В Тайван – дипломатическо примирие и търговска треска

16.02.2012

Мартин Бюлар (LE MONDE DIPLOMATIQUE)

Превод: Калоян Праматаров

Еднакво облекчение цари в Тайпе, Пекин и Вашингтон след президентските избори в Тайван, проведени на 14 януари. Ма Индзиу, ревностен привърженик на сближаването с континентален Китай, бе преизбран със задоволително мнозинство, залог за регионалната стабилност, докато неговият противник от Демократическата прогресивна партия, госпожа Цай Ин-уън, която изглеждаше, че може да го измести, беше по-скоро благосклонна към независимостта.

CЯО СИНХУАН МИХАЕЛ е зает човек. Въпреки че симпатизира на Демократическата прогресивна партия (ДПП, привърженичка на независимостта), този изследовател не е обсебен от изборната кампания, която през ноември 2011 г. предизвика разпалени страсти. Той желае международното утвърждаване на Тайван в научните среди, ако това не става в дипломатическите.

Между два колоквиума той се срещна с нас по обяд в един ресторант в кампуса на Академия Синика. В този академичен център, еквивалентен на френския Национален център за научни изследвания (CNRS), цари чудно спокойствие, далеч от колите и множеството велосипеди, които задръстват улиците на столицата. Условията за работа са добри, още повече че ние сме независими от политическата и икономическата власт – уверява ни социологът, известен със своите сравнителни изследвания за средните слоеве в Азия [1].

В Тайван, малък остров с площ 36 000 квадратни километра, средната класа се е формирала както навсякъде другаде. Само че, обяснява Сяо, днес все още могат да се различат две поколения. „Старата“ средна класа, съставена от дребни предприемачи и занаятчии, е възникнала през 70-те и 80-те години на XX в. Именно тя е издигнала острова в ранг на „азиатски дракон“ [2].

Новата средна класа, формирана през 90-те години, състояща се от кадри, като инженери, мениджъри в частния и публичния сектор, и някои свободни професии, е станала три пъти по-голяма от предходната. Но обратно на очакванията, новодошлата средна класа не е прогонила по-раншната, от която отчасти произлиза. Тези синове и дъщери на дребни и средни предприемачи и заможни занаятчии, понякога завършили своето образование в САЩ или Европа, проявяват либерален уклон, а в някои случаи са прокитайски настроени и отиват да инвестират от другата страна на пролива.

По принцип средната класа се разполага в центъра на политическата шахматна дъска. Тук тя оформя своето мнение, съчетавайки две дадености – световните и локалните проблеми, като семейството си остава определящ елемент. До вчера тази средна класа гласуваше за ДПП, защото се нуждаеше от реформи. Но сега, по време на световната финансова криза, тя по-скоро се опитва да защити интересите си и е много по-консервативна. Тази социологическа диагноза, поставена два месеца преди президентските и парламентарните избори, се потвърди в избирателните урни.

На 14 януари средната класа заложи на приемствеността, гласувайки за досегашния президент Ма Индзиу, представител на партията Гуоминдан (Националистическата партия). Всички бизнесмени в Тайван направиха същия избор. Мнозина от тях направо призоваха да се гласува за Ма, както например Сю Дъглас, собственик на могъщата групировка Far Eastern, или Гоу Тери, основател на Foxconn, вносител на Аpple, който се е установил в Китай. Някои от тях купиха цели страници във вестниците.

Не може да се каже, че Цай Инуън, съперничката на Ма, се е ползвала с подобна подкрепа. Би било преувеличено да говорим за еднакво отношение към кандидатите в медиите, повечето от които са в ръцете на големите индустриални и финансови групировки или на властта.


„Дядо ми носи японско име, а аз – китайско“

Ма спечели 51, 6% от гласовете и повече от половината места в парламента. Въпреки че изгуби повече от 6 пункта в сравнение с изборите през 2008 година, преднината му си остава значителна. За него гласуваха също част от нископлатените наемни работници и земеделците. Всъщност световните проблеми (отношенията с континентален Китай и останалата част от света) и местните проблеми (заплати, работни места и условия на труд) се преплетоха в полза на досегашния президент.

