Яна Шишкова
Обикновено на четвъртия ден от четвъртия месец от годината на Дракона, а и не само в нея, хората в Китай се спират за миг и обръщат поглед назад. Цинмин – празник на живите и на мъртвите. Някои сравняват този ден с нашенската, християнската Задушница, но според мене Цинмин е нещо много повече!
Китайското гробище в Сингапур, „Вашингтон пост“, фото – Wong Maye-E
Почитайки паметта на предците, китайците се зареждат с енергия за предстоящата битка по Пътя, за следващите сблъсъци с неизбежните житейски трудности. За тях това са дни, когато меланхолията от тъгата по загубените близки се слива в коктейл с жизнените сокове на радостта и пролетната енергия, за да избухне като изгрев на зараждащия се живот. Задушница, но и Цветница … Защото Цинмин е известен още и като
Празник на чистата светлина
… Щом пролетта пробуди жасмина, а върбите преобърнат хастара си, тъй че хубавичко да позеленее и превият клони под тежестта на листата си сякаш са готови да заплачат, китайският народ празнува своя Цинмин. Обикновено това става между 105 и 107-мия ден след зимното слънцестоене, през първата половина на април. След този ден температурите се покачват, дъждовете зачестяват, а селяните излизат на полето за оран и сеитба.
В Китай смятат, че това е времето, когато са длъжни да почистят гробовете на предците. Така изразяват не само синовната си почит и благочестие, но и неизбежното чувство за историчност и самоидентичност. Миналото е не просто спомен за отминали дни и събития, а част от ДНК-то на тази нация в ХХІ век…
Поменателна церемония по време на Цинмин в Мяоли Кункуан, Тайван
… Случило се преди около 2500 години в царство Дзин, съществувало в ериода Пролети-есени (722-481 г. пр. н. е.). Владетелят на тази държавица имал син на име Чун Ър, който трябвало да го наследи на трона. Битката за власт в двора бушувала с бясна сила. Както обикновено.
Изменни чиновници успели да внушат на господаря, че синът му готви заговор срещу него. Разярен, бащата се изправил срещу наследника си, владетелят срещу законния си приемник, а кръвта бушувала във вените му, готова всеки момент да експлодира като гейзер – старият господар се разпоредил на верните си слуги да убият първопиремника му.
За да опази живота си, Чун Ър избягал от бащиния си дом заедно с група свои привърженици. Но … уви!, изгубили се в планината, останали без храна, а и някои от хората му го изоставили. Както често се случва! Самият бъдещ владетел гладувал до смърт. Тогава, за да го нахрани, един от най-верните му другари, Дзие Дзътуей, тайно отрязал парче месо от бедрото си. Е, подобна жертва рядко се среща по човешкия свят!
Когато Чун Ър узнал за случилото се, избухнал в сълзи. След време правдата възтържествувала и той бил коронован за владетел. Тогава пожелал да благодари на верния си Дзие за спасения живот. Искал да го провъзгласи за свой министър и да му даде благородническа титла, но искреният му приятел отказал да приеме тази чест, напуснал двора и се уединил в планината.
Колкото и да го дирили господарските хора, за да го върнат у дома, тъй и не го открили. Тогава Чун Ър се разпоредил да запалят огън, от всички краища на планината, та три дни и три нощи да гори гората. Накрая открили Дзие Дзътуей и неговата майка изгорели, свити в основата на едно върбово дърво. Владетелят ги погребал с почести. Засрамил се от постъпката си и издигнал храм в тяхна памет. А като спомен отнесъл в двореца си обгорялото върбово дърво.
Освен това се разпоредил като преклонение пред постъпката на Дзие Дзътуей, който „предпочел смъртта пред министерския пост и благородническата титла”, никой да не готви на този ден. Тъй се родил и Ханшъ, Празникът на студената храна. На втората година, когато отишъл при планината, за да почете паметта на Дзие, владетелят на Дзин открил, че върбовите клонки отново са се раззеленили и напъпили. Тогава се разпоредил – денят след Ханшъ да се нарече Цинмин.
Не забравили и върбовото дърво – всяка година китайците отрязват клонки от него и ги окачват на вратите си или ги свиват на венчета, с които украсяват главите си. Точно както и ние, християните, правим на Цветница. Те вярват, че в Деня на чистата светлина върбовите клонки прогонват злите духове, които се разхождат между тях, и им дават сили да станат по-добри и по-човеколюбиви.
Затуй всяка година първо се покланят пред паметта на своите близки, които са преминали вече в Отвъдното, после почистват гробовете им тук на земята, оставят им храна, напитки и хартиени пари, които изгарят, за да не им липсва нищо в другия свят, а накрая цялото семейство излиза сред природата. Младите играят, по-възрастните се разхождат и всички бързат да пуснат в небето своето хвърчило.
Напоследък в тези три празнични дни мнозина и пътуват до различни места, свързани с историята на страната си. И до днес областта, където се е случило всичко от легендата, която току-що ти, разказах уважаеми читателю, се казва Дзиесиу ( буквално в превод означава „мястото, където Дзие завинаги почива”).
