vicodin
„Татковци“ – Хан Шаогун | ВСИЧКО ЗА КИТАЙ

ВСИЧКО ЗА КИТАЙ

中国大观园

от Яна Шишкова и приятели на Китай

август 9, 2008

„Татковци“ – Хан Шаогун

в категория Най-нова литература

– 1 –

Когато се роди, стиснал очи, спа два дена и две нощи. Не пие, не яде — мъртво тяло. Роднините се поболяха от страх. Така чак до третия ден, когато изплака едно „у-а-а“. Когато вече можеше да пълзи насам-натам, хората от селото — тоя го подкачи с едно, оня го задене с друго — учеха го как се става човек. Бързо научи две изречения, първото беше „Тате“, а второто „Мамка…“. Последното е грубовато, но в устата на едно дете напълно губи същинския си смисъл — може да се приеме просто като звуци и ако напишем „Мам…ка“, пак става.

Три, пет години минаха. Седем, осем години също отминаха, а той все така можеше да казва само тези две изречения, при това очите му безжизнени, движенията — сковани. Безформената глава обаче бе голяма, приличаше на преобърната зеленокора кратуна, наместила се върху раменете, изпълнена с някакво чудновато вещество. Като се наядеше — в ъгълчетата на устата останат да лепнат огризки от храната, на гърдите лъсне голямо мазно петно, и той с клатушкане тръгваше да обикаля наоколо.

Видеше ли човек, без да прави разлика дали е мъж, жена, стар или невръстен, радушно се провикваше: „Тате“. Ако го стрелнеш с поглед, знаеше си за какво е. Обръщаше клепачи към някое място на темето ти, бавно-бавно забелваше око с презрение, изгъргорваше едно „Мам…ка“, извърташе глава и хукваше като обезумял. За да обърне клепачи, му бяха нужни доста усилия, налагаше се сякаш да напрегне докрай шията и цялото си същество, едва тогава сполучваше да покаже бялото на очите си.

Да завърти глава също бе трудно, тя се клатушкаше върху мекото вратле като хаванче за пипер и трябваше да опише една широка дъга, преди да я извърне стабилно. А хукнеше ли да бяга, изразходваше още повече усилия. Единият крак стъпва дълбоко, другият плитко, не можеше да намери центъра на тежестта. Само като изнесеше главата и горната част на тялото съвсем напред, съумяваше да направи крачка. Погледът повдигаше веждите и със сетен напън се насочваше нагоре, едва сега успяваше да различи ясно посоката. Крачките му бяха много широки, сякаш на надбягване бавно-бавно преминаваше финалната отсечка.

Всеки има нужда от някакво име, било за да се напише върху сватбен хороскоп1 или върху надгробна плоча. Та поради тази причина той стана „Бин Дзай“.

Бин Дзай имаше много „татковци“, ала не беше виждал истинския си баща. Хората говореха, че недоволен от грозотата на невестата си и че му родила това греховно изчадие, много скоро бащата заминал в планината да търси опиум за търговия и повече не се и върнал. Някои казваха, че разбойници вече го били „клъцнали“, други говореха, че отворил дюкян за доуфу2 в Юеджоу3, а трети пък твърдяха, че тръгнал „да се увърта около цветя и фиданки“, пропилял и малкото си пари по проститутки и преди време го видели да проси из улиците на Чънджоу3. Не можеше да се каже със сигурност дали е все още жив, а и тази загадка вече не бе така съществена.

Майката на Биндзай отглеждаше зеленчуци и пилци, а също и бабуваше. Често разни жени идваха пред портата, шушу-мушу шушу-мушу помърморят и тя, понесла ножицата и още нещо там, тихомълком се измъкваше след посетителката. Тази ножица беше рязала кройки за обувки, мариновани зеленчуци, нокти, изрязала бе и цяло поколение хора, цяло бъдеще на планинското селце. Майката беше извадила на този свят не едно живо-живеничко създание, но парчето месо, което изпадна от собствената й утроба, не можа да се превърне в човек.

Тя обходи всички билкари, моли се на духовете, кланя се на будите, би чело пред дървените и глинените идоли и пак не можа да накара сина си да научи трето изречение. Някои хора на ухо разказваха, че веднъж преди много години, като трупала съчки в кухнята, убила паяк. А паякът — със зелени очи, с алено тяло, голям колкото глинено гърне. Паяжината, дето уплел — колкото цял топ платно. Занесла го в огнището и щом го подпалила, усмърдяла се цялата планина, та три дена не се разнесло. Онова, разбира се, е било паяк-дух, а нима е странно, като си оскърбил духовете, да търпиш възмездие.

Не се знае чувала ли бе тя тези приказки, но все едно веднъж си губи разсъдъка. Натъпкаха й устата с изпражнения и като се оправи, понапълня малко, та заприлича на валяк на харман, около кръста й на дипли, на дипли провиснаха меса. Само дето и тя като сина си от време на време забелваше очи.

Майката и синът живееха в дървена колиба, сама-самичка накрай селото. Дървените подпори, както и на другите къщи, бяха ненужно дебели и тежки — тук дърветата нищо не струваха. Пред портата често се сушаха разни червени и зелени детски дрешки или дюшеци и юргани със следи от урина, прилични на лотосови листа — без съмнение, все достижения на Бин Дзай. А Бин Дзай, като му дотегнеше да ръчка червеи и да усуква курешки пред портата, с провиснали от носа сополи се зазяпваше в минаващите хора. Като видеше млади мъже да се връщат от сечището или да се качват към планината, за да „преследват месо“, развълнуван от ония ми ти зачервени лица, мигом се провикваше дружески: „Тате —“

Гръмък смях. Често онзи момък, в когото Бин Дзай беше вперил поглед, с пламнало лице и задъхан от гняв, излизаше напред, изругаваше грубо и разтърсваше юмруци пред лицето му. Ако не това, направо загряваше темето на кратунестата му глава.

Понякога мъжете се задяваха и помежду си — един от тях мине напред, дръпне Бин Дзай и като сочи някой от другите, с боботещ глас каже: „Викни „тате“, бързо викай „тате““. Ако го види, че се колебае, можеше и да му напъха в ръката шепа бататови резени или пържени кестени. Като направеше каквото му казват, обикновено се разнасяше мощен доволен смях и по обичайному Бин Дзай отнасяше пестник по темето или шамар зад ухото. Ако пък разгневено се троснеше с едно „Мам…ка“, тогава, както се казва, „небето се смрачава, земята почернява“ и лицето и главата още повече пареха и боляха.

Двете думи май имаха различен смисъл, ала за него последиците бяха все едни и същи.

Той можеше да плаче и заплакваше.

Мама бежешком пристигаше. Смръщила вежди, присвила очи, го повличаше след себе си. А понякога пляскаше длани, тупаше се по бедрата, главата й разчорлена — разругаваше се като разпрана. Изругаваше веднъж и се потъркваше по вътрешната страна на бедрото, говореше се, че така думите ставали по-злостни: „Безсъвестници, чумата да ви тръшне, чутурите да ви отсекат! То е безценно (малоунмо) дете, безценно дете оскърбявате, такава люта злоба! Дядо Боже, отвори си очите, погледни, ако не съм аз, тия твари кой ли ще ги изкара от корема на майка им? Ядат ориз, още не са станали хора, а и в червата са прогнили, обиждат мамината рожба!…“

Тя дошла в планината като се оженила. Говорът й бе странен, малко смехотворен. Стига само да не кълне „пилците да ви се затрият“ — казват, че значело да останеш без поколение, мъжете обикновено не се занимаваха много-много, изсмиваха се и се пръсваха.

С ругатни, с плач, пак плач и пак ругатни, дните бяха по-интересни. Струваше си сякаш хем да си изливаш тъжбите, хем да си минава времето. Един по един на момците им покараха бради, гърбовете им, и те лека-полека се изкривиха. Още един рояк мамини сополанковци станаха мъже. А Бин Дзай все така си оставаше един кош висок и още си носеше червените панталонки с цепка на чатала4. Майка му винаги казваше, че бил само на тринайсет, казваше го години наред, но той видимо остаря и по челото му малко по малко започнаха да се забелязват бръчки.

Вечер тя често залостваше портата, наместваше го край огнището, сядаше и тя върху петите си с колена опрени о неговите и с тих глас му занареждаше. Думите, които изричаше, гласът й, дори начинът, по който унило поклащаше бамбуковото столче — всичко бе като при другите майки, когато говорят на децата си: „Ех и ти, чедо мамино, каква полза от тебе насетне? Не слушаш, не може да те вразуми човек, много ядеш, а и не се учиш от добър пример. Тебе да отглеждам? — че то по-добре да гледам куче, то пак къщата може да пази. По-добре прасе да гледам вместо тебе, прасето поне можеш да го заколиш за месо. Ах, ах, ах, каква полза от тебе, чедо мамино. Зрънце полза дори няма. Пишле ти е порасло, а занапред коя снаха ще поиска да прекрачи прага?…“

Бин Дзай поглеждаше тази твърде приличаща на мама мама, гледаше блясъка в подобните на мъртви риби очи, облизваше устни, струваше му се, че далеч не за първи път чува тези гъгнещи звуци, и рязко се сопваше: „Мам…ка.“

А майката бе свикнала, не се сърдеше, все така унило се поклащаше назад-напред и бамбуковото столче „сръц-скъц, скръц-скръц“ простенваше.

„Като си вземеш невеста, ще си спомняш ли пак за майка си?“

„Мам…ка.“

„Като ти се роди чедо, ще си спомняш ли пак майка си?“

„Мам…ка.“

„Като станеш чиновник, дали ще се гнусиш от майка си като от кучешка фъшкия?“

„Мам…ка.“

„А отвори уста, и знае само да псува. Бива си го, няма що.“

Майката на Биндзай се усмихна. Очите й малки, вратът — дебел. За нея този обичай да заключва вратата бе наслада, която никой не можеше да й отнеме.

Бележки на преводача:

1 Сватбен хороскоп – състои се от четири двойки циклични знаци – т.нар. осем рожденни знака, които определят годината, месеца, деня, и часа на раждане. По тях предричат съдбата и в частност дали бракът между двама души може да бъде сполучлив.

2 Доуфу — хранителен продукт, който се приготвя от сгъстено с особени съставки соево мляко; понякога се превежда като „соева извара“ или“соево сирене“.

3 Юеджоу, Чънджоу — в пределите на днешната провинция Хунан (южен Китай).

4 Панталони с цепка на чатала — традиционни детски панталони в Китай. Използват се масово и до днес; обикновено ги носят деца до около три годишна възраст.

– 2 –

Селцето е захвърлено сред голямата планина, над белите облаци — често излизаш навън и единият ти крак потъва направо в тях. Пристъпиш ли, облаците пред теб се отдръпват, а тези зад гърба ти те следват по петите. Необятно бяло море, без да е близо, без да е далеч — постоянно те обгръща; оставя под стъпалата ти малко самотно островче, което никога не можеш да избродиш до край и то ти е опора в плаването.

На островчето не е никак самотно, срещат се понякога птиците броненосци, черни като въглен, дребни, колкото палец; гласът им е изключително ясен и звънък, с металически призвук. Те сякаш са доживели до днес от най-древни времена, с нищо не са се променили. А понякога може да се види огромна черна сянка да се носи над облаците — като разтворена книга. Ако бегло погледнеш — орел, внимателно като се вгледаш — пеперуда. На пръв поглед е пепелно-черна. Взираш се и едва тогава откриваш, че черните криле са покрити с пъстра мрежа от зелени, жълти и оранжеви петънца — смътна, неуловима, уж е там, уж я няма — като писменост, която не можеш да разгадаеш. Пътникът дори и не поглежда към тези неща, никак не го интересуват, той само усърдно си гони пътя. Ако му се стори, че се е заблудил, пусне припряно една вода и изспсува набързо на майка — казват, че това било начин да отблъснеш демона на кръстопътищата.

Цял мехур гореща урина капка по капка се излива в белите облаци. А разните събития, дето се случваха долу под облаците, като че ли нямаха много общо с хората в селцето: по цинско време1 основали околия Циенджун2, при Хан3 я преименували околия Улин2, а по-късно — „смяна на местните, назначаване на държавни“4… Всичко това бяха научавали от търговци на говежди кожи или прекупвачи на опиум, които се качваха в планината. Случило се — случило, прехраната все едно пак сами си я сееха.

Сеитбата е нещо реално, змиите също са нещо реално. В планината има много змии – и дебели, колкото ведро, и тънички като бамбукова клечка. Често с просъскване блясват в храсталаците край пътя и шибват с черен камшик преливащото от радост сърце на някой пътуващ търговец на говежди кожи. Змията, казват, е похотлива твар, сложиш я в клетка, а тя като види жена започва бясно да се мята нагоре-надолу, направо дъхът й спира. Да събереш змийска жлъчка също не е лесно. Ако отрежеш главата, жлъчката влиза в опашката, ако пък отрежеш опашката, отива в главата, забавиш се — тя се превърне във вода и вече за нищо не става.

Хората си имат начин: правят от сноп слама фигурка на жена, боядисват я, разкрасяват я и примамват змията да я обгърне и да се заиграе. Тогава й порват гърдите и събират жлъчката, а змията, прехласната, нищо не усеща. Има и едни дребни гадини, дето пораждат живот. Човек, зарази ли се с отровата им, очите му стават жълтозелени, пръстите му почерняват, дъвче суров боб, а не му вони, сложи в устата си коптис5 — не горчи. Ако яде риба, в корема му се ражда жива риба, хапне кокошка и в корема му се роди живо пиле. За да се обезвреди отровата, незабавно трябва да се заколи бял бик, да пиеш от прясната му кръв и с лице към кръвта три пъти да изкукуригаш като петел.