Аргументът на ДПП, че господин Ма е продал Тайван на Китай, не повлия на изборите. Както и страхът, че Тайван ще бъде погълнат от континента. Същевременно Пекин бе основен сюжет на кампанията.

За да разберем взаимоотношенията между двата бряга на Тайванския пролив, трябва да се върнем назад в историята, чиито превратности са запечатани в колективната памет. „Дядо ми носи японско име, а аз – китайско“ – разказва У Кимао, чиновник от Гаосюн, втория по големина град в Тайван, чието градоустройство все още носи следите от японската окупация. Нито дядото, нито внукът са избирали сами имената си. В много тайвански семейства се среща същата идентичностна особеност.

Налагайки властта си през 1895 г., след конфликт с Китай, Япония несъмнено е модернизирала острова, който по това време е изоставен от континента, но също така е въвела железен ред. Жителите на Формоза, или формозанците, както са се наричали тогава, са били третирани от колониалната администрация като втора ръка граждани, разказва Пън Минмин [3], известен тайвански интелектуалец и борец за демокрация. Така през 1945 година, при пристигането на китайците, транспортирани с американски кораби и самолети, за да влязат във владение на острова вместо японците, които губят войната, формозанците ги посрещат с ентусиазъм, смятайки, че ще започне нова, прекрасна ера.

Разочарованието идва твърде бързо. След народния бунт на 28 февруари 1947 година „белият терор“ се стоварва над Гаосюн, Тайпе и цялата територия. Войниците на Националистическата партия, тогава на власт и в Китай, избиват хиляди хора.

Пън пише: „Моят баща стигна дотам да заяви, че се срамува от китайската си кръв и че иска децата му да встъпят в брак с чужденки, за да могат потомците му да не се чувстват китайци“.

Националистът Чан Кайшъ, намерил убежище в Тайван през 1949 година, след идването на власт на комунистите и на Мао Дзъдун в Пекин, и неговите последователи налагат военно положение до 1986 година. Противниците им са затваряни или изпращани в изгнание.

След военизираната японизация идва тоталитарната китаизация – културните корени на острова са пренебрегнати, местните езици са забранени, наложен е като официален китайският език, а йероглифният запис остава в класическата си форма (в КНР в средата на ХХ век се провежда мащабна реформа за опростяване на йероглифите), а историята е пренаписана.

Ясно е, че дори и днес населението, обитаващо Тайван от векове, все още изпитва неприязън към всичко това. Още повече че борбата за демократизация винаги се е свързвала с борбата срещу китайските националисти от Националистическата партия.

Още с установяването си националистите живеят с надеждата да завоюват континента. Те са окуражавани от американците, които през 1950 година настаняват своя Седми флот в пролива и изграждат военни бази на сушата, финансирайки щедро диктаторската власт. Националистическата партия вярва, че е в правото си, тъй като в продължение на 24 години Тайван представлява „истинския Китай“ в ООН, следователно и в очите на света.

Когато през октомври 1971 година Пекин заема мястото си в Съвета за сигурност на ООН, съдбата на острова става неясна. В крайна сметка повечето страни на планетата признават, че съществува само един Китай[4]. Тайван изчезва от международния радар, освен когато размахва червеното знаме на независимостта.

И тогава „китайският дракон“ показва ноктите си. През 1996 година, в навечерието на първите общи избори за президент на Тайван, Пекин изстрелва балистична ракета (с инертна глава). Между 2000 и 2008 г., когато островът е управляван от привъженика на независим Тайван Чън Шуейбиен [5], ракетните батареи, насочени срещу тайванските брегове, са подсилени…

Това време днес изглежда е отминало. От двете страни на пролива се е появило ново поколение управници. Комунистите, които мечтаеха да присъединят със сила това непокорно късче земя, както и националистите, които мечтаеха да сразят пекинските окупатори, знаят, че намеренията им никога няма да се осъществят. Нещо повече, вчерашните националисти-антикомунисти са се превърнали в най-близки съюзници на Китайската комунистическа партия, която неспирно ги подкрепя. Странен исторически обрат.