Обратно към дома, жените си изплитат шапчици от върбови клонки, които поставят на главите си и така заявяват на целия свят, че искат да са вечно млади. В Китай вярват, че „ако косата не е покрита с върбова шапчица, нежното женско лице бързо ще се превърне в побеляла глава.” Древнокитайският поет Ду Фу, живял по времето, когато управлявала династия Тан, описва сцена от този ден: „Ситен дъжд в Деня на чистата светлина ръми, по пътя хората сякаш са изгубили душите си. Попитали едно говедарче дали нейде наблизо има място да подслонят морни глави, а то ги упътило към селото на цъфналата кайсия”….
Този празник има важно значение и за китайската чаена култура. Смята се, че зелените чайове, които се събират преди Цинмин, са с доста по-високо качество и затова са и доста по-скъпи, имат много по-лек и фин, едва доловим аромат. А тази година цените на продуктите от зелен чай, особено ако е дошъл от плантациите в провинция Джъдзян в Източен Китай, се очаква рязко да скочат.
Празникът на чистата светлина в изкуството
Сред 10-те най-прочути творби на старото китайско изящно изкуство има една, която изкуствоведите в целия свят оценяват като уникална и безценна. Това е живописното платно „Край реката по време на празника Цинмин”. Дълго е над пет метра и е широко едва 25 сантиметра. Представлява свитък, който се разгръща в хоризонтална посока. Той не се поврежда, докато той се разгръща. Специалистите го наричат „картина на нравите и обичаите“.
Авторът му се казва Джан Дзъдуан (1085-1145) и е бил придворен художник при династия Сун. В наши дни няма други негови платна, които да са се запазили. Пред любопитния поглед на зрителя оживява истинска панорама на живота в тогавашната имперската столица Биендзин (съвременен град Кайфън).
Детайли от картината „Край реката по време на празника Цинмин“, копие от ХVІІІ век
Усещаш уличния шум, виждаш суетата на онова далечно време, когато да се разхождаш по градските улици никак не било популярно занимание. Без да искаш ставаш част от ритъма на един ден в живота на големия средновековен китайски град. Четката на майстора те вписва с калиграфска точност във великолепните и богати битови сцени. Художникът постига това благодарение на много прецизната структура на творбата си, която е разделил на три части – столичните покрайнини, градския център с неговия пазар и улици и крайречното оживление.
Селяни с добитък, носачи на стоки, търговци с камили, богатите се завръщат от поклонение, хора, коне, каруци и паланкини, сергии и продавачи на чай, гадатели. Най-бляскава и великолепна е сцената покрай реката – сводест мост извива снага като дъга над водата, на него се събрали хора, които жестикулират, оживено разговарят и не откъсват очи от плаващите по водата кораби и лодки.
Значението на Биендзин като политически, икономически и културен център на империята при династия Северна Сун се усеща чрез сцените, от които се разнася ароматът на градското оживление – някои бързат с тежки кобилици на раменете си, други са подкарали магарета към пазара, амбулантни търговци са разпънали чадъри и продават стоката си направо на улицата, а от двете й страни като по конец от Изток на Запад се редят чайни, пивници, заложни къщи, работилници, важни административни сгради, домове, зеленчукови складове.
Заедно с тях и зрителят участва в този вълнуващ калейдоскоп на съсловия, професии, пари, човешки и всякакви други създания. Чувството за ритъм се подчинява на много грижливо подредената живописна архитектура. Хората в картината са над 800, животните – около 80, сградите – повече от 30, мостовете в петметровото платно са 17, корабите и лодките – 29, а дърветата – почти 200.
Всяка фигура и всяка сцена са така организирани, че успяват да създадат у застаналия пред платното усещане за оживление и хаотичност. Това обаче е на пръв поглед, защото това вавилонско едва ли не стълпотворение на хора, животни и най-различни предмети си има своя собствена вътрешна логика, на която се подчинява и която фактически изгражда хармонията, струяща от цялотното настроение на картината.
Всъщност именно контрастът и чувството за безпорядък и обърканост се превръщат в истинска хармония за зрителската сетивност. Шумът си има своята мълчалива не-конфликтна динамика. Така зрелището, което се разкрива пред погледа ни кара да изпитваме чувството, че присъстваме на някакъв необичаен пир за всички наши сетива. Че почитта към мъртвите всъщност е един невероятен Празник на живите. Че меланхоличната тъга от загубата се смесва с фойерверките от жизнените сокове и зараждащата се нова пролетна енергия.
… Почистването на вечните домове на предците, отрупването им с първите цветя и върбови клонки и до днес зарежда китайците с живителната сила на тяхната, преминала през вековете, чиста светлина. Излизайки сред природата, по улиците на своя град, те доказват колко силен е стремежът им да живеят в колектив, в единение с околния свят, да пренесат завещаните старинни ценности в отношенията си с всичко, което ги заобикаля в настоящия ден. И така вече хилядолетия наред искрите на тази памет в този пролетен ден се превръщат във факли от върбови клонки, които осветяват стъпките им по Пътя напред …
Leave a Reply