vicodin
Езерото, което не връщаше удавниците (пълен текст) | ВСИЧКО ЗА КИТАЙ

ВСИЧКО ЗА КИТАЙ

中国大观园

от Яна Шишкова и приятели на Китай

юли 11, 2013

Езерото, което не връщаше удавниците (пълен текст)

в категория Нова литература

Роберт ван Хюлик
Езерото, което не връщаше удавниците

Глава първа
Болен чиновник довършва необикновените си записки; Съдията Ди присъства на угощение, дадено в негова чест на Кораба на цветята.

Единствен богът, който пише книгата на нашия живот,
началото му знае и къде е краят — ако има край.
А ние смъртните не можем да четем небесното писание,
дори не знаем редовете му нагоре ли, надолу ли текат.

Ала съдията щом застане зад червената си маса,
добива божията власт върху живота и смъртта.
Но не и божието знание. Та нека той и ние помним,
че като съдим другите, сами сме подсъдими.

Едва ли ще се намери някой, който да каже, че двадесет години служба при нашия прославен император от династията Мин* са дребна работа. Наистина, покойният ми баща служи петдесет години и умря като държавен съветник наскоро след като отпразнува седемдесетия си рожден ден. Аз навършвам четиридесет след три дни, но дано бог се погрижи да не съм жив дотогава.
[* Династия, управлявала в Китай от 1368 до 1644 г. — Б.к.р.]
По време на все по-редките мигове, когато изтерзаната ми мисъл се прояснява, аз се впускам в спомени по изминалите години — единственото утешение, което ми е останало.
Преди четири години бях повишен и станах главен следовател към Столичния съд — рядка чест за един едва тридесет и пет годишен служител. Предричаха ми блестящо бъдеще. Колко горд се чувствувах в онази голяма резиденция, отредена специално за мен, и колко обичах да се разхождам в красивата градина, хванал дъщеря си за ръка! Колко малка бе тя тогава — едва дете, но вече можеше да каже литературното название на всяко цвете, което й посочех.
Само четири години — а сега ми се струва, че е било толкова отдавна! Като спомен от предишния ми живот…
А сега ти, зловеща сянко, отново се надвесваш над мене. И тръпнещ от ужас, аз трябва да ти се подчинявам. Нима си недоволна, че имам дори този кратък отдих? Не изпълних ли всичко, което ми заповяда? Не избрах ли миналия месец, веднага след завръщането си от оня призрачен стар град Ханюан със зловещото му езеро, благоприятен ден за сватбата на дъщеря си? И не я ли омъжих миналата седмица? Какво ми говориш сега? Сетивата ми са притъпени от непоносимата болка. Не те чувам добре. Казваш, че… че дъщеря ми трябва да научи истината? Всемогъщи боже, нямаш ли милост? Тази тайна ще разбие сърцето й, ще я погуби… Не, не ме измъчвай, моля те. Ще направя каквото казваш, само не ме измъчвай… Да, ще пиша.
Ще пиша, както съм писал всяка безсънна нощ, а ти, неумолими палачо, ще стоиш надвесен над мен. Казваш, че другите не могат да те видят. Но не е ли истина, че когато смъртта се е докоснала до някого, другите могат да видят белезите й върху него? Всеки път, когато срещна някоя от моите жени или наложници в безлюдните вече коридори, тя бързо отвръща лице. Когато в кабинета си вдигна поглед от книжата, често улавям чиновниците си да ме наблюдават. Те бързо се привеждат отново над документите и аз зная, че скришно стискат амулетите, които носят напоследък. Трябва да са усетили, че след завръщането си от Ханюан аз не съм просто тежко болен. Болния човек го съжаляват. Обладания от зъл дух го избягват.
Те не разбират. Те само ме съжаляват. Както се съжалява осъденият на безчовечното наказание да умре от бавна смърт, причинена от собствената му ръка — принуден от палача да реже собствената си плът къс по къс. Всяко писмо, което пишех, всяко цифрено послание, което изпращах през последните дни, беше парченце, откъснато от живата ми плът. Така нишките на изкусната паяжина, която бях тъкал търпеливо над цялата империя, се прекъсваха една по една. И всяка скъсана нишка означаваше разбита надежда, погребана илюзия, рухнала мечта. Сега всички следи са заличени. Никой никога няма да узнае нищо. Дори си представям как „Имперски вестник“ ще отпечата некролог за мен, обещаващия млад чиновник, постигнат от преждевременна смърт след продължително боледуване. Продължително, наистина продължило до момента, в който от мене не остана нищо освен този опръскан с кръв скелет…
Това е мигът, в който палачът забива дългия си нож в изтерзаното сърце на престъпника и слага край на страданията му. А защо ти, ужасна сянко, така настойчиво удължаваш моята агония — ти, която си се назовала с име на цвете? Защо искаш да разкъсаш сърцето ми на части, като ме караш да погубя душата на бедната си дъщеря? Тя никога не е извършила нищо лошо, тя е толкова невинна… Да, чувам те, ужасна жено… Казваш, че трябва да пиша още, да запиша всичко, та дъщеря ми да узнае… Да разбере как Небето отказа да ми изпрати бърз, избран от мене край и ме осъди на бавна предсмъртна агония в жестоките ти ръце. И то след като ми разреши да зърна онова… което можеше да бъде.
Да, дъщеря ми ще узнае. Ще узнае за това, как те срещнах на брега на езерото, за старата история, която ми разказа, за всичко… Но се кълна, че ако все още над нас има бог, тя ще ми прости. На предателя и убиеца ще прости, казвам ти. Но на тебе — не! Не, защото ти си само омраза, въплътената омраза, и ще умреш заедно с мене, ще умреш завинаги. Сега вече не спирай ръката ми. Нали заповяда да пиша? Е, добре… ще пиша! Дано Небето бъде милостиво спрямо мене… да, и спрямо тебе.
Защото сега — твърде късно, уви — разбрах какво представляваш в действителност и зная, че никога не идваш непоканена. Ти спохождаш и измъчваш до смърт само онези, които са те призовали чрез тъмните си деяния.
Та ето какво се случи.

