Изповедта на публициста:

Неведоми са пътищата Господни. Разбираме го едва, когато го изпитаме на собствения си гръб. … Една покана преди повече от година и половина трябваше да ме отведе на изложба в центъра на София. На художник, дошъл преди 15 години в страната ми от (пост)модерен Китай. Вместо това седнах в таксито за летището и отлетях за Родината му. Разминахме се, но в главата ми остана да свети червената лампичка – китаец, художник (до тук нищо необичайно), абстракционист, почитател на Пикасо, Брак и най-вече на Франк Стела(e, това трудно се намести в кутията със стереотипи на раменете ми). Накрая си рекох „защо пък не, искам да го видя и да разговаряме”. Любопитна съм си от малка! Какво да се прави? Свиквайте! Аз пък трябваше постепенно да свиквам с мисълта за прекрояване на мисловните си карти

… Името не запомних. Естествено!

… Мина време. Точно една година! Цели 365 дни! Огромно темпорално пространство, както биха казали някои „мъдри професори”. Срещнах негов сънародник! Не знам как, но заговорихме и за изкуство. Споменах за нестихващото си любопитство да видя как човек от Изтока тук в сърцето на Балканите влиза в ролята на западноевропейски абстракционист, как тук, в България, тихо и кротко изучава най-модерните течения в (пост)модерната западна живопис. Бърборех свободно, бърборех без да спирам. Не си давах сметка, че светът е малък и случайни срещи и запознанства няма. Новият ми приятел мълча и слуша, слуша и мълча (по-късно разбрах, че това е обикновеното му състояние), а накрая отсече: „Познавам го. Близки сме. Казва се Джао Дзиенфей. Ще те запозная.”

… И пак се разминахме. Всеки от нас хукна в някаква своя посока да си дири късмета, както казваме ние, българите. А той, късметът ни, си седял в София и ни чакал на чаша кафе с минерална вода. Така този град се превърна в нашия кръстопът. Събрахме се тримата, единият от нас се превърна в елегантно каменно мостче, изтъкано сякаш от звездна дантела, по което аз минах уверено и гордо, за да срещна другия и да чуя неговата изповед. Да надникна в неговата интелектуална карта. Да се опитам да прочета закодираното в черно-белите фотографии от Ухан, родния му град, и от родната му Яндзъ, които бе скътал в едно албумче и носеше със себе си навсякъде. Да се помъча да разгадая онази линия, която е скрил от погледа на множеството зад черното и бялото в платната си.

… Най-сетне, ако е писано нещо да се случи, то просто се случва, както казват хората…. Разговорът ни продължи повече от четири часа. Истинска мозъчна атака….

Изповедта на художника:

„ Бяло и черно: да, това са двата основни тона, двата крайни тона на палитрата. От значение е как окото ще приеме цветовете. Когато се фокусираш върху фигурите, си длъжен да ограничиш цветовата гама. За мене по-важни са образите, а не красотата на рисунъка. Ако направиш платното цветно, картината ще стане по-пъстра, по-красива, но фигурата ще се изгуби, ще потъне. Не искам да е така. Защото образът има по-голямо значение, носи вътрешната красотата. Той се разполага във всички нюанси между бялото и черното. Целият му живот е в тяхната рамка, а и бялото е много повече цветно, отколкото можем да си го представим. А пък и това върху платното не е абсолютно копие на реалния живот. То е част от самия него.

Някои го наричат виртуален свят, виртуална реалност. Помисли само колко пъстър и цветен, разнообразен и разнолик е реалният живот, а ние сме твърде ограничени от собствените си стереотипи и не позволяваме на сетивата си да хванат всичко в него. За мен животът е такъв, какъвто го виждам – може би е нещо много просто, много бедно?! Първо беше черно-бялата фотография, цветната дойде след това. Черно-бялото ти показва повече лица. Цветовете отвличат погледа ни в различни посоки, очите ни им се радват, но не виждаме човека зад тях. Аз искам точно това – да разсъблека цветната дреха, да оставя фигурата само по черно и бяло. Тогава целият аз, и със сетивата, и с мозъка си, ще потъна в нея. Черно и бяло –двата цвята на времето.

… Кубизмът възбужда, а импресионизмът те кара да изгубиш образа. Пикасо и Брак тръгват в една посока, но не само импресионистите им влияят. Страшно много други идеи им въздействат. Стъпват върху естетиката на импресионизма и се отказа от официалните салони. Като застанеш пред платно на импресионист, губиш образа от погледа си. Мисля, че тяхната техника е добра ако рисуваш пейзажи, парижките околности, мъглата над реката, но не и за портрети. Сезан го постига. Днес говорят за него като за мост между импресионизма и кубизма. Той успява да изведе живописта от баналното описание и я превръща във философия. Затова съм убеден, че той е нещо велико, истински Микеланджело на своето време.

