая моля да ми позволите да поговоря малко и за “Умора от живота и смъртта”. Името на тази книга е взето от будистките класики и, доколкото разбирам, много литературни преводачи са получили главоболие при превода му. Аз не съм изучавал будизъм и знанията ми не са никак задълбочени, избрах това заглавие, защото смятам, че много от основополагащите будистки идеи са истинното вселенско съзнание и в очите на будистите повечето от препирните в човешкия свят нямат абсолютно никакъв смисъл. През такъв възвисен поглед човешкият свят изглежда жалък.
Разбира се, с тази книга не исках да напиша проповед, а просто поредната история за съдбата, чувствата, ограниченията и великодушието на човека, както и усилията и жертвите, направени в преследване на щастието и упорството в собствената вяра. Изправилият се срещу тенденциите на своето време Ланлиен от романа за мен е истински герой. Неговият образ е базиран на един земеделец от съседното село, като малък често го виждах да минава покрай портата ни, бутащ една скърцаща каручка с дървени колела. Каручката я теглеше куцо магаре, а магарето го дърпаше жена му с малките крачка.
На фона на тогавашното колективно общество, тази причудлива трудова бригада изглеждаше ужасно странно и неуместно, в нашите детски очи те бяха клоуни, които се движеха срещу течението на историята и когато минаваха по улицата, ние, разгневени, ги замеряхме с камъни. Много години след това, когато хванах писалката, този образ и тази сцена веднага изникнаха в главата ми. Знаех, че един ден ще напиша книга за него, рано или късно ще разкажа историята му на всички в поднебесната, но едва през 2005 г., когато в един храм видях стенописа “Шестте сфери на Самсара”, разбрах какъв е правилният начин да разкажа тази история.
–
Моята Нобелова награда предизвика немалко спорове. В началото мислех, че обектът на тези спорове съм аз, но постепенно осъзнах, че обсъжданият човек е някой, който няма нищо общо с мен. Станах като зрител на опера, който наблюдава представлението на другите. Виждах как върху този награден човек се изсипват цветя, хвърлят се камъни и се излива кал. Страхувах се, че той ще рухне, ала той само се усмихна бегло, измъкна се изпод цветята и камъните, обърса калта от себе си, застана отстрани и спокоен се обърна към хората:
За един писател най-добрият начин за общуване е писането. Всичко, което е трябвало да кажа, съм написал в творбите си. Думите, изречени с уста, отлитат с вятъра, а думите, изписани върху хартия, остават завинаги. Единственото, на което се надявам, е да прочетете търпеливо книгите ми. Не очаквам от вас да промените мнението си за мен, защото в този свят няма писател, който е способен да се хареса на всички. Това е особено вярно в нашето време.
Въпреки че нямам желание да говоря, в днешния ден се налага да го направя, затова набързо ще кажа още няколко неща.
Аз съм разказвач и искам да ви разкажа една история.
През шейсетте години на миналия век, когато бях в трети клас, отидохме на организирана от училището изложба на страданието. Под наставленията на учителя всички гръмогласно заридахме. За да се представя на ниво, не бършех сълзите от лицето си. Забелязах, че няколко съученици тайно мацаха слюнка по бузите си, за да изглежда, че сълзите им са повече. Забелязах също, че сред тълпата деца, които ревяха наистина или на ужким, имаше един съученик, който нямаше ни капка по лицето си, гърлото му не издаваше ни стон, нито пък беше закрил лицето си с ръце. Той ни гледаше с широко отворени очи, в които се четеше изненада или объркване. След това докладвах на учителя за действията на този съученик. Училището го наказа с предупреждение.
След много години се разкаях пред учителя заради издайничеството си, а той отвърна, че освен мен, имало още десетина ученици, които са му докладвали за случая. Този мой съученик почина преди повече от десет години. Всеки път, щом се сетя за него, изпитвам дълбок срам. Тази случка ме накара да проумея нещо: когато всички плачат, на някои трябва да се разреши да не плачат. Когато плачът се превърне в представление, още повече трябва да има някои, на които им е разрешено да не плачат.
Ще разкажа още една история. Преди повече от тридесет години работех в армията и вечерта, както си четях в канцеларията, един стар офицер бутна вратата, хвърли поглед към мястото срещу мен и измънка: “А, няма ли никой?”. Веднага се изправих и извиках: “Нима аз не съм някой?”. Старият офицер целият се изчерви и се обърна смутен. Заради тази си постъпка дълго време изпитвах огромно доволство, смятах, че съм голям юначага, а години по-късно вече чувствах дълбока вина.
