vicodin
Широ Ишии и експериментите на "Отряд 731" | ВСИЧКО ЗА КИТАЙ

ВСИЧКО ЗА КИТАЙ

中国大观园

от Яна Шишкова и приятели на Китай

август 17, 2013

Широ Ишии и експериментите на „Отряд 731“

в категория Нова история

Представям ви една от най-ужасните страници от времената на Втората световна война и японското нашествие в Китай.

Към това прибавям и документален филм за „Отряд 731“ (не е за хора със слаби нерви!):

 

В продължение на 40 години секретните занимания на японския Отряд 731 и неговите клонове остават най-добре пазената тайна от Втората световна война. След победата си Съюзниците изгарят от желание да се доберат до знанията и тайните на японските разработки за биологично оръжие. Най-търсени са цялостните протоколи за експерименти, провеждани върху живи човешки същества.

Учени и медицински експерти от Форт Дитрик щата Мериленд – американска свръхсекретна лаборатория за разработка на биологични оръжия – се втурват да интервюират японските техници. Едва ли някой от тях се спира да помисли за моралната страна на въпроса.

Конкурирайки по мащаби прочутия лагер на смъртта в Аушвиц, базата на Отряд 731 се намирала в Пинфан Манджурия. Този изолиран район бил избран от съображения за секретност и безопасност. Лагерът в Пинфан бил разположен на площ от 6 кв. км. и имал над 150 сгради. Той приютявал летище, железопътна линия, електростанция, стадион, административни сгради, лаборатории, общежития за работниците, казарми, сграда за аутопсии и дисекции, както и специален затвор за опитните човешки обекти (наречен „склад за дърва“), и дори шинтоистки храм.

Отряд 731 в Пинфан

Отряд 731 в Пинфан

Отряд 731 разполагал със своя собствена флота изтребители, чието задължение било да „свалят всеки летателен апарат, даже принадлежащ към собствената армия, който преминава без разрешение над територията на отряда“.

Три гигантски пещи се справяли с унищожаването на човешки трупове. Затворниците, избрани за опитни зайчета, били подигравателно наричани „дънери“ или „трупи“. В един по-малък лагер в Мукден Манджурия били затворени американски, британски, австралийски и новозеландски военнопленници. Там също се извършвали чудовищни секретни експерименти. „Дънерите“ нямали нужда от човешки имена. Всички пленници в отряда получавали трицифрен номер, според който се разпределяли по оперативните изследователски групи в качеството си на материал за опити. В изследователските групи не се интересували от миналото на тези хора, нито от тяхната възраст. Сред „дънерите“ имало и жени – рускини, китайки – заловени по подозрение в антияпонска дейност. Жените се използвали главно за изследване на венерически заболявания.

Последна дума на техниката

Секретният научно-изследователски център за подготовка и водене на бактериологична война, впоследствие наречен „Главна база за Управление по водоснабдяване и профилактика на частите на Квантунската армия“, бил дислоциран в град Харбин в североизточната част на Китай през 1933 година. В началото, за да се скрие истинското предназначение на това формирование, то било наречено „отряд Камо“ (Камо – населено място в Япония). След окупацията на Манджурия от японските сили град Харбин попада в ръцете на японската Квантунската армия (най-голямата и престижна част от Японската императорска армия).

Разположен първоначално в Бейин, на югоизток от Харбин, през 1938 година „отряд Камо“ се превръща в секретна част с огромни мащаби.

На 13 юни същата година районът край поселището Пинфан, намиращо се на около 20 км. на юг от Харбин, е обявен за военна зона на Квантунската армия с особено предназначение.

В тази обширна военна зона, простираща се на 6 кв. км., започва строителството на военни съоръжения, което продължава повече от година.

Лагерът на "Отряд 731" от птичи поглед

Лагерът на „Отряд 731“ от птичи поглед

Това било грамаден проект, заобиколен с ров и ограда от бодлива тел, по която протичал ток с високо напрежение. „Отряд Камо“ се пребазирал тук през 1939 година и не след дълго бил преименуван на „Отряд Того“ (Того Хейхатиро – японски адмирал).

Строителството на съоръженията на отряда се контролирало непосредствено от щаба на Квантунската армия. Това било особено строителство, за което не се жалели средства. Изразът „без жалене на средства“ извиква в ума образа на великолепни, разкошни здания. Но разкошът на съоръженията на „Отряд 731″ бил малко по-различен.

Преди всичко, във всички сгради била прокарана канализация. Този доста необичаен за времето си факт се обяснява с това, че Квантунската армия повече от всичко се опасявала от бактериална зараза в самия отряд, където се произвеждали огромни количества бактерии и се осъществявали огромни по мащаб експерименти.

Още един разкошен елемент било централното отопление и водоснабдяването с топла вода. Като в първокласен хотел.

На територията на отряда се намирали две електроцентрали с парогенератори. Те доставяли топлата вода за водопровода и отоплението. Близо до тях стояли газовите резервоари, които обезпечавали приготовлението на храна за целия отряд.

Всяка лаборатория разполагала с вана от европейски тип, в която можел да легне цял възрастен човек. В жилищните помещения имало общи бани.

Питейната вода и водата за научни изследвания се подавала от артезиански кладенци, изкопани на територията на отряда. Тя идвала от голяма дълбочина и била с повишена твърдост. За омекотяването й имало специална система.

Служителите в отряда оценявали целия този комфорт и се гордеели с това, че техният отряд е „най-чистия в цяла Манджурия“.

Канализацията била средство за профилактика на бактериално заразяване. Централното отопление било съвършено необходимо за производството на бактериите, размножаващи се непрекъснато по цял ден. За експериментите и изследванията било нужно голямо количество електроенергия и топла вода.

Още една особеност на отрядните съоръжения било тяхното необичайно просторно планиране. Таваните навсякъде били високи.

Съоръженията на отряда били разделени на 6 блока. Главната сграда, където се помещавали от 1-и до 4-и отдел, се наричала „блок ро“, защото по форма напомняла на знака от японската азбука „ро“, който наподобява квадрат.

Външните бетонни стени на блока „ро“ били облицовани с млечно-бяла теракота.

В триетажните сгради на блока „ро“ имало асансьор с ръчно управление, който се издигал до покрива.

Сградата на учебния отдел била от кирпич, а всички жилищни сгради – бетонни и напомнящи на крепост. Двуетажните сгради на специалния затвор, където държали „дънерите“, се отличавали с особена чистота. Всичко било проектирано така, че едно завъртане на вентилатора било достатъчно, за да се напълни вентилационната система на всички килии с отровен газ.

Служителите в отряда знаели, че при спешни обстоятелства клапанът, намиращ се в кабинета на началника, ще бъде завъртян и всички „дънери“ ще бъдат мигновенно унищожени.

Първият етаж на блока „ро“ служителите наричали помежду си „мазето“. Всеки коридор бил опасан с релси за четириколни вагонетки. Произвеждащите се в масови количества бактерии се транспортирали към склада в тежки, метални съдове.

Системата на отрядните съоръжения била изпипана до най-малката подробност. Но имало един проблем, с който никой не можел да се справи: удрящата в носа силна миризма на разложение, която се носела из целия блок „ро“, а понякога даже и по-далеч.

Комините на "Отряд 731"

Комините на „Отряд 731“

Зловредната смрад като че ли символизирала царящата в отряда атмосфера.

Една от причините за зловонието бил разлагащият се агар-агар (хранителна среда за микроорганизми). Целият първи етаж на блок „ро“ се заемал от 4-и отдел на Карасава, който представлявал „фабрика за производство на бактерии“. Оттам и зловонието.

В отряда съществувал и още един източник на лоши миризми – пещта за изгаряне на трупове, намираща се близо до секционната зала.

При опитите се използвали средно по три „дънера“ на всеки два дни. След това, за да се заличат следите от престъплението, труповете се изгаряли, а костите се хвърляли в една яма, която наричали „костница“. Изгарянето протичало при висока температура, димът бил малко, но въпреки това тежката смрад от високите комини на пещта се разнасяла по вятъра.