Ван Гог е друго нещо. Трябва да опознаеш живота му, за да разчетеш и харесаш картините му. Той обаче не копира нищо и никого. Рисува себе си, показа себе си, изразява себе си. Идеите му за модерното изкуство са великолепни. Истински шегаджия. В платната му има толкова топлина и уют, толкова много цветове, които те препращат към други светове. Без усилие виждаш неговите радости и наслади, усещаш как и кога се наслаждава на едно дърво, заедно с него изпитваш мириса му. Няма друг художник, който да го прави като него. Ван Гог е единствен. Когато за първи път дойдох в София, градът ми напомни на негово платно – жълто, топло, пъстроцветно. Това ме накара да си въобразя, че като атмосфера той е една жива картина на Ван Гог. Накараме да се чувствам друг, различен.”

ххх

Много е днешен. А животът си от миналото грижливо е скътал в най-далечна сърдечна гънка. Рядко му позволява да изскача пред външни хора. Позволи ми да се докосна до него. Не го очаквах! Благодаря ти, приятелю Джао Дзиенфей: … „ Никога не съм виждал дядо си и баба си. Преди много години обаче реших, че повече няма да говоря за неприятните спомени от миналото си.

Не искам повече да се говори за лошите неща. Знам как това негативно мислене се отразява на подсъзнанието. Бяхме най-обикновено китайско семейство – сестра ми, по-малкият ми брат, татко – дребен чиновник, а майка – шивачка. Нямахме много уикенди, а и по онова време тази дума не влизаше в речника ни. Почивахме само в неделя, но понякога се случваше и тогава да работим. Тъй че краят на седмицата не винаги беше празник. У дома нямахме радио, но това не ни пречеше. А и по онова време имаше семейства от по 8 души, които живееха в една стая. Никак не им е било леко.

Сегашните поколения могат само да четат за този период. Днес мнозина като че ли се обвиняват, питайки се „Добре де, защо трябваше да отделяме толкова много време за нещо, което няма бъдеще?” А аз ще ги попитам– ще им отговоря също с въпрос: „Имаме ли право, кой ни е упълномощил да обвиняваме миналото си?” То е минало, трябва да го познаваме и да не допускаме грешките да се повтарят.

Все пак имаше и много щастливи моменти, бяха истински. Да, вярно е, бяхме бедни, но умеехме да се радваме, да се наслаждавахме на приятелството, на семействата си. Днес все тичаме, тичаме към голямата кариера, към парите, мечтаем единствено за материални неща. Имаше и добрина, и топлина в онова време. Тогава си вярвахме един на друг, а днес не се доверяваме дори и на най-близките си.

Напоследък започнах често да пътувам обратно в Китай. По един-два пъти на година се връщам в Ухан. Баща ми почина, но моята майка все още е там, малкият ми брат, моята сестра. Иска ми се да поостана малко с моето семейство. Звъня и на учениците си. Виждаме се. Забавляваме се заедно. Но нищо не е както преди. Те са пораснали вече, големи хора са. Със семейства, друго поколение са. Вече няма младежи, които задължително да ходят по две години при селяните или после да изкарват три години като войници. Много е различно. Понякога се чувствам много щастлив, но понякога ми е доста тъжно. Нещо вече се е променило, нещо вече е съвсем различно от онези години, от моето младежко време. „

ххх

През 80-те години на ХХ в. Джао Дзиенфей тръгва от натурализма, изучава реализма, минава през малките акварелни форми, за да стигне до постмодерната абстракция. Според него трябва да се търси връзката на това изкуство с големите традиции в живописта от Ренесанса, но и с духовните източници на човечността.

Пътят му го води до идеите на Франк Стела, според когото „бъдещето на абстрактното изкуство зависи от това дали то ще съумее да се пребори и да намери вдъхновение в несвойствените си източници от ХХ век” в лицето на (пост)импресионистите, кубистите, сюрреалистите. Пак според него „абстракцията трябва да създава реални образи – реални като тези на италианското изкуство от ХVІ в.” Повече от десетилетие китайският художник непрекъснато дири вдъхновение и се опитва да разкрие допирните точки на абстрактното изкуство с реализма на големите майстори от отминали епохи.

