На срещата между Си Дзинпин и Макрон, при която двамата президенти изслушаха произведението „Високи планини, течащи води“, след което Си Дзинпин разказа историята на Ю Бо-я, който бил изключителен музикант, и неговия приятел Джун Дзъси, който винаги вниквал в мелодиите му, разбирал точно коя част описва планините, а коя – водите. След смъртта на Джун Дзъси, великият музикант спрял да свири.
Какво е посланието на цялата притча?
За да разберем, следва първо да проумеем какво означава музиката за древните китайци. Ще си позволя да ви изкуша, защото ще споделя някои моменти от онова, което пиша в книгата си „Китайската цивилизация“, която ще излезе на пазара, да се надяваме, до края на годината, с прекрасните „Книгомания“.
Отношението на Запада към китайската традиционна музика съвсем не е еднозначно. Така например, в сборника статии „Вечери в оркестъра“ (1853), прочутият френски композитор, диригент, музикален критик Хектор Берлиоз пише:
„Напевът – същинска гротеска и дори твърде неприятен, завършваше, като в нашите най-пошли романси, на ключовата нота; нито веднъж не се отклони от зададените в началото тоналност и лад. Монотонният ритъм на акомпанимента се изпълняваше… в пълен дисонанс с мелодията на гласа… Музиката у китайците и индийците, ако изобщо съществуваше при тях, би приличала на нашата, но в тази област те пребивават в пълния мрак на варварството и инфантилното невежество, през който едва пробиват малобройни, тромави и неуверени кълнове. Народите на Изтока наричат „музика“ онова, което ние бихме нарекли „шум“.“
Подобно отношение показва дълбокото неразбиране за ролята на музиката в културен и социален аспект, тъй като в Китай тя е почитана не само заради своите естетически качества, но и като съставен елемент от хармонията във Вселената и обществото.
Музиката в Китай се обозначава с термина юе (乐 yuè). Същият термин обаче се отнася и към други видове изкуства. Знакът обозначава още „радост“, „веселие“, „хармония“, „смях“. Произхожда от пиктограмата , която се тълкува като две копринени нишки, завързани върху дървен корпус, т. е. пряко описание на струнен инструмент. В първия тълковен речник 《Шуо уън дзие дзъ》(I век) се дава със следното тълкуване: „樂，五聲八音緫名。象鼓鞞“ – „Юе, обобщено наименование на петте тона на пентатониката и осемте вида инструменти, като военните барабани например“.
Юе в значение на „радост“, „веселие“ произхожда пряко от ефекта, който оказва музиката върху слушателя. Музикалната естетика в древността обаче отстъпва пред основното предназначение на музиката като част от ритуалните жертвоприношения и молитви. Примитивната музика неизменно се свързва с танца, така двете изкуства са по същество дейности, включващи цялата община или племе, поради което отделна класа на музикантите и танцьорите не съществува до много късни времена.
Конфуций и музиката като възпитателно средство
Един от учениците на Конфуций Дзъ гун му задава въпрос за песните. Отговорът на Конфуций влиза в състава на 《Лидзи》 (“Книга на ритуалите“) в раздела 《Юедзи》 (“Записки за музиката“):
„Музиката произхожда от звуците. Тяхната основа са чувствата, породени в човешкото сърце от външни предмети. Затова, когато в сърцето (душата) има горест, то звукът е рязък и замиращ; когато сърцето изпитва удоволствие – то звукът е широк и бавен; когато в сърцето има радост – звукът е внезапен и разливащ се; когато има гняв – звукът е груб и свиреп; когато има почит – звукът е открит и отчетлив; когато има любов – звукът е хармоничен и мек. Тези шест чувства не са от природата, но се пораждат (под въздействието на) външни предмети…
Поради това древните владетели са се отнасяли с такова внимание към всичко, което поражда чувства. С помощта на правила за поведение, те са управлявали желанията, с помощта на музиката са привеждали в съгласие звуците и гласовете – управлението водело до единство в действията, наказанията предотвратявали разврата. Правилата на поведение, музиката, наказанията и управлението в крайна сметка са едно цяло. Те са насочени към това, че да възпитат общи чувства в народа и да създадат строй, в който има ред“.
В китайската политическа мисъл се развиват два основни подхода към управлението на държавата. Единият е чрез ритуала – когато владетелят притежава нужните морални качества, той възпитава народа си да следва ритуала (етикета на поведение), затова всеки знае точно къде е неговото място в обществото и какво следва да прави. По този начин законът на практика става излишен. Вторият метод е на т. нар. легисти (Школа на закона) – те смятат, че следва да се управлява чрез закона (награди и наказания), като няма никакво значение дали човекът е получил етично възпитание, провини ли се – той ще получи своето наказание. Музиката е основно средство ритуалът по естествен път да бъде проумян в масите. Тя е контрапункт на закона, разбирането й води до естествено превъзпитание и следване на принципите на хармоничното общество.