Отрядът разполагал с вивариум, с който се занимавала специална група. В него развъждали зайчета, морски свинчета, плъхове и бълхи.

Според единодушните показания на бившите служители на отряда, на плъховете и бълхите, от гледна точка на тяхното използване в бактериологична война, обърнали внимание благодарение на дяволските наклонности на началника на отряда генерал-лейтенант Широ Ишии.

Ишии считал бактериите на чумата и холерата за двата основни вида бактериолочно оръжие. Тези бактерии били отглеждани по разработена лично от него висша технология.

За използването на бактериални средства във войната са необходими преносители на болестотворни микроорганизми. Най-ефективните преносители на чумата са бълхите. Ако голямо количество бълхи се заразят с чумна бактерия и се разсеят на нужното място, то в твърде кратък срок може да пламне чумна епидемия.

Докато „дънерите“ се явявали просто материал за експерименти, чийто запаси можели лесно да бъдат попълнени, гризачите били важна част от бактериологичното въоръжаване и се пазели зорко.

Непосредствено до затвора на „дънерите“ се намирали „стаите на ужаса“, влизането в които било забранено за всички, с изключение на малък брой лица. Това били „изложбената стая“ и секционната зала.

Още с доближаването до „изложбената стая“ първо се усещала рязката миризма на формалин, след което, отваряйки вратата, човек затварял очи от ужас.

На лавиците покрай стените били наредени пълни с формалин стъклени съдове. Във формалиновия разтвор плували човешки глави. Отделени от шията, с отворени или затворени очи, с поклащащи се коси, те тихо се носели в стъкления съд.

Глави с раздробени като плод на нар лица.
Глави, разделени на две от темето до ушите.
Глави, разрязани с изложен на показ мозък.
Глави с разложени лица, на които не е възможно да се различат нито очите, нито носа, нито устата.
Глави с широко отворени усти, с червени, сини, черни петна по кожата.
Китайци, монголци, руснаци…

Главите на хора от различни раси, мъже и жени, стари и млади, гледали от кафеникавия формалинов разтвор към влезлия в стаята човек и се обръщали към него с немия въпрос „Защо сме тук?“.

В „изложбената стая“ имало не само глави. Човешки крака, отрязани от бедрото, туловища без глави и крайници, стомаси и черва, причудливо преплетени в разтвори, и дори матки все още носещи своя ембрион.

Другата „стая на ужаса“ на пръв поглед напомняла на операционна, но в нея липсвала каквато и да медицинска апаратура. Вместо това в стаята имало кофи и големи, пълни с формалин стъклени съдове. Това била секционната зала на „Отряд 731″.

От секционната се излизало към лабораторната група на Такахаси, занимаваща се с изследване на чума. За размножаването на чумните бълхи били нужни големи количества плъхове. Те били заразявани с чума и държани по един или два на дъното на метална кутия. След това пускали вътре бълхи и ги оставяли да се размножат, смучейки кръв от гризачите, докато от тях не останели само кожа и кости.

В отряда имало около четири и половина хиляди такива кутии. За два месеца по този начин е възможно да се произведат няколко десетки килограма чумни бълхи.

Направо от секционната и после надясно по централния коридор била лабораторията на групата на Касахара за изследване на вируси. На втория етаж на блока „ро“ се помещавала групата на Иосимура (изследване на замразяването), както и групата на Минато, която се занимавала с изследване на холера, групите на Окамото и Исикава (занимаващи се с проблемите на патогенезата). След това групата на Едзима (изследваща дизентерията), групата на Ооти (антракс), и накрая – групата на Утима (кръвен серум).

Секционната зала се намирала на няколко минути път от всички тези лаборатории. Това помещение, непосредствено свързано чрез таен проход със затвора на „дънерите“, и максимално близо до всички лаборатории, било мястото където хората се режели живи.

Смята се, че за шест години – от 1939 до 1945 година, през потайния проход в секционната са попаднали стотици живи хора.

Дисекцията на живи хора се провеждала основно с две цели. Първо, за да се установи увеличава ли се или остава същото сърцето на човек, подложен на епидемично заразяване? Какви процеси протичат в организма през всеки период от развитието на болестта? Дисекцията на живи хора била идеалният способ за наблюдение на измененията така, както те протичат в живата тъкан.

Другата цел на живата дисекция била изучването на взаимовръзката между времето и вида на измененията, които протичат във вътрешните органи след като „дънерите“ са погълнали различни фармацевтични средства.

Какви процеси ще настъпят в организма на човек, ако във вените му се вкара въздух? Че ще настъпи смърт е ясно. Но научните сътрудници на отряда се интересували от процесите, протичащи преди настъпването на агонията на смъртта.

След колко време ще настъпи смъртта, ако провесят „дънера“ надолу с главата? Какви изменения ще настъпят междувременно в различните части на тялото? Провеждали се и такива опити: „дънерът“ бил вкарван в голяма центрофуга, която се завъртала с огромна скорост до настъпването на фаталната агония.

Как ще реагира човешкият организъм, ако в бъбреците му се вкара урина или кръв от кон? Провеждали се опити за замяна на човешката кръв с кръв от маймуни или коне. Изяснявало се какво количество кръв може да се източи от един „дънер“. Кръвта се изтегляла с помпа. Човекът бил буквално пресушаван.

Какво ще се случи, ако един лек човек бъде напълнен с голямо количество дим? Какво ще стане, ако димът се замени с отровен газ? Какви изменения ще настъпят, ако в стомаха на жив човек бъде вкаран отровен газ или гниеща тъкан? Подобни експерименти, самата мисъл за които е противоестествена за всеки нормален човек и би трябвало да бъде отхвърлена като нечовечна, се осъществявали в „Отряд 731″ с хладна пресметливост. Тук се провеждали и многочасови облъчвания на живи хора с рентгенови лъчи, с цел да се изследва тяхното разрушаващо действие върху черния дроб. Провеждали се и съвършено безсмислени от медицинска гледна точка опити.

„Дънерите“ се подлагали на обща или местна упойка и след час се превръщали в „пресни, като че ли още живи трупове“.

На дисекция на живо се подлагали не само „антияпонски елементи“. Един от бившите служители на отряда разказва за точно такъв случай.

Веднъж, през 1943 година в секционната зала довели едно китайско момче. Детето не било от „дънерите“, а очевидно било похитено някъде и доведено в отряда.

Момчето клечало в ъгъла на секционната зала като подгонено зверче, а около операционната маса в бели престилки стояли над десет служители на отряда, вдигнали нагоре готовите си за операция ръце. Един от тях накратко заповядал на момчето да легне на операционната маса.

Момчето се съблякло, както му било наредено, и легнало по гръб на масата.

На лицето му веднага била поставена маска с хлороформ. От този момент нататък той не осъзнавал какво правят с тялото му.

Секционната зала на "Отряд 731"

Секционната зала на „Отряд 731“

Когато наркозата подействала напълно, цялото тяло на момчето било натъркано със спирт. Един от сътрудниците взел скалпел и се приближил към детето. Той вкарал скалпела си в гръдния му кош и направил разрез във формата на буквата Y. Показала се бяла, мастна тъкан.

От тялото на момчето с ловки, тренирани ръце сътрудниците извадили един след друг вътрешните му органи: стомах, черен дроб, бъбреци, панкреас, черва. Отделяли ги и ги хвърляли в стоящите наблизо кофи, а оттам други служители ги премествали в пълните с формалин съдове.

Скалпелът блестял, пръскала кръв. Долната половина от тялото на момчето бързо била опустошена от изкусните хирургически ръце. Поставените във формалина органи все още се съкращавали.

„Гледайте! Още са живи!“ – извикал някой.

Недокосната останала само главата на момчето. Малка, късоподстригана глава. Един от сътрудниците на група Минато я закрепил на операционната маса. След това направил разрез със скалпела си от ухото до носа. Когато кожата от главата била свалена, на ред дошла пилата. В черепа бил направен триъгълен отвор и мозъкът се открил. Сътрудникът го взел в ръце и с бързо движение го пуснал в съда с формалин. На операционната маса останало нещо, което само напомняло тялото на момче – опустошен торс и крайници.