Моля, позволете ми да разкажа още една, последна история, казана преди много години от дядо ми. Осем зидари тръгнали на работа в чуждо село, но по пътя ги сварила буря и те се скрили в един порутен храм. Навън гръмотевиците се сипели една след друга, кълбовидни мълнии се търкаляли пред вратата, из въздуха сякаш се разнасял рев на дракони. Всички се разтреперили от страх, лицата им пребледнели. Един казал: “Сред нас осмината със сигурност има някой, който е извършил върховно злодеяние. За да не пострадаме всички заради един, нека който е вършил злини, сам излезе да приеме наказанието си.” Разбира се, никой не искал да излезе.
Друг предложил: “След като никой не иска да излезе, нека тогава хвърлим сламените си шапки навън. Чиято шапка бъде издухана през вратата, той е вършил злини и ще го помолим да излезе да приеме наказанието си.” Така започнали да мятат сламените си шапки навън, шапките на първите седем били издухани обратно в храма, само шапката на осмия била отнесена. Седмината го принуждавали да излезе да си получи наказанието, той естествено не искал, накрая те го вдигнали и го изхвърлили през вратата. Предполагам, че всички се досещате какъв е краят на историята. Тъкмо го изхвърлили навън и целият храм се срутил.
–
Аз съм разказвач.
Спечелих Нобеловата награда, защото разказвам.
След като спечелих наградата, се случиха много блестящи истории, които ме карат да вярвам в съществуването на истината и справедливостта.
От днес нататък продължавам да разказвам моите истории.
Благодаря ви!
7 декември 2012
Превел от китайски Стефан Русинов
Преводът е направен по http://www.nobelprize.org/nobel_prizes/literature/laureates/2012/yan-lecture_ki.pdf
Бел. ред. В миналия брой обявихме, че ще публикуваме Нобеловата реч на миналогодишния лауреат на наградата.
Междувременно колегите от „Литературен вестник” публикуваха речта в различен от нашия превод.
Изправени пред дилемата да публикуваме нещо вече публикувано другаде или да лишим редовните си читатели от традиционно превежданите в нашия вестник слова на нобеловите лауреати за литература, ние решихме въпроса в полза на традицията.
К
[1]До 50-те години на ХХ век в Китай е съществувала многовековната традиция стъпалата на всички момичета да бъдат пристягани с бинтове, за да се предотврати растежът им. Така костите претърпявали силни деформации, но краката се побирали в миниатюрни обувки, което дълго време е било естетическата норма в Китай. – Б.пр.
[2]Традиционен празник, с който семейството отбелязва есенното пълнолуние. – Б.пр.
[3]Китайски пелмени. – Б.пр.
[4]Китайска парична единица, 1/10 от юана. – Б.пр.
[5]В будизма – пазителят на ада. – Б.пр.
[6]Началното образование в Китай продължава шест години. – Б.пр.
[7]Цитат от: Лао Дзъ. “Дао дъ дзин”. Прев. Ленин Димитров. София, “Наука и изкуство”, 1967. – Б.пр.
[8]Един от първите китайски писатели, които през първата половина на ХХ век успешно комбинират разговорен език с класически разказвателни техники. Представител на т.нар. “свободно писане”, “изкуство заради самото изкуство”, което не се ангажира с политически и социални функции. Автор е на множество повести, разкази, есета, очерци и пътеписи, обикновено свързани с родния му край Фънхуан в провинция Хунан. По-късно в живота си завършва и обширно изследване на китайското облекло. – Б.пр.
[9]Китайски писател (1640-1715), автор на сборника “Ляоджайските разкази за странното”, част от който е издаден на български под заглавието “Дракони” (прев. Бора Беливанова. София. “Панорама”. 1978.). – Б.пр.
[10]Построено от тухли, издигнато място в стая, под което се пали огън и върху което обикновено се спи. – Б.пр.
[11]Стих от неозаглавено осемстишие на китайския поет Ли Шан’ин (ок. 813 – ок. 858), превърнал се в устойчива фраза, означаваща двама души, които са далеч един от друг, но са единни в мислите си, също както малкият и големият рог на носорога са отдалечени във върховете си, но свързани в основите си. – Б.пр.
[12]“Песните на райския чесън” е документален роман, в центъра на който е т.нар. “Чеснов случай” от 1986 г., когато голям брой селяни от град Цаншан в провинция Шандун, недоволни от земеделското планиране на местното правителство, нахлуват в общината и започват да рушат. – Б.пр.
[13]Сандаловата екзекуция в Китай е смърт чрез измъчване, подобна на набучването на кол. – Б.пр.
Мо Йен
Leave a Reply