ВСИЧКО ЗА КИТАЙ

中国大观园

от Яна Шишкова и приятели на Китай

май 14, 2007

Интервю с проф. Александър ФЕДОТОВ

в категория Известни синолози и изтоковеди

Saturday, 01 April 2006

Проф. Александър Федотов е рядка птица за българските пространства поне по две причини. Първата е, че изумително говори български език. Втората е, че улисан в разговор, той, без да се замисли, употребява израза – “ние, българите”. Живяла съм в Русия и знам, че руснакът трудно се идентифицира с други народи, особено пък с по-малки и по-незначителни от него. Да не говорим за езика. Тъй че проф. Федотов си е едно изключение, откъдето и да го погледнеш. Зарязал великата си страна заради голямата си любов към една българка. Превежда от старотибетски, старомонголски, съвременен монголски, хинди. Сам не помни броя на редките езици, които ползва.

Превежда най-вече поезия, държи авторските права на книгата “Ежедневна медитация” на Далай Лама, която има вече две издания. Обича да чете литературни вестници. Смята, че по време на перестройката всяко издание е било символ, знак, имало е особена мисия. “Сега, казва професорът, постмодернизмът навлезе навсякъде и човек просто не може да изплува в това постмодернистично море.” В момента Александър Федотов е зам.-декан на Факултета по класически и нови филологии в СУ “Св. Kлимент Охридски” и освен всичко друго преподава корейска литература.

– Проф. Федотов, къде в Русия са Вашите корени, откъде произхожда семейството Ви?

– Роден съм през 1956 г. в един голям град в Сибир, който беше доста нашумял на времето – Новосибирск. Майка ми се оказва там след разпределение, запознава се с баща ми и се раждам аз – сибиряк първо поколение. Иначе майка ми е от Петербург, баща ми – също. Летата прекарвах винаги в Петербург – там живееха дядо ми, вуйчо ми и други роднини. Беше нормално да кандидатствам в Ленинградския държавен университет.

– Откога датира интересът Ви към Изтока?

– Бях в седми клас, когато мойте родители заминаха да работят в Иран за няколко години. Те не ме взеха със себе си – но аз реших все пак да разбера къде са отишли те и се заех да чета, интересувах се. После това прерасна в един глобален интерес към Изтока като явление, като феномен. В университета се срещнах с един човек, който ми отвори очите за Централна Азия, Монголия, Тибет – а Тибет винаги е провокирал човешкото въображение – това беше проф. Людмила Герасимович. И аз казах – добре, това ще е моят регион, и никога не съм съжалявал, защото ни преподаваха руски учени от старото поколение, великолепно подготвени. Тази школа в ориенталистиката вече не съществува. Групите бяха малки, от по пет-шест човека, с всеки се работеше почти индивидуално, за да се дадат максимум знания. Сега колегите ми са по света – някои работят в САЩ, други във Франция, мен съдбата ме докара в България…

– Как се случи това?

– Благодарение на съпругата ми, която е българка. Тя се казва Снежана Тодорова и работи в Съюза на българските журналисти вече 20 години, понастоящем е секретар на СБЖ. Тя следваше руска литература и руски език във Филологическия факултет на Ленинградския университет. Там се запознахме с нея… И през 1979 година аз се появявам в България млад, зелен, незрял, за постоянно пребиваване.

– Как се справихте?

– Първо започнах да работя като преводач – слава богу, бях добре подготвен, с много езици. Доста пътувах, опознавах България, беше ми много интересно.