А що се отнася до гъстата непроходима гора, покрила цялата планина, тя естествено е още по-близка на хората. Когато снегът затрупа планината, единственото упование е огънят в огнището. Няма нужда да сечеш и да цепиш големите дървета, през вратата направо ги вкарваш в огнището и те малко по малко изгарят до край. Има едно дърво — нан6, много право и расте така до няколко или няколко десетки джана7 височина и чак на върха пуска клони и листа.

В миналото често чиновници-закупчици идвали в планината да пришпорят отбиването на трудовата повинност; разпореждали да се секат такива дървета за двореца в имението на областния управител — за колони и подпорни греди, които да поддържат величието на чиновничеството още приживе. Планинците пък обичат да правят от тях салове, спускат ги далече-далече към Чънджоу и Юеджоу, а хората от „долната земя“ там ги разглобяват, пренасят дървото, полират го и правят прозорци с ажурни решетки или кутийки за помада, които наричат „благоуханен нан“.

Но да излезеш от планината си е опасно. Ако се натъкнеш на някои, дето правят приношение за бога на зърното, може и да ти вземат главата. Ако срещнеш разбойници, ще ти изтеглят лодката и ще ти отмъкнат кесията. А има и разни жени, които с кръв от петел примамват всевъзможни отровни твари, смесват ги, изсушават ги на прах, скриват го под ноктите си и без да забележиш, лекичко го поръсват в чая ти, на мига можеш да пукнеш. Това се нарича „да пускам уроки“.

Говори се, че тия, дето пускат уроки, така си прибавяли дни и продължавали годините. Затова младите и здрави мъже не смеят лекомислено да тръгват навън, а излязат ли, не смеят да пият вода, където се случи: първо гледат дали във вира плува жива риба, чак тогава се решават да загребат няколко шепи. Веднъж пък двама мъже понеже били леко облечени отишли в някаква пещера да се скрият от студа и вятъра, влезли опипом и открили на дъното цяла купчина човешки кости, а по стените издълбани с нож шарки — като диви зверове, като земни карти, като знаци с форма на попови лъжички8, нищо не се разбирало. Кой ли знае каква ще да е тая работа?

На това отгоре — високи ридове, дълбоки пропасти, дългите стволове трудно се пренасят, повечето дървета така и не могат да се използват, израстват буйни и величествени, борят се за слънчева светлина и влага, а после безмълвно остаряват и умират сред планината. Клоните и листата изгниват, напластяват се с годините и ако стъпиш меко отгоре, избликват струйки черен сок и нанизи водни мехурчета. Тъмната, влажна и гнилостна смрад се просмуква в рева на поколения диви свине.

Просмукваше се и във селата, затова те ставаха черни.

Не се знаеше от къде бяха дошли тези села. Някои казваха, че дошли от Шаанси9, други, че произлизали от Гуандун10. Не е много ясно. Езикът им бе много по-различен от езика на Многолюдната равнина долу. Например, вместо „гледам“ казваха „съзирвам”, вместо „говоря“ — „думам“, вместо „стоя“ — „опирам се“, „спя“ бе „покоя се“, а ако казваха „той“ за близкостоящ, го заменяха с „тоз“. Звучеше твърде старинно. Имаха странни обичаи и за роднинските названия, сякаш много държаха на сплотената общност и затова нарочно размесваха близки и далечни, свои и чужди.

На бащата казваха „чичо“, чичото наричаха „тейко“. На каката викаха „бате“, на снахата пък „како“. А думата „тате“ хората пренесли тук горе от Многолюдната равнина и не я използваха кой знае колко. И тъй, по стар обичай оня човек от семейството на Бин Дзай, дето избяга от планината и потъна в дън земя, трябваше да бъде неговият „чичо“.

Това нямаше нищо общо с него.

По-подробно и авторитетно обяснение за предците имаше в древните песни. В планината слънцето залязва рано, вечерите са дълги и скучни, хората унило се събираха в нечия къща да попеят, да разказват за стари времена, да поговорят за селски работи, за разбойническата напаст. Така и задрямваха, а може и съвсем безцелно. Естествено, най-често се събираха у заможните семейства, където печките и шкафовете за чай бяха излъскани до блясък с мас на диви прасета. Понякога върху стената висеше запален фенер с глиганска мас, излъчваше бледа синкава светлина — тъмно, та страх те хваща.

Но понякога в металната кошница на фенера горяха парченца борова смола и разпръскваха медноръждиви лъчи. Като се случеше смолата да просъска и да изпращи, светлината тревожно проблясваше и фенерът сънен потръпваше учестено няколко пъти. В огнището постоянно имаше дим и огън, през зимата се грееха на огъня, а през лятото с дима пъдеха комарите. Гредите, стените, таванът бяха така окадени от дима, че приличаха на черни въглени, в мръсния цвят не можеха да се различат никакви линии и граници, носеше се остра миризма на пушек, която пронизваше носа. От тавана висяха пепелни нишки и бликнеше ли нажежен въздух, посипваха се късчета сажди, политаха, танцуваха нагоре-надолу и накрая кацаха върху главите, раменете, коленете, а хората не ги и забелязваха.

Дъ Лун беше най-добрият певец. Той нямаше брада, веждите му и те редееха. Обикновено беше доста леконравен, жените, щом го споменяха, през смях скърцаха със зъби и ругаеха. От самородното му девичо гърло излизаше пронизителен, тънък глас. Като притиснеше ноздри и подхванеше мелодията, всяко изречение като нож дълбаеше и стържеше в челото и караше цялото ти тяло да настръхва. Хората извънредно го почитаха: Ето това е то гърло — като на Дъ Лун!

Залисан с една тъмнокожа змия, влизаше през вратата и засмян до уши слушаше задявките на хората. Нямаше нужда от много увещания, втренчваше се в тавана, потъркваше си гръкляна и съсредоточено запяваше:

В Чънджоуска околия колко къщи има?

Колко греди, хей, колко колони?

А на Петльов рид колко пилци има?

Колко гнезда, хей, колко перушина?

Освен такива „задявки“, най много смях предизвикваха дръзките любовни песни, а и той най-много тях обичаше да пее:(тук не е подходящо да се цитират най дръзките)

Копнежи мъчат момъка, ех,

Върви по пътя и бленува, ляга да спи и бленува,

Върви по пътя и бленува, половината път до него — празен,

Ляга да спи и бленува, половината легло до него — празно.

Когато в селото се случваха сватби и погребения или на нова година и по празници, хората, по стар обичай пееха песента на предците, ще рече пееха за древността, за умрелите. Започваха от бащите, стигаха до дядовците, след дядовците възпяваха прадядовците и така чак до Дзян Лян11. Дзян Лян е нашият прародител, но Дзян Лян не е роден преди Фу Фан11, Фу Фан пък не е роден преди Огнения Бик11, а Огненият Бик не е роден преди Йоу Най11. Йоу Най е роден от майка си и баща си; а кой е родил бащата на Йоу Най? Това е Синтиен12 — може би тъкмо онзи „непреклонен и вечен“ Синтиен от стиховете на Тао Циен13.

Когато Синтиен се родил, небето било като бяла кал, а земята като черна кал напластени в едно, дори и плъховете не можели да живеят. Синтиен вдигнал секирата, замахнал и разсякъл с все сила, едва тогава небето и земята се отделили едно от друго. Но използвал твърде много сила та отсякъл и собствената си глава. Тогава зърната на гърдите му станали очи, а пъпът — уста. Като се смеел, земята треперела, а планините се люлеели. Той продължил танца със секирата, три години разбивал нагоре, чак тогава небето се вдигнало, още три години разбивал надолу, чак тогава земята се снишила.

А как дошли тук наследниците на Синтиен? Това станало много отдавна. Прамайката на петото поколение и праотецът на шестото поколение живеели край източното море. Синовете и внуците малко по малко се намножили, родът малко по малко се разрастнал, навсякъде се изпълнило с хора, не останало празно място, колкото рогозка да проснеш. Снахите на пет семейства деляли един кутел за грухане на зърното, момите на шест семейства деляли едно ведро. Как да се живее така занапред? Тогава, по предложение на птицата Фънхуан14 хората взели плуговете, качили се в лодки от наново и кленово дърво и се отправили към западните планини.

С Фънхуан начело открили блестящожълтите води на златната река, но златото, дори още по-скъпо да е, пак ще се изчерпи от речния пясък; открили сияещобелите води на сребърната река, но среброто и по-скъпо да е, пак ще свърши в земните недра; най-сетне открили спокойните синьо-зелени води на оризовата река. Оризова река, оризова река, само ако има ориз, могат да се отгледат синовете и внуците. И тогава хората с песни и смях дошли.

Майките напускат източните земи, ех, дълга дружина,

Бащите напускат източните земи, ех, дълга, дълга дружина.

Вървят много, много вървят, ех, високи планински била,

Сред облаци бели там, ех, отправят взор назад към дома.

Пътуват, дълго пътуват, ех, през Небесната долина,

И майките, и бащите, ех, притиска ги веч немощта.

Планински вериги безчет, ех, пред тях в западната земя,

пътят все бяга далеч, ех, къде ли ще стигнат така?

. . .

Говореше се, навремето някакъв чиновник идвал в Многолюдната равнина и бил казал, че няма нищо вярно в техните песни. Твърдял, че Синтиен си загубил главата в борба за престола, Хуанди15 му я отсякъл. А пък четирите големи рода — Пън, Ли, Ма и Мо, отначало живеели край Езерото на облачните сънища, не край някакво си „източно море“. Едва по-късно, понеже Хуанди започнал война срещу Йенди16, по течението на петте извора17 бедстващият народ побягнал на югозапад и навлязъл в южните планински земи. Странното е, че в древните песни, напротив, нямаше и следа от войни и принуда.

Хората от село Петльова глава не вярваха на чиновника, повече вярваха на Дъ Лун — нищо, че презираха редките му вежди. Редките като вода вежди бяха белег за бедност.

Дъ Лун пя десетина години, а после си взе тъмнокожата змия и напусна планината.

Май тъкмо той беше бащата на Бин Дзай.

Бележки на преводача:

1 Цинско време — т. е. династия Цин (221 п.н.е. – 206 п.н.е.).

2 Околия Циенджун; Околия Улин – в пределите на днешните провинции Хунан (югозападната й част) и Гуейджоу (източната й част).

3 Хан — династия Хан (206 п.н.е. – 23 п.н.е.).

4 „Смяна на местните, назначаване на държавни“ — реформа на административното управление, проведена при династия Мин (1368 – 1644) в годините под девиза „Юнлъ“ (1403 – 1424). При тази реформа в южните китайски провинции се подменят местните старейшини с държавни чиновници-комисари.

5 Коптис (Coptis chinensis Franch.) – растение от семейство лютичеви. Коренището има горчив вкус, използва се за приготвяне на лекарства.

6 Нан (Phoebe nanmu Gamble) – високо дърво с твърда и ароматна дървесина, от рода на камфоровите дървета.

7 Джан — мярка за дължина, приблизително три метра.

8 Знаци с форма на попови лъжички — или т. нар. писмо „попова лъжичка“. Древен стил на изписване на йероглифите. Названието идва от характерната формата на съставните черти на знаците — в началото си са удебелени, а след това изтъняват.

9 Шаанси — централна китайска провинция.

10 Гуандун — провинция в южен Китай.

11 Дзян Лян, Фу Фан, Огненият Бик, Йоу Най – митологични персонажи, за които не са запазени сведения в официални писмени паметници.

12 Синтиен — митологичен персонаж, известен от древния писмен паметник „Шанхайдзин“ („Каталог на планините и моретата“), където е представена по-различна версия на мита — Върховният повелител (или Прародителят) отсякъл главата на Синтиен като наказание за това, че дръзнал да оспорва властта му.

13 Тао Циен (Тао Юенмин)— китайски поет, живял в края на четвърти и началото на пети век. В негово произведение се споменава митологичният персонаж Синтиен.

14 Фънхуан — митологична птица, господар на всички птици. Появяването й се смята за добра поличба. Поотделно мъжката се нарича Фън, а женската Хуан. Понякога се превежда като „феникс“.

15 Хуанди — или Жълтият император — един от легендарните владетели на Китай. Също и митологичен персонаж — повелител или бог на центъра. Имал четири лица.

16 Йенди — или Огненият император. Друг легендарен владетел и също митологичен персонаж — повелителят на юга. Според някой писмени паметници Хуанди и Йенди са братя.

17 Петте извора — общо назоваване на пет реки в някогашната околия Улин.

– 3 –

Бин Дзай обичаше да гледа хората, особено го привличаха непознатите. Ако срещнеше някой занаятчия да влиза в селото, той винаги извикваше приветствено „тате“. Ако човекът не беше придирчив, майката на Бин Дзай, наполовина засрамена, наполовина доволна, засияваше и хем опрощаващо, хем укорно го гълчеше: „Ти какво си се развикал, както ти падне?“

Като се нагълчеше, се усмихваше.

Когато пристигнеше майстор-огняр на керамични пещи, Биндзай понечваше да тръгне подир него към пещта да гледа, но майсторът не позволяваше, имаше си стари правила в тези работи. Според преданието, Джугъ Лян1 от епохата на трите Царства2 по време на похода си на юг минавал през тези места и от него планиниците научили как да разпалват пещите. Затова сега, когато пристигнеше, майсторът първо окачаше кръга на Великия предел3, коленичеше и със събрани длани се покланяше ниско. При разпалването на огъня също се съблюдаваха ред неща — имаше делене на огън-ин и огън-ян4, раздухваше се лекичко с ветрило от гъши пера. Джугъ Лян нали тъкмо ветрило от гъши пера е използвал?