Съдът ме изпрати в Ханюан да разследвам един заплетен случай на разхищение на държавни средства. Подозираше се, че са забъркани и хора от местната управа. Спомняте си, че онази година пролетта дойде рано. В топлия въздух трептеше чувство на упование и надежда. Обхванат от безгрижно настроение, дори се канех да взема дъщеря си при това пътуване до Ханюан. Но настроението ми се промени и вместо нея взех Хризантема — най-младата си наложница. Така се надявах да върна покоя на изтерзаната си душа. Защото Хризантема ми беше много скъпа… преди. Когато пристигнах в Ханюан обаче, разбрах, че надеждата ми е била напразна. Тази, която бях оставил зад себе си, беше с мене повече от всякога. Образът й стоеше между нас. Не можех да се насиля дори да докосна крехката ръка на бедната Хризантема.
Трескаво се хвърлих с всички сили да разследвам заплетения случай, опитвайки се да забравя всичко останало. Приключих разследването за една седмица. Престъпникът се оказа столичен чиновник и направи признания. Последната вечер от престоя ми в Ханюан беше отбелязана с великолепна прощална вечеря, дадена в моя чест от благодарната местна управа в Квартала на върбите — прославено от векове обиталище на певиците.
Домакините въодушевено изразиха своята благодарност и възхищението си от бързината, с която бях решил досадния случай. Казаха, че съжаляват само за едно: че няма да могат да ми покажат танците на Бадемов цвят. Твърдяха, че тя била най-хубавата и изкусна танцьорка в квартала, кръстена на името на прославена красавица от древността. За нещастие момичето изчезнало внезапно същата сутрин. Ако бих могъл да продължа престоя си в Ханюан с няколко дни, загрижено прибавиха те, без съмнение и тази мистерия би могла да бъде разбулена. Тяхното ласкателство ми достави удоволствие. Пийнах повечко вино, и когато късно през нощта се прибрах в изискано подредения дом за гости, където ме бяха настанили, настроението ми беше превъзходно. Всичко ще се уреди, чувствувах аз. Ще реша загадката!
Хризантема ме чакаше. Беше облякла рокля с цвят на праскова, която прекрасно подчертаваше формите на младото й тяло. Бе вперила в мене хубавите си очи и аз бях готов да я взема в обятията си. Тогава внезапно другата — забранената — се появи и аз не можах да помръдна. По тялото ми премина мъчителна тръпка. Измърморих и аз не знам какво извинение и изтичах в градината. Чувствувах, че се задушавам. Не ми достигаше въздух. В градината беше знойно и горещо. Трябваше да изляза, да ида край езерото. Минах на пръсти край задрямалия пазач на портата и тръгнах по пустата улица. Когато стигнах до брега на езерото, застанах неподвижно и дълго оглеждах спокойната вода с дълбоко отчаяние в сърцето си. Докъде щеше да ме доведе старателно изготвеният ми план? Кой би могъл да властвува над хората, ако сам не е човек? Най-сетне разбрах, че има само един изход.
Веднъж взел решение, аз се успокоих. Разгърдих пурпурния си халат и бутнах назад високата черна шапка, за да охладя потното си чело. С бавни крачки тръгнах край брега, за да потърся подходящо за целта си място. Струва ми се, че дори си тананиках някаква песен. Не е ли най-добре да напуснеш украсената зала тогава, когато червените свещи още не са догорели и виното е все още топло в златните бокали? Наслаждавах се на очарователната гледка наоколо. Отляво — бадемови дървета, отрупани с бели цветове, чийто аромат се носеше тежко в топлия пролетен въздух. Отдясно — сребърната шир на окъпаното в лунна светлина езеро.
Видях я зад един завой на криволичещия път. Стоеше на брега, съвсем близо до водата, облечена в бяла копринена роба със зелен пояс. В косите й белееше водна лилия. Когато се обърна и ме погледна, лунната светлина огря прелестното й лице. В същия миг разбрах, че най-после съм намерил жената, която ще ме освободи от магията, жената, която небето ми е предопределило. Тя също разбра. Защото, когато пристъпих към нея, не ме посрещна с обичайните поздрави и любезни въпроси, а само каза:
— Тази пролет бадемите цъфнаха много рано!
А аз казах:
— Неочакваните радости са най-силни!
— Винаги ли? — попита тя със закачлива усмивка. — Ела, ще ти покажа къде бях седнала допреди малко.
Тя тръгна между дърветата, а аз я последвах. Спряхме се на малка полянка съвсем близо до пътя. Седнахме един до друг във високата трева на едно ниско възвишение. Натежалите от цвят клони на бадемовите дървета се надвесваха над нас като балдахин.
— Колко странно! — казах очарован аз, като взех малката й, хладна ръка в своята. — Сякаш сме в друг свят!
Тя само се усмихна и ми хвърли кос поглед. Обвих талията й с ръка и впих устата си в нейните влажни червени устни.
И тя ме освободи от магията. Прегръдката й ме излекува, пламенната страст притъпи болката от зейналата в душата ми рана. Аз тържествувах, мислех, че всичко отново ще бъде наред.
Докато бавно очертавах с пръст контура на сенките, които клоните хвърляха върху красивото й тяло, бяло и гладко като най-фин нефрит, изведнъж се улових, че й разказвам за магията, от която ме беше освободила. Тя лениво отстрани нападалия върху съвършените й гърди бадемов цвят, седна и заговори бавно:
— Едно време, много отдавна, ми разказаха нещо подобно. И после, след известно колебание: — Кажи ми, ти не си ли съдия?
Посочих шапката си, окачена на един нисък клон. Луната осветяваше златното означение на ранга върху нея. Отговорих й с усмивка:
— Нещо повече — Главен съдебен следовател!
Тя кимна разбиращо, после легна обратно в тревата, като кръстоса заоблени ръце под прелестната си глава.
— Тази стара история — рече замислено тя — сигурно ще е интересна за тебе. Става дума за един мъдър управител, служил като съдия тук, в Ханюан, преди много столетия. По онова време…
Не зная колко дълго съм слушал мекия й, властен глас, но когато млъкна, хлад и страх бяха свили сърцето ми. Станах рязко, наметнах халата и навих дългия пояс около кръста си. Като нагласявах шапката на главата си, казах с дрезгав глас:
— Не се опитвай да ме залъгваш с тази измислена история! Казвай, жено! Как си успяла да научиш тайната ми?
Но тя само вдигна поглед към мене и очарователната й уста потрепна в предизвикателна усмивка. Съвършената й красота стопи яростта ми. Коленичих край нея и възкликнах:
— Какво значение има как си я научила? Не ме е грижа коя си или коя си била. Защото, казвам ти, моите намерения са по-добри от тези, за които ми разказа, и кълна ти се, ти и само ти ще бъдеш моята царица! — Погледнах я нежно, вдигнах робата й от земята и добавих: — Бризът духа откъм езерото, ще настинеш!
Тя бавно поклати глава. Но аз покрих голото й тяло с копринената роба. И тогава внезапно чух силни гласове наблизо.
Няколко мъже се появиха на полянката. Силно смутен, аз застанах пред полегналата на тревата жена. Един възрастен мъж, в когото разпознах съдията на Ханюан, стрелна бърз поглед покрай мене. После се поклони дълбоко и каза с възхищение:
— Значи вие сте я открили, господине! Тази вечер, след като претърсихме стаята й в Квартала на върбите и намерихме оставеното от нея писмо, дойдохме насам да я потърсим. Защото в езерото има течение, насочено към тези заливи. Наистина учудващо е как сте я открили преди нас! Не е било необходимо да си давате толкова труд и да я пренасяте от брега, господине! — Той се обърна към хората си и им заповяда: — Донесете носилката!
Обърнах се и погледнах. От бялата роба, прилепнала към тялото й като покров, се отцеждаха капки вода и тънки водорасли се вплитаха в кичурите коса, закриващи неподвижното й, безжизнено лице.