„Да си интелектуалец е най-голямото постижение на човешките същества. Ние вярваме на нашите инстинкти, вярваме на думите си. Искаме всичко да обясним, но не вярваме на това какво представляват нашите чувства. Какви са те не знаем, дори и не искаме да научим, нито пък да им повярваме. Харесваме картината заради името под нея. Малцина казват „ Не ме интересува художника, аз харесвам тази картина.” И не си даваме сметка, че едно произведение на изкуството няма нужда от думи. Освен това изобщо не мисля, че абстракционизмът е нещо ново. Той е дълбоко вкоренен в мисленето на човека, още от времето на примитивното общество. Не-е-е, никак не е новост. Той е продукт на твоето въображение и толкоз!

Калиграфията е изкуство. Никой не ме е карал насила да ставам художник. Моите родители дори не знаят какво е това. В семейството ми няма поне един, който да се е занимавал с изкуство. Тъй че аз сам си избрах този път. Сега избирам да съм абстракционист. Това е моята природа. То идва отвътре, от дълбочината на моята душа. И това е свободата – да избереш какво да правиш.”

… „ Знаеш ли, тук , в София, открих Юнг и наистина го обикнах. За мен отдавна не е просто философ, той е моят мислител. Когато започнах да го чета, разбрах колко много неща са скрити и неясни. Осъзнавах, че са нейде дълбоко в мене, но дори и не знаех, че ги притежавам, че ги нося в себе си. После изпитах чувството, че нещо се случва вътре в мене, преобръща се, тайничко израства. Не разбирах какво е, но го усещах. То просто вибрираше някъде из тялото, из душата ми. Да, Юнг го казва – ако не знаеш или не осъзнаваш едно нещо, не значи, че то не съществува. Така разбрах колко е безсмислено да се смятаме за велики. Нека тихо и кротко да вършим онова, за което смятаме, че имаме призвание, и да не мислил, че сме най-велики и най-гениални и че сме единствени и незаменими. Това е глупост, която ни унижава пред нас самите. Не е лошо да си даваме сметка, че нещо някъде се случва, че има и по-добри от нас. И че това е вечен, непрекъснат процес. “

ххх

Е, стигаме и до вечното търсене или до онова, което мнозина край мен наричат „танцът на артиста“.

… „ Художникът няма право да стои на един стол и да си въобразява, че е център на Вселената. Не светът се върти около него, а го върти в своя вихър. Познавам много художници, които, докато са млади, са известни, с лудо самочувствие, правят изложби, отиват в Париж, а след 10 години се връщат у дома с празни папки, не познават поне един западен художник. Ходят по музеите, правят копия, снимат с фотоапарат и накрая какво … нищо. Не са разбрали, че е нужно внимателно, бавно и дълго да оформиш идеите си, да се преобърнеш вътрешно – и емоционално, и рационално.

Но трябва да имаш нещо ей тук, в главата си. Щом искаш да постигнеш целта си, трябва постоянно да се доказваш, да се съизмерваш с всички край тебе, а не да ги копираш механично, защото така ставаш имитатор, а не автор, заличаваш твореца в себе си. Оригиналът винаги е по-добър от копието. Преди две години ходих в Италия да видя, да науча, просто да хвърля поглед в галериите и изложбите там, за да имам мнение. Стигнах до извода, че изкуството трябва да ме зарежда с нещо като религиозна сила.

Картината, образът трябва да имат такава власт над мене, че да ме подчиняват, да превръщат емоцията ми в религиозна чувственост, обикновеното човешко напрежение в пиета. Открих, че малките неща, малките истории правят големи картини. Това е играта, в която всяко нещо си идва на мястото – дървото, фигурата, художникът, мъжкото и женското начало, животът и смъртта, голото и прикритото, откриваш напрежението на живота дори в безкрая на спокойствието му. Платното ти въздейства тъй сякаш е живо същество, докосва те, прониква без колебание в тебе.

Заставаш пред платното, изправяш се пред скулптурата, а чуваш гласа не просто на историята, а на хората от отминалите времена. Не ги познаваш, но слушаш историите им. Това според мене е истинската сила на религиозното въздействие. Огромно постижение на Ренесанса. Мисля, че и абстрактното изкуство трябва да постигне именно такава власт над човешките сетива и мозъци. … Не мисля обаче, че Интернет ни позволява да трупаме реален опит, но ни дава възможност по-лесно да избираме, да сравняваме Микеланджело и/или Да Винчи, Пикасо и/или Анди Уорхол.

