Из „Увод в будологията“Парамартха (Джънди (498 – 569 г.), пристигнал в Гуанджоу от Индия през 546 г.) бил убеден привърженик на синтеза на Йогачара и Татхагатагарбха. Именно неговите преводи и интерпретации окончателно привличат китайските будисти към това направление на будистката мисъл и ги убедили във висшия му и окончателен (нитартха; ляо и) характер.
В Китай Парамартха бил преследван от неудачи и гонен от смутове и политически неуредици, непрекъснато трябвало да се мести от едно място на друго. На няколко пъти се опитвал да се върне в Индия, но неуспешно (единия път вече се бил качил на кораба, но буря принудила плавателния съд да спре в Гуанджоу, а тамошният губернатор придумал Парамартха да остане), а един път дори се опитал да извърши нещо изключително осъдително за един монах – да сложи край на живота си. Парамартха превежда на китайски такива важни йогачарински текстове като Мадхянта-вибхага, Двадесетстишието (Вимшатика) на Васубандху и Махаяна-сампариграха-шастра на Асанга, представени в духа на синтеза между йогачара и теорията гарбха.
Но най-важното негово деяние било запознаването на китайската сангха с „Трактата за пробуждането на вярата в Махаяна“ (Махаяна-шраддхотпада-шастра, „Дачън ци син лун“), а може би и самото написване на този текст, станал своеобразна Библия за оригиналните школи на китайския будизъм и много пъти коментиран в Китай (особено известен коментатор е Фадзан), Корея (коментарите на Вонхьо) и Япония.
В оригиналната китайска философска традиция сърцето (син) е преди всичко мислещ, а не чувстващ орган; това е „умно“ сърце. В трактата „Мъндзъ“ (особено в главата „За изчерпването на сърцето“ -Дзин син) се съдържат твърдения като: „онзи, който познава своята природа, познава и Небето“, или термини като „благосърдие“ (лян син) и „благомощие“ (лян нен), които сочат благата и съвършена природа на сърцето-ум, аналогична на „сиянието“ (прабхасвара) на ума (читта) в теорията гарбха.
И накрая избирането на думата „сърце“ (син) за превода на санскритското читта (съзнание) завършва конвергенцията на „будистката“ и „конфуцианската“ тенденция за интерпретиране на сърце-ума (син/читта). Така преобладаващият в самата китайска философска традиция интерес към проблема за сърцето/ума (син) до голяма степен определя ориентацията на китайската будистка мисъл към теорията Татхагатагарбха.
Окончателното разделение между китаизираните школи, ориентиращи се към теорията гарбха, и школите, стремящи се да „коригират“ китайския будизъм по индийските стандарти, настъпва в средата на VII в. Именно тогава будистки Китай прави своя окончателния избор, като в лицето на хунаянския патриарх Фадзан отхвърля индийската версия на будизма, донесена в Китай от Сюендзан, като ограничена до познанието на преходни феномени и лишена от истински сотериологичен универсализъм.
След това китайските будисти практически губят интерес към това, което става сред будистите в Индия (този интерес вече не може да бъде съживен нито от паломничеството на монаха Идзин, нито кратковременният успех на проповедниците на тантрическия будизъм Амогхаваджра, Ваджрабодха и Субхакарасимха през първата половина на VIII век). Затова не само късната Ваджраяна и традицията на махасиддхите, но дори логико-епистемологичните търсения на Дхармакирти и неговите последователи остават напълно неизвестни в Китай.
Този интерес внезапно и доста бурно се възражда през XI век, когато на китайски са преведени (впрочем с големи съкращения и поправки в съответствие с китайското схващане за „приличие“) тантрите от класа на най-висшата йога. Но този изблик на интерес вече не променя нищо и през XIII век съчиненията на Сюендзан и на неговия ученик Куайдзи съвсем се загубват (по-късно те отново са внесени в Китай от Япония).
Идеите на Татхагатагарбха в Китай придобиват формата на теория за „природата на Буда“ (Фо син лун). В основата й лежи представата, че всяко живо същество притежава природа на Буда (Фо син), която е негова истинска същност и негов истинен Аз: всички живи същества по своята природа са Буди и тяхната истинска природа е изначално пробудена. Обикновено под „природа на Буда“ се разбира изходното, базово съзнание, тъждествено с Татхагатагарбха. Целта на будистката практика е реализацията на тази изначално присъща на човека природа, нейното осъзнаване, нейната актуализация в ежедневния опит.
Теорията за природата на Буда се оформя в резултат на взаимодействието на махаянското учение, според което всички дхарми притежават „свойствата на Буда“, те са „будови“ по своята същност (буддхата, буддхатва), и традиционните (конфуциански) теории за природата на човека (син), утвърждаващи чрез Мъндзъ, че човек по своята природа е добър и потенциално надарен с всички нравствени съвършенства.
През VI век будизмът в Китай става мощна идейна сила. Цялата страна е осеяна с манастири (особено големи манастирски комплекси има на север, където са издигнати гигантски статуи на буди и бодхисаттви – пещерните комплекси в Лунмън и Юнган), в които живеят много монаси. Будизмът, ползващ се с покровителството на много императори, постепенно завършва своята интеграция в китайското общество. Протича активен процес на оформяне на така наречената „доктринална триада“ (сан дзяо) на конфуцианството, даосизма и будизма.
Тази триада определя духовното развитие на китайското общество през следващите хиляда и петстотин години. Провъзгласява окончателността на учението за гарбха като за изначално пробудена (бън дзюе) природа на Буда, надарена с такива благи качества като вечност, блаженство, истинна същност и чистота. Интерпретацията на сутрата в духа на учението за изначално пробуденото единно сърце – ум (екачитта), образуващо природата на всички същества, окончателно се утвърждава след коментарите на прочутия ученик на Хуей-юнай на име Даошън (360? – 434) и превода на Дхармакшема.
Автор: Евгений Торчинов
Leave a Reply