Свечеряваше се, когато съдията Ди* седеше върху откритата тераса на втория етаж на трибунала и пиеше чай. Той седеше изправен в креслото си край ниския парапет от гравиран мрамор и съзерцаваше гледката пред себе си. Една по една светлините на града — плътна маса от стрехи угасваха. Оттатък се простираше езерото — просторна шир от гладка, тъмна вода. Отвъдният му бряг се губеше в мъглата, надвиснала в подножието на отсрещната планина.
[* Управителят на околия във феодален Китай е бил главният представител на дворцовата власт. В неговите задължения е влизало както събирането на данъците, регистрирането на населението и земевладенията, така и поддържането на реда и законността в града — и територията на 70–80 км. околовръст. Като глава на местното съдилище (трибунал) той е изпълнявал ролята на съдия — разглеждал е всички граждански и криминални дела, разпитвал е и наказвал престъпниците. По образование обаче управителят обикновено е бил представител на ученото съсловие — столичен ерудит, често известен поет, художник, калиграф, но основният ефект в старите китайски повествования за съдебни дела се гради до голяма степен върху факта, че те взимат мъдри разрешения от непрофесионалист, от човек с висока обща култура. В своите криминални романи Р. Уан Хюлик поставя ударението върху съдебната функция на околийския управител, като използува за поста му думата „магистрат“ в нейното двойно значение. — Б.к.р.]
Горещият и зноен ден отстъпваше място на душна нощ. Нито един листец не потрепваше на улицата долу. Ди размърда неловко рамене в официалния си халат от плътен брокат. Старият мъж, който стоеше мълчаливо край него, го погледна загрижено. Тази вечер в езерото първенците на Ханюан щяха да устроят пиршество на Кораба на цветята* в чест на съдията Ди. Самият съдия си мислеше, че ако времето не се промени, това едва ли щеше да бъде особено приятно. Като поглаждаше бавно дългата си черна брада, той следеше с празен поглед движението на една малка точка в далечината — лодката на закъснял рибар, която той бързаше да прибере на кея. Когато тя се скри от погледа му, съдията внезапно вдигна очи и каза:
[* Кораб на цветята (или цветен кораб) — традиционен образен израз за увеселителна лодка, на която се организират угощения и забави. Освен богатата украса с цветни орнаменти това слово — съчетание отразява и присъствието на певици и танцьорки от „кварталите на цветята и върбите“. — Б.к.р.]
— Все още не мога да свикна да живея в незащитен със стена град, инспекторе. Това някак си ме кара да се чувствувам… несигурен.
— Ханюан е само на шестдесет мили от столицата, Ваша Милост — отбеляза възрастният мъж. — Императорската гвардия бързо може да стигне дотук. Освен това провинциалните гарнизони са…
— Разбира се, нямам предвид военните проблеми — нетърпеливо го прекъсна съдията. — Говоря за положението тук, вътре в града. Струва ми се, че тук стават работи, за които ние не знаем. В градовете, заобиколени със стени, портите се затварят, когато се стъмни, и човек чувствува, че държи положението в ръцете си, така да се каже. А този отворен град, пръснат в подножието на планината, и тези предградия по брега на езерото… Всякакви хора могат да идват и да си отиват, когато си поискат!…
Другият подръпна рядката си бяла брада. Не знаеше какво да каже. Наричаше се Хун Лян и беше предан помощник на съдията. Навремето бе слугувал при баща му и когато Ди беше още дете, Хун го бе носил на ръце. Преди три години, когато Ди бе изпратен на работа като околийски управител в Пънлай, първото му назначение извън столицата, Хун беше настоял да го придружи въпреки напредналата си възраст. Тогава съдията го назначи за инспектор на трибунала. Но той направи това най-вече за да даде на Хун официална длъжност. Главната задача на Хун беше да служи като доверен съветник на съдията, който можеше открито да разговаря с него по всякакви въпроси.
— Изминаха два месеца, откакто сме пристигнали тук, Хун — обобщи съдията, — а в трибунала не е докладвано за нито един по-съществен случай.
— Това означава — рече Хун, — че гражданите на Ханюан са хора, почитащи законите, Ваша Милост!
Съдията поклати глава.
— Не, Хун — каза той. — Това означава, че те крият действията си от нас. Както ти каза преди малко, Ханюан се намира близо до столицата. Но поради разположението си на брега на това планинско езеро той винаги е бил малко или повече изолиран. Малцина от други места са се заселили тук. Ако в такова плътно затворено общество се случи нещо по-особено, хората винаги правят всичко възможно, за да го запазят скрито от управителя, който за тях е чужд човек. Повтарям, Хун: тук стават повече работи, отколкото изглежда на пръв поглед. И после, тези загадъчни истории за езерото…
Той не довърши изречението си.
— Ваша Милост вярва ли в тях? — попита бързо Хун.