Музиката като индикатор на състоянието на държавата
Значението на петте основни тона е от такава важност, че Конфуций смята неправилното и фалшивото им настройване заплашващо самото съществуване на държавата. В 《Юедзи》той казва следното:
„Първата нота на гамата (гун) символизира владетеля, втората (шан) – неговите слуги (чиновниците); третата (дзюе) – народа; четвъртата (джъ) – трудовата повинност; петата (ю) – вещите. Когато петте звука са правилни (правилно настроени – бел. Я. Ш.), то музиката е хармонична. Когато първата нота е разстроена, то звукът е груб. Значи, че князът (гунът) е високомерен. Когато е разстроена втората нота, то звукът е неравен. Значи, че чиновниците са недобросъвестни. Когато е разстроена третата нота, звукът е тъжен – народът е недоволен. Когато е разстроена четвъртата нота, звукът е жалостив – трудовата повинност е тежка. Когато е разстроена петата нота, звукът е накъсан – недостигат вещите. Когато са разстроени и петте звука, настъпва всеобщо равнодушие. Когато се е стигнало до там, държавата може да се разпадне от ден на ден“.
Така височината на тоновете придобива каноничен характер, като и най-малкото отклонение вещае трагични последици. Именно поради това първата нота е и последната в класическите китайски произведения – нещо, което Берлиоз не би могъл да знае или разбере.
Музиката като пропагандно средство
Учението на Конфуций не само обрисува идеалното общество, в което поданикът се подчинява на владетеля, децата – на родителите си, съпругите – на съпрузите си, по-малките братя – на по-големите, младите – на старите, но създава образ на благородния мъж дзюндзъ. Дзюндзъ може да стане всеки, стига да развие в себе си пет постоянства на характера (човеколюбие, справедливост, мъдрост, следване на ритуала, искреност в помислите). Такъв човек не само става основа на идеалното общество, но той придобива правото да критикува владетеля и дори да го детронира, ако самият управник не притежава тези качества. Именно поради това конфуцианството цели три века бива преследвано в древен Китай.
Но ето че на трона идва един от най-великите владетели – ханският император У ди. Той не само канонизира Конфуций и прави конфуцианството държавна идеология, върху която стъпва и до днес китайското общество, но доразвива идеите му в областта на музиката. Създава Музикална палата юефу (Министерство на музиката), което се занимава с писане на дворцова музика. Чиновниците от това министрество обикалят площади и кръчми, събират народните песни, записват ги и предават на висшестоящите, с което се анализират народните настроения и се променят политиките там, където има голямо недоволство. С времето У ди осъзнава и пропагандната роля на музиката, като нарежда на чиновниците да пишат песни, подобни на народните, възхваляващи конкретни владетели, герои и морални качества, за да възпитават народа. Тези песни се пеят навред и се подхващат в народа и така тече двупосочен процес на превъзпитание на властта и хората. Музиката е онова средство, което заменя медийната пропаганда днес. То е фундаментално като изкуство и политически инструмент.
Но нека се върнем на конкретната притча, Си Дзинпин и Макрон.
Каква бе целта на посещението на Макрон в Китай?
Всички проследихме – той пожела от Китай да принуди Русия да следва желанията на САЩ и ЕС. Тогава Си Дзинпин покани президента на Франция да изслуша „Високи планини, течащи води“ – самата мелодия не е случайна. Планините от дълбока древност символизират фалически символ, мъжката потенция, действеното първоначало ян, а водите са влагата на утробата, женската сила, пасивното първоначало ин. Ин и ян създават символа на Великия предел – това е вълнистата линия между тях, която онзи, който се стреми към хармония, развива чрез различни практики (например тайдзицюен) така, че да постигне съвършен баланс на двете първоначала в себе си. Самата мелодия е послание за мир, хармония в света и защита на интереса на всяка от страните в политически план.
В същото време, притчата за Ю Бо-я показва дълбоките връзки между Китай и Русия. Си Дзинпин недвусмислено обясни на Макрон чрез нея, че заради политиката на Запада днес Русия и Китай са скачени съдове. Само Русия разбира Китай и обратното, Русия разбира музиката (джъ ин), разбира правилата на играта и е сърдечен приятел, който трепти с Китай на една вълна. Те желаят да създадат многополярен хармоничен свят и няма да се откажат от това.
А Макрон… Какво да кажа, срам ме беше колко неподготвен и невеж изглеждаше този човек в тази ситуация. Срам ме е като човек от запада, защото европоцентричният модел на образование напълно е лишил подобни лидери от елементарното проумяване, че светът не е съсредоточен в Европа и основните открития, върху които стъпва нашата цивилизация, идват именно от Изтока, който по един или друг начин европейските лидери ще бъдат принудени да уважават. Вероятно ще започнат един ден и да изучават.
Яна Шишкова