Дисекцията приключила.

Дънерите

„Дънерите“ представлявали разнородна група от „бандити“, „престъпници“ и „подозрителни елементи“. Сред тях имало руснаци, китайци, монголци, корейци. При залавянето си от жандармерията или специалните служби на Квантунската армия те били подлагани на жестоки разпити, целящи да измъкнат от тях някаква полезна информация за врага. Но, озовавайки се в отряда, те се превръщали просто в материал за опити – „дънери“ – и никой не можел да ги измъкне оттам живи.

В затвора на отряда, иначе известен като „склад за дърва“, във всеки един момент имало от 200 до 300 „дънера“. За разлика от жандармерията, тук нямало изтезания. „Дънерите“ не били разпитвани, нито били заставяни да вършат тежък физически труд. Освен това ги хранели обилно: те получавали пълноценна храна три пъти на ден, дори понякога десерт. Те имали възможност да спят колкото си искат и им давали витамини. Пленниците били длъжни да възстановят силите си колкото се може по-бързо.

Причината за това няма нищо общо с хуманността. За да се произведе едно биологично оръжие са необходими точни данни за това как протича заразяването с тази или онази бактерия. При какви условия здравите хора заболяват от чума или холера? В резултат на какво умират или оздравяват? Достоверни резултати биха могли да бъдат получени само въз основа на продължителното изучаване на солиден „експериментален материал“. Подопитните трябвало да са здрави и за това се полагали специални грижи.

Още една причина, изискваща обилното и правилно хранене на „дънерите“, били изследванията по профилактика и лечение на различните видове епидемии.

За воденето на бактериологична война е необходимо да се разпространи голямо количество бактерии в тила на противника. Такива военни операции естествено носят своя риск. Съществува реалната опасност от заразяване на японските войници с болестотворни бактерии през кожата или хранопровода. Ако при тези условия не са налице методи за профилактика и лечение, цялата работа би могла да приключи трагично. Бактериологичната война е безсмислена, ако в крайна сметка покоси собствените ти войски.

За да поразяват войската на противника, като при това съхранят своите сили, било нужно да създадат ваксини за чума, холера, тиф, и да се разработят методи за лечение. За това са необходими мнобройни експерименти. Поради тази причина се следяло за доброто здраве на „дънерите“.

„Дънерите“ бързо заглаждали косъма от обилната храна и липсата на физическо натоварване. В момента, в който започнели да ги използват за опити, ги очаквала или сигурна смърт, или страдания сравними само с мъките на ада. Но дотогава те прекарвали дните си в принудително безделие.

Циркулацията на „дънери“ била доста интензивна. Средно през два дни в опитни зайчета се превръщали трима нови души.

Когато идвал редът им да се превърнат в опитен материал, хората били заразявани с чума, холера, тиф, дезинтерия, сифилис и други култури на живи бактерии. Те били вкарвани в организма им чрез заразена храна или най-различни други способи. Също така се провеждали експерименти по замразяване, заразяване с газова гангрена и се провеждали разстрели с опитна цел.

В качеството си на ефективни разпространители на чумна бактерия се изучавали плъхове и паразитиращите в тях бълхи. Как да се заразят с болестотворната бактерия плъховете и бълхите и след това да се осъществи контакт с човек? По какъв начин да се разпространят множество живи плъхове на територията на противника. За решението на тези сложни въпроси се използвало още по-голямо количество „дънери“.

Разпространението на бактериални средства за поражение е възможно не само с помощта на дребни животни и насекоми. Бактерията на антракса (сибирска язва), например, или бактерията на тифа, могат да се смесят с храна или питейна вода. Проучвало се и производството на шоколад и тестени изделия със сладък пълнеж, заразени с бактерии. И за това били нужни здрави „дънери“. От подопитните се изисквало само здраве. Всички останали човешки права им били отнети.

Замразяване

Трупове на замразените "дънери"

Трупове на замразените „дънери“

Всеки ден Ишии и останалите членове на „Отряда Того“ изтегляли по 500 к. с. кръв от избрани затворници. Когато „дънерите“ отслабнели твърде много, за да могат да ги използват повече, те бивали „пожертвани“ с летална инжекция. Обикновено труповете им се подлагали на дисекция преди да бъдат хвърлени в крематориума. Първите плахи стъпки на Ишии в разработването на биологични оръжия се фокусирали върху три заразни болести: антракс, сап (болест по конете) и чума. Бълхи от плъхове заразени с чума били използвани за производството на бактерия, която след това се инжектирала на затворниците. След десет-дванадесет дни заразените „дънери“ се гърчели от треска, вдигайки температура до 40 градуса. Един затворник оцелял при тези условия цели 19 дни.

В един друг експеримент двама „бандити“ били вкарани в една облицована с тухли стая и обгазени с фосген. Друг бил инжектиран с 15 мг. калиев цианид. Трети били изгорени с 20 000 волта електричество. Тъй като това не е фатална доза, по-късно те били отстранени с отровна инжекция. А други били оставяни бавно да се пекат на по-нисък, но постоянен волтаж. Всички експерименти бивали надлежно и старателно записвани.

Отрядът живо се интересувал и от експерименти със замразяване. Това бил един наистина много важен проект. Студът намалявал ефективността на войската през мразовитата зима в Манджурия. По времето, когато научното съоръжение на Ишии се преместило в комплекса Пинфан през 1939 година, тестовете със замразяване вече се били превърнали в рутина. С тези опити се занимавала групата на Хисато Иосимура. Зимата в Харбин е сурова. Температурите през нощта нерядко падат под минус 40 градуса.

Затворниците се водели през нощта в специално оборудвана стая, където заливали ръцете и краката им с ледена вода, за да предизвикат изкуствено охлаждане. След това изкарвали хората с оголените мокри крайници на открит въздух и ги държали на минусовите температури дотогава, докато не настъпи замръзване. Често крайниците на тези „дънери“ бивали удряни с пръчки, докато не издадат силен, кух звук – знак, че процесът на замръзване е завършил. Убеждавайки се, че замръзването е налице, експериментаторите връщали подопитните обратно в помещението. Този път за „лечение“.

Сега ръцете и краката на „дънерите“ се потапяли в топла вода. Температурата на водата постепенно се повишавала, а „учените“ наблюдавали какви изменения настъпват при всеки режим. Хисато Иосимура публикувал след войната научен труд, посветен на проблемите с физиологията на човека в условия на студ. В него се споменава, че в опитите са били използвани китайски работници, японски студенти и китайски ученици на възраст от 7 до 14 години. Най-шокираща е таблицата с резултатите от опитите над живи бебета, родени едва преди три дни, или на месец и шестмесечна възраст.

Дисекция на живи хора в "Отряд 731"

Дисекция на живи хора в „Отряд 731“

Други експерименти включвали „висящ материал“ – хора, провесени надолу с главата, за да се установи след колко време ще се задавят до смърт. Ишии инжектирал въздух в затворниците, за да изследва атаката на емболия. Почти неописуема е практиката на инжектиране на конска урина в бъбреците на затворниците. Честа практика било и редовното хранене на „дънерите“ с храна и вода силно подправени с холера, хероин, семена от рицин и други патогени.

Лишен от каквото и да било чувство на вина, Ишии публикувал научни трудове с резултатите от тези отвратителни експерименти. В кръговете на японските медицински и научни среди „дънерите“ били известни като „маймуни“. Въпреки това кодово название било публична тайна, че истинските обекти всъщност са хора, а не примати. Всичко на всичко, Ишии патентовал лично над двеста открития, извличайки огромни ползи от своите проучвания.

Тайният затвор

Затворническите помещения се ръководели от специална група. Неин началник бил Такео – по-големият брат на Ишии. Генерал-лейтенант Широ Ишии имал трима братя: най-големия – Торао, след това Такео и Мицуо. Всички те, с изключение на вече починалия по онова време Торао, заемали отговорни постове в „Отряд 731″.

Специалната група наброявала около 50 души, които включвали охраната, надзирателите, кухненския персонал и служителите в канцеларията.