— Да вярвам ли? Не, не бих стигнал дотам. Но като чувам да говорят, че миналата година четири души са се удавили и телата им така и не са били намерени, аз…
В този момент двама здравеняци, облечени в прости кафяви халати, с малки черни шапки на главите, излязоха на терасата. Това бяха Ма Жун и Цяо Тай, другите двама помощници на съдията. Те бяха високи повече от шест стъпки и имаха широки рамене и дебели вратове на опитни боксьори. След като поздравиха почтително съдията, Ма Жун каза:
— Определеният за пиршеството час наближава, Ваша Милост! Паланкинът ви е готов и чака долу.
Съдията стана и огледа двамата мъже пред себе си. Ма Жун и Цяо Тай бяха бивши „братя от зелените гори“ — както меко се наричаха скитащите по пътищата разбойници. Веднъж, преди три години, те бяха нападнали съдията на един пуст път, но той им бе направил такова впечатление с безстрашието и силния си характер, че и двамата бяха зарязали своята кръвожадна професия и го бяха помолили да ги вземе на служба при себе си. Съдията, трогнат от искреността им, бе удовлетворил тяхната молба. Сега той не съжаляваше за това. Оттогава тази прекрасна двойка му служеше вярно и се бе оказала крайно полезна при залавянето на опасни престъпници и изпълнението на други трудни задачи.
— Току-що казвах на инспектора — рече им съдията, — че в този град се случват много работи, за които ние не знаем. Докато трае пиршеството на Кораба на цветята, вие двамата ще направите добре, ако оставите слугите и екипажа да си пийнат хубавичко и ги накарате да се поразбъбрят!
Ма Жун и Цяо Тай се ухилиха. Никой от тях не беше против едно добро сръбване.
Четиримата мъже слязоха по широките стъпала, водещи надолу към централния двор на трибунала. Церемониалният паланкин на съдията беше готов и го очакваше. Ди се качи в него заедно с Хун. Дванадесет носачи поставиха дръжките на мазолестите си рамене. Двама бързоходци тръгнаха напред с големи книжни фенери, върху които се виждаха надписи: „Трибунал на Ханюан“. Ма Жун и Цяо Тай вървяха след паланкина, следвани от шест стражници в кожени наметки, с червени пояси и железни шлемове на главите.
Пазачите отвориха тежката, обкована с желязо порта на трибунала и шествието излезе на улицата. Носачите понесоха паланкина със сигурни крачки надолу по стръмните стъпала, водещи към града. Скоро излязоха на пазарния площад срещу храма на Конфуций, където около газените лампи на нощните гостилници кръжеше гъста тълпа. Бързоходците заудряха медните гонгове и завикаха:
— Сторете път, сторете път! Иде негово превъзходителство околийският управител!
Тълпата се отдръпна почтително. Млади и стари наблюдаваха преминаващото край тях шествие със страхопочитание.
Започнаха да слизат отново, минаха през бедняшките квартали и стигнаха до широкия път, който опасваше брега на езерото. След около половин миля шествието навлезе в един по-тесен път, ограден със стройни върби. Именно заради тях наричаха мястото Квартала на върбите — обиталище на куртизанки и певици. Къщите им бяха весело украсено с фенери от цветна коприна. Звън на струнни инструменти и откъслечни звуци от песни се носеха в нощта. Млади дами, облечени в ярки рокли, се тълпяха по лакираните в червено балкони. Те бъбреха оживено и оглеждаха процесията.
Ма Жун, който се считаше за познавач на виното и жените, гледаше жадно нагоре и поглъщаше с очи пъстрилото от красавици. Той успя да улови погледа на едно пълничко момиче, надвесило се над перилата на балкона на най-голямата къща. Намигна му майсторски с око и бе възнаграден с окуражаваща усмивка.
Носачите оставиха съдийския паланкин на кея. Там бяха застанали в очакване група господа, облечени в дълги халати от лъскав брокат. Висок мъж във виолетов халат на златни цветя излезе напред и поздрави съдията с дълбок поклон. Това беше богатият земевладелец Хан Юнхан, първенецът на Ханюан. Неговият род живееше от векове в голяма къща горе, високо на планинския склон, на едно равнище с трибунала.
Хан поведе съдията към великолепния Кораб на цветята, пристанал до брега така, че предната му палуба се бе изравнила с кея. Корабът цял пламтеше от светлините на стотици разноцветни фенери, окачени по стряхата на главния салон. Когато съдията и Хан влязоха през портала в трапезния салон, музикантите, настанени близо до входа, приветствуваха пристигането им с весела мелодия.
Хан преведе съдията по дебелия килим към почетното място — висока маса, разположена в дъното на салона — и го помоли да седне от дясната му страна. Останалите гости насядаха край двете второстепенни маси една срещу друга от двете страни под прав ъгъл към тази на съдията.
Ди наблюдаваше обстановката с интерес. Той често беше слушал за тези прословути кораби на цветята в град Ханюан, един вид плаващи домове, където гостите можеха да се забавляват в дамска компания и да прекарат нощта в откритото езеро. Пищната обстановка надхвърляше очакванията му. Салонът беше дълъг около тридесет стъпки. От двете страни бе закрит с бамбукови завеси. От червения лакиран таван висяха четири големи фенера от цветна коприна. Стройните дървени подпорни колони бяха изкусно гравирани и позлатени. Леко разлюляване подсказа, че корабът се е оттласнал от кея. Когато музиката спря, можеше да се долови плясъкът на греблата, теглени от гребците долу в трюма.
