Ивелина ВАТОВА
Българо-китайските отношения се развиват възходящо. Един своеобразен микрокосмос. Цели 65 години вече. На колкото е и самата КНР.
Исторически те винаги са следвали кривата на историята, естествено! Но са вървели по свой път, независимо от нейната мудност и чести застои ….
От доста време се занимавам не само с теория на публичната дипломация, но и внимателно следя какво става в тази огромна страна-цивилизация. И все по-често започвам да си мисля, че най-новата им страница е истински учебник по класическа публична дипломация. Всъщност случилото се в политическото им пространство в последните 5 месеца ме накара да погледна малко назад във времето.
Напоследък диалогът Китай-Европа е особено интензивен. На Източна и Централна Европа или т. нар. бивш Съветски блок, се обещава фонд за сътрудничество. След Будапеща, юни 2011, когато на търговско-икономически форум на високо равнище бе обявено създаването му, го нарекоха китайския „План Маршал”. Още тогава китайската страна очерта основните сфери, в които ще предложи своето сътрудничество – научни изследвания, инфраструктура, търговия, транспорт и околна среда, като акцентът е иновации и инвестиции. Десет източноевропейски държави бяха представени в Будапеща от премиерите и вицепремиерите си, нашата делегация обаче бе водена от министъра на икономиката, енергетиката и туризма.
Срещата в унгарската столица бе част от европейската обиколка на тогавашния китайски премиер Уън Дзябао. В проучвателната му мисия бяха включени още Великобритания и Германия.
В Будапеща България услужливо предложи „потенциала на страната ни да се превърне във входна врата за китайските стоки, логистика и услуги към ЕС”, като се очакваше тогавашният български министър-председател да посети Китай през есента на 2011, за да се „разгледат в подробности възможностите за сътрудничество и за развитието на съвместни проекти”. Тази визита тъй и не се състоя, а за въпросните възможности в последните години се говори винаги щом стане дума за връзките България-Китай.
В същото време китайската страна е изключително активна – Варшава, 2012, и ясно обявеният план от точно формулирани 12 точки за сътрудничество със страните от ЦИЕ; Букурещ 2013 и дискусии и преговори по всяка от тях. София не стана домакин, както бе заявила готовност, но пък може на българска територия да се учреди Сдружение за сътрудничество в областта на земеделието по линия на „Китай+16” (известна и като 16+1).
Така бе обявено след посещението на Михаил Миков през декември 2013.
На всички направи впечатление изключителната българска активност в последните пет месеца. В Китай един след друг бяха и премиерът, и председателят на НС и президентът. Естествено неслучайно! Още по-естествено – не на разходка с цел шопинг!?!?! Именно българският президент, а не друг държавен глава, първи в 2014 застана пред портите на Забранения град и те се отвориха с подобаващи почести. Годината на Коня настъпи, като ни напомни, че в публичната дипломация видните случайности са плод на дългогодишни усилия на скритата дипломация.
Пътуването от хиляда мили започва с една стъпка, заявил преди хилядолетия мъдрият Лаодзъ, а нашият президент стигна до извода, че сме издържали изпитанието на времето, демонстрирайки стабилност и всестранност в двустранните връзки, и сега стъпка по стъпка, трябва да станем, „искаме да станем част” от бъдещето, което Китай гради в последните 35 години чрез „невиждана досега трансформация”, стремейки се да се превърне във водеща в областта на технологиите.
Всъщност статистиката на двустранните политически отношения е изключително красноречива:
– От 1996 г. до 2014 г. двама президенти (1998, 2014) трима български премиери (1996, 2006, 2013), няколко председатели на НС и други държавници един след друг посещават Китай. Тук не включвам срещите на международни форуми и неофициалните разговори, например между Бойко Борисов и Уън Дзябао по време на 65-тата сесия на Общата Асамблея на ООН в Ню Йорк, септември 2010. Опитах се да ги преброя, но накрая се отказах.