Жени и деца не биваше да ходят при пещта. Ако млади мъже отиваха да пренасят сурови грънци, керемиди или тухли, трябваше да се въздържат от зли думи и мръсни приказки. Тези правила правеха огняря загадъчен в очите на хората. Докато си почиваше, мъжете го наобикаляха, канеха го да попуши, почтително го разпитваха за нещата извън планината. Сред тях най-любезен беше май Шъ Жен. Можеше и да се случи добросърдечно да покани майстора да дойде у дома му да хапне, да пренощува уж — естествено, защото у дома си съвсем не той се разпореждаше.

Прозвището на Шъ Жен бе Жен Бао (Жен Безценният). Вече бе попреминал младежката възраст, а още не беше се задомил. Често се промъкваше крадешком в гората и тайно наблюдаваше как девойчетата сред смях и врява се къпеха на потока. От онези ми ти бели сенки сърцето му се свиваше в сладка болка. Но очите му бяха слаби, не виждаше много добре и за компенсация понякога отиваше да гледа или малките момиченца докато пикаеха, или разни части на кучките и кравите. Веднъж, докато с дървена пръчка изучаваше една крава, го видя майката на Бин Дзай. Тази жена обичаше сплетните, докато се завърти и пошушна на тоя няколко думи, на оня няколко, а веждите й възбудено подскачат. Чак като видя, че Жен Бао пристига, ни лук яла, ни лук мирисала, се измъкна нанякъде.

Оттогава, дали се качваше в планината да откопае някой и друг бамбуков кълн и да понастърже борова смола, или пък отиваше в оборите да насипе сено, Жен Бао винаги я виждаше — проточила шия, уж събира билки или нещо си, а очите й подобни на мъртви риби току хвърлят самоуверени погледи насам. Жен Бао огън го гори, ама нямаше повод да избухне. Изпсува веднъж на майка, омразата му не се разнася. Какво можеше да направи тогава, освен да си излее гнева върху Бин Дзай. Намери го, видя, че майка му не е наблизо, няма и други хора наоколо и настървено го зашлеви зад през лицето.

Малкият старец беше свикнал да го бият, търпеше, устата му се разкриви на една страна, но лицето му не изразяваше болка.

Жен Бао раздаде още няколко плесници, та пръстите започнаха да го понаболяват.

„Мам…ка, мам…ка.“ Малкият старец чак сега усети, че обстановката е неблагоприятна и решително хукна да бяга.

Жен Бао го догони, стисна здраво кожата на врата му и го накара да удари няколко звънки поклона доземи, така че в челото му се набиха песъчинки.

Заплака, ама каква полза. И да дойдеше онази жена, нали е полубезсловесен, нямаше да може да обясни кой го е бил. По този начин Жен Бао си отмъсти веднъж, че и още веднъж. Борчът натрупан от майката го изплати до последно отрочето. Оттогава насетне нямаше други последствия.

Майката на Бин Дзай се връщаше от зеленчуковата градина и като го видя да плаче, помисли, че нещо го е ухапало или уболо. Не откри никаква рана, скръцна със зъби и гневно загълча: ”Реви, да пукнеш от рев! Не можеш да ходиш здраво върху краката си, а все навън искаш да вървиш, ще паднеш, ще се удариш и кой ще е виновен?“

Като се сблъскаше с такава ситуация, Бин Дзай страшно се разяряваше, очите му така се извръщаха, че ставаха целите бели, вените по челото му се издуваха, хапеше си ръката, скубеше си косите, съвсем като обезумял. Хората отстрани въздишаха: “ Ех-ех, наистина е по-добре да умре.“

От тогава, кой знае защо, Жен Бао започна да се сближава с нея, отвори уста и така сладко и напевно я повикваше: „Снахо“. Помагаше й в къщи да се огруха житото, да се поправят ведрата, запретваше ръкави и здравата работеше. Когато се носеха разни приказки по неин адрес, ходеше да обяснява и да я оправдава, като усърдно се стараеше да се показва справедлив и разумен. Естествено, хората недоумявха. Пред портите на вдовиците приказки колкото щеш, ушите им не намираха покой от тях, трудно можеха да се избегнат одумванията на жените.

Майката на Бин Дзай му смигваше закачливо, мислеше да го сватосва. Тя често бабуваше извън селото, много места обикаляше, познаваше се с жените, уговаряше в не една къща, но така и не дочака някой да изпрати бележка с осемте рождени знака5. И нищо чудно. През последните години Петльова глава западна, нима единствен Жен Бао беше ергенин в селото? Жен Бао се кахъри заради тези работи няколко години наред и лека по лека се състари. Говореше се, че има едно заклинание за залюбване — млад мъж, като си хареса някоя жена, трябвало само да отскубне косъм от главата й, да го върже за лист на дърво пред портата и когато полъхът на вятъра леко го докосне, да произнесе седемдесет и два пъти думите на заклинанието: жената веднага щяла да се омае. Жен Бао и това опита, но полза никаква.

Очите му малко недовиждаха и като не можеше да разпознае човек, цялото му лице се сбърчваше ядовито. Видеше ли ясно кой е насреща, туряше си усмивка и в тон с приказките на събеседника изразяваше почуда, негодувание, съчуствие или достолепно оплакваше хорските неволи и злочестите времена. Ведно с непрестанните поклащания на главата му, черната корава четина на тила му ту се набръчкваше, ту се опъваше.

Особено много обичаше да се събира с разни необичайни особи: огняри на керамични пещи, дървосекачи, амбулантни търговци, учени мъже, гадатели и тям подобни. Като разговаряше с такива хора, винаги използваше книжния език. След възхвали и славословия изкусно намекваше, че и той е запомнил един, че дори шест от храбреците на Уаганджай6. Понякога из джобовете на дрехата си измъкваше някаква бележка, показваше на лицевата й страна първия ред на паралелно двустишие7 и със смирена бдителност изпитваше другоземците да ги види дали ще могат да отгатнат втория ред, дали разбират нещо от рими.

Така сам се поставяше малко на положение.

Долу извън планината имаше много девойчета и той често слизаше натам. Казваше, че отивал да се срещне с приятели и понякога се губеше дни наред. Не се знаеше кога е тръгнал, кога се е върнал. Зеленчуковите градини скоро съвсем щяха да буренясат, в треволяците можеше да се скрие цяло прасе. Като се връщаше от долу, винаги донасяше разни невиждани преди дяволии: стъклена бутилка, счупен пътен фенер, ластична връвчица, дето можеше да хем да се удължава, хем да се скъсява, стар вестник или снимка на неизвестен човек. Крачеше в чифт обувки от твърда кожа, дето хич не му бяха по мярка, проскърцваха върху каменните плочи на пътя и още повече му придаваха вид на модерен човек.

Бащата на Жен Бао, Джун Ман, беше шивач. Той също не умееше да се оправя със зеленчукови градини и да храни прасета, а най-много му бодяха очите кожените обувки на сина му. „Животно! През ден тичаш надолу, краката ще ти отсека!“

„И да пукна като ми ги отсечеш, пак по-добре, в следващото прераждане ще се родя в Многолюдната равнина.“

„В Многолюдната равнина сигурно ще ядеш злато и ще акаш сребро, а?“

„Господин Уан от многолюдната равнина носи кожени обувки, а на подметките са заковани железни налчета, като тръгне да ходи и те — чат-чат-чат. Ти виждал ли си?“

Шивачът Джун не беше виждал кожени обувки, подковани с налчета, та първом не посмя да каже нищо. Поспря се за момент и чак тогава рече: „С кожени обувки по баир не можеш да се изкачиш, река не можеш да прекосиш, не пропускат въздух и като ги носиш, краката ти се вмирисват — какво им е необикновеното?“

„Налчетата, за налчетата ти говоря.“

„Само мулетата и конете ги подковават, ти като не ставаш за човек, животно ли искаш да бъдеш?“

Жен Бао, като прецени, че бащата обижда другарите му, страшно се разгневи се и злобно си го върна: „А разсадите лют пипер всичките са изсъхнали! Знаеш ли?“

Шат — едната обувка на шивача прелетя и улучи тъкмо главата на Жен Бао. Джун Ман не позволяваше на сина си така да нарушава нормите на синовната почтителност.

„Хъм!“

Жен Бао се стресна, но упорито не посегна да си потърка главата. Шмугна се в къщата и продължи да човърка капака на стария пътен фенер.

Като подочуха, че са го били, младите мъже дойдоха да го разпитват, но той все отричаше и със строг вид отклони темата: „Това дяволско място е твърде консервативно.“

Мъжете не знаеха какво значи „консервативно“ и от това новата дума стана още по-ценна. И Жен Бао стана по-ценен. Хората често го виждаха припрян с някаква работа. Заседяваше се в малката им къща и самонадеяно все нещо проучваше — понякога паралелни двустишия, понякога ластичната връвчица, понякога изследваше пещите за изпичане на вар. А един път загадъчно съобщи на мъжете, че в Многолюдната равнина се бил научил да търси руда и сега щял да изкопае злато тук в планината. Злато! Блестящо жълто злато! И действително, понесъл лопата, той дни наред се въртя из планината. Имаше някои мъже, искаха да понамажат нещо и крадешком го проследиха. Следиха няколко дена и откриха, че той въобще не се захваща истински за работа.

За да надвие недоверието на другарите си, той снизходително се позасмиваше, след това потупваше отсрещния по рамото и разпалено окуражаваше: „Всеки момент ще се почва, не сте ли чули? В околията е дошъл човек, вече е пристигнал в Многолюдната равнина, наистина.“ Или пък казваше: “ Всеки момент ще започне, наистина, още утре може да завали сняг, на разсадите не може да се разчита.“ Казваше и обръщаше глава да погледне нещо отзад, сякаш някой невидим човек постоянно го следваше.

Веднъж дори беше просто едно изречение: „Почакай само, може би още утре.“

Тези величави авторитетни слова предизвикваха почит у другарите му, но никой не проумяваше дълбокия им смисъл. Ще започва, това добре, ама какво ще започва? Ще започва варна пещ? Или ще започва да копае злато? Или, както сам бе казвал навремето — тръгва да слиза от планината, за да иде да стане заврян зет? Както и да е, на хората им се струваше, че щом носи кожени обувки и е все с дълбокомислено изражение, значи трябваше да има някаква причина. Като събираха дружина да орат, да секат дървета или да вършат разни такива посредствени неща, него не смееха да го викат.

Стори му се неуместно дето днес отвориха храма на прадедите, за да обсъждат приношението за бога на зърното. Той бе виждал как хората от Многолюдната равнина работеха земята на пролет, това се казваше то истинска работа. Къде го има като в това дяволско място, в годината веднъж орат, не прокарват вади, не заравняват насипите, а искат полето да роди? А пък и всъщност много или малко бе зърното в нивите, нямаше никакво значение за грандиозните му замисли. Все пак намина да види какво става. Видя баща си и той да се кланя ниско пред горящите благовония и презрително се усмихна. Това на какво прилича? Защо не отдаваха почит с козируване? В Многолюдната равнина той бе виждал да правят така.

Уверено рече на един момък до себе си: „Ще започва.“

„Започва.“, момъкът неразбиращо кимна с глава.

Той усети, че отсрещния никак не му е близък по дух, не му е интересен и погледът му се прехвърли върху жените отляво. Имаше една невеста, поклащаше обици и непрестанно бършеше капките пот с ръкава си. Като коленичи, не внимаваше и страничния шев на панталона й се разпори, показа се бялата плът отвътре. Жен Бао присви очи, не виждаше много ясно, но и толкова му бе предостатъчно да развихри въображението си. Погледът му сякаш се превърна в змия, шмугна се през тесния процеп, направи няколко лъкатушни извивки, стремително се хвърли нагоре и после се спусна надолу. Острието се движеше на воля, свободно и изкусно.8 В мислите си той вече целуваше раменете на жената, коленете й, че дори всяко пръстче на стъпалата й. Върху връхчето на езика си даже усети лек тръпчивосолен привкус…

Помисли си, че непременно трябва да пообсъди с невестата ритуала на козируването. –

Бележки на преводача:

1 Джугъ Лян — знаменит стратег, служил при царство Шу (виж сл. бел.).

2 Епохата на трите царства — или Трицарствие; периодът от 220г. до 280г., когато територията на Китай била разделена между три основни царства — Уей, Шу и У.

3 Кръгът на Великия предел — символна графика във формата на кръг ( [ ) , в която са заложени представите на древните китайци за възникването и изграждането на света. „Велик предел“ е състоянието на изначален хаос, от който се пораждат ин и ян — противоположностите в основата на всичко в космоса. Ин обобщава земята, тъмнината, луната, женското начало и т. н., а ян — небето, светлината, слънцето, мъжкото начало и т. н.

4 Огън-ин и огън-ян – вж. предходната бел.

5 Осем рождени знака – вж. първа бел. 1 към част първа.

6 Уаганджай – селище, намирало се на територията на днешната провинция Хънан (централен Китай). Било е център на селско въстание в края на дин. Суей (581 – 618), което довежда до падането на династията.

7 Паралелно двустишие – двустишие, в което йероглифите от горния и долния стих два по два си съответстват семантично, граматично, фонетично и т. н.

8 Острието се движи на воля, свободно и изкусно — алюзия към древната притча за придворния месар, който постигнал такова съвършено майсторство в рязането на месото, че ножът не се изтъпявал и десетки години не се налагало да бъде наточван.

