Танцът е за двама (портрет на Лу Йунмин)

Ивелина ВАТОВА

(Ексклузивно за блога „ВСИЧКО ЗА КИТАЙ”)

„Здравей, приятелю! Как си ?”

„Хелоу! Добре съм! А ти как си? Къде си? Толкова отдавна не сме се виждали!”

„Вярно, отдавна не сме се виждали, но ние и без това рядко се виждаме, рядко говорим!”

„Знаеш ли, изпитвам странно чувство!”

„И какво е то?”

„Все пак непрекъснато разговаряме, но по по-друг начин, някакси по-различно … „

„Да, сигурно е така! И на мене ми се върти нещо особено из главата, но не знам какво!”

====

Усмихнат винаги! Винаги е сам! През тези 4-5 години, в които се познаваме, само веднъж съм го виждала тъжен, ама много тъжен, с изморено лице. Не знам какво му беше, но и до днес си го представям …

Казва ми „хелоу” вместо „здрасти”, а после на чист български пита „как си?”. След това идва и сериозният въпрос. Аз никога не съм успявала да отговоря. Само мълчаливо съм се усмихвала. Смутена навярно …Нищо, че ме смятат за най-голямата бърборана на този свят.

Той е Лу Йунмин. Отколешен приятел на страната ми. Българският му е великолепен. Толкова чист и коректен, стегнат и спретнат, думите -изгладени и подредени, като в аптека, излизат сякаш от кутия. Де да можех и аз тъй да се справям с родния му език!? Може би ще успея един ден, но със сигурност не в този свят и не в този живот!! В някой друг свят и в някой друг живот. Вярвам в прераждането!

Ти, Лу Йунмин? Вероятно вярваш в предопределението!? Защото ми каза, че откакто си започнал да се занимаваш с българския и един ден не си минал без него. Трудно ти е да ми обясниш защо именно моят език и културата на моя народ се превърнаха в твоя съдба. Но за сметка на това пък си съвсем откровен: „Преди да избера да уча български език, не познавах добре България. Имах все пак някаква мъничка представа за историята, за културата. По онова време ние знаехме, че страната Ви е красива, много красива. Бяхме млади и знаехме за Георги Димитров. Но това е история, спомен от моята младост. Сега вече младите китайци познават България от Христо Стоичков.”

Мисионер. И българист, и икономист. Даже и рима се получава. Не съм я търсила. Господин Лу дълги години е съветник за търговските и икономическите отношения в Посолството на Китай в София, но и истински посланик на моята Родина пред своите сънародници, решили да правят бизнес в България и с България. „Мисията ми е да развивам тези отношения между нашите две държави. Няма значение дали съм в София или в Пекин, моята работа, моят живот винаги са били тясно свързани с България. Голямо е желанието ми да продължа да работя в тази област. Как да кажа, усещам го, това е моята мисия. Дано ме разбереш…”

Ако това не е истинска топла връзка, здраве му кажи!? Гледам една снимка и се замислям защо всички китайци имат толкова кафяви очи, защо този човек, с когото се познавам отдавна, но сме разговаряли не повече от 2-3 пъти, винаги е с протегната ръка, защо умее неусетно да създава атмосфера, в която се чувствам като истинска дама – просто се потапям в море от спокойствие и сигурност дори и на най-шумното и оживено светско парти.

Приятел, ама наистина с главна буква

Той говори на моя език, живее в моята среда, а приятелите, колегите, познатите му са навсякъде. Няма вид на особено приказлив, но винаги е заобиколен с различни хора. Малко говори, но много се усмихва, и общува – умее го, явно – с присъствие. Твърди, че „приятелите идват при теб в труден момент!” Казва ми го сякаш чете мислите ми – в този момент си повтарях нашето „приятел в нужда се познава!” и се чудех как да му обясня, че ненавиждам огромните тълпи, пък събрани и по приятен повод, просто се губя из тях и имам нужда от подадена ръка, както той направи, без дори да ме попита искам ли, не искам ли да я поема. Поех я, без да се сетя да благодаря: „Приятелите … Какво разбирам под приятелство, ли? Трудно е да обясня … , но знам, че приятелство трябва да има между всички нас, … то е доверие, чувства, помощ и подкрепа, без колебание.”

