Съставител: Яна Шишкова
Династия Джоу (1046-221 г. пр. н. е.)
Днастия Джоу е бурен и твърде дълъг период в китайската история. Разделя се на Западна и Източна Джоу. Около 1046 г. пр. Хр. племената ин биват покорени от племената джоу. Джоу приемат и доразвиват наследеното социално устройство и култура, като впоследствие приобщават историята на инците към своята собствена, затова днес говорим за 5000 години китайска цивилизация, а не за 3000 години например.
Първият владетел на династия Джоу (XI-III в. пр. н. е.) се нарекъл У уан (Владетеля Войнствен), чийто баща бил Уън уан (Владетеля Мирен). От тези двамата започва продължаващото чак до 1911 г. разделение на управляващите на „у” – военни и „уън” – цивилни чиновници. След смъртта на У уан, фактически управляващ станал регентът на малкия владетел, който се нарекъл Джоу гун. Джоу гун се постарал бързо да разпространи културното наследство на инците от династия Шан върху всички завладяни територии. По негово време построили новата столица Чънджоу, в която се установила по-голяма част от администрацията и преминалите на стараната на джоу ински армии. В старата западна столица Дзунджоу останали други шест армии и самият уан. Поради западния център на властта, тази част от историята на Китай е наречена период или династия Западна Джоу.
Мандата на Небето
За няколко десетки години, джоуските уанове успяли да засилят и легитимират власттта си. Изработена и наложена била концепцията за Мандата на Небето. Според нея Небето, като висша божествена сила, връчва мандата си само на добродетелния управник и детронира недобродетелния. В първите глави на трактата “Шудзин” /”Книга на документите”/ се преразглежда управлението на династия Ся през призмата на Мандата на Небето. Така според този трактат някога на територията на Китай съществувала династия Ся, която имала законното право на власт, но впоследствие го загубила, тъй като последният уан Дзие не бил добродетелен управник и поради това бил лишен от трона. Това е може би първата в историята на Китай целево създадена и добре обоснована социално-политическа концепция, изиграла решаваща роля за признаването на властта на Джоу, като предадена от самото Небе. Така джоусците не получили властта, защото били по-силни, а защото били по-мъдри и добродетелни от инските управници.
Защитени от тази идеология, джоусците успяват да изградят ефективна централизирана администрация, опираща се на 14-те армии, разположени в двете столици. Решаваща за укрепване на властта на Джоу се оказала отчасти взетата от инците система на наследяване на парцели обработваема земя от аристокрацията, която заменила старата система на регионално-васални отношения. Общо централната власт раздала на аристократите и особено на роднините на владетеля около 70 района. Заедно с владението, под командването на аристократа преминавала и малка войска, която гарантирала властта и контролирала подчинените народи.
Системата на районирането, възникнала по начало като укрепваща властта на уана чрез поставените на власт роднини, постепенно довела и до краха на системата. В по-отдалечените райони с времето все по-малко се подчинявали на централната власт и така за няколко века от райони, тези територии се превърнали в обособени княжества (в литературата наречени царства) под напълно формалната власт на джоуския уан и под реалната власт на джухоу, князете или едрите аристократи и земевладелци. Тези княжества чак до обединяването на Китай в единна империя през III в. пр. н. е., водят непрестанни изтощителни войни за надмощие помежду си, при което по-силните поглъщат по-малките.
Източна Джоу (770-221 г. пр. Хр.)
С настъпването на периода Източна Джоу, когато формалната власт се премества в източната столица Луо-и (старата Чънджоу), властта се разпределила между княжествата Дзин, Ци, Чу, Цин, Лу, Сун, Уей, Джън, Чън, Йен и някои други. По това време възниква и понятието „Джунгуо”, „Срединните царства”, с което и до днес китайците именоват своята страна. Почти всички княжества, освен Ци и Чу, смятали, че са наследници на Уън уан, У уан и Джоу гун и че са в състава на Срединните царства.
Първият период от династия Източна Джоу е наречен Пролети-есени (722-481 г. пр. Хр.) по едноименния исторически трактат „Чунциу”, първата известна историческа хроника, описваща събитията в княжество Лу. Покрай непрестанните борби през този период се заражда китайският феодализъм, много преди подобни процеси да обхванат Европа. Това се случило поради разцеплението последвало края на Западна Джоу. Ако преди имало само едно стъпало на властта – на уана, владетеля, на когото се подчинявали всички васали с различни титли, като гун, хоу, бо и др., наречени общо джухоу /князе/, то в Източна Джоу йерархията станала многостъпална.
На уана се подчинявали гун, а на гун се подчинявали цин, управителите на автономните райони в рамките на княжеството, като именно това трето стъпало станало основна движеща политическа сила в Китай. Освен властимущите управители цин, на същото стъпало се намирали и аристократите дафу, които не притежавали собствени имения и били принудени да правят кариера като цивилни чиновници уън или в повечето случаи като военни у (в Китай така и не се обособява отделна каста на военните). На четвъртото стъпало се намирали шъ – дребните аристократи, превърнали се в “професионални” васали, които отивали да служат при онзи, който ги повика. Те обаче не се отнасяли към обслужващия персонал. Били уважавани и верни на своя сюзерен, като му служели по вече формираните строги закони на дълга и честта. Дафу измирали в огромни количества във войните и накрая почти изчезнали като съсловие, докато шъ станали нещо като лични дворяни в големите домове и играли важна роля в китайското общество. Именно тази прослойка по-късно се оказала с решаващ глас при формирането на единна централизирана империя.
През периода Пролети-есени повече никой не успял да се наложи като авторитетен Син на Небето и владетелят Джоу останал само с номинална титла без реална власт. Към VI-V в. пр. Хр. князете вече се интересували не толкова да заемат трона на уана, колкото от това да се оправят с проблемите в собственото си княжество. Успешни владетели се оказали онези, които въвели последователни реформи с цел укрепване на центъра.
Воюващи царства или Джангуо (481-221 г. пр. Хр.) се нарича един от най-важните периоди в китайската история. По това време се обособяват седем големи княжества и независимо от непрестанните борби за надмощие, има достатъчно големи държавни образувания, в които да се налага развитието на друг социален и политически модел, различен от досегашния. С нелеката задача да предложат най-подходящата обществена структура се заемат „Стоте философски школи”.
Сред тях безспорно на първо място се проявява конфуцианството със своя пирамидален модел на обществото и централизиране на властта на владетеля. Наред с даоизма, учението на Модзъ и Сюндзъ, се заражда и легизмът или „фадзя” – Школата на законниците, която смята че управлението следва да се базира на наказания и поощрения. Именно от тази школа е реформаторът Шан Ян, който успява чрез съвършено нова структура на обществото да промени облика на княжество Цин и фактически да създаде предпоставки век по-късно един млад владетел от това княжество да обедини цял Китай и да се превърне в първия китайски император Циншъхуанди.
Leave a Reply