Несъмнено Пекин не отстъпва от принципите за единство и териториална цялост на КНР – впрочем нито населението, нито армията биха го допуснали.

Един дипломат, с когото се срещнахме в китайската столица, ни довери: „Ние не се стремим към непосредствено обединение, нито пък можем да приемем една непосредствена независимост“ [6]. От своя страна управляващите в Тайпе припомнят основната цел – да се преговаря за сключването на мир (между държави ли?). За момента статуквото допада на всички. Пекин говори, както винаги, за eдин Китай с две политически системи, а Тайпе – за един Китай, различни интерпретации (в зависимост от това от коя страна на пролива се намираш). Всеки запазва достойнството си и всички се обичат.

Трябва да си дадем сметка и за третата пешка в тази голяма стратегическа игра – САЩ, които не искат да отстъпят и сантиметър пред Китай.

По време на избирателната кампания коментаторите през цялото време следяха за възможен натиск от страна на Китай. Напразно. За сметка на това те слабо подчертаха явната подкрепа от страна на Вашингтон за досегашния президент.

През септември 2011 година администрацията на Обама обяви решението си за модернизация на изтребителите F-16 (американско производство), очаквана от години. През декември премахна визите за пребиваването на американска територия. Това успокои ръководителите на Националистическата партия и напомни на всички, че САЩ си остават техният най-верен съюзник. Всъщност твърде е вероятно Ма да заложи и на двете карти – американската и китайската.

През 2010 година Тайван подписва с Пекин рамково споразумение за икономическо сътрудничество (Economic Cooperation Framework Agrement).

Εдин вид договор за свободен обмен, който предвижда премахването на митата за двете страни. Наистина в очите на Пекин Тайван няма статут на държава, но той събира мита, както всички останали нации. Той не е признат от ООН, но е член на Световна търговска организация като отделна митническа територия на Тайван, Пенху, Кинмен и Мацзу. Политика – не, търговия – да…

Теорията за трите „не“-та, все така в сила

Чан Као, заместник-министър на Съвета за континенталните дела – орган, занимаващ се с отношенията с Пекин, теоретизира принципа.

Този мъж е представител на новото поколение.Приема ни в един от салоните на Съвета за континентални дела. Получил е образованието си в САЩ, владее перфектно английски и заявява направо: „Нашият метод? Оставяме настрана политиката и в центъра поставяме икономиката. Принципът ни е добре известен – става дума за трите „не“-та: „не“ на обединението (бу тун), „не“ на независимостта (бу ду) и „не“ на прибягването до сила (бу у). Политическите проблеми са най-трудните за разрешаване. Ето защо избрахме дипломатическото примирие.“

Впрочем икономическите субекти в Тайван не са чакали даването на зелена улица от страна на властта, за да се насочат към континента още от самото начало на 80-те години на XX в. Преките им инвестиции в Китай са оценени на 100 милиарда американски долара, и дори на 200 милиарда, ако се считат преминалите транзит през Хонконг.

Днес над два от общо единадесет милиона работещи тайванци работят на континента.

В електронните компании и в различните служби в предприятията (счетоводство, информационно обслужване и т.н.) няма или почти няма кадър, който да не е прекарал известно време, от няколко дни до години, на китайска територия.

