Дунхуан: Хиляда буди по Пътя на коприната

Ивелина Ватова

Легендата:

В Планината на пеещите пясъци, Миншашан, слънцето бавно се отправя към нощното си леговище. Огненото му кълбо се търкаля от връх на връх. Златистите лъчи обливат в светлина пустинните песъчинки, пречупват ги през водното огледало на река Дачуан и оставят вятъра да ги понесе по склоновете на съседката й Сан-уей. Надолу-нагоре, после обратно – нагоре-надолу. Водни капки с жълт привкус на скърцаща между зъбите пустиня, къпещи се в палещите въглени на слънчевата жар.

Срещу надвисналите над реката скали седи будистки монах и почти в транс съзерцава гледката. Погледът му се рее като свободна птица – нагоре-надолу – дорде не се издигнал до пещерните дупки по източния ръб на Минша. Там нейде около тях из златисто-пясъчното небе му се привидял самият Майтрея Буда (Буда на бъдещето), заобиколен от божествени девици, които свирели на различни инструменти и танцували, за да го развличат.

Изправен между вятъра и водата, пустинята и слънцето, между земята и небето, будистът прозрял, че тези пещери са свещени, а той е богоизбраникът, призван да сътвори в тях паметник. Извикал майстори и се захванал от скалните дупки да гради каменни домове на Буда – зидали зидари килии, каменоделци изсичали скулптури в мекия пясъчник, рисувачи покривали стените с артистични фрески. Пясъчникът тук се оказал много мек, та затуй по-малките статуи на Буда, които се нуждаели от фино гравиране и нежност, са от теракота, измазана с хоросан и оцветена с минерални пигменти.

Годината била 366-та след рождението Христово…

Местните хора викат на пещерите Могаоку (на Запад са известни като пещерите Могао), но още и като Циенфодун (Хиляда статуи на Буда).

А долу, почти на 25 километра в югоизточна посока, пустинният оазис Дунхуан(1) процъфтявал като кервански град. Все повече от неизвестно труднодостъпно обиталище, захвърлено нейде из пустинята Такламакан, се превръщал в жужащ човешки кошер. Важна спирка по Пътя на коприната, в древния китайски Туркестан. Днес той е град в провинция Гансу на Северозападен Китай.

От незапомнени времена търговци пресичали планини и морета, за да се докоснат до безценните богатства на Китай – коприна, порцелан, нефрит. Едновременно със стоките си пренасяли идеи и духовни ценности. В Дунхуан подслон намирали хора от всички краища на света, отправили се към сърцето на Поднебесната империя или връщащи се от там. Твърди се, че и Марко Поло отсядал в него.

Първите писмени сведения се свързват с император У от династия Хан (206 г. пр. н. е. – 220 г.), но по-нови археологически разкопки доказват, че историята му води чак до времената на династия Ся (ХХІ-ХVІ в. пр. н. е.).

Учените търсят връзка и с първите опити империята да брани северната си граница от варварите, със строежа на дълги крепостни отбранителни стени – начало на Великата китайска стена, с появата на първите военни аванпостове, като в 117 г. се създава подобно укрепление и в Дунхуан, от където трябвало да се контролира движението из прохода Хъси и между оазисите в пустинята – централен сегмент от Пътя на коприната, свързващ Китай със Средиземноморието и Европа. А това се оказва сериозен мотив за нестихващ конфликт между господарите на Поднебесната и номадите.

Дунхуан се оформя като оазис на керваните от Изтока, пътуващи на Запад, и от Запад, тръгнали на Изток, смесват се народи и етноси, религии и секти, поклонници и проповедници, търговци и авантюристи. Пещерите Могао са свързани с живота в това космополитно средище по Пътя на коприната. Не случайно именно те се превръщат в уникално светилище, което крие най-добре съхранената съкровищница на будистко изкуство на планетата.

„Внос” от Индия се превръща в идеология на средновековната Поднебесна империя.

Будизмът е признат за официална религия  от нейния владетел в 444 г. С течение на времето будисткото пещерното изкуство се натоварва и с идеологическа функция, постепенно се превръща в синтез на политическия и религиозния живот в Китай.Осигурява  легитимност на императорската власт, като превръща владетеля в бодхисатва, т.е. същество, постигнало висше просветление, но забавящо собственото си премиване в състояние на нирвана, за да помогне на себеподобните си чувствителни и съзнателни същества да извървят пътя на  своето избавление.

Това е фигура с огромна власт и авторитет, която представлява останалите и действа от тяхно име  – просветление, милост, състрадание и саможертва. Така той се превръща в потенциална политическа метафора за управник.

