Chronicle.bg

Ако беше преди време, щях да представя Иван Петров като нашия експерт по китайските въпроси. Понеже обаче думата експерт вече не е с екзактното си значение, и за да не вземат да го назначат за зам.-министър без да знае, ще се дозирам да кажа, че Иван е просто едно “news junkie”, прекарало прекалено много време в Китай, където е учил и работил с китайци и като добър наблюдател на човешката природа има какво да сподели. А тъй като текстът е много адекватен и за българската политическа система към момента съм сигурен, че ще ви бъде интересен.

Скътано между училището за шпиони и древния императорски дворец, намиращ се в източен Пекин, се намира единственото място, където крахът на управляващата ККП може да бъде свободно обсъждан. Но там не е адресът на спонсориран от САЩ think tank или група от образовани дисиденти. Там се намира Партийната Школа на Централния Комитет на ККП, елитна академия, в която се обучават лидерите на бъдещия Китай. Тази академия е „пещ за насърчаване духа на партийните членове“ както е обявено от официалната пропагандна машина.

Училището е учредено през 1933 с цел да обучи кадрите в идеалите на Марксизма, Ленинизма, а по-късно и в теорията на Маоизма. Мао, сегашният президент на КНР Си Цинпин и неговият предшественик Ху Дзинтао са сред директорите на академията. За да са в крак с времето, учениците освен да изучават „Капиталът“ и „Теорията на Дън Сяопин“ имат часове по икономика, право, религия, военни стратегии и западни политически течения. Бъдещите кадри на ККП гледат анти-корупционни документални филми и пеят революционни песни.

На професорите в академията не е разрешено да комуникират с западни журналисти, но някои от тях споделят „Провеждаме семинари с групи от много влиятелни членове на Партията и си задаваме въпроси като „Колко дълго ще остане ККП на власт?“ или „Какво ще стане когато ККП падне““
Колко дълго наследниците на Мао ще могат да задържат властта е основен въпрос още от протестите на площад Тиенанмън от 1989 и разпада на СССР. Въпреки всички прогнози за колапса на системата, Партията е успяла да оцелее и даже просперира, след като отваря вратите си за капитализма по времето на Дън.

След по-малко от пет години ККП ще стане най-дълго управлявалата партия, повече от СССР (69 години) и Институционната Революционна Партия на Мексико (71 години до 2000). Теорията на модернизацията на Дюркер обаче твърди, че авторитарните режими се демократизират с нарастването на доходите, а създаването на голяма средна класа ускорява процеса. Забавянето на икономическия ръст след дълъг период на растеж прави този преход все по-вероятен, а голямото неравенство в съчетание с високи нива на корупция добавят към желанието за промяна.

Всички тези фактори вече ги има в Китай, но някои политолози, включително много от академиците в Партийната Школа, твърдят, че страната е изключение и Арабската Пролет, която сваля много авторитарни режими, никога няма да се случи там. Други, включително голяма част от китайската интелигенция, западни синолози, а даже и по-либерални членове на Партията, смятат, че крахът на комунистическата ера е близо и Партията няма да може да оцелее, ако не се реформира.

Чън Шу е професор по „История на ККП“ и „Маоизъм“ в академията и неговите възгледи са споделяни от висшите ешелони на ККП. „Теориите за кризата в Китай или колапса на ККП са западна пропаганда. Колкото повече натиск се оказва върху ККП, толкова по-единна и сплотена става тя. Така се постигат чудеса“, твърди професор Чън.

Лин Джъ е професор, която е посветила последните две години да изучава как Партията се бори с корупцията в редиците си. Тя смята, че ККП ще празнува своята стогодишнина във властта през 2049 и ще бъде готова да управлява, както е в старата китайска поговорка, „хиляда есени и десет хиляди поколения“ (бел. 10 000 е символ на безкрайност в китайската култура). Но Лин и Чън също така предупреждават, че легитимността на Партията е заплашена от корупцията, която се е разпространила във всички нива на системата. „Този проблем е много опасен и както Президентът Си спомена, това може да доведе до разпадането на ККП и краха на нацията“, казва Лин.

В книгата си „Краят на историята и последният човек“ Францис Фукояма твърди, че западният тип демокрация представлява окончателната форма на управление и е крайна точна на идеологическата еволюция. Този негов аргумент бива подкрепен от демократизирането на стотици държави през 20-ти век. През 1900 г. нито една нация не е имала мулти-партийна система, в която всички да имат право на глас, а само 12% от човечеството е живеело във форма на управление, която сега би била разглеждана като демократична, според Freedom House. В зората на 21-ви век, 120 страни в света са управлявани от демократично избрани правителства.

Фукояма, който сега е старши научен сътрудник в Станфордския Университет, е убеден, че Китай ще последва пътя на повечето други страни, най-вероятно чрез постепенна либерализация, която ще доведе до демократизация в управлението. Но ако това не стане, „революции“ от типа на Арабската Пролет също са възможни.

“Политическият модел на Китай просто не е устойчив заради създаването на средната класа – същата сила, която е двигател на демокрацията в другите страни,“ казва той. „Новото поколение в Китай е много по-различно от това, което е било зад индустриализацията на Запад. Те са по-добре образовани и доста по-богати, имат изисквания, като чист въздух, чиста вода, безопасни храни и други въпроси, които не могат да бъдат решени с бърз икономически растеж.”

Оценките за размера на средната класа в Китай се различават в зависимост от използваното определени, но едно е сигурно: тя почти не е съществувала преди две десетилетия, но в момента расте експоненциално. McKinsey твърди, че това, което в момента се нарича „горна средна класа“ – сегмент от населението с годишни доходи между $17,350 и $37,500 – сега е 14% от градското население в Китай, но ще достигне до 54% в рамките на по-малко от десетилетие.

Китай често е сочен като доказателство против теорията на Фукояма от неговите критици. Те твърдят, че ККП е в постоянен процес на преоткриване и е далеч по-отзивчива към нуждите на хората, отколкото другите авторитарни режими. До преди няколко години, Дейвид Шамбо, директор на Програмата за Политика в Китай от Университета Джордж Вашингтон и водещ експерт в областта, беше силен привърженик на този възглед. Но той бързо променя мнението си и сега вярва, че страната е в състояние на упадък, което напомня за последните дни на династия Цин. Признаците включват празна държавна идеология, в която обществото не вярва, но се преструва, че спазва, влошаване на корупцията, липса на адекватна социална помощ и широко разпространено обществено чувство за несигурност и неудовлетвореност. Други признаци включват нарастването на неравенството в доходите, свръх данъчно облагане на приходите, което остава в джобовете на партийния апарат, и липса на върховенството на закона.

Шамбо казва, че силен индикатор за това колко малко вяра съществува в системата е броят на богатите китайци с офшорни сметки, чужди паспорти и деца, които учат в западни университети. „Тези хора са готови да забегнат във всеки един момент, но ще останат в Китай до краха на система, за да успеят да се облагодетелстват до последния юан. Тяхното поведение говори много за крехката стабилност на Китай днес“