Кристина Нанева
Както във всяка култура, така и в китайската, традицонните празници носят част от историята на даден народ, нейните предания, легенди, свързващи хората като общност, даващи им представата, че наистина са едно цяло. Безспорно най-известният празник е Празникът на пролетта – китайската Нова година, за която хората по целия свят са чували. Но освен нея съществуват и множество други празници, не по-малко важни за китайското културно наследство, съдържащи в себе си квинтесенцията на различни китайски митове и легенди. Един от тях е празникът Средата на есента, който се отбелязва в чест на Луната.
Според китайския лунен календар, седмият, осмият и деветият лунен месец съставят есента. Китайският календар е лунарно-соларен. Годината се състои от дванадесет месеца, но тъй като календарът се гради върху фазите на Луната, в него се образува несъвпадение между годината от дванадесет лунни месеца и астрономическата година, тъй като лунните месеци се състоят от двадесет и осем дни.
Това изместване се допълва, като към дванадесетте лунни месеца се добавя по още един месец. Тези години се наричат “разширени’’ и са седем на всеки седемнадесет години. Осмият месец се пада в средата на есента, а петнадесетият ден е средата на месеца, затова фестивалът се нарича “празник Средата на есента“.
През есента обикновено небето е безоблачно и луната е особено ярка през нощта. На петнадесетия ден от осмия месец настъпва пълнолуние и това е най-подходящото време хората да се наслаждават на луната. Пълната луна се смята за символ на събирането, затова празникът също така е наричан “Празник на събиране на семейството”.
Този празник има дълга история, като особено важен елемент е бил поднасянето на жертвоприношения към луната. Прието било през пролетта да се поднасят дарове на слънцето, а през есента – на луната, като тези обичаи били изпълнявани не само от владетелите, но и от простолюдието.
С течение на времето, сериозните церемонии се превърнали в неформално забавление. Традицията хората да се наслаждават на луната добила особена популярност по време на династия Тан (618-907). В чест на луната били съставяни множество оди от бележити поети. Храма на луната в Пекин например е бил построен, за да може императорските семейства от периода дзядзин, династия Мин (1368-1644) да поднасят даровете си на луната. В днешно време традиционните жертвоприношения са заместени от грандиозните тържества, на които хората се забавляват със семейство и приятели.
Както яденето на дзундзъ по време на Празника на драконовите лодки и на тан-юен на Празника на фенерите, похапването на т.нар. лунни кексчета на есенния фестивал също е сред любимите китайските традиции. Кексчето е кръгло, символизиращо туан-юен (“събиране”), затова в някои провинции се нарича „кексче туан-юен“. Тези сладкиши са важна част от празнуването на есенния празник. През вековете те са били символ на добър късмет и щастието от събирането на семейството.
Лунни кексчета
Обичаят на ядене на лунни кексчета по време на есенния празник има дълга история в Китай. Традиция е тринадесет сладкиша да се сложат един върху друг, образувайки пирамида, символизирайки по този начин тринадесетте лунни месеца на пълната лунарна година. Други храни, свързани с фестивала са охлюви, сготвени с босилек, както и растението таро. Има различни версии за произхода му.
Една от тях е от царуването на танския император Ли Шъмин с прякора Тайдзун (566-635), когато неговият генерал Ли Дзин (571-649) се връщал след победа над сиунну (хуните) на петнадесетия ден на осмия лунарен месец, По това време, един пътуващ търговец от Турпан (в северозападната част на Китай) предложил кръгли сладкиши на императора в чест на победата. Тайдзун поел кръглото кексче и, сочейки луната, с усмивка казал: ” Бих искал да поканя жабата (според митологията, на луната живее жаба) да се наслади на сладкиша ху” (ху – име, с което хората от народността Хан наричали малцинствените групи в древен Китай.)
Лунна жаба
От тогава яденето на сладкиши ху като традиция се разпространило из цялата страна. Съществува и предание, че по-късно император Сюендзун (685-762) опитал от сладкиша ху с любимата си наложница Ян гуейфей (719-756). Не харесал името “ху” и наложницата предложила да ги нарекат “лунни кексчета“ и именно под това име те достигнали и до наши дни.
Съществуват множество видове лунни кексчета, като рецептите, както и пълнежите са най-разнообразни в различните провинции. Те могат да бъдат разделени на пет основни типа според районите – Пекин, Тиендзин, Гуанджоу, Суджоу и Чаоджоу, като всяка има своите различия. Пълнежът може да е сладък или солен, с месо или плодове. Също така сладкишите са украсени с цветни мотиви, които ги правят не само вкусни, но и твърде красиви.
