Иван Пехливанов – спомени за Пекин от 50те години на ХХ век

Когато се пише за Китай по медиите, някак се изпуска да се спомене за корените на икономическия бум и се забравят едни далеч по-сиви и тъжни за китайския народ времена на абсурди и лашкане на политическата върхушка в търсене на правилния път.

Един от редките свидетели българи на китайската действителност през 50те години на ХХ век е Иван Пехливанов. В качеството си на инженер проектант на водни турбини за ВЕЦ той посещава КНР през 1958 г., а след два месеца преговори довежда до подписването на небивал по успех контракт за България – тридесет водни турбини за 50 млн долара. Може би този факт по-нататък благоприятства неговата кариера и той се издига до зам. министър на машиностроенето при Т. Живков и успява да развие още повече контактите между нашите две държави.

Разговорът ни се провежда в атмосфера на спомени и как не, той е мой свако – съпруг на сестрата на баща ми! Съдбата обаче ни раздели за дълги години като общуване и чак сега детето, което той гощаваше с вкусната си челадинкова супа преди тридесет години, се превърна в любопитен интервюиращ, който го засипва с въпроси и го слуша във възторг.

Няколко момента в неговия разказ ми се сториха толкова интересни, че не мога да не ги споделя с вас.

Пекин

…Преди 55 години Пекин все още бе с визията на стария имперски град – съществуваха градските стени, а единствен транспорт бяха безбройните колелета и велорикшите (открити кабинки със седалка, теглени от хора на колела, мотори, а по-преди и на собствен ход). За чужденците бяха предвидени само два хотела – Мир и Пекин, бяхме настанени с колегата ми в Мир, който се намираше на около 400 метра от Българското посолство. Още първия ден, когато се настанихме, ни посъветваха да не се качваме на рикша, защото това се явявало „експлоатация на човек от човека“…

…Беше „препоръчано“ да се храним само в Мир или в Международния клуб – сграда, около пет пъти по-голяма от Клуба на българо-руската дружба в София, където се събираха чужденците и имаше чудесен ресторант. Един ден, заедно с двамата български търговски представители замръкнахме в Международния клуб, а когато тръгнахме да се прибираме, се оказа че няма друг вариант, освен с рикша. Натоварихме се четиримата на четири рикши, а като стигнахме хотел Мир, те ни поискаха цена, която днес би се равнявала на пет стотинки. На нас направо ни стана неудобно да дадем такива смешни пари и всеки остави на своя рикша равностойността на петдесет стотинки. Те дълго се отказваха, но ние накрая им бутнахме в ръцете парите и се прибрахме да спим.

На следващия ден сутринта от рецепцията ни съобщиха, че четирима души ни чакали цяла нощ пред хотела. Излязохме и какво да видим! Четиримата рикши не бяха спали от притеснение и ни чакаха да ни върнат разликата в парите. Потресени, ние помолихме служителя на рецепцията да ни разясни случката, а той сви рамене и каза, че това е съвсем правилно, тъй като, ако бяха приели парите, щяло да им се случи нещо много лошо. Идвайки от комунистическа страна, в която следенето никога не е било на такива висоти, ние все пак схванахме посланието…

…Дневният ни лимит се равняваше на 10 $, спането и храната ни излизаха общо 2$ на ден, та се чувствахме истински богаташи…

…Следяха ни някак непосредствено и почти мило – без да се крият, но и без да се натрапват. Най-добре мога да илюстрирам това със следната случка – веднъж се качихме на няколко от многобройните велосипеди пред хотела и отидохме до една китайска сладкарница. А трябва да се каже, че по онова време в Пекин можеха да се опитат чудесни сладкиши и особено вкусен беше сладоледът.

