Махаяна или Голямата колесница

Махаяна или „Голямата колесница“, е основно направление в будизма.

Оформя се на основата на отделилите се от стхавиравадините (тхеравадините) махасангхики. Като самостоятелно направление се утвърждава на ІV-я събор на будистите, свикан по инициатива на цар Канишка (ІІ в.).

Последователите на махаяна възприемат себе си като радетели за „широкия път“ към нирвана. Разширяват общността и приемат възможността хора, които не са монаси, също да постигат нирвана. Монашеството в махаяна се запазва, но е омекотено като изисквания и не е смятано за единствено възможна форма на религиозния живот. Това позволява на будизма да придобие широка популярност в Индия, Тибет, Китай, Монголия, Виетнам, Япония и др., където той се утвърждава именно във варианта махаяна и форми като ваджраяна, чан будизъм, дзен будизъм, будизъм Чиста земя.

„Широтата на пътя“ в махаяна се определя преди всичко от новия начин, по който се интерпретира религиозният живот – според махаянистите за будиста последовател не е достатъчно само да се стреми и да се удовлетворява от достигнето нирвана за себе си, но той следва да помага и на другите. Поради това и централна фигура в махаяна става бодхисатвата – този, който се отказва да се отъждестви с природата на буда и да се потопи в окончателна нирвана, а приема мисията да бъде наставник и помощник на живите същества по пътя към просветлението (нирвана).

Особеният статут на бодхисатва е предмет на интерпретация в множество махаянски сутри. Разглежда се специфичният път на бодхисатва, равнищата и степените (бхуми) на този път. Без да отрича основния канон, приеман от тхеравада (трипитака), махаянският създава огромно количество свои канонични книги.

В идейната доктрина на махаяна се появяват нови принципи, различни от тези на хинаянските школи. Принципно новите позиции се аргументират чрез учението за „трите тела на буда“ (трикая). В центъра на учението е възгледът за „абсолютно тяло на буда“ (дхармакая), което в различни варианти на махаянските учения се отъждествява с буда-природата (татхата).

Така в будисткото учение намира израз идеята за абсолют, който е по-високо от всяка възможност да му се припишат атрибути (предикати) и същевременно е източник на следващото, трансцендентално равнище на буда-природата (на идеалното тяло на буда), а чрез него – и на въплътеното тяло на буда, т. е. на проявените форми на буда-природата. При това в махаянските учения се привеждат обстойни аргументи, за да се разграничат възгледите за будисткия абсолют от идеята за личностен бог творец.

Класическата махаяна се разгръща в две основни религиознофилософски школи: мадхямика (шунявада), чиито основни принципи се полагат от Нагарджуна, и йогачара (виджнанавада), чиито най-крупни индийски представители са Васубандху и Асанга.

Една от основните религиознофилософски теми става темата за „шунята“ (пустотата). Шуня или пуст е абсолютът, или безусловната реалност (дхармакая, татхагата), поради невъзможността да й се припишат атрибути. Шуня са и дхармите като единични дадености, условно реални, поради това че са лишени от собствена същност. Поради това и медитацията върху пустотата придобива особен смисъл и става основен вид медитация в махаяна заедно с медитацията върху пътя на бодхисатва.

Нирвана се интерпретира в махаянските учения като тъждествена на самсара, а самсара – като имаща смисъл само в контекста на тази тъждественост и следователно като потенция за нирвана. Нирвана се отъждествява с дхармакая, т. е. с абсолютното тяло на буда.

Смисълът на религиозните търсения се променя, те се насочват към трансформация на настоящото съществуване и преоткриване на смисъла на земния живот в светлината на идеала за бодхисатва.

В махаяна се създава богата митология, в която будите и бодхисатвите вече са огромно множество и всички те черпят източника си в абсолютното тяло на буда, като множеството земни буди са негови единични прояви.

По материали от:
http://religiology.org/religions/buddhism/mahayana/