– От китайска страна от 2000 година насам България е посещавана на високо равнище от премиер /2000/, председател на Народната Политическа Консултативна Конференция на Китай/2002/, председател на Постоянния Комитет на Общокитайското Събрание на народните представители /2004/, членове на Политбюро на ЦК на КПК /2006 и 2010/.
– Забележителна част от историята на българо-китайските дипломатически отношения ще остане визитата през март 2011 на г-жа Фу Ин, заместник министър на външните работи, която в наш кратък разговор каза: „Желаем да работим с вас, но вие трябва да дадете знак. Чакаме вашето предложение, нямаме желание на никого да налагаме нашите идеи. Ето защо, ако вие имате проекти, ние сме готови заедно да ги реализираме. Сега трябва да обединим усилията си и да трансформираме икономическия интерес в реални съвместни проекти.” Тези думи и досега помня.
– 2012 – продължават консултациите, срещите на различни нива, предложенията и разговорите, обмен на групи, които проучват възможностите за секторни инвестиции; туристическите и икономическите форуми;
– 2013 – втората й половина се отличава с конкретни прагматични стъпки:
• През юни в Пловдив се проведе най-големият до този момент българо-китайски икономически форум;
• през септември работна визита на българския премиер в Китай – на два пъти премиерите на страните ни се срещнаха и договаряха подробности около развитието на двустранните отношения – през септември в Китай по време на Летния Давос в Далиан, т. нар. Среща на върха на новите шампиони, и в Букурещ (ноември) по време на Третата Среща на Инициативата „Китай+16”;
• през октомври, 2013, зам. председателят на Народната Политическата Консултативна Конференция на Китай е в София по покана на зам. председателя на бълг. Парламент
• през декември – председателят на българския Парламент е на официална визита – подписаха се само два документа, но и тя бе съпровождана с оживени двустранни бизнесфоруми, с делови разговори на различни политически равнища.
2014– визита на най-високо държавно ниво – българският и китайският президент водиха делови разговори в Пекин./вж.повече в Ароматът на ……/
През всичките тези години двустранният диалог се развива наистина като по схема от класическата публична дипломация, стъпка по стъпка, на всички равнища и във всички посоки – политически консултация, икономически и търговски преговори, ПР-акции, експертни проучвания и др. Особено активна е китайската страна. Сега вероятно идва ред и на българската енергичност.
Прави впечатление, че няма висш държавник, пътувал на Изток в последните месеци, който да не е съпровождан от прилично големи групи от деловите среди. И още нещо: докато публичната дипломация на Китай до сега беше в стил проучване на ситуации, условия, нагласи, възможности и т. н., българската изпращаше своите първи държавни мъже.
До този момент китайският президент не е посещавал България, а премиерът и председателят на китайския парламент – по един път в началото на 21 в. Какво се крие зад този българо-китайски чардаш ще стане ясно след време. Засега е ясно обаче едно нещо – Китай отдавна внимателно следи развитието ни, „с присвито око”, по думите на китайски анализатор, случващото се в страната ни и има желание да инвестира у нас. Засега обаче се работи „на парче”, пак по официално определение, липсват проекти от сферата на публично-частното партньорство, говори се за всестранно, но не и за стратегическо сътрудничество – за първи път то се споменава като цел в съвместното президентско комюнике (януари, 2014).
Докато България, попаднала във вихъра на вътрешните си проблеми, действа мудно или напълно е в застой, Китай проявява прочутото си търпение, което е свързано с хилядолетното умение на Средното царство да привлича външния свят към себе си.
Забележка на автора: Без претенции за цялостна историографска регистрация на срещите и разменените визити – такава вече има. С желание да предам на теб, читателю, представата, която аз изградих за себе си, докато „стъпка по стъпка” проучвах стъпките на политици, дипломати и представители на бизнеса за реалното сближаване на двете страни.
Leave a Reply