Под прикритието на анонимността един служител от известна електронна компания ни се доверява, че те нямат избор и се налага да заминат и да оставят жените и децата си цели месеци. Той изпитва неприязън не само към този факто, но и осъжда също отношението към колегите си от континента – „Ние заминаваме с препоръката да не се доверяваме на китайските инженери и кадри. Да се отнасяме презрително с тях, въпреки че мнозина измежду тях са твърде компетентни. Те често живеят при трудни условия. Работниците и работничките се тъпчат в спалните помещения. Би трябвало да се срамуваме, че се отнасяме с тях по този начин.“

Най-известен е примерът с компанията „Фокскон“ със седалище в Шънджън. Методите на компанията са толкова сурови, че броят на самоубийствата нараства дотам, че предизвикват стачки [7]. Въпреки че този факт, който стана достояние на цял свят, е позорен за тайванците, те самите често гледат на жителите на континента със снизхождението на богатите към бедните, тъй като брутният вътрешен продукт на глава от населението в Тайван е два пъти, отколкото в КНР (19 555 долара срещу 7628 в Китай).

Трудна или не, икономическата интеграция е в ход.

Китай вече поглъща 40% от тайванския експорт. Седем от петнадесетте първи „китайски“ експортни предприятия са филиали на тайвански фирми, уточняват икономистите Стефан Чинивски и Пиер Муси [8].

На острова влечението към другия бряг на пролива причинява масивната деиндустриализация, особено на юг.

Гаосюн отразява това. Тук се виждат пустеещи площи, въпреки трескавото строителство, което кипи в този пристанищен град, и настойчивите усилия на Чън Чу, активистка на Демократическата прогресивна партия, която добре познава затворите на Националистическата партия и ръководи Гаосюн от 1996 г.

Чън Чу обяснява процеса по следния начин – „Ние имахме тежка промишленост (химическа индустрия, черна металургия и др.) и лека промишленост (механика, текстил, играчки и т.н.), чиято рентабилност се основаваше на ниските заплати. Когато работниците настойчиво започнаха да искат увеличение на заплатите, по-добри работни условия, заплащане за извънреден труд, или накратко – когато поискаха повече социална справедливост, предприятията започнаха да се изместват към континентален Китай и към Югоизточна Азия, особено към Виетнам.“ – Тя не заклеймява толкова Китай, колкото финансистите, предпочели делокализацията. – „Безполезно е да се оплакваме. И без това не ги искаме тези силно замърсяващи околната среда предприятия. Градът се стреми да разнообрази своите дейности. Но въпреки модернизацията си Гаосюн, който беше първото пристанище за контейнери в света до началото на XXI век, днес е на девето място.“

В Тайпе господин Чан не отрича тази реалност. Според него обаче играта е с нулев резултат, а икономическите взаимоотношения се уравновесяват. По този начин, твърди той, давайки за пример електрониката, тайванското производство се е удвоило, тъй като на острова се изработват частите, които после са сглобяват оттатък пролива. Той изброява примерите за успех – според него – в сферата на земеделието, морските продукти и туризма. Неговите цифри са правдоподобни…, но безработните стават все повече.

Опозицията подчертава, че основната последица от това бягство към Китай е преди всичко утвърждаването на икономическия модел, основан на ниските заплати. Става дума за система, изцяло ориентирана към износа, главно в сферата на информационните технологии, основаваща се върху данъчни облекчения, с цел да се привлекат капитали (корпоративният данък е спаднал на 17% през 2010 година), и силно зависима от тези, които дават насоките в системата (американци, японци…).

Танги Льо Пезан, френски изследовател, който работи в Тайван, провежда обширно изследване, което установява, че дипломираните младежи са първите жертви. След четиригодишно обучение в университета, те си намират доста лесно работа, в срок от една седмица до един месец. Но заплатите им достигат средно 22 000 – 25 000 нови тайвански долара, или между 576 и 624 евро на месец. Официалната минимална заплата е… 455 евро.

Каква перспектива имат? Да работят оттатък пролива, където ще бъдат кадри и ще печелят (малко) повече. Това оформя едно друго виждане за Китай.

В работата – пирамидална огранизация по японски образец

В тясното седалище на Тайванската синдикална конфедерация на улица „Рузвелт“ в Тайпе Шъ Чаоциен и Циен Цуанчъ, съответно президент и генерален секретар, потвърждават широкия обсег на феномена с ниските заплати – най-вече що се отнася до новодипломираните младежи. Според тях тайванците са се върнали десет години назад. Двамата не носят вратовръзки и костюми и не си служат с гръмки фрази, описвайки трудностите, срещнати в една страна, в която синдикалната свобода е току-що призната и 78% от трудещите се работят в дребни и средни предприятия.