Макар и привнесен отвън будизмът не страда от дискриминация в Китай. Точно обратно,  доста успешно се интегрира в неговия свят. Той не се възприема като заплаха за статуквото. Още в самото начало е приобщен от управляващия императорски елит към идеята за натрупване на народна подкрепа. Будизмът, тази универсална философия, преминаваща през класовите и етническите бариери, се използва като транснационална идеология, за да обедини коренно различните етнически и социални групи в империята.

Рисунките от пещерите Могао се превръщат в институционална визия на небесния рай, където очакват покорните, верни и предани граждани от всички социални класи и географски територии. Божества, управници с императорска осанка и богати дарители, както и обикновени хора, и етнически малцинства се включват в художествената мозайка, пресъздаваща представата за социо-културна хармония.

Полека-лека пещерите Могао се превръщат в средище, където се циментират политическите отношения със съседите. Стенописите имат силно обществено влияние – будизмът придобива социален престиж чрез взаимното си проникване с конфуцианството и даоизма.

В същото време  богатите се сдобиват с възможността да се опрат на  собственото си внезапно просветление – „дуан-у“, колкото по-голям е приносът му към будистката традиция при пещерите Могао, толкова по-нависоко в социалната стълбица се издига дарителят.

Твърди се, че богати чуждоземни търговци финансират най-различни инициативи – от разкопки до стенни рисунки, за да опазят керваните си по опасния Път на коприната.

Установено е обаче, че по-голяма част от дарителите са от местния политически елит.  Например пещера 220 е известна като „Пещерата на фамилия Джай” и  се е използвала от 10 поколения представители на тази фамилия. Така тя се превръща в метафора на процеса на културен синтез, чрез който оригиналната будистка роля на пещерите се интегрира в ценности, родени във времето, преди тези пещери да са съществували в този си вид, стойности, които са местни и характерни за жителите от тези земи, както и за сродни обичаи, традиции и вярвания в Китай.

„Библиотека върху стените”

Скулптурите и стенописите в тези пещери са плод на сръчните ръце на майстори от различни епохи. Те самите стават важна пресечна точка за религиозен, културен и интелектуален обмен в древността. Художественият стил на творенията в тях също е резултат от взаимното оплождане на различни традиции. Всяка скулптура е с уникална физиономия и характер и отразява своеобразието на епохата, в която е сътворена. Сред фреските има и шедьоври на китайското изкуство. Ако се подредят едни до други, общата им дължина ще е близо 30 километра.

Основната тема е будизмът, най-често изобразявани са Буда, различни бодхисатви (2) и митологични герои, както и илюстрации към нравоучителни истории от свещените писания, картини от историята и легендите на Китай и Индия, на Централна Азия.

Друга важна тема върху пещерните стени е животът на различните социални прослойки от различни епохи, облеклото и украсата на хората, архитектурните стилове, музикалните инструменти, танците, народните празници.

Няколко големи момента от историята на Централна Азия са запечатани в тази „библиотека върху стените” –  идването на власт през 7 в. на династия Тан и ново оживление, а едновременно и затягане на контрола, по Пътя на коприната;  окупацията на Дунхуан от тангутите (790-851) и появата на първите тантрични теми; разпространението на ламски секти при управлението на династия Западна Ся (1036-1227), известна и като Тангутската империя.

За същото това нашествие се разказва и в част от 45 000-те ръкописа, открити през 1900 г. в пещера 17, където монасите ги скрили при наближаването на тангутите.

Сцените, изобразени по стените на пещерите Могао, тясно се свързват и с историята на трансконтиненталните контакти на будизма. В рисунки и скулптори те съставят антология на будисткото изкуство за период от 1000 години.

Пещерните изображения и архитектура  се използват при медитация, като визуално онагледяване на призива за просветление и пробуждане, като мнемонични средства и при обучение и просвещаване на неграмотното местно население. Световното научно внимание например силно е привлечено от фреските, открити в пещера № 16 – две стенни рисунки от времето на династия Сун (690-1279) показват пътуващи бодхисатви. Това е най-късното и последно доказателство, че пещерата е била използвана. Когато тангутите се настаняват в Дунхуан, монасите от Могао си тръгват. Запечатват пещерите и никога не се завръщат.

„Пещерата със свещените писания” – „Енциклопедия на Средните векове” в Азия.

В тази малка пещера, висока и широка по 3 метра, били струпани най-различни ръкописи и редки предмети. Датировката им ги отнася към периода от ІV до ХІ век. Според съществуваща хипотеза килиите и храмовете в пещерите Могао били преградени след ХІ в. и превърнати в склад, където да се запазят древните и почитани, но повредени и употребявани ръкописи, както и най-разнообразни свещени предмети, защото с появата и широкото разпространение на книгопечатането ръкописните  Трипитака (3) от манастирските библиотеки трябвало да се заменят с печатни.