Хан Юнхан представи накратко останалите гости. Начело на масата вдясно седеше слаб, възрастен, леко прегърбен мъж. Той се оказа богат търговец на коприна на име Кан По. Когато Кан стана и се поклони три пъти на съдията, Ди забеляза, че устните му нервно потрепват, а очите му играят наляво и надясно. Дебелият мъж със самодоволно лице, който седеше до него, бе Кан Чун, по-младият му брат. Съдията разсеяно си помисли, че двамата братя никак не си приличат — както по външност, тъй и по характер. Третият гост на тази маса — закръглен мъж с превзети маниери, беше представен като „майстор Уан, водач на гилдията на златарите“.
Отсрещната маса бе оглавена от широкоплещест мъж, облечен в кафяв, бродиран със златни нишки халат и с квадратна копринена шапка. Масивното му мургаво лице имаше властен израз. Това, наред с твърдата черна брада и дългите бакенбарди, му придаваше вид на чиновник, но Хан го представи като „Лиу Фейпо, богат столичен търговец“. Той имаше разкошна вила в съседство с къщата на Хан и там прекарваше лятото. Другите двама гости на масата на Лиу Фейпо бяха майстор Пън и майстор Су, предвождащи гилдиите на търговците на сребърни и нефритени изделия. Съдията бе поразен от разликата между двамата. Пън беше много слаб възрастен господин с тесни рамене и дълга бяла брада. Су, напротив, беше набит младеж с тежки рамене и дебел врат на борец. Грубоватото му лице имаше мрачно изражение.
Хан Юнхан плесна с ръце. Музикантите подхванаха друга весела мелодия и през един страничен вход вдясно от съдията влязоха четирима слуги. Те внесоха подноси със студени блюда и оловни кани с топло вино. Хан вдигна тост за добре дошли и угощението започна. Като си късаше дребни парченца от студените патици и пилета, той подхвана любезен разговор. Очевидно бе човек с вкус и добро образование, но съдията забеляза във вежливите му обноски известна липса на сърдечност. Държеше се малко хладно и равнодушно към останалите. Но след като набързо изпразни няколко големи бокала, се поотпусна и каза с усмивка:
— Като че ли на пет мои чаши Ваша Милост изпива само една!
— Много ми се услажда чаша хубаво вино — отвърна съдията, — но пия само по такива приятни поводи като настоящия. Това наистина е един много разкошен прием!
Хан се поклони и каза:
— Надяваме се и вярваме, че Ваша Милост ще остане доволен от престоя си в нашата малка околия. Съжаляваме само, че ние сме прости провинциални хора и не сме достойни за изисканата компания на Ваша Милост. Страхувам се също, че Ваша Милост ще намери живота тук доста еднообразен. Толкова малко неща се случват при нас!
— Наистина от папките на трибунала личи — каза съдията, — че хората на Ханюан са трудолюбиви и почитат законите — най-благоприятното състояние на нещата за един съдия — управител! А колкото до липсата на добро общество, вие проявявате твърде голяма скромност. Нека оставим настрана вашата собствена изискана личност — а нима славният императорски съветник Лян Мънкуан не избра Ханюан, след като се оттегли от длъжност?
Хан изпи още една чаша за здравето на съдията и каза:
— Присъствието на съветника ни прави чест! Дълбоко съжаляваме, че през последните шест месеца разклатеното му здраве не ни дава възможност да се възползуваме от неговите напътствия.
Хан изпразни чашата си на един дъх. Съдията си помисли, че той пие твърде много, и каза:
— Преди две седмици се канех да направя посещение на добра воля у стария съветник, но ми казаха, че бил болен. Надявам се, че не е нещо сериозно?
Хан хвърли на съдията изпитателен поглед. После отговори:
— Знаете, че той е на почти деветдесет години. Но въпреки ревматичните пристъпи и някои неприятности с очите беше в забележително добро състояние. Само че от около половин година насам разсъдъкът му нещо… Е, по-добре Ваша Милост да попита Лиу Фейпо. Градините им са една до друга. Той вижда спътника по-често от мене.
— Изненадах се, като научих, че Лиу Фейпо е търговец — отбеляза съдията. — По всичко, дори по маниерите си, той сякаш е роден чиновник.
— И почти е щял да стане такъв — прошепна Хан. — Лиу е от стар столичен род и е учил за чиновник. Но пропаднал на втория си писмен изпит и това го огорчило до такава степен, че зарязал науката и станал търговец. И търгува толкова успешно, че сега е един от най-богатите хора в тази провинция, а търговските му дела обхващат цялата империя. Затова и пътува толкова често. Но моля ви, не споменавайте пред него какво съм ви казал, защото тези стар провал още го терзае!