Освен яденето на лунни сладкиши, честването на празникът на средата на есента се състои и от други важни традици, като например фенерените шествия по улиците на градовете. Носят се якро оцветени фенери, които да подчертаят яркостта на Луната. Фестивалното честване с фенери за празника на средата на есента е второ по мащаб след Празника на фенерите (петнадесетия ден от първия лунарен месец).
Важна част от честванията е и изпълняването/ присъстването на изпълнение на “Драконовия танц” , който като традиция е въведен преди около стотина години. Всяка година, грандиозни спектакли на огнени дракони са изпълнявани три нощи подред, започвайки от четиринадесетия ден на осмия месец. Огненият дракон е дълъг повече от 70 метра, тялото е разделено на 32 сегмента, като всеки от тях е напълнен със слама и благовония.
Танц на Дракона
На този празник се почита Луната, което значи, че почетно място заема преклонението пред китайската богиня на Луната Чан-ъ. Създават се олтари и се горят благовония в нейна чест, както и на други таойстки божества. Олтарите, посветени на Чан-ъ, биват построявани на открито, под Луната. Минерални соли, гримове и други „пособия“ за разкрасяване’ се поставят на олтара, за да бъгат благословени от богинята. (Тя дарява почитащите я с голяма красота.).
Още от древността в Китай съществуват множество легенди и предания за Луната, като най-известната е за вече споменатата Чан-ъ. Легендата за богинята варира, като основна част на всички вариации е връзката на Чан-ъ със стрелеца И, като легендата тук е една от многото.
“Едно време на небето имало десет слънца, които изтощили земята, съсипали реколтата и хората умирали от глад. Но се появил герой, Хоу И, който застрелял девет от слънцата със своя червен лък и бели стрели и заповядал на единственото останало слънце да изгрява и да залязва по точно определено време. Скоро земята се охладила, дъждовете дошли и хората преодолели глада.“
Този герой, Стрелеца И, бил някога безсмъртен, но бил заточен от небесата заедно с красивата си съпруга Чан-ъ, тъй като убил един от синовете на Императора. С превръщането му в смъртен му били възложени множество тежки задачи (подобно на гръцкия мит за Херкулес), като една от тези задачи била да убие излишните слънца.
Макар че смъртните хора го засипвали с почести, на Хоу И му липсвал небесният му дом. С годините мисълта за сигурната смърт на двамата съпрузи се загнездвала все по-дълбоко в съзнанието на героя и той се отправил на пътешествие в търсене на елексира на живота.
Когато най-сетне се добрал до едно вълшебно хапче, подарък от Си-уанму, Царицата-майка за Запада, той се прибрал вкъщи и дал на съпругата си да го пази, знаейки, че когато животът на простосмъртни им дотегне, ще си разделят хапчето и ще живеят вечно.
Но на едно пълнолуние, когато Хоу И бил излязал на лов, Чан-ъ била навестена от Пънмън, приближен на нейния съпруг, който имал навика да подслушва хората и бил разкрил тайната на съпрузите. Знаейки, че Чан-ъ държала хапчето в кутията си за бижута, той се опитал да го вземе за себе си. Жената, незнаейки какво друго да направи, се опитала да скрие хапчето в устата си, но в сборичкването по погрешка го глътнала.
Ефектът на хапчето бил мигновен и тя изпаднала в състояние на безтегловност и излетяла през прозореца нагоре към небето, точно когато Хоу Й се прибирал. Той се опитал да я свали със стрелите си, но те не могли да я достигнат. Чан-Ъ летяла все по-нависоко, докато накрая не стъпила на Луната, където видяла заек, майсторящ още хапчета за безсмъртие. Голяма била нейната мъка, че нямало начин да даде такова хапче на Стрелеца И, за да се присъедини към нея. Затова една седмица през есента, когато луната е най-ярка, Хоу И отбелязва любовта си към своята съпруга, като строи олтар за нея на открито пространство, където щяла със сигурност да го види.“
Друга легенда е тази за У Ган и лавровото дърво. Образът на У Ган е сходен с този на Сизиф. Той търсил безсмъртие и го постигнал, станал бог. Но поради някакво провинение бил заточен на Луната и му било наредено да отреже лавровото дърво пред палата Гуанхан (Лунният палат в легендата). Но всеки път, когато У Ган успявал да направи резка на дървото, тя мигновено зараствала и той трябвало вечно да повтаря работата си без никакво развитие.
Според друго предание, ако човек се вгледа достатъчно внимателно в Луната по време на Средата на есента, ще успее да види нефритения заек.
Leave a Reply