Повечето от служителите в спецгрупата били земляци на братята Ишии. Всички те били безимотни втори или трети синове на селски семейства (в Япония по традиция земята се наследява от първородния син). В отряда ги призовал самия Ишии. Опасявайки се, че тайната за специалния му затвор може да изтече навън, той поверил управлението му в ръцете на своите роднини и земляци.

В специалния затвор имали право на достъп само ограничен брой хора – помещенията на „дънерите“ били тайно и забранено място в отряда.

Един от бившите служители на отряда разказва:

„На първия етаж в двата края на коридора, съединяващ корпусите 7 и 8, и пред стоманените врати водещи към вътрешния двор, по 24 часа в денонощието стоеше въоръжена охрана. Помещението на „дънерите“, за което в отряда се носеха най-различни слухове, постоянно глождеше любопитството ни. Но само някой, минавайки по коридора, да посмееше да хвърли дори поглед в посока на затвора, се чуваше вик „Не гледай встрани!“. Затова ние винаги се стараехме да претичваме по този коридор със страх в душите“.

За това как е изглеждал самият затвор не съществуват почти никакви данни, тъй като почти никой от служителите в отряда не е влизал там, а сътрудниците на спецгрупата до един отказват упорито да говорят по въпроса.

„Това е военна тайна на негово превъзходителство Широ Ишии, която не подлежи на разгласяване“ – в един глас заявяват те и мълчат риби.

Един бивш служител на отряда си спомня:

„Татенцето – така наричахме помежду си Широ Ишии – е син на земевладелец от префектура Чиба. Той е завършил Императорския университет в Киото и принадлежи към елита на обществото. Създавайки отряда в Пинфан, неговата основна грижа бе как да съхрани тайната за съществуването на затвора. Затова Татенцето обърна вниманието си към дребните селяни, работещи по земите му, и ги доведе в Манджурия. В предвоенно време земевладелецът бе нещо като цар на селото. Татенцето умело използва страха на селяните от господарската му особа, и освен това запуши здраво устите им с достатъчно пари“.

„Спецгрупата на Ишии се делеше на две части: тези, които се грижеха за животните, и тези, които охраняваха „дънерите“. Ниските и набити екземпляри изпращаха при животните. Високите и добре сложени назначаваха при „дънерите“. Сред тях имаше и съвършено неграмотни, затова в канцеларията се назначаваха служители от другите отдели“.

„Повечето от тях бяха прости селски момчета, доста страхливи при това. За да ги възпита в храброст, Ишии им устройваше тренировка. Тя се изразяваше в разстрела на „дънери“… След това даже новаците, които трепереха от страх при самата гледка, бързо привикваха с мисълта, че „дънерите“ не са хора, а просто материал за опити. Освен това те получаваха живот, за който не бяха и мечтали. Изпращаха значителни суми на родителите си, плащаха за образованието на братята и сестрите си… За членовете на спецгрупата Татенцето беше спасител, а отрядът – овощна градина със златни ябълки“.

Покосяване на дънерите

Най-трагичното, от всичко случващо се в специалния затвор, било така нареченото „покосяване“ на „дънерите“.

Веднага след построяването на специалния затвор във всеки негов корпус имало от 20 до 24 единични килии. Но впоследствие повече от половината от първия етаж бил превърнат в склад, а останалите килии били преустроени на общи.

С настъпването на 1943 година броят на военнопленниците силно се покачил и специалният затвор се препълнил.

Бившият служител в отряда разказва:

„В единичните килии можеха да се поберат не повече от двама души. Но сега се наложи да вкарват в тях по три и даже по четири човека. В резултат на това опитите съвсем не протичаха по план… Тогава започнаха да прилагат „покосяването““.

„В началото ръководството на отряда дори се радваше, че затворът е препълнен с „дънери“. Те решиха, че всяко зло е за добро и се опитаха да използват теснотията в килиите за експерименти по масово заразяване с различни бактерии, и на първо място с чума“.

„Посяваха един от „дънерите“ с бактерии, а после го вкарваха с препълнената килия, за да наблюдават как ще се разпространи заболяването“.

„Но предполагаемото масово заразяване не се случваше. Беше регистрирано само, че след два-три дни „дънерите“ в същата килия се заразяваха с чумна пневмония. Други епидемични болести не се разпространяваха… Заговори се, че сред „дънерите“ има представители на интелигенцията, които знаят как да се предпазят от заразяване“.

„В дясното крило на специалния затвор се намираше банята, а до нея – специално оборудвано помещение с койки. Точно там протичаше „покосяването““.

„На „покосяване“ се подлагаха „дънерите“, които вече няколко пъти са били използвани в експерименти, но въпреки това са оцелели“.

„За появяването на такива жизнеустойчиви индивиди имаше определена причина. За „най-важното оръжие“ в отряда се считаше бактерията на чумата и тя се произвеждаше в огромни количества. Но при многократното им посяване в култиваторите бактериите постепенно губеха своята вирулентност. За да не се случва това бе необходимо да се разработи изходен материал с повишена вирулентност“.

„За решението на тази задача в групата на Такахаси бе измислен метод за постепенно „прехвърляне“ на чумната бактерия от един „дънер“ в друг. Например, обект А се посява с жива бактерия, заболява и умира. Но в човешкия организъм до самото настъпване на смъртта се води жестока борба между бактерията и образуваните в кръвта и лимфите антитела. Оцелелите от тази борба бактерии стават по-силни, заради оказаното им съпротивление. Отчитайки този факт, кръвта от обект А се вкарва в обект Б, след това неговите оцелели бактерии в обект В и т.н. По този начин се създаваха бактерии със силно повишена вирулентност“.

„Но така се появяваха и „дънери“, които придобиваха имунитет – те представляваха особен интерес за изследването на появата на имунитета, но от друга страна се оказа, че ако ги оставят живи, няма къде да сложат новопристигналите екземпляри. И тогава прибегнаха до метода на скоростното умъртвяване, който стана известен като „покосяване““.

„Оцелелите затворници се изкарваха от килиите и се въвеждаха в помещението до банята, където им вкарваха 20 к.с. хлороформ… След по-малко от секунда човекът започваше да се задушава, очите изхвръкваха от орбитите му, кожата му настръхваше и настъпваше смъртта… На такова „покосяване“ се подлагаха по 20 „дънера“ на месец“.

Бунтът на дънерите

Стените на затвора били с дебелина повече от 40 сантиметра. Те били направени толкова дебели, защото вътре в тях минавали тръби с доста голям диаметър, които имали изход във всяка килия.

Това вентилационно устройство би могло да бъде използвано за мигновенното унищожаване на всички затворници. Чрез него в килиите можел да потече отровен газ, който само за десет секунди да изпълни всички килии. Устройството било използвано веднъж по време на бунта на „дънерите“.

В затвора се случвали някои неща, които служителите на отряда не успявали да си обяснят. Колкото и безсъвестно да се отнасяли към „дънерите“, те все пак си оставали хора. Те по цял ден събирали енергия, а през нощта започвали тайна борба. От килия на килия летели сигнали, хората разменяли имената си и разказвали един на друг какво се е случило с тях.

Понякога „дънерите“ отказвали да приемат заразена храна, сякаш научавали отнякъде, че в нея са посяти отровни бактерии. От килия на килия се предавали най-различни предмети – храна, тоалетна хартия със записано на нея съдържание на експерименти. Спецгрупата започнала да се тревожи от тези произшествия. Затворниците, които смятали за организатори, първо се използвали за експерименти, а после се убивали. Но по някакъв начин те успявали преди смъртта си да предадат щафетата на други… Скоро служителите на спецгрупата започнали да разсъждават така: в края на краищата всички затворници ще умрат, голяма работа, че се свързват помежду си – и махнали с ръка.

Но не след дълго в затвора избухнал бунт.

Кога и при какви обстоятелства се случва това и до сега не е известно. Знае се само, че е бил „един слънчев ден“ в началото на юни 1945 година.

В една от килиите, намираща се в лявото крило на 7-и корпус на втория етаж, били затворени двама руснаци. През онази сутрин единият от тях повикал пазача и му казал, че другарят му се чувства зле.