Съдията кимна. Докато Хан продължаваше да се налива с вино, той с безразличен вид се заслуша в разговорите, които се водеха на страничните маси. Вдигнал чаша, веселият Кан Чун се провикна към Лиу Фейпо:
— Вдигам тост за младата двойка! Нека живеят щастливи заедно, докато косите им побелеят!
Всички запляскаха с ръце, а Лиу Фейпо само се поклони. Хан Юнхан бързо обясни на съдията, че дъщерята на Лиу, Лунна фея, се е омъжила предишния ден за единствения син на доктор Джан, бивш преподавател по класическа литература. Сватбата, отпразнувана в къщата на доктор Джан в другия край на града, била особено пищна. После Хан извика:
— Нашият учен професор ни липсва тази вечер! Той обеща да дойде, но в последния момент помоли да бъде извинен. Струва ми се, че собственото му вино се е оказало твърде силно за него!
Тази забележка предизвика всеобщ смях. Но Лиу Фейпо само вдигна рамене с отегчен вид. Съдията разбра, че той самият беше все още махмурлия след сватбеното тържество. Ди му изказа благопожеланията си и добави:
— Съжалявам, че пропуснах възможността да се запозная с професора. Не се съмнявам, че той е отличен събеседник.
— Прост търговец като мен — каза унило Лиу Фейпо, — не може да претендира, че познава класическата литература. Но съм чувал да казват, че четенето на книги не винаги възвисява духа!
Настъпи неловко мълчание. Хан бързо даде знак на слугите, които вдигнаха бамбуковите завеси.
Всички оставиха пръчиците за хранене, за да се насладят на красивия изглед. Вече бяха навлезли навътре в езерото. В далечината отвъд просторната водна шир блещукаха неизброимите светлини на Ханюан. Корабът на цветята бе спрял да се движи. Той бавно се полюшваше върху тихо плискащите се вълни. Гребците ядяха вечерната си порция ориз.
Изведнъж завесата от кристални мъниста вляво от съдията се отдръпна встрани с ясен звън. Шест куртизанки влязоха и се поклониха дълбоко пред почетния гост. Хан Юнхан избра две от тях, за да правят компания на него и съдията. Останалите четири отидоха на страничните маси. Хан представи момичето, седнало до неговия гост. То се казваше Бадемов цвят и бе известна танцьорка. Въпреки че държеше главата си скромно сведена, съдията успя да забележи, че чертите на лицето му са правилни и красиви, макар и леко хладни. Другото момиче, наречено Анемония, изглеждаше доста по-жизнерадостно. Когато го представиха на съдията, то живо му се усмихна.
Докато Бадемов цвят наливаше вино в чашата на съдията, той я запита на колко е години. Тя му отвърна с мек, обработен глас, че скоро ще навърши деветнадесет. Произношението й напомняше на Ди за наречието в собствената му провинция. Приятно изненадан, той попита:
— Лъжа ли се, като ми се струва, че сте от провинцията Шанси?
Тя вдигна поглед и бавно кимна с глава. Сега, зърнал големите и искрящи очи, съдията разбра, че наистина е забележителна красавица. Но същевременно в погледа й се долавяше някакъв мрачен блясък, тъй странен у едно толкова младо и очарователно момиче.
— Аз съм от рода Ди от Тайюан — рече съдията. — А вие къде сте родена?
— Вашата покорна слугиня е от Пинян — отвърна кротко девойката.
Съдията й предложи собствената си чаша. Сега той разбра защо очите й са толкова странни. Жените от град Пинян, разположен на няколко мили южно от Пинюан, още от древността се славеха с умението си да вършат магии и заклинания. Те можеха да лекуват болести чрез произнасяне на магически думи. За някои се говореше дори, че са вещи в черната магия. Съдията се чудеше как тя, такава красавица от явно добро семейство, родена в далечната провинция Шанси, е попаднала в малката околия Ханюан и се занимава с такава нерадостна професия. Той подхвана с нея разговор за красивата природа и многобройните исторически паметници на Пинян.
Междувременно Хан Юнхан се забавляваше, като се надпяваше с Анемония. Единият започваше да декламира стих от някое стихотворение и ако другият не успееше да го довърши незабавно, трябваше за наказание да изпие чаша вино. На Хан очевидно не му вървеше в играта. Бе започнал да фъфли. Той се облегна на стола си и започна да наблюдава компанията с добродушна усмивка на широкото си лице. Съдията забеляза, че клепачите му са натежали и очите му се затварят. Анемония стоеше от другата страна на масата и с интерес наблюдаваше усилията на Хан да не заспи. Изведнъж тя се изкиска и подхвърли към Бадемов цвят, която бе застанала между Хан и съдията:
— Няма да е зле да му донеса малко горещо вино!
После се обърна и тръгна към масата на братята Кан.
Напълни чашата на Хан от голямата кана с вино, която един слуга току-що бе поставил там. Съдията вдигна чашата си. Хан тихичко похъркваше. Ди започна да се опасява, че ако гостите се напият, пиршеството ще стане не само скучно, но и уморително. Трябваше да опита да се измъкне рано. Тъкмо отпиваше от чашата, когато ненадейно чу Бадемов цвят да казва до него с тих, но много ясен глас:
— Трябва да ви видя по-късно, Ваша Милост. В този град се подготвя опасен заговор!