Работих шест години като редактор в София-прес, в главна редакция “Преводи на чужди езици”. Веднага обаче постъпих и като хоноруван преподавател в СУ “Климент Охридски”, в тогавашната катедра “Източни езици”, все още нямаше Център за източни езици и култури. Тогава се запознах с една велика българка, Цветанка Тафраджийска – тя беше голям учен, занимаваше се с прабългарите, с ономастиката. Тя е първата българка, завършила в Монголия, в Уланбаторския университет, една много добра жена, която тогава в мое лице видя свой събрат по наука и ме представи на колегите в Софийския университет. И аз започнах да преподавам много дисциплини, защото бях подготвен. В програмата ми имаше седем източни езика, представяте ли си! И то все интересни, все непознати неща. Така че имаше тук какво да се преподава. Помня, че когато влязох за пръв път в час по тибетски език, никой не ми обърна внимание, защото всички бяха по-големи от мене, аз бях много млад. Оттогава тръгна лекторатът по тибетски не само благодарение на мен, в никакъв случай, но се заговори за Тибет, успяхме да докараме и Далай Лама. Тибет е световен феномен, така че нищо чудно, че ние, българите, също се приобщаваме към това..

– Но Вие казахте “ние, българите…”

– Да, това го казвам отдавна. И го казвам съвсем искрено, автоматично и спонтанно, защото мисля така. А освен всичко друго съм и космополит – много пътувам, живял съм в много държави. Руснакът има не само широка душа, но и много широки представи, той е благоразположен към чуждото. До един определен момент, разбира се, докато това чуждо не започне да го потъпква. В моите представи българинът е един удивителен човек – имам предвид не само моята съпруга, моите български роднини, моите приятели – а аз имам страшно много приятели в България… Наистина, българинът няма достатъчно високо мнение за себе си. Той понякога има самочувствие, но това не е същото, то може да бъде едно показно, едно демонстративно самочувствие, колкото да скрие някакъв комплекс, някаква непълноценност. Но българинът няма основания за това лошо мнение за себе си. Ето България има държавност от 1300 години. Това нима не е повод за самочувствие – тази история. Колко европейски народи биха могли да се похвалят с това? Българинът е минал през много перипетии, но очевидно той има ген, който му позволява да оцелее, да запази своята етническа самоличност, да се запази българин, а не да се превърне във византиец, да речем, въпреки робството. Kаквито и племена да са живели тук, името е останало – българи. Така че това име е нещо свято. Българската история е много трудна, тя представлява един наниз от съдбоносни моменти, които българинът е трябвало да решава, и той е излязъл от тях – може би не непокътнат, но поне запазил себе си. Аз лично вярвам в доброто бъдеще на българина и на България.

– Проф. Федотов, съгласен ли сте, че за две хиляди години човекът като същност не се е променил – той е променял света около себе си, сега е развил високи технологии, но човешките високи технологии – онези, на вътрешния му свят, доста изостават. Смятате ли, че днешният човек е всъщност доста по-деградирал от древния човек?

– Мисля, че Вие не грешите. Да погледнем свещените писания – да говорим за религиите с монотеистичен характер – християнството, исляма, юдаизма, будизма… Аз професионално се занимавам с будизма, защото той обхваща изцяло “моя” регион – имал съм възможност дори и да живея в будистки манастири в Индия и в Тибет, посещавал съм будистки манастири навсякъде в Азия и съм бил във всяка една държава от Азия. Ако вземете постиженията на човешката мисъл в онзи неин аспект, който е насочен към човека, тоест – говорим за етиката, за междучовешкото общуване – тези въпроси много отдавна вече са били решени. Те са били поставени веднъж и решени, всички те са влезли в свещените писания. Още в шести-седми век преди Христа, когато се формира будисткото учение… Всяко едно сериозно учение, което по-нататък прераства в същинска религия или постига височините на философията – то преди всичко се ражда като етика, като кодекс от морално-етични норми. С други думи, човешкият морал се е формирал много рано – той се е формирал дълго преди Христа – в будизма, в конфуцианството, в даоизма – т. е. във всички тези азиатски религии, за които ние все още твърде малко знаем. Понятията “морално”, “аморално”, “грях”, “прегрешение” – това са много стари понятия. Ние можем да ги обличаме във всякаква форма, но тяхната същност отдавна е описана, и оттогава не се е променяла. Тоест формулирането на човешкия морал е направено от великите люде в миналото, ние просто отново трябва да се върнем към тези страници, към проповядваните от тях истини.