Тъкмо бяхме седнали в сладкарницата и собсвеникът дойде при нас да каже, че се обаждат по телефона да ни търсят. Оказа се, че точно тогава се обадили търговските партньори китайци, за да организират среща, а от хотел Мир по каналния ред се обърнали към отговорните служби, за да ни намерят, с което се подтвърди убеждението ми, че ни следят на всяка крачка. Когато накрая попитах защо се налагат такива мерки, съвсем спокойно ни обясниха, че това се прави за нашата безопасност…

Врабчета и други вредители

…През 1958 година Мао Дзъдун бе подхванал кампания за изтребване на „четирите вида вредители“ (дървеници, хлебарки и др.), към които бе добавил и врабчетата. Някой бе забелязал, че те не могат да летят дълго и обезателно трябва да кацнат след кратък полет. Затова, когато пристигнах, денонощно из цял Китай се вдигаше невъобразим шум от тълпи, думкащи по всякакви метални съдове, които гонеха врабчетата из полета и градини, докато горките птички не паднеха от изтощение на земята, където ги доубиваха с пръти…

…Точно когато пристигах в Китай англичаните бяха предприели неугоден за страната ход и присъствах на изтънчено отмъщение по китайски. Решиха да им отвърнат подобаващо и да ги требят като врабчетата. Няколко дена, след като пристигнах в Пекин, се започна с кошмарния шум – огромни тълпи бяха наобиколили плътно високата 3-4 метра стена на английското посолство, което се намираше на два километра от хотел Мир, и организирано на смени вдигаха постоянен грохот, който не даваше дори на нас да спим.  Това продължи седмица и не мога да си представя какво им е било на нещастните английски дипломати да изживеят този трагикомичен ад…

Преговори по китайски

…Китайците не бързаха да ни приемат. Вместо да проведем преговори за няколко дена, ние останахме в Пекин два месеца, а първият прием се осъществи едва на четвъртия ден. Когато ни приеха, те ни обясниха, че искат да поръчат направо 30 водни турбини за ВЕЦ, което толкова ме сащиса, че аз близо месец се опитвах да ги убедя, че това е невъзможно и ненужно. Всяка водна турбина се изгражда според дебита на конкретния ВЕЦ и няма единен калъп, по който те да се направят и да бъдат приложими дори за два подобни потока, а тук ми искаха 30 ЕДНАКВИ турбини!

Убеждавах ги дълго и разгорещено, че това не им трябва, а накрая те ни заведоха с влак на четири часа път от Пекин до един огромен язовир, с обем два милиарда м3 (за справка, най-големият в България язовир Искър е с обем до 600 милиона м3), и ни показаха водните турбини на ВЕЦа, с което безмълвно и любезно ни бе показано, че в Китай добре знаят кое как се прави и са наясно с онова, което поръчват…

На пазар

…След успешно подписания договор, ни остана малко време да поогледаме за сувенири. Нашите търговски представители ни заведоха в цял един огромен квартал, около четири пъти по-голям от Капалъ Чарши в Истамбул, където можеше да се купи от пиле мляко. Все още не бе влязла в сила разпоредбата да се унищожи всичко старо от имперски времена и ни зашемети разнообразието от уникални предмети с историческа стойност…

…Няма да забравя например един изумително красив сервиз от 400 части от династия Мин (1368-1644), който продаваха след пазарлъка за 800 долара. Макар аташето да ми предложи да ми заеме тези пари, а аз да ги върна в България на жена му, така и не се престраших, за което съжалявам и до днес…

…Друго едно истинско произведение на изкуството ми се е запечатало от този пазар – голям шах с гравирани в най-тънки детайли фигури. Белите фигури бяха от слонова кост, а черните – от черен сандал. Не бях виждал нищо подобно, а и след това не ми се е случвало и във Версай да видя подобен по разкош шах. Продаваха го за 100 долара, но аз и него не купих, че жената беше наредила да взема 20 ката плат за рокли (въздиша и поглежда с обич леля ми, която стои току до нас и се подсмихва хитричко)…

Вие се разговорът като ароматен дим от наргиле, и сякаш се унасям от приказките на свако Иван… Попаднала съм наяве в онази действителност, толкова жива в съзнанието ми от няколкото малки места из Китай, които сама посетих през 1998 г. И хем се радвам за прогреса на тези така изстрадали хора, хем ме стиска под лъжичката за загубеното богатство на истинските отношения, на ярките идеи, на сърдечността между хората…

Има една китайска поговорка – „Остави миналото на миналото“, сиреч „каквото било било“, но аз май съм като застинала във времето и все не ми се иска да изпусна недоловимите чувства и емоции, които завинаги ме привързаха към Китай, нито искам да повярвам, че капиталът е способен да унищожи всичко това напълно.

„Ще поживеем, ще видим“ – казват руснаците…

Яна Шишкова

февруари, 2012