Глава втора
Съдията наблюдава танца на феята на облаците; Той е потресен от едно зловещо откритие

Съдията бързо остави чашата и се обърна към нея. Но тя избегна погледа му и се надвеси над рамото на Хан. Той бе спрял да хърка. Анемония се приближаваше към масата отново и носеше в двете си ръце пълен до ръба бокал с вино. Като продължаваше да гледа встрани от съдията, Бадемов цвят каза бързо:
— Надявам се, че Ваша Милост играе шах, понеже… — Тя замълча, тъй като в този момент Анемония застана пред масата. Бадемов цвят се наведе и пое от нея бокала. Поднесе го към устните на Хан, който жадно отпи продължителна глътка, а после рече през смях:
— Ах ти, дръзка палавнице! Да не мислиш, че вече не мога да държа собствената си чаша? — Той обви ръка около талията на момичето, дръпна го близо до себе си и продължи: — А сега какво ще кажеш, да покажем ли на негово превъзходителство един хубав среднощен танц?
Бадемов цвят се усмихна и кимна. Тя ловко се измъкна от прегръдката на Хан, направи дълбок поклон и изчезна зад кристалната завеса.
Хан се впусна в доста объркано описание на различните старинни танци, които леките момичета от Ханюан можели да играят. Съдията кимаше разсеяно. Той си мислеше за онова, което Бадемов цвят току-що му бе казала. Отегчението му се бе разсеяло напълно. Ето че предчувствието му се бе оказало вярно! В този град наистина се мътеше нещо лошо! След танца незабавно трябваше да намери възможност да поговори с нея насаме. Ако една куртизанка е умна, тя може да научи много тайни от разговорите на гостите по време на пиршествата, на които присъства.
Музикантите засвириха темпераментна мелодия, чийто ритъм се подчертаваше от ударните инструменти. Две момичета застанаха в средата на залата и започнаха да танцуват. Всяко държеше по една дълга сабя. Сабите бързо разсичаха въздуха и се удряха една в друга, като звънтяха в ритъма на войнствената музика. Заключителните удари на барабаните бяха заглушени от възторжени ръкопляскания. Съдията изрази пред Хан възхищението си от изпълнението, но домакинът каза с пренебрежение:
— Това беше само демонстрация на ловкост. Ваша Милост. То няма нищо общо с изкуството. Почакайте да видите как танцува Бадемов цвят! А, ето че тя идва!
Бадемов цвят застана по средата на килима. Върху голото си тяло бе облякла тънка роба от бяла коприна с широки, влачещи се по земята ръкави и зелен пояс около талията. Раменете й бяха обвити с дълъг шал от прозрачна зелена коприна, чиито краища висяха до пода. Косите й бяха вчесани на висок кок и украсени само с една бяла водна лилия. Тя разлюля ръкавите си и даде знак на музикантите. Флейтите започнаха изпълнена с тайнственост, неземна мелодия.
Бадемов цвят бавно вдигна ръце над главата си. Стъпалата й бяха неподвижни, но бедрата й започнаха да се полюляват в такт с музиката. Тънката рокля подчертаваше красотата на младото й тяло. Съдията си помисли, че рядко е виждал такива изваяни до съвършенство женски форми.
— Това е танцът на Феята от облаците — подшушна дрезгаво в ухото му Хан.
Обадиха се кастанетите. Танцьорката посегна към раменете си, взе шала между тънките си пръсти и като разтвори ръце, накара ефирната коприна да затрепти върху нея, а горната част на тялото й се залюля напред-назад. После цитрите и цигулките подеха мелодията в пулсиращ ритъм. Сега Бадемов цвят раздвижи и коленете си. Вълнообразното полюшване обхвана цялото й тяло, но тя все още не се бе помръднала и на инч от мястото си.
Съдията никога не бе наблюдавал такъв обаятелен танц. Неподвижното, гордо лице на танцьорката и сведеният й поглед подчертаваха още по-ярко сластните движения на крехкото й тяло, въплътило сякаш пламъка на изгаряща страст. Роклята се смъкна и откри изящно закръглените й голи гърди.
Ди усети завладяващата притегателна сила, която излъчваше тази жена. Той насочи поглед към гостите. Старият Кан По изобщо не гледаше танцьорката. Той беше втренчил поглед в чашата си с вино и мислите му очевидно летяха далеч. Но погледът на по-младия му брат следеше всяко движение на момичето. Без да отделя очи от него, той пошепна нещо на съседа си — майстор Ван. Двамата се засмяха съзаклятнически.