– 4 –

Жените обичаха да се събират по къщите. Крадешком се промъкваха под стрехите и се шмугваха у някоя съседка. Скупчваха се край огнището да поклюкарстват. Пресушаваха няколко чайника чай, урината във ведрото се покачваше с педя и отгоре, от много говорене лицата им пребледняваха, космите им настръхваха и чак тогава грабваха бамбуковите кошници или бухалките за пране и се разотиваха. Отдавна разправяха, че на еди кой си кокошките започнали да квакат като патици, че през дванайстия месец, не щеш ли, ни един път не паднало сняг. А майката на Бин Дзай ходи да бабува от другата страна на баира в село Петльова опашка и донесе новината, че дядо Сан от Петльова опашка, както си седял в къщи, го ухапала скрипя и умрял, три дена никой не разбрал, та плъховете му изгризали половината крак — това май бяха все лоши поличби.

Но по-късно други казаха, че дядо Сан съвсем не бил умрял, предишните два дена го видели да събира бамбукови кълнове по хълма. И така работата около него съвсем се обърка, вече не беше ясно жив ли е, не е ли.

Сякаш като да потвърди тези поличби, без време настъпи пролетно застудяване и се изсипа градушка. В полето повечето млади оризови кълнове измръзнаха и се смиха на черна вода, само изрядко, като недооскубана кокоша перушина, остана да стърчи някой и друг корен. След няколко дена пък внезапно стана горещо, плъпнаха насекоми.

А и така се случи, че през последните години в селото се народиха много деца, във всяка къща се тревожеха, че раклите с ориза са доста пресъхнали, гребнеш веднъж и се види дъното. Някои започнаха да вземат назаем ориз. Взеха веднъж и се получи верижна реакция — дали в къщи имаха зърно или не, всички в надпревара тръгнаха да заемат, та да покажат, че и те умеят да използват съселяните си. Майката на Бин Дзай също вземаше сякаш бе въпрос на живот и смърт.

В действителност съвсем не беше чак толкова разтревожена. През последните две години тя надменно и самодоволно трупаше добри дела, безвъзмездно се грижеше за храма на прадедите. Опасяваше се, че плъховете ще изгризат книгата на рода, ще смутят покоя на предците и затова започна да гледа котка. Тази котка не биваше да бъде оставена без грижи, всяка година от общинската нива заделяха два чувала зърно за прехраната й.

Майката на Бин Дзай всеки ден пълнеше половин гърне с варен ориз и докато минаваше край няколко порти, провикваше се с цяло гърло — разправяше, че отива да занесе храна на котката, а всъщност щом влезеше в храма, сама изяждаше ориза. Благодарение на тази котка майка и син нали можеха да преживеят как да е с полупълни стомаси? Хората като че ли се досещаха за хитрините й, някои я одумваха зад гърба. А тя — смръщила вежди, присвила очи — правеше се, че нищо не е чула и толкоз.

Така продължиха да вземат на заем, докато в селото не настъпи всеобща паника, жените пак започнаха да обсъждат жертвоприношението за бога на зърното. Майката на Бин Дзай се въодушеви, настроението й се приповдигна и активно се включи в дискусиите. Като й останеше свободно време, взимаше иглите, конците, подметките за обувки и помъкваше Бин Дзай след себе си. Ниското и дебело телце — а на ляво, а на дясно, с дупе отърка праговете на не една къща. На разни девойчета, дето не бяха чували за бога на зърното, тя неуморно разясняваше: ами това си е стар обичай.

Трябва да се убие мъж; избират този, който е с най-гъста коса, разчленяват го и го дават на кучетата. От която къща е закланият, за нея казват, че „ще яде реколта“… От такива приказки девойчетата облещваха очи и се притискаха все по-плътно едно о друго. А тя започваше да се смее и тайнствено снишаваше глас: „Във вашта къща няма да ядете реколта, успокой се. На вашите мъже и косите, и брадите са им редки…ама не са и чак толкова редки де.“ Или казваше: „У вас няма да ядете реколта, успокой се. Бате ти Джу е твърде хилав, и няколко дзина1 месо няма, макар че-е…не е чак толкова пък хилав. Ъ-хъ.“

Ококорваше очи и чак след като от къща на къща утешеше жените така, че и дрехите им се разтреперваха, закривявяше пръст, огребваше чаените листа в купичката, с шумно мляскане ги сдъвкваше, надигаше се, повличаше Бин Дзай и строго и сериозно се сбогуваше: „Ще вървя да видя.“

Значението на това „да видя“ беше доста смътно и включваше: ще ида да поразпитам, ще ида да походатайствам, от мене зависи; или пък — ще ида да си понагледам там кокошките. Както искаш го разбирай. Но за ужасените жени тази неяснота беше така сгряваща, имаше сякаш все още на какво да се уповават, да.

Всъщност отиваше да си нагледа кокошките.

Оттатък кокошарника беше тъкмо къщата на бащата на Жен Бао. Като си нагледаше кокошките, майката на Бин Дзай винаги хвърляше един поглед натам. Смисълът на този поглед също беше много неопределен, уж приветствен, уж бдителен, уж занича в чуждите работи или все едно без никакво увъртане те предизвиква на война. Всеки ден по няколко пъти отправяше такива крадливи погледи, та на шивача Джун всичко му се разтреперваше от вътре.

Шивачът Джун мразеше жените, а още повече мразеше майката на Бин Дзай. За нея ако е думата, тя му се падаше снаха, бяха и съседи, дворовете им бяха един до друг, сенките на дърветата се сливаха. Ако се събореше стената, всеки щеше да установи, че отсрещният просто яде, спи, поучава сина си — нищо по-различно от другия. Но колкото по отблизо погледнеше, толкова по-ясно се забелязваха и открояваха някои разлики.

Майката на Бин Дзай често изнасяше един бамбуков прът с женски дрехи да се сушат на видно място насред двора – току срещу портата на шивача, та го караше щом се покаже навън, светът да му опротивява. Нима това не беше позор за доброто възпитание? А освен това в двора й върху рогозки постоянно бяха проснати да се сушат плаценти; или ги ядеше като лекарство за подсилване, или ги продаваше. Тия кожени мехове, изпаднали от коремите на жените, излъчваха зловонна миризма, въргаляха се върху рогозките, изсъхваха на бръчки на бръчки и заприличваха на привидения, на човек косите му настръхваха от тях. Ала всичко това не можеше да се сравни с омразния й поглед. Без всякакъв повод, без всъщност нещо да я интересува, уж умът й е съвсем другаде, хвърли едно око насам сякаш мята невидими отровни змии.

„Нечиста сила!“, един ден шивачът Джун люто се разруга.

В двора нямаше други хора. Майката на Бин Дзай — тъкмо беше подпряла крак и остъргваше мазолите по стъпалото — знаеше към кого са отправени ругатните му. Изсумтя и ожесточено смъкна два големи мазола.

Така се породи взаимната им неприязън. Но шивачът Джун никога не си беше отмъщавал чрез Бин Дзай. Веднъж малкият старец плахо се приближи към портата му, поразгледа белезите от сипаница по лицето му и след това размаза зелените си сополи върху платнената постелка на пейката. Шивачът само го стрелна с поглед, грабна постелката и я запрати в огнището да изгори.

Да отбягва жените и простолюдието беше маниер на благородния мъж. Трудно е да се каже дали шивачът Джун можеше да се смята за благороден мъж, но в селото той беше човек, на когото му се „чуваше думата“. „Да ти се чува думата“ също бе доста неясно понятие. Хората, които за пръв път идваха тук, дълго не можеха да го проумеят. Като че ли да имаш пари, да притежаваш някакво умение, да имаш брада, син или зет с обещаващо бъдеще, ето това беше „да ти се чува думата“. Младите мъже цял живот с всички сили се бореха да се сдобият с „дума“.

„Да ти се чува думата“ значеше хората да идват да те слушат като говориш. Шивачът Джун разбираше нещо от книжнина. След като жена му рано-рано се спомина, в самотните си дни той изчете няколко тома от безкрайните съшити в книги страници останали от шестия му чичо. Знаеше не малко уж истински, уж измислени стари истории: за дзинския престолонаследник Чунър2, за Лю Дунбин3, за пълководеца Ма4 и още за мъдрия пръв съветник Джугъ Лян, когото той най-много почиташе.

Понякога край огнището вземаше лулата, всмукваше шумно и кротко и полека заразказваше на младежите някоя и друга история. На три думи спре, на пет думи млъкне. Когато говореше, винаги първо отваряше уста, дълго след това въздъхваше проточено и после продължаваше същинския разказ. Погледът му зареян, сякаш не разказваше на тези, които го слушат, а разговаряше с отдавна умрелите предци. Младите мъже, като гледаха сериозното му изражение и тъмните белези по застиналото му лице, не смееха да го подканят.

„Автомобилът е ташак работа“ казваше, „Благородният Спящ дракон5 измислил дървените волове и самодвижещите се коне6. Само заради глупостта на потомците не са достигнали до нас.“

И добавяше още: „Предците до един били високи осем чъ7, обладавали неимоверна сила. Не като днес, да се роди онова келяво копеленце.“

Всички знаеха, че говори за Бин Дзай.

Колкото повече въздишаше така, толкова по-непоносим му се струваше живота. Поклащаше тръстиковото ветрилото, а пак му беше задушно, по върха на носа му постоянно избиваха капки пот — Фу! Нечисти сили, преди кога е имало такива горещини? Гневеше се, че и столовете вече за нищо не стават — проскърцват с някаква притаена заплаха. Нечисти сили! Днешните майстори са си направо мошеници. Преди години на един стол седиш откак се задомиш докато не станеш баба и пак е здрав и стегнат. Както и да го мислеше, все му се струваше, че ако не беше благородният Спящ дракон, светът сигурно щеше да се затрие, село Петльова глава, и то навярно щеше да загине.

Щяло да загине ли?

В последно време чуваше хората да обсъждат, че трябва да се направи приношение на бога на зърното, а той стоеше в къщи и не знаеше какво е по-добре да стори. Нещо сякаш не беше наред. Чак като размисли внимателно, разбра, че е от празния му стомах. Напоследък много малко хора го търсеха да им шие дрехи, сам трябваше да си приготвя храната, а и да го търсеха, от ден на ден оризът, който му носеха, ставаше все по-кашест, това той най не можеше да търпи. Ако оризът не се отделяше зрънце по зрънце като сачми, той изобщо не посягаше към купата.

„Жен, никаквецо!“ провикна се той.

Никой не отговори.

Извика още веднъж, помисли за момент и се качи горе да го търси. Откри, че завивките на сина му, мрежата му срещу комари, а заедно с тях ръждясалият капак от фенер и другите му разни джунджурии — всичко е изчезнало яко дим. Бяха останали само празният креват и няколко глинени делви — отдавна нямаше мариновани зеленчуци, които да ги напълнят и те стояха преобърнати в ъгъла като престъпници, излежаващи дълга присъда, подхвърлени там с гърлата надолу за вечни времена. Имаше и един ковчег, Жен Бао кой знае за кого го беше приготвил, проснат надлъж в средата на стаята спеше дълбок сън.

На шивача нещо му се проясни. Дума не продума.

Видя как един плъх пробяга край стената и сякаш още повече му се проясни! Точно така, точно заради тази нечиста сила е! — той я сънува; плъхът от съня, застанал със събрани отпред лапи, съчувствено му се усмихваше; на онова животно ушите му бяха пурпурни, лапите алени, очите му, и те ярко червени. В книгите не е ли казано? Това го докарва тайното ядене на червено багрило. Вещиците го събират за омайно биле. Жен негодника със сигурност от него се е омагьосал, и това село със сигурност от него ще се затрие!

Шивачът Джун изпсува на майка, замахна с железния метър и едната делва се пръсна с трясък, опашката на плъха се сви и изчезна в процепа на стената. Джун изтича в другата стая и разби дървения шкаф, изпонадупчи две бамбукови кошници, а още не беше извоювал победа. С тежки стъпки се втурна към долния етаж, всяко съмнително кътче бе подложено на разтърсваща небе и земя проверка. Само миг и купите бяха изпотрошени, чайникът се търколи на пода, масата, столовете и пейките трагично се проснаха ничком или изпопадаха на колене, или разкривени, с мъка се задържаха прави. Накладе огън и подпали мишите дупки. Смолисточерният балдахин над леглото поде огъня и забушува в жарки златистожълти отблясъци.

В края на краищата плъхът бе пронизан. Имаше шест педи дължина. Шивачът му отсече главата, отряза му лапите и го запали в огнището. Разнесе се непозната зловонна миризма. В двора се чуха тихи стъпки, Джун се обърна и пак видя как майката на Бин Дзай уж от немай къде хвърля погледи насам. Това още повече разпали гнева му. Стиснал зъби, събра пепелта на плъха, заля я с вода и я изпи до капка.

Лицето му потъмня, усети, че силите му вече са на свършване, приседна безмълвно за миг и после излезе.

Петлите тъкмо кукуригаха по пладне, селото бе притихнало, като че жив човек не е останал. Отсреща стоеше Петльов рид, под връх Петльова глава зловещо се спускаше отвесна скала, пъстрите каменни нишки приличаха на саби, на бойни барабани, на шлемове и доспехи, понякога на бойни коне и колесници. А някои жилки в камъка, кой знае с какво бяха пропити, изглеждаха кафявочервени сякаш се стичаше прясна кръв, стремително се изливаше откъм билото на планината. Зловеща бойна картина. Шивачът Джун почувства, че това са предците, които го зоват.

От колибата край пътя се показа засмяното лице на един старец.

„Стари Джун, как си, яде ли вече?“

„Ядох.“, и той се усмихна полека.

„Ще се принася за бога на зърното, а?“

„Ще се принася.“

„Чия глава ще вземат?“

„Чух…щели да теглят жребий.“

„Жребий?“

„Ти как си, яде ли?“

„Ядох.“

„А-а, тъй.“

Двамата повече нищо не си казаха.