– След терористичните актове в САЩ ние можем да си дадем сметка колко силно нещо е религиозният фанатизъм. Ислямът безспорно е една религия, налагаща много строги правила на поведение, а фундаментализмът – още повече. Биха ли били християните по-отговорни, по-дисциплинирани, ако нашата религия поставяше към нас някакви по-големи изисквания?

– Добродетелите, описани в свещените писания, не са се променили. Хората се променят, те са тези, които се опитват да променят дори и самото свещено писание. Аз не смятам, че следването на по-строг верски режим и строгото изпълнение на ритуалната страна на всяка една религия може да изведе някое общество на по-високо морално ниво. Но тук стигаме до един друг проблем – индивидът е този, който трябва да следва постулатите, но от друга страна, обществото чрез администрацията си трябва да изгради най-комфортна среда, за да може индивидът да следва тези морални правила.

– Мислите ли, че това, което се случи на 11 септември, ще промени света към по-добро и дали това е война между религите?

– Фундаментализмът е един “израстък” на исляма, подобни “израстъци”, независимо на коя религия принадлежат, са като задънена улица, те стесняват основната рамка на религията. В Kорана няма да намерите нито един призив “Убивай!”, няма да го откриете нито в будизма, нито в Стария, нито в Новия завет. Всичко друго, което може да доведе до това тълкуване, за мене е лъжа и фалш, изопачаване на някаква идея. Религиозният фанатизъм, на който бяхме свидетели на 11 септември, е именно такава задънена улица в развитието на тази идея. Много ми се иска същевременно да вярвам, че акцията, която ще бъде предприета в отговор, няма да бъде всъщност война. За мен, като руснак, тази дума звучи чудовищно. Моят дядо е участвал в три войни, слава Богу, е оцелял. В семейството на всеки руснак има загинали и пострадали от войните. Нито една страна не е прокопсала от войната.

– Но Америка обикновено води войните си на чужда територия…

– Този удар беше в същността си удар по представата на американците за недосегаемостта на Америка. Чудовищно е, но ето, че се случи… И отговорът, според мен, трябва да бъде потърсен от Америка в някаква друга, може би духовна плоскост.

– Смятате ли, че дойде времето Америка да преразгледа “американската мечта”?

– Да, то идва.

– И нека да поговорим за Русия. Достоевски нарече руския народ “народ богоносец”. Kак бихте формулирали ролята на Русия в един бъдещ свят? Защото ако Америка е колос в материалното развитие, Русия е балансиращият колос – този на духовното развитие. Ще може ли Русия да “зарази” света с духовност?

– Всъщност това, което прави Русия духовна, е руският характер. Онова, което наричат обикновено “широка руска душа”. Русия винаги е била “притча во езицех”. Русия никога не е била в някаква периферия, макар че географски може да бъде третирана и като евроазиатска страна…

– Великият Александър Блок написа навремето: “Да, скифы мы, да, азиаты мы..”

– Именно. Русия винаги е била фактор – ако не е била фактор, защо е трябвало да бъде нападана и от Наполеон, и от Хитлер… И двамата са си счупили там главите. Русия е била фактор и в най-тежките сталински времена. Русия в момента също е фактор, макар и да я сполитат големи нещастия – говоря за подводницата “Kурск”, например, както и за незарастващата рана, наречена Kавказ… А що се отнася до духовното, мисля, че Русия никога няма да се превърне в една просперираща консуматорска държава, винаги ще има недостиг на нещо, за да се развива духовното.

Спис. “Европа 2001”

http://nezavisim.net/index.php?option=com_content&task=view&id=2412

404

Creative Commons License
Публикациите, подписани от Яна Шишкова, ползват условията на Криейтив Комънс лиценз.
Всички останали принадлежат на техните автори!

krasota

Търсене:

Категории:

bodypaint

Навигация:

Учете китайски в 138-мо СОУ

Учи в Китай! Виж как.