Тъй като здравето на подопитните представлявало приоритет, дежурният се отправил към килията на проверка. Поглеждайки през прозорчето, той видял, че един от затворниците се е стиснал за гърдите и стене. Дежурният бил виждал подобни сцени хиляди пъти. Без нищо да подозира той поставил ключа в бравата със заучено движение и отворил желязната врата.

Всички единични килии се отваряли с един и същи ключ. Това се обяснявало с факта, че специалният затвор се попълвал доста често. А различните ключалки биха загубили излишно много време на пазачите.

Оставяйки вратата на килията отворена, пазачът се приближил към стенещия затворник.

И тук се случило неочакваното. „Болният“ изведнъж скочил като пружина и се нахвърлил върху дежурния. Към него се присъединил и другия „дънер“. Изуменият пазач получил силен удар по носа с чифт белезници. Оказало се, че и двамата затворници някак си са успели да се отърват от оковите си.

Дежурният се замаял от удара, а двамата руснаци му взели ключа. Всичко това се случило за броени секунди. Идвайки на себе си, пазачът се втурнал по коридора и залостил вратата, водеща към стълбите до втория етаж. После хукнал да съобщи на колегите си за бунта. Началникът на групата се успокоил, когато разбрал, че пътят за бягство на бунтовниците е затворен. Въпреки това на мястото веднага бил свикан въоръжен отряд. В това време, на втория етаж, руснаците бързо отключвали килиите една след друга и викали: „Излизайте! Бягайте!“. Но изход за бягство нямало.

Единият руснак бил застрелян от въоръжения отряд, което охладило ентусиазма на доста от бегълците и те се прибрали по килиите си под прицела на оръжията.

Само преди час „дънерите“ били подопитен материал. Но сега отношението към тях рязко се изменило. Те се превърнали в „опасни затворници вдигнали се на бунт“. Бунтът трябвало да се потуши възможно най-скоро – това решение взело ръководството на отряда.

По стълба във вътрешния двор бил спуснат газов балон, от който излизал дълъг маркуч. На въоръжената охрана били раздадени противогази.

Клапанът на балона бил завъртян, а от маркуча, напъхан във вентилацията, потекъл бързодействащ отровен газ. Газът се разпространил по вентилационните тръби до всички килии на втория, а след това проникнал и до първия етаж.

Няколко минути по-късно всички затворници загинали в адски мъки.

За ирония, през юни 1945 година, когато се случва бунтът, на всички било ясно, че Япония е изгубила войната. Избухналият бунт на „дънерите“ подействал като шоков удар на служителите на отряда. Ако затворниците бяха изчакали още два месеца, те може би щяха да посрещнат края на войната.

„Жалко, че отиде на вятъра толкова ценен материал за експерименти“ – с въздишка казал един от ръководителите на отряда след потушаването на бунта. Но тази загуба лесно можела да се попълни веднага.
Дяволът-побратим „Отряд 100″

След като „Отряд 731″ се преместил във военната зона край Пинфан, в Харбин и неговите околности започнали да се случват едно след друго загадъчни бедствия. Ту тук, ту там избухвали остри епидемични заболявания, които се разпространявали на значителна територия.

През лятото на 1940 година в окръг Нунъан внезапно се разразила епидемия от няколко видове чума. Първоначално чумата избухнала в центъра на окръга, след няколко дни се разпространила из околните селски райони и скоро, като степен пожар, обхванала целия окръг.

Хората измирали като мухи. Спешно съобщение за епидемията постъпило в „Главна база за Управление по водоснабдяване и профилактика на частите на Квантунската армия“, откъдето в окръга били командировани санитари за провеждане на дезинфекция. Но мащабите на епидемията били толкова големи, че предприетите мерки не могли да помогнат.

Но с това бедствията не приключили. Скоро в бедняшкия район на Харбин „Фудзядян“ избухнал коремен тиф. Заболяването мигновенно се разпространило из целия Харбин, отнемайки живота на много хора.

Едновременно с това в Санбугуан – гъстонаселен бедняшки квартал край град Синцзин – неочаквано избухнала чума.

От какво била предизвикана цялата тази верига от инфекциозни заболявания?

Съществуват достатъчно основания да се подозира, че тези епидемии не са нищо друго, освен „координирани бойни действия“, провеждани в обстановка на строга секретност от „Отряд 731″, жандармерията на Квантунската армия и органите на специалните служби.

Работата е там, че в Квантунската армия, освен „Отряд 731″, имало и още един бактериологичен отряд, който се наричал „Епизоотично управление“, или „Манджурски отряд 100″. Отговорник за този отряд, създаден през 1935 година, бил началникът на ветеринарното управление в щаба на Квантунската армия генерал-лейтенант Такаацу Такахаси. Командир на отряда под ръководството на Такахаси бил генерал-майор Вакамацу.

Задачата на „Отряд 100″ била създаването на бактериологично оръжие, предназначено за поразяване на животни и растения. Тя се изпълнявала със съдействието на служителите от „Отряд 731″.

Основната база на „Отряд 100″ се намирала на 10 км. южно от Синцзин. „Отряд 100″ бил няколко пъти по-малък от „Отряд 731″, като щатът на неговите сътрудници наброявал 800 души. В отряда имало два отдела. Първият се занимавал с разработката на методи за водене на бактериологична война. Вторият отдел работел по няколко направления. Структурата му била следната: изследване и производство на бактерии на сибирска язва, сап и други епизоотични заболявания, изследване и производство на зловредни гъбички и мозаични вируси, производство на бактерии, предизвикващи заболявания по едрия рогат добитък, и изследване и производство на отровни химични вещества.

Тези изследвания, естествено, не били теоретични, и не се провеждали в тихи кабинети. За експериментите на „Отряд 100″ също се използвали затворници.

Експериментите над живи хора били извършени през август-септември 1944 година. На седем-осем души незабелязано с храната били дадени сънотворни вещества и отрови.

В резултат от тези експерименти „дънерите“ слабеели и ставали негодни за по-нататъшна употреба. Отслабналите развивали дизентерия и били убивани с цианидни съединения. Труповете им били заравяни заедно с останките на животните.

„Отряд 731″ и „Отряд 100″ били дяволи-побратими, вървящи ръка за ръка по опасния път на подготовка за бактериологична война.

Маската на „Бога на войната“

Началникът на „Отряд 731″ Широ Ишии се е съхранил в паметта на много от бившите служители на отряда, а в спомените им за него се наблюдават много общи неща.

Първото нещо, за което се сещат повечето от тях, е че Ишии е бил „хитър като маймуна“.

Широ Ишии

Широ Ишии

Високата фигура на Ишии и неговият силен глас създавали внушително впечатление. Той бил висок над 180 см., носел пищни мустаци и винаги се обличал във военен мундир, на който проблясвали ордените му. Обичал да държи речи и се вдъхновявал от собственото си красноречие.

„Нашето Татенце е като сова“ – разказват служителите на отряда. И настина, Ишии бил нощна птица. През деня той спял непробудно в кабинета си, а през нощта се събуждал пълен със сили за работа.

Той е роден на 25 юни 1892 година в село Тийода-Осато (близо до град Шибаяма) в префектура Чиба. Първоначално посещавал местното училище, където удивлявал преподавателите със своите способности: той можел да научи целия учебник почти наизуст. След това постъпил в общообразователното училище в Чиба. Ишии бил четвъртият син на земевладелско семейство, което отдавало имоти под аренда на целия окръг. Завършвайки училището в Чиба, а след това и школата в град Канадзаве в префектура Исикава, Ишии постъпил в медицинския факултет към Императорския университет в Киото, след което отишъл на военна служба в качеството си на стажант – кандидат за командирска длъжност. От армията получил направление за целева аспирантура в Императорския университет в Киото.

Като младеж той се увличал по идеите на будистката секта Нити-рен и споделял идеята за „хармония на небесните и земни закони“, изложена в Сутра Лотос. Широ Ишии се интересувал от възможността да използва отровни газове в хода на бойните действия, и в частност от употребата на токсични вещества в Европа по време на световна война. Един от неговите съкурсници разказва, че Ишии се е прекланял пред германския „железен канцлер“ Бисмарк – кумир за шовинистите.