В планината гората скриваше небето. Като премина чайния баир високите дървета станаха още повече. Върху някои имаше омотано бамбуково лико. Бяха дървен материал за ковчези. Хората от селото още невръстни трябваше да идат в планината да си харесат дърво за ковчег, като го изберяха, белязваха го и след това всяка година ходеха един-два пъти да го нагледат. Но шивачът Джун много рядко се качваше към планината, така и до днес не си бе избрал дърво, а пък и ненавиждаше тези стаили коварни мисли щръкнали стволове.

Благородният мъж като седи — седи с достойнство, като стои — стои с достойнство, трябва ли да умре — умира достойно, не може в смъртта да губи величието си. Казва: умирам, и толкоз, какво има да се приготвя? Шивачът стискаше в дланта си кривия нож, искаше да избере хубаво място, да окастри и заостри ствола на някое тънко дърво, да се надене отгоре и да умре, да умре вдъхновено. Виждал бе умрели по този начин хора, един от тях беше куцият Лун от Мадзъдун. Къртел храчки, не издържал и решил да свърши със себе си. След смъртта му, хората открили, че земята пред кола била изровена от десет пръста и се е образувал слой рохкава пръст. Видно било, че е умрял мъчително, умрял е хубаво и го вписали в книгата на рода.

Джун си избра едно младо борче и с ръцете си на шивач неумело започна да го кастри и одялва.

Белжки на преводача:

1 Дзин — мярка за тегло, половин килограм.

2 Дзинският престолонаследник Чунър — т. е. дзинският владетел Уън (? – 628), качил се на престола на царство Дзин (епоха „Пролети и есени“ — 770 п.н.е. – 476 п.н.е.) след редица перипетии.

3 Лю Дунбин (798 – ?) — легендарна личност, според писмените паметници — даос, живял в края на династия Тан (618 – 907), известен като един от т. нар. осем безсмъртни чудодейци от даоския пантеон.

4 Пълководецът Ма — вероятно военачалникът Ма Юен, живял в началото на втората династия Хан (25 п.н.е. – 220).

5 Спящ дракон — прозвище за живееща в уединение и все още непроявила таланта си личност, тук се има пред вид Джугъ Лян (виж бел 1. към част 3.).

6 Дървени волове и самодвижещи се коне — особени коли за доставяне провизии на войската; изобретени от Джугъ Лян.

7 Чъ — мярка за дължина, приблизително 33 см.

– 5 –

Отначало смятаха да принесат на бога на зърното главата на Бин Дзай, да заколят безполезно и ненужно същество; то си бе все едно да му помогнат да постигне предназначението си. Живее, за да го пердашат, а така ще спестят и мъките на майка му покрай него. Но не щеш ли, тъкмо замахваха с ножа, небето горе прогърмя. Хората започнаха да се колебаят: да не би боговете да са недоволни от тази мършава жертва?

Трудно е да се прозре волята на небето. Тогава приготвиха богата трапеза гозби и повикаха гадател. Гадателят разтълкува: Заради духа на петела е слаба реколтата, той върши дяволии — не сте ли видели Петльов рид отсреща? Връх Петльова глава гледа тъкмо към двете ниви в селото и е изкълвал всичкото зърно.

Хората мигом решиха, че трябва да взривят връх Петльова глава. Тази работа обаче засягаше и село Петльова опашка. Петльова опашка също бе голямо село — няколко стотин души; постоянно се нижеха навън и навътре под арката от грапав камък пред селото. Препитаваха се най-вече с отглеждане на опиум, общо взето заможни бяха. От селото бяха излезли учени хора, говореше се, че някои станали видни книжници, други водели войски в Синдзян1, като се връщаха да навестят родителите си, всички седяха в паланкини2, носени от осем човека.

По нова година3 във всяка къща в селото колеха крави, носеше се мучене, търговците на говежди кожи най-много натам обичаха да се стичат. Пред селото имаше кладенец и високо камфорово дърво. Често под дървото дечурлигата с дребни камъчета играеха на дама. Хората от край време смятаха дървото и кладенеца за символи на мъжките и женските детеродни органи, често палеха благовония в тяхна чест, надяваха се селото им да излъчва именити хора. Имаше една година, няколко пъти наред се раждаха все момичета, пръкна се и някакво уродливо парче месо, атмосферата стана крайно напрегната. Разследваха известно време. Хора казаха, че някой си младеж от Петльова глава като минавал от тук, се бил качвал на дървото да пипа яйцата на птиците и прекършил един клон.

Оттогава между двете села се породи ненавист. По-късно други казваха, че в Мадзъдун заради кръвна вражда с Петльова опашка потайно скроили зъл план и им навлекли бедите. При съдебното разследване нямаше реални доказателства и то вършено недовършено бе прекратено. Бичът на властта, макар и дълъг, не достига, а и нея много не я е грижа. Само веднъж, когато трябваше да се поправя държавният път, чиновници дойдоха в планината да пришпорят отбиването на трудовата повинност.

Разбра се, че в Петльова глава явно наистина смятат да взривявят връх Петльова глава. Хорските страсти в Петльова опашка се разгоряха още повече. Нивите им бяха плодородни благодарение тъкмо на пилешките курешки, нима можеха да са безразлични към взривявянето на Петльова глава. На билото се разрази свада, двете страни включиха дори ръце и крака в спора. Младите мъже от Петльова глава се пръснаха и се върнаха обратно в селото.

Там бе все така спокойно. Чуваше се кукуригане на петли, подрънкване на волски звънци, или пък изпод покрива на някоя къща се разнасяше гласа на жена, хокаща мъжа си — прогърми веднъж и дълбоката тишина го погълне. Бин Дзай, клатушкайки се по пътя, удряше един меден гонг. В джоба си имаше бататови резени, измъкваше един-два, три-четири се разпиляваха по земята и примамаваха две кучета да се въртят около него. Той се усмихна разбиращо към старото черно куче на шивача Джун и обърнат към двете бананови дървета, изкрещя. Напоследък изпитваше добри чувства към храма на прадедите, изглежда не беше забравил как в оня ден, когато се канеха да му отсекат главата, първо хубаво го нахраниха. И затова, снишил глава, на пресекулки, на пресекулки се „втурна“ натам.

Няколко деца, заиграли се пред храма, го забелязаха.

„Гледай, Бин Дзай е дошъл.“

„Той си няма чичо, копеле е.“

„Знам, той е преобразен паяк.“

„Не-е-е, майка му е преобразен паяк.“

„Да го накараме да ни бие чело в земята, а!“

„Не, не! Да го накараме да яде кравешки фъшкии! Най-най-смръдливите, фу-у, да го задушат от смрад!“

„Ха-ха-ха-ха!“

Бин Дзай, се приближи към тях, удари веднъж гонга, облиза си сополите и възторжено ги приветства: „Тате —“

„Кой ти е тате на тебе бе? Пфу! Наведи се!“

Децата го наобиколиха, хванаха го за ушите и го накараха да коленичи пред купчинка кравешки фъшкии, носът му аха-аха да опре о тях.

За късмет пристигна оживена група възрастни, децата прехвълиха вниманието си върху тях и с неохота се пръснаха сред шум и гълчава. Бин Дзай продължаваше да клечи там, сума време мина преди да забележи, че наоколо няма никого. Надигна се, огледа се на четири страни, промърмори нещо, коварно и с ожесточение стъпка бамбуковата шапка на едно от децата и след това, сякаш нищо не е било, тръгна след тълпата да позяпа суматохата.

Възрастните довлякоха един бик. Вече бяха изтъркали калните кори по туловището му, брадата стоеше чиста и подредена, костите на задницата бяха силно изпъкнали. Муцуната постоянно лъщеше от влага, току преживяше и от стомаха се разнасяше воня на фураж. Но Бин Дзай никак не се изплаши, поначало не се боеше от животни.

Мъж с голям нож в ръка се приближи, заби ножа в земята, разсъблече се гол до кръста и надигна голяма купа вино. Ножът караше Бин Дзай да се чувства особено. Беше излъскан, острието проблясваше като сребърна лента, смирено и прохладно, така съблазнително. Дървената дръжка с вдлъбнати шарки се жълтееше изтъркана до блясък с тунгово масло4. Виждаше се, че добре пасва по дланта, сякаш само миг и ще скочи в ръката, няма нужда да хабиш сили, ножът — храс-храс — сам ще започне да сече.

Мъжът изпи виното, замахна и фрас — купата се разби в земята. Измъкна ножа, приближи се. Докато стъпи тежко с крак, докато извика мощно „х-ха“, ръката се издигна, ножът се спусна, планината потрепери и главата на бика се отдели от тялото. Като буца кал бавно се свлече, рогата промушиха земята и изровиха късче пръст. Мястото при врата приличаше на разцепена диня, кожата обгръщаше прясното червено месо. Но обезглавеният бик още миг се задържа на краката си.

Дечурлигата се подплашиха, те не знаеха, че това е знамение пред битката. В онези времена пълководецът Ма при похода си на юг преди всяка битка отсичал бича глава, ако бикът пристъпел напред, вещаело победа, противното било поражение.

„Победа!“

„Победа!“

„Под ножа Петльовхуйовото им село!“

Бикът се срути напред, мъжете нададоха радостни възгласи. Този внезапен вик бе твърде мощен, твърде наситен с алкохолни изпарения. Бин Дзай така се сепна, че едната половина на устните му подскочи нагоре. Промърмори тихо.

През пролуките между краката на възрастните видя нещо червено да се стича на струя, стрелкаше се лъкатушно като алена змия. Коленичи и го попипа, беше някак хлъзгаво. Ала намазано върху дрехите изглаждаше много красиво. Не мина и миг и лицето, и тялото му — целите бяха в бича кръв. Усетил може би зловонната миризма по устните си, малкият старец забели очи в погнуса.

Като му видяха лицето, децата запляскаха с ръце и се разсмяха. Той не разбра за какво се смеят и също се засмя.

Хората и гласовете се умножиха. С кошница в ръка дойде и майката на Бин Дзай, искаше да види как ще поделят месото на бика. Чула беше хората да говорят, че за тези, които не са участвали, месо няма да има и нацупила устни се сърдеше. Щом зърна омазания с кръв Бин Дзай, лицето й още повече се смръщи. „Дяволите да те вземат!“. Приближи се към него и така го сграбчи за устата, че клепачите му се смъкнаха надолу, а черните очи не можеха наникъде да се извъртят, сякаш продължаваха да гледат към храма.

„Мам…ка.“

„Пак ще трябва да те пера, пак ще трябва да те пера, ах ти, душегубецо, да ме умориш искаш!“

„Мам…ка.“

Изглежда беше доста забавно синът да псува собствената си майка, та неколцина млади мъже запляскаха и избълваха алкохолни пари: „Бин Дзай, добре ругаеш!“, „Бин Дзай, хайде пак!“, „Още веднъж!“…Майката на Бин Дзай така се разяри, че лицето й се изопна в свирепа гримаса и сума време гледа хората на криво.

Помъкна Бин Дзай към къщи сякаш влачеше паленце. Естествено не се размина и един хубав пердах. „Каква работа имаш, та мреш да ходиш навън? Каква работа! Ако тръгнат да мъстят, ти ще можеш ли да се биеш?“

С дебело въже завърза Бин Дзай за стола, сама взе три благовонни пръчки, затвори портата и отиде към храма.

Бин Дзай си поспа върху стола. Отдалеч се чу звън на гонг, след това изсвири рог, после утихна. Кой знае по кое време е било, отвън долетя и шум на разбъркани стъпки, чуха се викове, звън от удар на метални предмети, а след това и воплите на жена… Нещо се случи там навън.

Вече бе нощ, борината проблясваше. Мъже, жени, старци и деца, всички с бели кърпи, омотани около главите5, се бяха струпали при храма отвън и вътре. Като погледнеш се виждаше как нагъсто-нагъсто притиснатите бели точки ту се надигаха, ту се снишаваха, плаваха и се придвижваха. Жените се опираха една о друга, подкрепяха се, прегръщаха се и плачеха сърцераздирателно и неутешимо, небе и земя помръкнаха, сълзите им напоиха ръкавите и раменете. Майката на Бин Дзай, и тя пригласяше, та очите й се зачервиха от плач, изглеждаше чистосърдечна. Лицето й беше като на бебе, тя току го забърсваше с края на ръкава. Седна до Ърмановата снаха, сбърчила нос й грабна ръката и с чуждоземен акцент рече: „На човек един живот му е отреден, на тревите една година, отива си и това е. Трябва да мислиш за напред. Ти пак имаш кой да те наследи, ами аз? Онзи обесник знам ли го жив ли е, умрял ли е, а Бин Дзай за свестен човек става ли!“

Тя говореше наистина искрено, но жените продължаваха да плачат.

„В битка за мъст винаги умират хора, а и рано да умреш, и късно — все тая. Като умреш млад, по-скоро ще се преродиш, пък знаеш ли, може и в богат човек да се преродиш, още по-добре.“

Жените все така продължаваха да плачат с най-различни причудливи интонации.

Спомнила си може би нещо скръбно, майката на Бин Дзай се плесна по коленете и също се разрида. Бяла лента се приплъзваше нагоре надолу пред гърдите й.6 „Ех, майчице ти моя, хубави работи ги свърши! Скъпа ти беше първата ми сестра, втората, третата, само за мен не те беше мъка! Хубави работи ги свърши, ни нощно гърне, ни леген за крака, нищо не ми остави…“

Не бе ясно какво означават тези думи.

Огънят, колкото повече се разгаряше, толкова по-ярък ставаше. В центъра на човешкото множество бяха иззидали висока пещ, отгоре имаше окачен голям железен котел. Гърлото му беше твърде високо и не се виждаше, само можеше да се чуе как вътре клокочи. Разнасяше се гъргорещ звук, издигаше се гореща пара и караше прилепите под покрива да се стрелкат панически в четири посоки.