По закон работната седмица е 40 часа. В действителност тя е между 45 и 48 часа, както и в континентален Китай. Допълнителните часове не се заплащат. А почивните дни? Седем дни отпуск през първата година, десет – през следващите три, четиринадесет – през следващите пет години. Но всичко това не може да се провери.

Получаваме потвърждение на гореказаното няколко дни по-късно, когато на гости при приятели срещнаме Пинфан – млада индустриална дизайнерка, около тридесетгодишна, наета в едно микропредприятие с още двама души. Тя направо ни казва, че се работи официално по осем часа. Може би защото ѝ се плаща за осем часа. След като описва всекидневните си дейности, тя уточнява, че реално работи най-малко десет-единадесет часа дневно, тъй като правилото е, че възложената задача трябва да бъде свършена докрай.

Шефът може да я помоли да дойде на работа в събота или неделя и да работи до по-късно вечерта, а тя трябва да се съобрази с правилата на предприятието и да се подчини на йерархията, като не привлича вниманието върху себе си.

Налице е пирамидална организация по японски образец, която откриваме също във водещите големи предприятия, ако вярваме на свидетелството на служителя, цитиран по-горе. Що се отнася до информатиците, при тях принудата се налага по-скоро от натиска на колегите, отколкото на самия шеф.

Макар че ръководителите на синдикалната конфедерация показват снимки от демонстрации за увеличаване на заплатите или срещу съкращаването на работни места, нейните действия остават маргинални. В продължение на няколко дни „възмутените“ манифестираха пред Тайпе 101, втората по височина кула в света в бизнесквартала, но без значителни последици.

Според Льо Пезан, който много добре познава положението на младите, тежестта на диктатурата е все още осезаема в гражданското общество, където критиката осъществявана от левицата, някога сурово подтискана в името на борбата срещу комунизма, остава по същество ограничена в академичните кръгове и малка група активисти. Образователната система и конфуцианските ценности, които тя използва, не стимулират оспорването на установения ред.

Правителството разчита на този конформизъм. Освен ако обществените вълнения, които се наблюдават сега в Китай, не се прехвърлят на острова. Това ще означава още един обрат в отношенията между двамата враждуващи братя, но този път радостен.

Бележки под линия:

[1] Вж. Hsiao Hsin-Huang Michael, East Asian middle class in comparative perspective (Средната класа в Източна Азия в сравнителна перспектива), Institute of Ethnology, Academia Sinica, Тайпе, Тайван (Република Китай).

[2] Южна Корея, Хонконг, Сингапур и Тайван са наречени „четирите дракона“ заради тяхната бързо растяща икономическа мощ през онези години.

[3] Peng Ming-min, Le Goût de la liberté (Вкусът към свободата), Editions René Viénet, Беле, 2011. Този цитат, както и следващите два, са заимствани именно от това издание.

[4] Независимостта на Тайван (Република Китай) е призната само от двадесет и три държави.

[5] François Godement, „Défi taïwanais pour les dirigeants de Pékin“ (Тайванското предизвикателство за управляващите кръгове в Пекин), Le Monde diplomdtique, април 2000.

[6] Вж. Martine Bulard, Jack Dion, Chine-Inde. La course du dragon et de l’éléphant (Китай-Индия. Надбягването на дракона и слона), Fayard, Париж, 2010.

[7] Вж. Изабел Тиро, „Книгата за жалби на китайския народ“, Монд дипломатик в Дума, 16 септември 2010.

[8] „Bulletin économique Chine“ (Икономически бюлетин Китай), №42, декември 2011, на икономическата служба на френското посолство в Пекин.

http://bg.mondediplo.com/article862.html

Leave a Reply

You can use these HTML tags

<a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>