ФРАНК СТЕЛА …. Да! Боготворя го, но не е популярен в България, дори и в Западна Европа не е много известен. Творбите му не са чак толкова емоционални. Движи се срещу сетивността на емоциите. Защитник е на изкуство с високо IQ. Разбираш ли, силно интелигентно изкуство. Знам го още от Китай. Тогава ми попадна една книга за минималистите от 60-те години. Имаше и негова картина. Тя създаде у мен съвсем различно усещане от всичко, което съм изпитвал до онзи момент, оставих я настрана и по-късно често се връщах към нея.

В 1987 открих негов постер. Тогава го видях по съвсем различен начин и се запитах как е възможно за 20 години да се е променил толкова много – през 60-те години той бе прекалено логичен, в 70-те бе прекалено открит, прекалено свободен. Тогава се попитах как е възможно един и същи човек да прави съвсем различни неща. Вярно, това е демонстрация как се е развивало собственото му мислене, но разбрах, че има и още нещо – да си изградиш собствена техника, за да го постигнеш, да се изкачваш по стълбицата, стъпка по стъпка, цели 27 години, без да се отказваш, без да забравяш каква е целта ти, какъв е Пътят, по който си поел.

Дълга история на собствените ти терзания… Докато сам откриеш, че вече си станал друг, вече си различен …

Всъщност да ти кажа, по този Път, по който съм тръгнал, нещо подобно се случва и с мене. Така открих джаза именно тук в София, а душата ми сама подири връзката между него и абстракцията. Отначало не го харесвах, но и не го разбирах. Случайно попаднах в някакъв клуб, видях много обикновени хора, свиреха на различни инструменти и се чувстваха свободни, сами импровизираха музиката си и не се притесняваха. Абстракцията е и геометрия, и въображение, докато джазът е само въображение, той носи душата на човека в звуците си. В атмосферата му аз се запитвам как да взема някои от неговите чувства и емоции и как да ги вложа в моите картини, но все още не съм готов за това. За мен това е най-сложната трансформация – звук в образ, просветлението идва с музиката, дори засилвам звука, колкото мога. И изпитвам нужда от пространство, абстракционизмът има нужда от пространство, от голямо пространство. Открих го докато слушах джаз. Сама виждаш, от Франк Стела тръгват твърде интересни неща. Как да не го обичам?”

ххх

Картината „Да се срещнем с Госпожиците от Авиньон на Пикасо”(2007) е връзка с предишния етап от творческото му развитие; „Преследване” и „Видях се на стената” от серията „ The Homing Birds” са израз на идеите му в областта на новата абстракция, а някои от последните му творби внушават сюрреализъм. Джао Дзиенфей продължава: „Художникът постига очовеченост щом постави композицията си във въображаема среда, но задължително тя трябва да е вдъхновена от реализма на съвременността в постмодерния ни свят.

Така абстрактната форма се облича в цветовете на живота, а картинната визуална триизмерност се изгражда в реалното пространство. Все си мисля, че двете ми платна „Душата на храста” и „Нашествието на тъмнината” все повече се превръщат в своеобразна прелюдия към една нова идея, която напоследък ме занимава – за връзката между човека и природата и средата му; за преходността на тленното и непреходността на духовното, колкото и абстрактно да е то; за човечността която трябва да открием дори и в най-нечовешкото на пръв поглед поведение.”

… Говорим много, вече три часа почти без прекъсване. Накрая и телефонът не издържа, звънва. Глупаво! Досадна машинка, нужна в други случаи! Не и в този …

Докъде стигнахме? До свободата?!?!?!” Да, пак се върнахме на тази дума и на представата си за нейната същност, за скритото зад нея. За нейното изобразяване от артиста, без значение какъв е инструментариумът му – с четка, говорено слово, движение, лист хартия и молив! Важен е двигателят, мисълта за нея! Художникът се превъплъщава във философ: „О, не, чрез свободата се изповядва душата на художника. Ако не си свободен, не си творец. Свобода, избор, отговорност .…Всичко зависи от това как си подготвен за нещата край тебе, за това, което ще правиш като човек, като личност, ти си устроен по някакъв начин, който те кара да направиш едно или друго нещо. Ако правиш нещо, ти си свободен, ако искаш нещо да притежаваш, ти губиш нещо друго.”

ххх

Приятелят Джао си дава сметка, че славните години на абстракционизма са отминали и от безпристрастната позиция, която му дава 100-годишната дистанция на времето отправя своето собствено лично художествено предизвикателство „В чисто личен план ми се иска някой да може да свърже Франк Стела и Франсоа Миле”.

… Това наистина си е чисто предизвикателство. Не само към бъдещите художници, а и към бъдещето въобще.

Ивелина Ватова