Възрастните знаеха, вътре се вареше прасе и един труп от вражеския лагер, всичко нарязано на късове и размесено в котела. Един мъж се покатерваше по тежката масивна стълба, стискаше в ръка бамбуков шиш по-дълъг и от кобилица, промушваше невидимото гърло на котела и каквото набоде, това е, разпределяше го между мъже, жени, деца и старци. Никой не биваше да знае какво му дават, всеки бе длъжен да яде. Ако не ядеш, някой те завличаше да коленичиш пред железния котел и те прасваха и мушваха през устата с бамбуковия шиш.

Съчките и боровата смола изгаряха с пращене, въздух на вълни на вълни бълваше от гърлото на пещта и сгорещяваше слабините на хората в първата редица. Те несъзнателно се отдръпваха назад. Просмуканият с мазнина бамбуков шиш отразяваше огъня и проблясваше. От време на време изхвърчаха и капки сос. И те блестяха, посипваха се като ситни искри и потъваха в тъмното. Гол до кръста мъж се изправи и изкрещя като обезумял: „Който се бой от смъртта, да се маха! Аз достойният сам…“ Няколко ръце пак го свлякоха долу. Под всяка бяла лента стояха чифт очи, във всеки чифт очи трептяха огнени зари. По-добре беше да не поглеждаш към четирите стени и тавана, иначе можеше да откриеш уголемените няколко, дори няколко десетки пъти човешки сенки — ту се разтегляха и издължаваха, ту се свиваха и сгърчваха, внезапно се разрастваха, внезапно се смаляваха, контурите непрестанно се разкривяваха във всевъзможни форми.

„Дълуновите, елате насам!“

Извикаха името на майката на Бин Дзай. Очите й залепваха от плач и продължаваше да се тупа по коленете.

„Не искаам…“

„Дай купата.“

„Аах, зла участ…“

„Бин Дзай, яж ти.“

Бин Дзай, който тъкмо бе загризал презрамките на панталоните си с цепка на чатала, нетърпеливо беше изтласкан напред. Той сграбчи парче от някакъв бял дроб, пъхна го в устата си и примлясна. Може би вкусът му се стори неприятен, та забели очи и горестен и неспокоен се втурна към обятията на майка си.

„Трябва да ядеш.“ – подвикна му някой.

„Трябва да ядеш.“ – много хора му извикаха.

Един старец протегна към него дълъг повече от цун7 нокът, шумно се изкашля и започна развълнувано да поучава: „Единение против ненавистний враг, на живот и смърт верни друг другиму. Щом челяд на Петльова глава е, нима възможно е да не приеме храната?“

„Яж!“ Онзи, дето стискаше в ръка бамбуковия шиш, протегна купата към Бин Дзай и върху тавана се появи сянката на огромна ръка.

Бележки на преводача:

1 Синдзян — район в северозападен Китай, днес Синдзянуйгурски автономен район.

2 Паланкин, носен от осем човека — достъпен бил само за заможни и знатни личности.

3 Нова година — има се пред вид лунната нова година.

4 Тунгово масло — тунг — вид дърво (Aleurites Fordii Hemsl.).

5 Бели кърпи, омотани около главите – като знак за принадлежност към една общност.

6 Бяла лента на гърдите – траурна лента.

7 Цун — мярка за дължина, около 3см.

– 6 –

Жен Бао си помисли, че гръмотевицата онзи ден дойде да порази някакви негови грешни помисли. Със сърце в гърлото си събра завивките и замина надолу. Едно, за да избегне гнева на небето, друго, защото мислеше да поработи някъде и после да търси сгоден случай да стане заврян зет. Чул бе, че отряд въоръжени войници минал през Многолюдната равнина. Стори му се превъзходно. Е-е-х! Ето на, ще се започва? Отрядът обаче мина и замина, нито тръгна към Петльова глава, нито го поканиха да си поговорят непринудено за това-онова и той остана доста разочарован. А пък един въглищар дойде откъм планината и каза, че между Петльова глава и Петльова опашка се започнала битка за мъст. Каза още, че Жребчевият поток довлякъл надолу някакъв труп. Краката, кой знае защо, стърчали нагоре — тръпки да те побият…

Жен Бао, като си спомни, че в Петльова опашка има един приятел огняр на керамични пещи и един приятел учител, достойни да ги нарече сърдечни другари, реши да се върне да посъветва съселяните си да се помирят и да се оправи работата. От един поток вода пият, какво са се хванали за оръжието? Не е ли по-добре да седнат един до друг, да хапнат на една трапеза и всичко да е наред?

Като се върна в къщи, Жен Бао завари баща си тежко ранен на легло — онзи ден, когато отишъл да се наниже върху кола, някакъв секач го намерил, спасил го и го върнал обратно.

„Ако не беше той непочтителен син, на стария Джун за какво ще му е да тръгне да си прекъсва дните?“

„Не умря като седна на кола, но се боя, че от гняв може да се свърщи.”

„Няма как, децата като пораснат за старите става трудно.“

„Виж му на оня физиономията, и очи и вежди извити нагоре1, тормоз за майка си и баща си.“

„Майка му така рано се спомина, май-май…“

Тези думи долетяха някъде откъм гърба му, всичко влезе в ушите му. Като си даваше вид, че не е чул, Жен Бао съвсем без нужда премете пода, след това съвсем без нужда стъпка няколко мравки, смукна веднъж от лулата на баща си и тръгна към храма на прадедите.

Там множество хора тъкмо обсъждаха битката за мъст. Това като че бе подходящ случай да поправи реномето си.

„Връх Петльова глава де, такова, ама разбира се, може да не се взривява.“ Като демонстрираше справедливост, веща в тълкуването на книгите и ритуалите, с покровителственосвойски тон заразяснява: „Няма как да го взривим, може да се избегне. Но да се върнем на думата, да се върнем. Петльовхуйово село (и той се бе научил да нарича село Петльова опашка Петльовхуйово) открито и безнаказно размахват оръжие пред портите ни, твърде много оскърбяват хората! За дребни работи не трябва да се бием, не трябва — “ Затворил очи, дълго проточи последните думи, после разярено стрелна с поглед тълпата, „Но трябва да се бием за достойнството си! Да се бием да не ни оскърбяват!“

Правотата на битката за мъст се сдоби чрез неговите думи с още едно ново дръзновено тълкование. Хората не обърнаха кой знае колко внимание на логичните му доводи, само им се стори, че този яростен бръснещ поглед е доста вълнуващ все пак. Като видя това през присвитите си очи, той още повече се разпали. С рязко движение разкъса дрехата на гърдите си, развъртя мотиката, ожесточено замахна към земята и изрови дупка. Изрева: „Мъст! Съдбата ми е тъкмо в този ден!“

Решително затегна колана си, решително се втурна в храма и изскочи обратно навън, все така решително отиде веднъж и до клозета, та докара хората до благоговение. Накрая, като осъзна, че днес рог не е свирил и няма какво толкова да се прави, се върна в къщи да вари царевична каша.

Сякаш всеки момент нещо щеше да започва, той обикаляше нагоре-надолу из селото и край селото, заставаше пред някое дърво или скала и със сключени вежди съсредоточено проучваше. Стигна се дотам, че мъжете не смееха да го викат като отиваха да караулят. Като приключи с обикалянето, щом видеше човек, с угнетена душа нареждаше:

„Бате Дзин, занапред моя баща най-покорно го оставям на твоите грижи. С теб от деца сме като родни братя, няма мое, няма твое. Оня път като преследвахме дивеч, ако не беше ти, отдавна да съм предал душата си на вечния съд. Доброто, което си ми сторил, всичкото го помня…“

„Втори чичо, кръста пак ли те върти? Ти, уважаеми, трябва хубавичко да се пазиш. За някои работи само аз съм виновен, трябваше да ти насека навес дърва. Оня път като ти помагах да наредим дъските на тавана, не ги наредих хубаво. Занапред като ти се дояде, хапни си, като искаш да се облечеш, пооблечи се, кокалите ти като се схванат, недей да ходиш на нивата. От мен недостойния, полза никаква, не остават много дни да се грижа за теб, и тези няколко думи покорно те моля да ги запазиш в сърцето си…“

„Сестрице Хуан, има една работа, наистина исках да те търся да поприказваме. Преди направих куп глупости, ти недей да си спомняш със зло. Веднъж ти откраднах два пъпеша, дадох ги на майстора-огняр да яде, ти не знаеш. Сега като се сетя, сърцето ме боли. Днес нарочно идвам да ти кажа, че съм съгрешил, да се извиня. Ако ще ме ругаеш, ругай…“

„Како..ти…ти переш ли? Тоз път…наистина няма как, ти в никакъв случай…недей да скърбиш. Аз съм негоден човек, образование не добих, във военните дела не ме бива, за педя земя не мога да се погрижа. Но все едно, на човек един живот му е отреден, и така, и така ще умре. Достойният мъж трябва да се отблагодари на семейството и на родината, не може да се отрече от дълга си. Кажи, а? Много неща сега няма как да се говорят. Но стига само да е още в сърцето ти бате ти Шъ Жен, душата ми ще е спокойна и доволна. Ти непременно…малко по-бодро, нещата все ще се оправят. И с това се сбогувам…“

Той добре умееше да сдържа мъката си, току сбърчваше нос.

Така направи, че всички се опечалиха. „Бате Шъ Жен, недей така.“

„Не, вече твърдо съм решил.“ Наведе глава, а погледът му се зарея към някаква строшена керемида край пътя.

Никой не знаеше какво смята да прави, не знаеха какво веднага смята да прави. Чуваха кожените му обувки все така да проскърцват нагоре-надолу по каменните стъпала на уличките и разбираха, че още не е тръгнал „да се хвърля в огъня“. Хубаво, че в планината се случваха много неща — я кокошки се качили върху покрива, я говеда наяли зърното, я майката на Бин Дзай се караше с някого заради Биндзаеви работи — та хората и не се занимаваха много с този така забързан и зает човек. Дори лека-полека свикнаха. Ако той не бързаше за никъде, струваше им се, че нещо липсва, нещо не е както трябва.

Него ден, наруган от шивача Джун, той излезе от къщата, потърка лице и бавно пое към храма. Там тъкмо пишеха писмо да осведомят властите. Още от древни времена, като се водеше битка за мъст, никога не безпокояха империята, не докладваха на управниците, та сега, като искаха да се свържат с местните власти, не бяха сигурни каква трябва да е формата на официалния документ. Няколко старци помислиха, помислиха, сетиха се за нещо, което шивача Джун беше казвал и рекоха на този, дето се бе приготвил да записва: „Може би пък да го наречем прошение, а?“

От тълпата се подадоха твърдите наежени коси на Жен Бао, той размаха ръка, „Не, не, казва се доклад.“

„Е-е, прошение де?“

„Доклад е.“

„Все трябва да се покаже малко благопристойност.“

„Ако трябва да се покаже благористойност, то докладът е тъкмо най-благопристоен.“ Жен Бао великодушно се засмя, „Няма грешка, няма грешка.“

„Иди да питаш чичо си.“

„Той разбира само от разни стари обичаи.“

„Прошение е.“

„Не виждаш ли кое време сме днес?“

„Доклад? Някак твърде дразни ухото. Хората долу го използват, хората долу и да пръднат, пак ли ще е аромат?“

„Бащи, братя, чуй те ме, сигурен съм, че не може да е лошо. Вчера се изсипа голям дъжд, нима старото правило още може да се използва? Ние тук сме твърде консервативни, наистина. Идете в Многолюдната равнина да видите. Щом като всички хора ядат соев сос, значи всички използват „доклад“. Знаете ли вие? Ластикът от какво е направен? — от каучукови нишки, това е хубаво нещо. Помислете само, какво ти прошение може да се пише вече? Тъкмо поради тази причина трябва спешно да решим, не можем повече да се колебаем, следователно вижте.“

Хората се полутаха в неговите „щом като“, „поради“ и „следователно“, разбрали-недоразбрали дълго време нищо не отговаряха. Като помислиха, че вчера действително се изсипа дъжд, а и пред лицето на строгата му справедливост, категорична като неговото „нима“, те с неохота се съгласиха да напишат „доклашение“.

Нататък възникнаха други проблеми. Групата на старите искаше да използват стария, официален език, той настояваше на съвременния; старите държаха да използват традиционния календар, той пък предлагаше някакъв си слънчев календар; старите смятаха, че в края на доклада трябва да сложат отпечатъци от пръстите си, той пък каза, че отпечатъците са твърде консервативна, твърде недодялана и селска работа и за да избегнат присмеха на чуждите хора, трябвало да ги заменят с някакви си там подписи. Ту потъваше в размисъл, ту се държеше снизходително, ту скромно поклащаше глава в съгласие, но след като се съгласяваше, пак искаше „да се върнем на думата“. Обясни им различни нови форми на подпечатване — досущ умен и разумен последовател на новите революционни течения.

„Жен, никаквецо, ушите ти да не са запушени, а!“ Неочаквано подхвърли най-големият син на Джуиевите.

Жен Бао самоопправдателно поклати глава в несъгласие, хладно се усмихна и очите му още повече се присвиха. Осъзна, че не може твърде много да се отдалечава от мнозинството, затова извади няколко листа жълт тютюн и един по един ги раздаде на мъжете, за себе си не остави и троха. Като се добави и тази щедрост, днешното му представяне беше изключително удовлетворително.

Потърка нетърпеливо длани и тръгна да търси билки за баща си. Не внимаваше и за малко да се спъне в седналия на земята Бин Дзай.

Бин Дзай беше дошъл да позяпа суматохата. Отегчи се, взе да играе с кокошите курешки и час по час дръгнеше един цирей на главата си. Така мина сума време. Беше много недоволен и не извика и веднъж „Тате“.