Говорим накъсано, но не спираме. Аз питам, той отговаря: „Имам много приятели, имам много български приятели. С течение на годините свикнах откровено да разговаряме за политика, за икономика, за нещата от живота, за културата или за особеностите на манталитета ни. Разбираш… това са най-добрите приятели, най-близките ми хора! Мога всичко да споделям с тях, всички въпроси да обсъждам. Понякога сме на различно мнение, не пречи. Аз им вярвам! Те ми вярват! Разбираме се и си помагаме! Това е взаимност. Какво повече да искам? Такъв е животът! Не умея конкретно да разказвам … (без да усетя притеснението на г-н Лу се предава и на мен.) …, но ще кажа само, че имам приятели. Времето ги е проверило. И аз съм отворен към хората. Винаги можем да обсъждаме, свободно, сърдечно и искрено да поговорим, и по най-трудните и деликатни въпроси.”

По-късно ще открия, че често повтаря това изречение, с усмивка.

„Аз съм китаец!“

Китайската философия, китайският манталитет, китайският начин на живот са в гените ми. Убеден съм, че където и да сме ние, китайците, запазваме обичта към страната си в сърцата си. Китай винаги заема най-голямо място в душите ни, в съзнанието ни. Дори да са американци, европейци от китайски произход, може да са второ или трето поколение, тези хора винаги си остават китайци. Това е родината! Тя е в нас, а не върху географската карта. Много специфично е това чувство за китайците. Вероятно другите народи не са чак толкова привързани към своята страна? Не знам!”

… Аз пък знам. И ние, българите, сме подобни същества, често казваме „кръвта вода не става”. Тъй че, приятелю, не мога дори за секунда да помисля как един китаец ще ми признае, че е по-малко китаец, само защото живее на другия край на света близо две десетилетия. Ами то, все едно българин да признае, че е забравил родината си и/или я мрази, само защото някой някога в държавата му му е причинил нещо много неприятно, което цял живот го кара тайно и скришом да бърше сълзи щом споменат името й. То е като първо либе, забравя ли се? Като онази любов, дето ръжда не хваща! Знам ги тези мисли като нашенски, български, но откровено казано, вече се замислям дали наистина е така… Дали не сме ги пренесли през прахоляка на времето и по пътищата, извървени от българското племе…

И понеже си говорим за приятелите и приятелството, ще ти кажа, че наши приятели ми разказаха, че си образец на дисциплина, подреденост и умение мълчаливо да пресметнеш риска, тихо да прецениш дали и как да го поемеш и без да се оплакваш да продължиш напред. Не знам, но ако това са отличителни черти не само твои, но и на твоя национален характер, мога да си обясня защо народът ти е толкова жилав, устойчив и стабилен; защо с толкова гордост се изправя срещу всяко предизвикателство на съдбата и сам си проправя пътеката; не чака друг да го свърши вместо него; защо не охка, не пъшка, не се оплаква, а точно знае какво и как да постигне; защо нерядко е като швейцарски часовник; ако сгреши, умее да сведе глава, виновно, но не гузно, тъй че аз, която не умея да прикривам емоциите си, ми се е случвало, колкото и да съм гневна, да забравя как са ме карали по час и кусур на студа под дъжда да чакам… да се усмихна и да простя!?

И пак твоето:

„Ние винаги можем да обсъждаме и свободно, сърдечно и искрено да поговорим.”

А ние двамата се опитваме да търсим прилики и разлики, в характерите на народите си:

„ Не мога да кажа точно”, сякаш се оправдаваш ти и признаваш: „ има разлика, голяма разлика в манталитета на азиатците и европейците. Китайците, винаги преди да съборят старата сграда, строят нова.”