Виждайки доказаните способности на Ишии в науката, и възлагайки на него още повече надежди, ректорът на университета в Киото му дал ръката на любимата си дъщеря.

След завършване на аспирантурата си Ишии бързо се издигнал в службата. През 1921 година той станал военен лекар втори клас (съответства на званието поручик), през 1924 година – военен лекар първи клас (капитан). През 1927 година, защитавайки дисертация на тема за профилактиката на епидемични заболявания, Ишии получил докторска степен по медицина, а през 1931 година, на 39-годишна възраст – званието старши лекар трети клас (майор). След това станал преподавател във Военно-медицинската академия и едновременно с това ръководител на работниците в Главния арсенал на японската армия. Съчетаването на тези две длъжности е важен период от биографията на Широ Ишии. Очевидно точно тогава у него се зараждат дяволските идеи за използването на бактерии в качеството на оръжие.

В японската армия най-висшето звание, което може да получи един лекар, е генерал-лейтенант. Ишии винаги изразявал недоволство по този повод. Често, когато си пийнел повечко, той ругаел армейските порядки:

„Аз съм талант, а офицерите в генералния щаб – безмозъчни глупаци“.

В кабинета на Ишии в „Отряд 731″, редом с редките за онова време бинокулярни микроскопи, стоял бюстът на Тецудзан Нагата – началник на управлението в служба войски към военното министерство. Сред хората, работещи с Ишии, битувало мнението, че преклонението му пред Нагата е свързано с това, че „Нагата най-добре от всички разбирал преимуществата на бактериологичното оръжие“ и бил „най-влиятелният човек в армията, който поддържал идеите на Ишии“.

Но в действителност зад преклонението на Ишии пред Нагата се криело нещо съвсем друго.

Прочут гуляйджия

Пролетта на 1932 година. На улица „Кагурадзака“ в Токио, осеяна с мнобройни ресторантчета и други увеселителни заведения, всяка вечер се появявал един мъж, забавляващ се „с размах“. Преди войната само на улица „Кагурадзака“ се намирали десетки „домове за свиждане“, в които отлитала младостта, а понякога и целият живот на продадените тук селски момичета.

„В последно време в заведенията на „Кагурадзака“ всяка вечер идва млад пияница, който хвърля много пари“ – съобщил в местната полиция собственикът на едно от заведенията. Полицаите организирали наблюдение и скоро се убедили, че клиентът наистина е подозрителен. Преди всичко на очи се набивала неговата външност: „висок на ръст, добре развит физически, видимо владеещ военни изкуства (традиционни японски военни изкуства – стрелба с лък, фехтовка с меч, езда и др.), и леко глуповат поглед. Облечен в моден граждански костюм и щръкнали коси. Привечер пристига с кола и с широка, енергична крачка се изкачва по склона на улица „Кагурадзака““.

„Е, какво, нямате ли млади, красиви момичета при вас, а? Вашите гейши са баби!…“ – карал се той на собствениците на заведенията със силен и властен глас, което издавало в него кадрови военен.

Полицията предала секретния донос за „госта“ в жандармерийското отделение: по онова време полицията нямала право да се занимава с разследването на военни кадри.

Взимайки делото в свои ръце, жандармерията продължила да следи заподозряния, не преставайки да се удивлява с какъв размах купонясва „гостът“. Само като узнаел, че в някое заведение е дошла 15-16-годишна девойка, той незабавно искал да му я изпратят. При това давал сто йени, сякаш това са жълти стотинки – а по онова време тези пари се равнявали на тримесечната заплата на един млад военнослужещ.

Понякога „гостът“ качвал по няколко гейши в колата си, откарвал ги в един от хотелите по крайбрежието и там делял постелята си с всички едновременно, наричайки това „експеримент“. Разходите, които плащал за тези удоволствия, далеч надминавали заплатата на кадрови военен, а и самите развлечения излизали от общоприетите рамки.

Жандармерията продължавала да го следи и накрая установила, че гостът е преподавател във Военно-медицинската академия – старши военен лекар Широ Ишии. Възникнал въпросът: откъде военният лекар Ишии взима пари за покриването на огромните разходи за своите развлечения? Тук изплувало името на „Акционерна императорска компания за производство на медицинско оборудване“. Оказало се, че компанията е получила монополна поръчка от армията за производство на водни филтри „по система на Ишии“ – изобретение на военния лекар.

Ефективността на работа на тези филтри била изключително висока. Веднъж Ишии, демонстрирайки своето изобретение в генералния щаб, пречистил собствената си урина, превръщайки я в прозрачна, чиста вода, която след това изпил.

С разширяването на военните действия в Китай и началото на войната в Тихия океан филтрите на Ишии се превърнали в необходимост от съществена важност.

Но в онези дни, когато жандармерията се занимавала със старши военен лекар Ишии, неговото име било известно само на част от военната върхушка. Жандармерията подозирала, че Ишии получава подкупи. Представителите на компанията и самият Ишии били арестувани. Подозренията за корупция се потвърдили, при което се изяснило, че става въпрос за огромна за времето си сума – 50 хиляди йени.

Старшият военен лекар Ишии прекарал десет дни в жандармерията, където го подложили на строг разпит. И ето че на единадесетия ден, когато възбуждането на углавно дело срещу него изглеждало неизбежно, от ръководството на армията неочаквано постъпила „негласна заповед“: „Старшият военен лекар Широ Ишии да бъде освободен“.

Победоносно гледайки вбесените от яд жандармеристи, Ишии излязъл от затвора и скоро узнал, че дължи внезапното си освобождаване на Тецудзан Нагата, който тогава бил полковник.

Оттогава Тецудзан Нагата остава „благодетел“ на Широ Ишии за цял живот. Той действително спасил военната кариера на Ишии.

Пътуване в Европа

Като непосредствен повод за това, че у Широ Ишии се заражда дяволската мисъл за превръщането на бактерии в оръжие и за разработването в Япония на методи за водене на бактериологична война, послужило едно опознавателно пътуване в Европа, през пролетта на 1930 година. Макар пътуването да се наричало опознавателно, в действителност това била тайна разузнавателна мисия, съгласувана с посолствата и консулствата на Япония в съответните страни.

Ишии бил изпратен в Европа от полковник Тецудзан Нагата. Името на изобретателя на „системата Ишии“ точно тогава станало известно на ръководството на армията за първи път.

Ишии се завърнал от шпионската обиколка в Европа през есента на 1931 година. Скоро след това, през септември Квантунската армия провокирала така наречения „манджурски инцидент“, слагащ началото на японската окупация в Манджурия. Ишии се досещал за бъдещето разширение на военните действия в Китай. Той докладвал на Нагата, че в Европа, и особено в Германия, се предприемат опити за използването на бактерии в качеството на оръжия, и при това подчертал, че, „ако Япония не започне фундаментално изследване в това направление, тя може да „изпусне влака““.

Скоро след завръщането си в Япония Широ Ишии получил званието старши военен лекар трети клас и започнал работа в Първа армейска болница, съчетавайки тази работа със службата си в Главния арсенал и преподаването си във Военно-медицинска академия. По същото това време Ишии пристъпил към култивирането на бактерии, изучаването на тяхната вирулентност, експерименти по бактериално заразяване и други изследвания. Негова заслуга е създаването на Лабораторията по профилактика на епидемични заболявания в японската армия през 1932 година. Лабораторията бързо се разраснала и скоро за нея била построена отделна железобетонна двуетажна сграда.

През 1936 година Ишии заминал за Манджурия, където посветил силите си на създаването на орган за профилактика на военните части. Още тогава той използвал за опитите си живи хора – своите помощници. Известно е, че няколко души, работещи над изследването на бактерии заедно с Ишии, са починали от бактериално заразяване.

Още от самото начало Ишии се спрял на чумата като на „мощно оръжие“, понеже при пътуването си в Европа разбрал, че всички европейски страни, включително и Германия, са изключили бактерията на чумата от числото на бактериологичните си оръжия.