Бележки на преводача:

1 Очи и вежди извити нагоре – според суеверието, ако детето има тези характерни черти на лицето, ще донесе нещастие на родителите си

– 7 –

Едно след друго — поражения, един след друг трябваше да дават откупи. Хората изпаднаха в паника, объркано обмисляха ту това, ту онова. Изведнъж един мъж си спомни нещо необичайно. В онзи ден, когато искаха да убият Бин Дзай като жертва за бога на зърното, небето неочаквано прати мълния. После като колеха бика да гадаят дали ще е победа или поражение, не разгадах правилно. А Бин Дзай изруга веднъж „Мам…ка“, сякаш им сочеше лоша поличба. И действително се сбъдна… Не е ли твърде подозрително?

Като се замислиха, Бин Дзай на всички се стори загадъчен. Гледаш го, че може да казва само „Тате“ и „Мам…ка“, да не би пък това да са двете диаграми ин и ян1?

Решиха да погадаят по тази жива диаграма. Набързо откачиха една врата и върху нея отнесоха Бин Дзай пред храма на прадедите.

„Бин, млади господарю.“

„Бин, почтений.“

„Бин, божествений.“

Мъжете, паднали ничком, му се кланяха. Погледите им настойчиво се взираха в него, две по две очните ябълки така се бяха извъртели нагоре, че гънките по челото се застъпваха.

Бин Дзай, нали тъкмо се бе повозил върху вратата, се развесели. Усмихна се, та чак бръчките му се загладиха и сума време подскача върху спрялата врата. Като видя, че тя не помръдва вече, показа бялото на очите си.

Странна работа наистина.

Може би трябва първо да го нахранят, за да прояви чудодейните си способности? Някой му подаде оризова питка и той отново се оживи. Отчупи парче, но не го държеше здраво и то падна. Всъщност падна току до дясното му стъпало, но и очите, и главата му трудно се въртяха и той, с обърнати клепачи, взе, че погледна наляво. Продължи да яде така — едно изяде, едно изпусне. Всеки път като изтървеше някое парче започваше да го търси и всеки път объркваше посоката. Като откриеше изпуснатото предишните няколко пъти, вдигаше го и го пъхаше в устата си.

Тъкмо си отърсваше дланите, когато чу да цирика врабче. Вдигна глава и извъртя бялото на очите си, но в не съвсем правилна посока. Най-сетне пръстът му се прицели нанякъде и той изгъргори: „Тате.“

„Победната диаграма!“

Мъжете с радостни възгласи наскачаха в миг. Ала какво имаше предвид пръстът на Бин Дзай? Погледнаха, накъдето сочеше — там заостреният рог на стрехата на храма с извивка се издигаше нагоре. Между керемидите бяха поникнали няколко стръка трева. Дъските на стрехата бяха вече прогнили и станали зелено-черни, като ранен и уморен стар Фън2, отпуснал огромни дълги криле, неотклонно вперил поглед в небесния простор. Под стрехата чуруликаше врабче.

„Към врабчето сочи.“

„Не, сочи стрехата.“

„Стреха и помирявам се са от един звук3, май ще трябва да се помирим?“

„Дрън-дрън! Стреха и пламък са от един звук, а два пламъка правят огън, значи трябва да ги нападнем с огън.“

Спориха дълго. Накрая пак се подчиниха на онези, дето им се чува „думата“. И тогава нападнаха с огън и влязоха в още една битка. След хаотичния бой, като събираха труповете, откриха, че пак липсват няколко.

Кучетата в селото вече бяха свикнали със свиренето на биволския рог. Щом чуеха пронизителния зов, мустаците им възбудено щръкваха и те едно през друго се провираха между процепите на портите, прескачаха каменните зидове, телата им се проточваха в нишка, стрелваха се натам, откъдето идваше звукът и преливащи от надежда тръгваха след човешките сенки. По баирите, по кръстопътищата, във вадите, навсякъде можеше да се появи труп. Кучетата го разкъсваха, захапваха и гризяха така, че костите шумно пращяха.

Всичките бяха вече наедряли от много ядене, очите им кървясаха. Като се стрелваха насам-натам из тръстиката, виждаше се само поклащането на стеблата — полюляващи се ивици, сякаш тела на тръстикови дракони. Там, където достигнеше главата на дракона, се появяваха кървави следи и навред бяха пръснати нагризани късове. Понякога в кухнята като се случеше несъзнателно да разбуташ купчината съчки, ненадейно изсред вършините можеше да се изтърколи някое стъпало или ръка.

Изведнъж започнаха да проявяват голям интерес към човека. Ако група хора обсъждаха нещо или пък някъде двама се караха, непременно привличаха кучетата. Те дръзко оголваха остри зъби, дългите езици се развяваха енергично като ленти на знаме, като развълнувана водна повърхност. Чакаха нещо да се случи. Говореше се, че дядото на Джуиевите веднъж задрямал както си седял под дървото, кучетата го взели за труп и здравата го нагризали.

Бин Дзай изака цяла купчинка върху стола.

Майка му, както обикновено, привика кучетата да излижат: „Кучи-кучи-кучи-кучи.“

Те дойдоха, подушиха, подушиха и пак си тръгнаха. Като че ли вече не ги блазнеха изпражненията и пикочта. Идваха, защото чуваха, че ги викат, идваха колкото да си завъртят опашката и да не се показват пред господарите прекалено самодоволни и самозабравени — замогнал се, но помни старата дружба.

И така в селото се натрупаха изпражнения, навъдиха се мухи, завоня.

Майката на Бин Дзай срещна Джуиевата снаха и сбърчи нос: „Ти какво така си се разсмърдяла.“

Джуиевата ококори очи: „Ама работа! Че ти смърдиш.“

Двете се подушиха, и откриха, че дланите им смърдят, ръкавите им смърдят, дори тоягите и бамбуковите им кошници изпускат странна миризма. Чак тогава им проблесна в ума — всъщност въздухът отдавна се бе вмирисал. Последните дни нямаше кой да иде да изнесе торта на прасетата и добитъка, дворовете бяха почернели, можеше ли въздухът да не вони?

В родното място на Биндзаевата майка много държаха на чистотата и реда, та затова тя открай време имаше някои навици не като на другите. Взе стиска слама и чаево кюспе и занесе оакания стол и панталона на Бин Дзай на потока да ги пере. Изтърка ги два пъти, но вонята още не беше се отмила. Тя подбели очи и въздъхна, почувства се изтощена. Нищо, че преди беше изяла доста плаценти, оризът в стомаха й сега наистина бе твърде малко. Изправи се с мъка, пред очите й причерня и се свлече на една страна.

Кой знае как допълзя обратно до вкъщи. Беше си чист късмет, че кучетата не бяха я разкъсали. Видя гъмжилото мухи върху мрежата срещу комари и сърцераздирателно се разрева: „Ех, майчице, ти моя, хубави работи ги свърши! Скъпа ти беше първата ми сестра, втората, третата, само за мен не те беше мъка, ни нощно гърне, ни леген за крака, нищо не ми остави…“

Бин Дзай, като я гледаше плахо, предпазливо удари веднъж малкия меден гонг, искаше сякаш да я развесели.

Тя погледна сина си, повдигна ръка, избърса два сопола и ласкаво кимна глава: „Ела, ела, седни при майка си.“

„Тате.“ Синът удобно се намести.

„Точно така, трябва да идеш да подириш оня твой обесник, чутурата да му отсекат!“

Скръцна със зъби. Очите й бяха като две паунови пера, черните ириси се събираха към средата, обрамчени наоколо с едри бели клепачи. Страшно си беше, разбира се. Бин Дзай се стъписа.

„Мам…ка.“, опита с тих глас.

„Трябва да идеш да търсиш татко си. Той се казва Дъ Лун, с редки вежди, с остро теме, бива го да пее разни чумави песни.“

„Мам…ка.“

„Запомни, може би е в Чънджоу, а може да е в Юеджоу, някой го бил виждал.“

„Мам…ка.“

„Да кажеш на онова животно, че много мъка и горчилка ни е докарал на нас майка и син! Теб всеки ден те бият, мен всеки ден ме оскърбяват, от големите къщи хората — кой иска да ни погледне? Ако не беше храната за котката от храма, майка и син отдавна да сме умрели. Ами че то щеше да си е щастие да бяхме умрели, сега е по-лошо и от смърт! От начало до край всичко да му разкажеш на онова животно!“

„Мам…ка.“

„Да го убиеш трябва!“

Бин Дзай дума не продума. Устните му от едната страна потрепнаха.

„Знам, разбра ме, всичко разбра. Хубавото чедо на мама си ми ти.“ Майката на Бин Дзай се усмихна, от окото й преля бистра сълза.

Тя грабна кошницата за зеленчуци, лека-полека пое навътре в планината и повече не се и върна. После се разнасяха какви ли не истории. Някои казваха, че змия я ухапала и тя умряла, други говореха, че я убили хора от Петльова опашка, а трети, че се натъкнала на демона на кръстопътищта, залутала се и паднала в пропастта… Всичко това нямаше никакво значение, но общо взето можеше да се твърди, че тялото й са го изяли кучетата.

Бин Дзай все чакаше мама да се върне. Слънцето се спусна зад планината, скалните жаби закрякаха, стъпките пред портата оредяха, а още не се виждаше онова познато лице. Май имаше много комари, така го нахапаха, че цялото му тяло конвулсивно потръпваше. Малкият старец настървено се чешеше, от разчесването бликна кръв и той се разгневи. Трябваше да отмъсти на онази жена. Влезе в къщи, събори стола, разля чая върху леглото и изсипа пепелта в чайника. Един камък прехвърча, „фрас“, и желязната тенджера се пропука. Бин Дзай срина цял един свят.

Всичко потъна в мрак, навън още не се чуваха познатите стъпки. Само от съседната дървена къща долиташе пресекливото пъшкане на шивача със сипаничавото лице.

Обкръжен от комари, малкият старец заспа. Като се събуди, усети стомаха си празен и с клатушкане, с клатушкане потегли.

Луната бе много кръгла, много бяла, с наситено сияние огряваше така, че светът беше като посред бял ден, сякаш дори всяко дърво, всеки стрък тръстика по отсрещните възвишения можеше да се види ясно. При потока, там, където ромонеше, се разстилаше сребърна лента буйно течаща вода. В средата на сребърното имаше няколко кълба черни сенки като изровени дупки. Това разбира се бяха величествено застиналите сред потока скали. Крякането на скалните жаби вече стихна, може би и те заспаха. Но някъде далеч, кой знае от къде, се чуваше плътен кучешки лай, като че нещо се бе случило.

Бин Дзай, лапнал пръста си, поседя малко пред кокошарника, помисли, помисли и излезе от селото.

Мама някога го водеше със себе си като ходеше да бабува, може би мама сега е някъде по тези места. Той трябва да иде да я потърси.

Вървеше по огрения от луната планински път, вървеше над облаците и мъглата, покрили голямата земя, вървеше много уверено, горната част на тялото му бе леко приведена напред, сгъвките на колената свободно се поклащаха, сякаш всеки момент щяха да се прекършат. Кой знае колко време мина, кой знае колко дълго вървя. Подритна бамбукова шапка, срита и някакъв щит, оплетен от камъш. Изби на кухо. Бин Дзай измърмори, изля цял мехур урина и продължи нататък. Отпред лежеше някакъв човек, жена, но Бин Дзай никога не бе я виждал.

Разклати ръката й, плесна я по бузата, дръпна й косата, видя, че никак не може да я разбуди. Дланта му докосна гръдта. Това тучно нещо сякаш ставаше за ядене. Малкият старец я пое, всмука няколко пъти, нищо обаче не можа да изсмуче и разочаровано отпусна ръце. Но това тяло бе така меко и еластично, малкият старец яхна корема, пооблегна се назад, понатисна, хърбавият му остър таз се почувства изключително удобно.

„Тате.“ Умори се и се облегна на гърдите, облегна се на тази така приличаща на мама жена и заспа. Осветени от лунното сияние, лицата на двамата бяха като бяло платно. А обеците току проблясваха.

Това също беше майката на някое дете.

Бележки на преводача:

1 Двете диаграми ин и ян — две от т. нар. осем диаграми (багуа), всяка комбинация на два вида черти — прекъсната (–) и цяла (—), като всяка диаграма съдържа общо три черти. Диаграмата ин е комбинация от три прекъснати черти, най-общо символизира земята; диаграмата ян е комбинация от три цели черти и символизира небето.

2 Фън — виж бел. 14 към част 2.

3 Стреха и помирявам се са от един звук; Стреха и пламък са от едн звук — на китайски думите „стреха“, „пламък“ и първата сричка на „помирявам се“ се произнасят еднакво — „йен“.

– 8 –
„Тате.“

Посочил към стрехата на храма, Бин Дзай се хилеше малоумно.

Рогът на стрехата действително с нищо не бе странен, приличаше на обсипан с белези стар Фън. Керемидите бяха печени в селото. С дървета от планината, с глина от планината изпекоха перата на този Фън. Може би перата твърде натежаха и той не можа да излети. Можеше само да слуша дивите гълъби, яребиците, дроздовете и враните в планината, да слуша тихите утрини и вечери и така от слушане остаря. Но все още с изправена глава се взираше в някоя звезда или някой облак. Все още искаше да повлече целия покрив, да се издигне и да отлети. Искаше като в онези години, когато водеше прадедите на село Петльова глава, да полети към една прекрасна земя.

Двама мъже, нарамили железния казан, излязоха от храма. Като видяха Бин Дзай, не скриха учудването си.