„Ами ние, българите?”, питам аз.

„Китайските инвеститори, като инвестират, не мислят за един ден или за една година, защото са наясно, че до печалба за една нощ не се стига. Това просто е невъзможно.”

„Ние пък казваме „Ден година храни”!? Каква е тайната тогава?”

„ Откровено ли?”

„Да!”

„Вашият народ е известен като трудолюбив, но сега май не е чак толкова. Особено младите. Искат да имат, но не искат много да се трудят. И у нас има такива, но тук като че ли са повече. А ако няма труд, няма пари – по принцип, навсякъде е така. Не е възможно само да искаш да ти се дава, а ти нищо да не даваш …”

„А какво е възможно?”

„Трябва да разчиташ сам на себе си.

Първо на себе си! Не разчитай на другите, не чакай те да ти свършат работата.”

„И ние казваме нещо подобно: „ Ако сам си помогнеш, и Бог ще ти помогне.”
Слушам те и си мисля как ли се променя човек, даваме ли си сметка, че всъщност цял живот живеем в един постоянен преход, вечно на път … И тази смяна на ценностите, за която непрекъснато говорим, всъщност не е нищо друго освен умение да се приспособяваме, да ставаме все по-гъвкави и по-издръжливи, да свикваме по-лесно с промените, а те се трупат край нас и в нас всеки час, всеки миг, неусетно …. И ти си изживял не един и не два трудни момента, но си ги оставил да потънат в най-отдалечените кътчета на душата ти. Казвали са ми, че има мигове, когато „ с хъс се нахвърляш” върху огромно количество работа; когато ставаш толкова организиран и точен, че изглеждаш твърде строг … Поне на пръв поглед. Подозирам, че в такива мигове си твърде раним…

Футболът не е твоята страст, но съм убедена, че умееш добре да разиграваш топката и точно да улучваш вратата. Показа ми как го правиш, когато те попитах за хобито, а ти със смях, почти с дяволски искри в очите, ми отвърна „какво значи това …. разходка на Витоша, тенис на маса, тенис на корт, плуване, бадмингтон, само не и футбол! Той не е моят спорт ” Ами, естествено, това не може да бъде твоят спорт! Ти търсиш танца, елегантната стъпка, дори и на игрището… една напред, две назад, една наляво, две надясно … всеки танц е за двама…

„Българската роза е известна в целия свят. В Китай е на почит, а китайките много обичат продуктите на „Българска роза”. Бил съм на Празника на розата, но не съм опитал от това специално кисело мляко, с дъх на рози. Всъщност почти навсякъде съм бил. Трудно ми е да кажа къде искам пак да отида, дори в Гоце Делчев съм ходил. Живея в София, но много обичам например Велико Търново, Варна, Бургас, Плевен, Велинград, Пловдив, Копривщица. Никога не се отказвам от шопската салата, но тъй и не разбрах защо чужденците тук ядат само шопска салата.“

====

Приятелю Лу, отдавна не сме се срещали, но дори и тъй умееш да внушаваш респект. Дори и за миг не помислих да те заговоря на „ти”. Но виж, докато пишех този текст, разговарях само на „ти”. Не знам защо е така, но знам, че така се получи. Тъй и не успях да измъкна поне една случка, която да ми разкажеш. Победи журналистическото ми любопитство! А бе, човече, времената на приятелството май поотминаха, сега сме във времената на историите. Не мислиш ли? Хайде да танцуваме! Може и валс. Но не като щрауси! А като хора, които „знаят две и двеста”и „умеем никога да не падаме под нивото си”. Или поне знаем, че трябва да знаем и да го умеем. Това научих от теб! При това без думи! Нямаше нужда да ми го казваш. Ти просто ми го внуши. „Наля ми го в главата като с фуния!”, както обичахме да казваме като деца.