Почва за разложение

При изучаването на „Отряд 731″ прави впечатление внезапната и необяснима смяна на кадри. През юли 1942 година, веднага след специалните крупномащабни маневри на Квантунската армия, Широ Ишии бил свален от поста началник на отряда и на негово място бил назначен Масадзи Китано. Междувременно Ишии бил заминал за Нанкин, където ръководел мащабни операции по прилагане на бактериологично оръжие, които се сдобили с печална известност в историята на войната в Китай като „операция Чжеган“. Но Ишии не бил освободен от длъжност заради тези операции, а по съвсем друга причина. Отстраняването му било свързано с това, че в отряда били открити злоупотреби на колосални суми за неизвестна цел. Накратко, установило се, че Ишии и други офицери са замесени в корупция с грандиозни размери.

Като основание за възбуждане на следствие се оказали злоупотребите, свързани със строителството на едно от съоръженията в отряда – Голямата лекционна зала в корпус 63. Открити били значителни разлики между архитектурните планове и завършената сграда.

Като свръхсекретно формирование на Квантунската армия „Отряд 731″ получавал огромни средства от секретни фондове. Бюджетът на отряда, например, през 1940 година се изчислявал на 10 милиона йени.

Основанията за освобождаването на Ишии от длъжността на началник на отряда били три. Първо, възникнало подозрение, че Ишии е използвал голяма част от бюджета за лични цели. Той имал навика да изчезва с дни, забавлявайки се из увеселителните заведения на Чанчун и Мукден.

Второ, ръководството подозирало, че Ишии взима подкупи от свързани с него търговци – военни доставчици. И накрая, възникнало подозрението, че при доставянето на „дънерите“ между отрядите от една страна, и харбинската жандармерия и спецслужбите – от друга, се е случвала незаконна „размяна на ценности“. „Дънерите“, явявайки се необходимост за отряда като опитен материал, същевременно били източник на доходи за жандармерията и специалните служби. Трудно е да се каже какви „нелегални комисионни“ са заплащали отрядите за всеки „дънер“. Във всеки случай, това че жандармите живеели и се забавлявали със замах не било тайна за никого.

Делото за финансовите злоупотреби в „Отряд 731″ било предадено за разследване на специална комисия, която се занимавала с него в продължение на няколко месеци. Престъпните действия изплували едно след друго, както и замесените в тях многобройни лица. Решено било „да се освободи Ишии от длъжността началник на отряда и да му се наложи строго предупреждение“.

Заличаването на „Отряд 731″

Най-накрая дошъл и денят на ликвидацията на „Отряд 731″. Необходимостта от това била предизвикана от поражението на японския империализъм, но непосредствената причина се явявала в обявената от Съветския съюз война на Япония на 9 август 1945 година.

В началото на 1945 година Квантунската армия все още се наричала „непобедима на континента“. Големи надежди се възглагали на нейното „най-съвременно оръжие“ – бактериите и отровите, разработени в „Отряд 731″.

През март 1945 година Ишии отново заел поста началник на отряда и променил шифъра му от 731 на 25202, а през май същата година на съвещание на ръководството на отряда дал разпореждане за „увеличаване на производството“.

Междувременно в отряда били разработени технологии за изсушаване на чумната бактерия и вече се произвеждала такава с 60 пъти по-силна вирулентност от обичайната. Техниката за разпръскване на бактерии чрез дъждовни облаци достигнала най-високо равнище, керамичната бомба била усъвършенствана и поголовно се развъждали особено жизнеустойчиви плъхове и „кръвожадни“ бълхи.

Бройката на плъховете трябвало да достигне 3 милиона. За лова на плъхове и мишки били организирани „ударни групи с особено предназначение“.

Била поставена задача да се произведат 300 килограма чумни бълхи, тоест около милиард кръвопийци.

Но „вакханалията на бактерии, плъхове и бълхи“, вихреща се в отряда, била прекратена на 9 август 1945 година, когато в ранни зори съветските войски предприели военни действия срещу Япония.

Предвиждайки мащабното настъпление на съветските войски, командването на Квантунската армия съсредоточило главните си сили в района на Муданцзян. Едновременно с това командването пристъпило към изграждането на огромна база в провинция Гирин, където започнало да прехвърля стратегически материали и секретни документи, включително и част от документите на „Отряд 731″. Тази операция била наречена „операция ро“.

В неведение за случващото се оставали единствено редовите войници, офицери и гражданското население. Върхушката на армията била прекрасно осведомена за създалото се положение.

Повечето жители на северно-източен Китай сметнали появилите се над Чанчун съветски бомбардировачи за американски самолети, което свидетелствало за пълната им неосведоменост.

Според единодушните разкази на бивши служители на отряда, през онзи ден Широ Ишии не бил в Пинфан. Отрядът работел както обикновено. Това всеобщо спокойствие изглеждало странно, ако не се вземе в предвид, че съветската авиация била бомбардирала северо-източен Китай и преди. Част от ръководството на отряда било заминало, за да ръководи евакуацията в района на Тунхуа. Затова нямало кой да разшифрова телеграмата, която Ишии изпратил, и никой не знае какво е било нейното съдържание.

Вълнението обхванало отряда чак вечерта. Появилите се в тъмнината над Харбин няколко съветски самолети хвърлили осветителни бомби. По улиците на града настъпила паника, разнесъл се сигнал за въздушна тревога. Служителите на отряда и техните семейства прекарали една неспокойна нощ в противовъздушните убежища.

На следващата сутрин от щаба на Квантунската армия постъпило разпореждане: „Началникът на отряда Ишии да се яви за получаване на указания“. Но Ишии не бил в отряда, местонахождението му било засекретено, и никой нищо не знаел за него. Адютантът му спешно заминал за Чанчун, където му казали, че „отряд 731 трябва да действа по собствено усмотрение“.

Адютантът се върнал в отряда по обяд на 10 август. Заповедта да се действа по собствено усмотрение предизвикала объркване сред ръководството. Ако Пинфан бъдел завзет от съветските войски, щяло да стане известно за дяволските експерименти над три хиляди живи хора и сътрудниците на отряда щели да бъдат подведени под отговорност като военни престъпници.

Работата по евакуацията на отряда започнала през нощта на 10-и срещу 11-и август. Ишии се завърнал в отряда през същата нощ и провел още едно съвещание с ръководството, като между него и генерал-майор Кикути се разразил лют спор. Планът за евакуация, за който настоявал Ишии, включвал следните точки:

главна задача – съхранението на тайните на „Отряд 731″;
за тази цел във филиалите на отряда, намиращи се на пътя на настъпление на съветските войски, вече са изпратени съобщения за унищожаването на всички материали и други веществени доказателства и самоубийството на всички от личен състав;
следват заповедите за самоубийството на всички членове на семействата на служителите в отряда, обитаващи „селище Того“;
намиращите се в момента в затвора подопитни да бъдат унищожени до един, сградите на блок „ро“ да бъдат изравнени със земята, останалите съоръжения на отряда да се взривят с помощта на сапьори;
след това личният състав да отстъпи организирано на юг към Тунхуа.

Причината за спора между Ишии и Кикути били втора и трета точка от плана. Генерал-майорът настоявал да не се заставят хората да отнемат живота си. В крайна сметка Ишии отстъпил. След което отново изчезнал.

Той трябвало да изпълни три задачи. Първо, да изнесе в Япония натрупаните в „Отряд 731″ материали, свързани с производството на бактериологично оръжие. Второ, да подсигури придвижването по железопътните пътища на ешелоните на отряда и да се погрижи сътрудниците да не попаднат в плен на съветските войски. Третата задача на Ишии била срочна евакуация на сътрудниците от специалната група.

Тази специална група, както вече споменахме, била съставена от братята на Ишии и от жители на селцето Тийода в окръг Самбу, префектура Чиба. Недалеч от това село се намирало неголямо поселище с името Камо. Повечето от служителите в спецгрупата били родом точно от това селце. Когато Широ Ишии организирал отряда си, той го нарекъл „Камо“ точно на името на това селище.