„Това не е ли Бин Дзай?“

„Още ли не е умрял?“

„Осемте му рождени знака са толкова нищи, че и смъртта го отминава.“

„Май старият господар Йен1 го е забравил.“

„Това копеленце, мамка му, оня път със смрадливите си предсказания за малко да ме „предскаже“ в гроба.“

В тези дни хората вече не се отнасяха с доверие към Бин Дзай. Дори смятаха, че жестокото поражение във войната за мъст дойде заради неговите измами. Природните бедствия и човешките злодеяния Петльова глава си ги навлече пак заради неговата зла съдба. Двамата мъже пуснаха казана, видяха, че оставената при дървото бамбукова шапка току що се бе смачкала под тялото на Бин Дзай и още повече се вбесиха. Единият с широки крачки се хвърли напред и го зашлеви през лицето — не бе нужна никаква сила, Бин Дзай като стрък трева се просна върху земята. Другият извади нож и повдигна върха на носа му, пръски от слюнка се посипаха върху лицето му: „Бързо! Удари се през устата! А не се удариш, а съм те оправил с ножа!“

„Смей само!“ Отзад долетя леден глас. Обърнаха се и видяха едно синкавочерно сипаничаво лице.

Шивачът Джун най-много държеше на старшинството, протегна два пръста и посочи челата на мъжете: „Той ви е чичо, как може такава непочтителност?“

Мъжете веднага си спомниха къде им е мястото. Спомниха си още, че Джун е чичо на Бин Дзай, смигнаха си бързо нещо и като отбягваха гневния поглед на шивача, вдигнаха казана и заминаха.

Шивачът тръгна към къщи, замисли се, пак се обърна и протегна длан към седналия на земята Бин Дзай: „Дай ръка!“

Бин Дзай се сви назад, очите му сякаш не гледаха шивача, а дървото над главата му. Клепачите му неспокойно потрепваха, половината му горна устна се сгърчи. Това бе насилена усмивка, която се опитваше да прикрие ужаса му. Мина доста време преди да повдигне малката си ръка. Тя бе така слаба, така студена, съвсем като пилешко краче. Шивачът Джун я сграбчи, за миг потръпна, усети парене под лъжичката.

Помогна на Бин Дзай да си позабърше лицето, пропъди няколко мухи от главата му и закопча едно копче на дрехата му. Тази дреха не се знае кой я бе правил, той никога не бе шил на Бин Дзай.

„Върви с мен.“

„Тате.“

„Да слушаш!“

„Тате.“

„Кой ти е татко на тебе?“

„Мам…ка.“

„Животно!“

Повече не го погледна. Влачеше го след себе си и мълчаливо вървеше надолу по стъпалата. Кой знае защо, внезапно си спомни за многобройните дрехи, които бе шил — дълги, къси, широки, тесни, една по една се носеха към него, като безглави привидения се мярваха безразборно пред погледа му. Онези дни видя един труп от Петльова опашка, горната дреха не беше ли я той правил? Разпозна бода. Като се сети за това, стисна още по-здраво дребната лапа на Бин Дзай: „Не бой се, аз съм татко ти, върви с мен.“

В планината имаше една трева, птича грудка й казваха, много отровна. Говореше се, че ако птица я докосне, веднага умира, ако животно се натъкне на нея, мигом рухва. Шивачът Джун току що беше набрал няколко корена, приготви с тях половин тенджера отвара. В селото вече три дена нямаше зърно. Няколкото глави добитък и младите и силни мъже и жени трябваше да продължат, за да обработват земята на пролет, за да наплодят наследници, за да предават горящите благовония. А старите и слабите нямаше защо да остават. В книгата на рода го има черно на бяло, предците не са ли правили същото? Шивачът Джун си помисли, че случаят все бягаше от него в този живот, срамуваше се пред прадедите. Но днес, каквото и да е било, се жертваше в името на древния истинен път, това все беше някаква утеха.

Шивачът първо наля половин купа на Бин Дзай и едва след това тръгна навън. От неговата къща към селото водеше път с каменни стъпала, криволичеше, издигаше се нагоре. От двете му страни имаше или иззидани с каменни плочи ниски стени, или тежки и тромави дървени къщи. От пукнатините в стените се подаваха бурени или диви цветя, които привличаха водните кончета и пчелите. Някъде се бяха приготвили да строят къща, отделили си бяха място от едната или другата страна на пътя, изправили бяха лъскави дървени колони и греди. Понякога минаваха години след като заемеха мястото, много-много не бързаха да издигнат стени и да наредят керемиди. Пътниците сядаха там да си отдъхнат. Като се случеше нещо и тези голи греди ги облепваха в червено, та да прогонва злото.

Шивачът знаеше в коя къща има стари, невръстни, болни или сакати. Понесъл глиненото гърне, се спираше от порта на порта. Старите хора чакаха край праговете. Сякаш се бяха разбрали без думи, щом го видеха, подпираха се на вратата или на тояжката и съзнавайки целта на посещението, поклащаха глави.

„Дойде ли време?“

„Дойде. Ти приготви ли се?“

„Приготвих се.“

Старият говедар Юен Гуей се примоли: „Джун Ман, мислех и да понарежа трева за добитъка.“

Шивачът рече: „Иди, иди, не пречи.“

Старецът, целият треперещ, отиде, наряза тревата, изтри ръце и все така треперещ се върна. Пое порцелановата купа, гръклянът му подскочи два пъти и я пресуши до дъно. Няколко капки увиснаха в брадата му.

„Джун Ман, поседни малко.“

„Няма да сядам. Доста горещо е днес.“

„Тъй, тъй.“

Друг един старец носеше в прегръдките си сукалче, показа го на шивача, очите му се напълниха със сълзи. „Джун Ман, виж, може би трябва да му сменим дрешката? Онази, дето си му я шил, още не я е слагал.“

Шивачът притвори очи в знак на съгласие.

Старецът се обърна и влезе в къщата. След малко, облякъл детето в нова-новеничка дрешка, се върна. Сложил му бе и катинара на дълголетието2. Сухата слаба ръка поглаждаше новата тъкан и тя шумолеше. „Така вече е добре, така вече е добре.“

Първо даде на детето, после сам на един дъх изпи останалото.

Гърнето вече доста поолекна. Шивачът помисли, помисли, сети се и за последния — баба Ю Тан. Тази старица вечно стоеше пред портата и се припичаше на слънце, като дух хранител на къщата. Толкова бе стара, че човек не можеше да различи дали е мъж или жена. Ноктите й бяха дълги-дълги, беззъбите венци с мъка задържаха слюнката, кожата й като развлечена риза висеше върху скелета. Като преметнеше кльощавия си крак връз другия, двете стъпала можеха едновременно да опрат земята. И да дойдеше някой да поприказват, тя нищо не чуваше, само те поглеждаше с празен поглед. Хората може би на много места са виждали този неизменен жив символ на селото.

Шивачът застана точно пред нея и тя едва тогава усети, че наоколо има някой. В мътните й зеници проблясна немощен лъч. И тя нещо проумяваше, венците задържаха слюнката, посочи шивача, след това бавно-бавно посочи себе си.

Шивачът я разбра, първо се поклони ниско, после изсипа черната течност в беззъбата паст.

Всички тези старци седяха с лице на изток. Предците бяха дошли от изток, и те там трябваше да се завърнат. А там — море от облаци, застинали неподвижни вълни. Едната им страна, обляна в слънчева светлина — снежнобели кристали, поръбваше другата тъмна страна. Няколко планински върхове се подаваха над облаците, сякаш бяха много самотни и един-друг се поздравяваха. Огромна пеперуда със златистожълти криле излетя изсред облаците, приличаше на току проблясващи искри, прелетя над тъмнозелените хребети, които никога не можеш да облетиш докрай и накрая кацна върху гърба на един черен бик — сякаш бе най-голямата пеперуда на света.

Дойдоха мъжете от Петльова опашка, една след друга надойдоха и жени, после деца, кучета. Чули бяха, че хората тук ще „минават планината“, ще се преселват в други земи и мислеха да вземат едно-друго, някои полезни неща. Още вчера направиха опростителното угощение, двете страни си размениха и последните трупове, строшиха ножовете и се заклеха никога вече да не мъстят.

Дървените къщи до една вече бяха изпепелени. Процеждаше се слаб синкав дим, виждаха се строшени гърнета и алчните гърла на останали без котли пещи. Оголваха се основите на къщите, които сега изглеждаха толкова тесни, че е трудно да повярва човек — нима в това малко пространство са живели хората? Млади мъже и жени, с глави превързани с бели ленти, с жълти като маслени фенери лица, се готвеха за път. Подкараха говедата, натовариха плуговете, балите памук, котлите, дървения барабан3, панери и кошове нахвърляни безредно. И скелетът на един ръждясал фенер се поклащаше и подрънкваше върху задницата на вола.

Както беше според ритуала, те удариха чела пред всяка нова могила, от всяка загребаха шепа пръст и я скриха в пазвите си. След това в един глас — „ей-хей-хей“ — запяха песента на предците.

Техен прародител е Дзян Лян, а Дзян Лян не е роден така отдавна, както Фу Фан. Фу Фан не е роден така отдавна, както Бика, а Бика не е роден преди Йоу Най, А още преди Йоу Най е роден Синтиен. Те отначало живеели край източното море, синовете и внуците им постепенно се намножили, родът малко по малко се разрастнал, навсякъде се изпълнило с хора, нямало празно място, колкото рогозка да проснеш. Снахите на пет семейства деляли един кутел за грухане на зърното, момите на шест семейства деляли едно ведро. Как може да се живее така нататък? Няма място колкото да проснеш рогозка. Тогава понесли плуговете и под предводителството на Фънхуан се качили в лодки от кленово и наново дърво.

Майките напускат източните земи, ех, дълга дружина,

Бащите напускат източните земи, ех, дълга, дълга дружина.

Вървят много, много вървят, ех, високи планински била,

Сред облаци бели там, ех, отправят взор назад към дома.

Пътуват, дълго пътуват, ех, през Небесната долина,

И майките, и бащите, ех, притиска ги веч немощта.

Планински вериги безчет, ех, пред тях в западната земя,

А пътят все бяга далеч, ех, къде ли ще стигнат така?

. . .

Мъже и жени съсредоточено пееха. Или по-скоро викаха с все сили. Гласовете не бяха много стройни, бяха сухи и резки, остри и пронизителни, без трели. Изопнали шии, извили гръбнаци, пееха без да спират. Чак когато дъхът им свърши провлачиха един плавно снишаващ се слаб звук. Когато звукът стихна, рязко подеха следващата фраза. Тази песен можеше да те накара да си спомниш планинските пропасти, високите бамбукови дървета в горите и ненужно дебелите и тежки къщни прагове. Само от тази земя можеха да избликнат такива гласове.

И още провиквания, още „ей-хей-хей“. Разбира се, ясна и сияйна бе песента — като очите им, като обиците и босите нозе на жените, като нежно усмихнатите цветчета край босите нозе. Нищичко не разказваше за войни и бедствия, нямаше и следа от мирис на кръв.

И следа нямаше.

Сенките на хората, проточили се като волски керван, вече се смалиха в черни точки и свърнаха към синеещата се планинска долина, поеха навътре към още по-дълбоки и далечни гори. Но звънтежа на хлопките и звуците на песента все още едва доловимо се процеждаха през зеленината. Долината като че съвсем притихна, а ромонът на течащите води сякаш внезапно се усили. Край потока имаше много камъни, сред тях няколко по-особени — искрящи, загладени, лъскави, жените ги бяха използвали да бухат прането.

Приличаха на мътни огледала, поглъщаха образите на хиляди неща, но никога вече не ги връщаха обратно. Може би след като треви и дървета покриеха тези руини, дивите зверове щяха често да идват да вият тук. Ловци и странстващи търговци, когато пътят ги доведе насам, щяха да открият, че тази долина не е по-различна от другите, само онези няколко синьозелени камъка край потока са някак странни, сякаш имат история, крият някаква тайна.

Бин Дзай кой знае от къде се появи. Той взе че не умря, а и пришката на главата му спадна и хвана кора. Гол-голеничък седеше върху основите на една стена и разбъркваше с пръчка водата в счупена на две делва. Вътре се образуваха завихрени потоци слънчева светлина. Както слушаше далечната песен, плесна с ръце в неопределена посока и с тъничко гласче гъгнещо назова онзи, чиито образ никога не бе виждал:

„Тате.“

Макар той да бе слаб, пъпът му имаше големината на медна монета и това предизвика изумлението и благоговението на няколкото деца наоколо. Те плъзнаха поглед към този величествен пъп и дружелюбно подхвърлиха към Бин Дзай няколко камъчета. Като му подражаваха, запляскаха с ръце и едно през друго се развикаха:

„Та-те-те-те-те!“

Една жена се приближи и рече на друга: „В това може ли да се сипва помия?“ После взе виещите се потоци светлина в строшената делва пред Бин Дзай и ги отнесе.

Бележки на преводача:

1 Старият господар Йен — или Йенуан, повелителят на ада според народната митология. Йенуан е персонаж, заимстван от будисткия пантеон (санскр. Yama).

2 Катинар на дълголетието — детски амулет.

3 Дървен барабан — вид ритуален музикален инструмент. Представлява издълбано отвътре парче дървос капковидна форма, върху което с дървено чукче се отмерва ритъм. Може да има най-различна големина — от побиращ се в шепа, до широк близо метър. Използва се в храмовете при четене на молитви

Превод от китайски: Йорданка Тинчева

От сайта на „Грозни пеликани“: http://grosni-pelikani.hit.bg/kide/kitaiska/bababa/bababa1.htm

404

Creative Commons License
Публикациите, подписани от Яна Шишкова, ползват условията на Криейтив Комънс лиценз.
Всички останали принадлежат на техните автори!

krasota

Търсене:

Категории:

bodypaint

Навигация:

Учете китайски в 138-мо СОУ

Учи в Китай! Виж как.