Един ден мечето си игреше на склона на планината, когато по невнимание се изтъркули с викове в подножието. То тъкмо мислеше да се изправи и отново да се изкачи на склона, когато пристигна една групичка горски животни. Лисичето силно викна:
– О, ужас, мечо е паднал от хълма. Бързо да го отнесем вкъщи!
Всички заедно занесоха мечето до двора, внесоха го в стаята и го поставиха най-внимателно на леглото. Лисичето попита:
– Мечо, как си? Вие ли ти се свят?
Мечето все още не бе отговорило, когато чу дивото прсенце да възразява:
– Какви ги говориш! Със сигурност е замаян. А очите ти, мечо, как са? Можеш ли да виждаш?
– Оо, няма съмнение, че не може да вижда. Ние трябва да го питаме дали не си е счупил предната лапа. – Каза загрижено пилето, като стоеше отстрани и проверяваше лапата на мечето.
– Не, аз мисля, че той със сигурност си е счупил задната лапа! – убедено каза еленчето.
А малката панда поклати глава и каза тихичко:
– Аз смятам, че мечо е умрял. Паднал е от толкова високо и не е възможно да е жив. Ще проверя дали диша.
Пандата протегна трепереща лапа към нослето на мечето. Всички, затаили дъх, очакваха какво ще каже. Мечето също уплашено не смееше да диша и се чудеше дали все още е живо или вече е умряло.
Внезапно пандата извика силно:
– Олеле, лошо! Той не диша. Умрял е!
– Оооо!! – животните отстъпиха уплашени с три крачки назад.
А мечето, като чу новината за собствената си смърт, не можа да го понесе, изведнъж се изправи и заплака.
Животните първо се поуплашиха, но после се разсмяха високо.
Лисичето попита:
– Но, мечо, ти всъщност не си умрял, защо плачеш? Трябва да се смееш.
Мечето избърса сълзите си.
– Я, ама аз наистина съм жив! Аааа!
– Точно така! Не си мъртъв! – казаха всички заедно.
Мечето, едновременно разплакано и засмяно, огледа наобиколилите го животни. Скочи от леглото и изтича на двора. Хем тичаше, хем се смееше силно. Вече знаеше, че не е умряло и се чувстваше много щастливо!

Превод: Мила Печенякова