На 10 август затворниците в отряда били около 40 души. За мерките, предприети с тях, има различни версии. Някои разказват, че „те са били отровени с калиев цианид“, други – че „всички са били разстреляни“.

В действителност, „дънерите“ били умъртвени с отровен газ. Някои от тях не умрели веднага. Те блъскали по металните врати на килиите си, надавали страшни викове и раздирали гърдите си – с две думи, агонизирали в непоносими мъки. Пазачите хладнокръвно разстрелвали отказващите да умрат хора.

Убитите затворници били изхвърлени в голяма яма, залети с бензин и мазут и подпалени… В пещите, където преди горели трупове, сега изгаряли огромни количества препарати, агар-агар, документи и оборудване… Труповете не горели добре в ямата. Тъй като убийците бързали да си плюят на петите, те покрили криво-ляво останките с пръст и избягали… От земята тук-таме стърчали ръце и крака, затова задачата им се сметнала за неизпълнена. Ръководството на отряда наредило труповете да се изкопаят наново и да се изгорят напълно.

Всяка минута била ценна. Всички помещения и коридори на блок „ро“ били полети с гориво и запалени. Нагоре се понесъл черен дим. Едновременно с това се разнесъл грохот. Това били рухналите от взрива, подготвен от сапьорите, стени на специалния затвор.

Гибелта на цитаделата на Дявола

В нощта на 12 август паниката в „Отряд 731″ достигнала невероятни размери. Плъзнали слухове, че „съветските войски вече са нахлули в Харбин и там се водят улични боеве“. В селището Того настъпило объркване сред евакуиращите се семейства на личен състав. Те захвърляли мебелите и вещите си, грабвали децата си и тичали към вагоните.

Едновременно с евакуацията на две и половина хиляди души се осъществявала операцията по унищожаване на отрядните съоръжения. От време на време се чували взривове, сградите пламвали и черен дим се издигал в небето.

Самолетите, освен тези, които се ползвали от началника и отрядното ръководство, били изгорени. С грохот излетели във въздуха електростанцията и котелното. Един след друг пламнали жилищните домове в „селище Того“. Множество плъхове се разбягали от вивариума из околните поляни. От подпалената сграда, в която се помещавала групата на Танаки, на свобода се измъкнали милиони бълхи. Служителите на отряда изгаряли от единственото желание да избягат.

От лабораториите изчезвали платинените петриеви панички и изпарители. Банкноти от стотици йени преминавали от касите на отряда в джобовете на служителите. Някои от тях, въпреки суматохата, опаковали внимателно всичко ценно и след войната с тези средства отворили в Япония частни здравни клиники.

Ешелоните се състояли от платформи и товарни вагони – пътнически вагони нямало.

На някои от семействата на служителите били раздадени флакони с отрова – съединение на синилната киселина, разработено от групата на Кусами – с думите: „Съветските войски са близо. Ако попаднете в плен, изпийте това…“.

Товаренето на вагоните приключило, но композицията не потегляла. „Харбин е капитулирал, а лежащият на пътя ни Чанчун е превзет от съветските войски“ – неизвестността пораждала най-различни слухове.

От 11 до 15 август за евакуацията на служителите на отряда и техните семейства били сформирани петнадесет специални ешелона. Всеки от тях се състоял от 20 вагона. Командването на Квантунската армия включило тези композиции в разряда на ешелоните с особена секретност. Те били пропускани с предимство на всички важни възли по пътя си.

Служителите на отряда и техните семейства научили за края на войната във вечерта на 15 август. Заедно с манифеста на японския император от вагон на вагон се предавали най-невероятни слухове:

„В Япония са разпределени части на американската армия, които изнасилват жени“, „Цялата територия на Япония е подложена на бомбардировки, населението се е разбягало“, „Чанчун е превзет от съветски войски, водят се улични боеве“.

Във вечерта на 16 август, когато ешелоните пристигнали в Чанчун, адютантите обявили из вагоните, че „сега ще говори негово превъзходителство началникът на отряда Широ Ишии“.

Ишии се обърнал към събралите се на платформите:

„… Япония е победена. Ние се връщаме в родината. Но при всички обстоятелства вие сте длъжни да пазите тайна за „Отряд 731″. Ако някой не съумее да я съхрани, то аз – Ишии – ще намеря този човек, където и да е, и ще се разправя с него! Разбрахте ли?“.

При пристигането на корабите в японските пристанища, членовете на отряда получили следната заповед:

„Всички от личен състав без изключения са длъжни строго да съблюдават следните три условия:
1) в родината да скриват своята служба и факта, че са пребивавали в „Отряд 731″;
2) да не заемат официални и обществени постове;
2) забранява се всякаква връзка между служителите от личен състав“.
Сделка с Дявола

На Международния военен трибунал за Далечния изток Съветският съюз настоял да бъде подведено под отговорност ръководството на „Отряд 731″, начело с неговия началник Широ Ишии. Спасявайки кожата си, Ишии бързо отишъл в щаб-квартирата на американските окупационни войски и предал на американците тайно внесените в страната материали за „Отряд 731″.

Американското военно командване ликувало, сдобивайки се с огромно количество уникални за времето си данни, касаещи бактериологичното въоръжаване, и се постарало колкото се може по-скоро да прехвърли в Япония заловения в плен и намиращ се в шанхайски лагер Масадзи Китано – бивш началник на „Отряд 731″ от 1942 до 1945 година.

Преди официалния разпит на Широ Ишии американците уредили среща между него и Китано. Това била проява на „топли чувства“ от страна на американското военно командване, стремящо се да прикрие неговите престъпления. Ишии и Китано получили възможност в продължение на цял ден да обменят информация и по този начин разпитът се превърнал в куха формалност.

От съветска страна било предадено заключението, че „местонахождението на ръководството на „Отряд 731″ е неизвестно и няма основания за обвинение на отряда във военни престъпления“.

Американците осигурили на Ишии специално помещение в Токио, където той се заел да сложи в ред документите на „Отряд 731″.

Широ Ишии и лидерите на „Отряд 731″ получили имунитет от преследване за военните си престъпления през 1946 година, в замяна на предоставяне на данните за биологично въоръжаване, събрани с помощта на човешки експерименти. Сделката с Щатите била осъществена през 1948 година.

Така японците се отървават от отговорност. За разлика от Германия, която изкупува престъпленията си, Япония отрича доказателствата за „Отряд 731″. Когато най-сетне признава за съществуването му, тя отказва да поднесе извиненията и компенсациите си на Китай.

Много от служителите на „Отряд 731″ развиват бляскави научни кариери в своите области.

Много обикновени японци днес желаят тяхното правителство да направи жест, с който да изкупи грешките си от войната. Междувременно, китайското правителство издига паметник в памет на жертвите на отряда в единствената оцеляла сграда в Пинфан.

Една от сградите, отворена за посещение

Една от сградите, отворена за посещение

Музеят не разполага с експонатите, пазени от „Отряд 731″: бурканите, съдържащи глави, крака и вътрешни органи; нито с високия 180 см. стъклен контейнер, в който във формалдехид се пазело тялото на един бял мъж, разрязан вертикално на две части.

Но музеят дава представа за това как е изглеждал този азиатски Аушвиц.

Ишии никога не бил преследван за каквото и да е военно престъпление. Според някои източници, по-късно той се преместил в американския щат Мериленд, където се заел с проучване на биологични оръжия. Но според дъщеря му Харуми, той останал в Япония, където умрял от рак на гърлото на 67-годишна възраст.

*Материалът е осъществен благодарение на Аделайде, публикуван в сайта Криминални досиета.

Източници: „Кухнята на дявола“ от Сейичи Моримура, deepblacklies.co.uk, en.wikipedia.org и др.

404

Creative Commons License
Публикациите, подписани от Яна Шишкова, ползват условията на Криейтив Комънс лиценз.
Всички останали принадлежат на техните автори!

krasota

Търсене:

Категории:

bodypaint

Навигация:

Учете китайски в 138-мо СОУ

Учи в Китай! Виж как.