Старите свещени писания не се унищожават, а се изоставят заедно със свитъците от още по-древни времена и с ръкописите на тибетски, в т. ч. стари свитъци от конопена хартия, коприна и бамбук, или обикновена хартия, многобройни натрошени фигурки на Буда и най-различни всекидневни предмети.

Заедно с каноническите творби са открити и оригинални коментари, апокрифни книги, молитвеници, конфуциански и даоистки съчинения, несториански християнски текстове, текстове, свързани с макиавейството и дори с юдеизма, сведения за управлението на китайските императори, административни документи, антологии, речници на специфични редки думи, календари, калиграфски ексерсизи.

Освен религиозните съчинения има и писмени творби, които съдържат сведения в различни области на човешкото познание  – от математика и астрономията, през историята, военното дело, географията, политиката, обичаите и народните песни и танци, писмеността, литературата, изкуствата  и медицината до развитието на технологията в Китай, Централна  и Южна Азия, то дори и в Европа.

Писани са на класически китайски, т. нар. уънйен, и простонароден китайски (байхуа), турфански, юдейски, древен тюркски, санскрит, на тибетски, пали, согдиански и на неизвестни преди това езици като хотанският. Сред тях е и т. нар. Дунхуанска звездна карта – едно от първите известни графични небесни изображения от древната китайска астрономия от времето на династия Тан (618–907), на което е посочен и района около Северния полюс, създадена е приблизително около 700 г. Днес се пази в Британската библиотека.

Случайността:

Както винаги след видението идва реалността. След нея пък човек сякаш се поуморява и си дава покой. В случая той траял девет века. После, в 1900 година проходът към пещерите бил разчистен, а местен селянин случайно попаднал и на тайното хранилище в пещера № 17. Части от находката си продал на прочутия тибетолог Ауръл Щайн за 220 британски паунда. Експедиция под негово ръководство, финансирана от Британския музей, се отправя към Дунхуан в началото на ХХ в.

Случайността отвела древните стенописи, скулптури и ръкописи от Могао първо в науката – през 1910 г. е публикувана първата студия с изследвания върху наследството от Дунхуан; така се създава дунхологията, а после –   и в Списъка на ЮНЕСКО за паметници на световното културно и природно наследство (1987). След откриването на „пещерата със свещените писания“ (пещера № 17) към Дунхуан започват да се стичат не само учени, но и авантюристи от цял свят.

Днес в подножието на планинския склон е изграден изложбен център за изкуството от Могао. Може би сред най-ароматните плодове на тази случайност са два – първо, официалното публикуване на писмените реликви от Дунхуан от Китайската национална библиотека (КНБ) в сборника „Писмените реликви от Дунхуан“. В библиотечните хранилища се пазят над 16 000 такива свитъка, а работата на нейните специалисти по проучване, реставрация и съхраняването им започва още през 30-те години на ХХ в.

Второ, международният дигитален проект „Дунхуан: Пътят на коприната  онлайн”, израз на съвместните усилия на международната научна общност, използвайки най-нови информационни технологии, да направи тези шедьоври достъпни до всички заинтересовани образователни, културни и изследователски среди, и така, без да ограничава достъпа до тях, да успее да съхрани оригиналите на ръкописите, фреските, рисунките върху текстил и различни други артефакти от това находище.

А случайността пък отведе мене, българката, на една изложба, организирана от Националната библиотека на Китай през лятото на 2010 година в Пекин – „Трето национално изложение на редки книги”. Там именно за първи път се срещнах с 19 ръкописа от Дунхуан. Така и научих, че именно в една от пещерите Могао е открита и най-старата печатна книга в света – „Диамантената сутра“ (868), отпечатана с помощта на дървени блокчета, чието копие преди време видях с очите си, изложено в Британската библиотека.

Бел. автор:

1 Дунхуан (кит.) –  „концентрирано великолепие“

2 Бодхисатва (санскр.) – човек, чиято същност е постигане на абсолютно познание, който е взел решение да постигне пълно Просветление за доброто на всички чувстващи същества; смята се, че будите сочат целта, а бодхисатвите показват пътя до нея.

3. Трипитака или Трите Кошници – три големи сборника с различни групи поучения: Виная, Сутра и Абидхарма, които Буда Шакямуни (Сидхарта Гаутама) дава цели 45 години от мига на своето просветление до самата си смърт.