— Тези двамата май не говорят за танца — отбеляза сухо Хан Юнхан. Явно беше, че изпитото вино не е притъпило наблюдателността му.
Майсторите Пън и Су наблюдаваха танцьорката в екстаз. Съдията бе поразен от странната, напрегната поза на Лиу Фейпо. Той седеше съвършено неподвижен, властното му лице бе застинало, а тънките му устни бяха стиснати под лъскавите черни мустаци. Но в неговите блестящи очи Ди долови особено изражение. Струваше му се, че в тях се чете зверска омраза, но също така и дълбоко отчаяние.
Музиката ставаше все по-тиха. Тя премина в нежна, почти шептяща мелодия. Сега Бадемов цвят обикаляше на пръсти в широк кръг, като през цялото време се въртеше около себе си така, че дългите й ръкави и краищата на копринения шал да кръжат около нея. Ритъмът се ускори и тя започна да се върти все по-бързо и по-бързо, докато чевръстите й крака сякаш вече не докосваха пода. Изглеждаше, че лети над земята между вълнистите облаци, образувани от зеления й шал и развените бели ръкави.
Внезапно се чу оглушителен шум от удар на гонг и музиката секна. Танцьорката застана неподвижно, все още на пръсти, с вдигнати над главата ръце, застинала като каменна статуя. Само по надигането на голите й гърди личеше, че диша. В залата се възцари пълна тишина.
Бадемов цвят отпусна ръце, загърна раменете си с шала и се поклони към масата на съдията. Гръмнаха ръкопляскания, а тя бързо се насочи към изхода и изчезна зад кристалната завеса.
— Изпълнението наистина бе великолепно! — каза съдията на Хан. — Това момиче би могло да танцува пред Негово Величество!
— Точно това каза оня ден и един приятел на Лиу — рече Хан. — Той е висш чиновник от столицата и я видя да танцува на едно пиршество в Квартала на върбите. Предложи незабавно на собственика й да го срещне с управителката на харема на императора. Но Бадемов цвят твърдо отказа да напусне Ханюан и ние, всички граждани, сме й много благодарни за това.
Съдията се изправи и застана пред масата. Той взе чашата си и вдигна тост за очарователните танцьорки на Ханюан. Тостът бе посрещнат с голям ентусиазъм. След това Ди отиде на масата на Кан По и поведе учтив разговор. Хан Юнхан също бе станал и бе отишъл при музикантите, за да похвали диригента.
Старият господин Кан По очевидно бе пил твърде много. По слабото му лице се бяха появили червени петна и челото му бе покрито с пот. Но той успяваше да отговаря смислено на въпросите на съдията относно състоянието на търговията в Ханюан. По едно време по-младият му брат каза с усмивка:
— За щастие сега брат ми е малко по-весел! През последните дни непрестанно се тревожеше за една напълно безопасна търговска сделка!
— Безопасна ли? — възропта по-възрастният Кан. — Ти наричаш „безопасна сделка“ даването на пари в заем на оня Уан Ифан?
— Казват, че ако човек иска да извлече добра печалба, трябва да бъде готов да поеме известни рискове — рече успокоително съдията.
— Уан Ифан е мошеник! — промърмори Кан По.
— Само глупците вярват на уличните клюки! — възрази остро Кан Чун.
— Аз… аз няма да позволя да ме обижда собственият ми брат! — заекна от гняв старият Кан По.
— Брат ти е длъжен да ти каже истината! — отвърна му Кан Чун.
— Хайде, хайде! — обади се плътен глас досами съдията. — Стига с вашата караница! Какво ще си помисли за нас негово превъзходителство?
Това бе Лиу Фейпо. Той държеше в ръката си кана с вино и бързо напълни чашите на двамата братя. Усмирени, те вдигнаха тост един за друг. Съдията запита Лиу Фейпо за последните новини около заболяването на съветника Лян.
— Господин Хан ми каза — добави той, — че е съсед на съветника и често го виждате.
— Но не и напоследък — отвърна Лиу. — Преди половин година — да. Тогава негово превъзходителство често ме канеше да се разхождаме заедно в градината му, тъй като нашите дворове са свързани с малка порта. Но сега той е станал много разсеян. Речта му е все по-объркана. Понякога дори не може да ме познае. Не съм го виждал от няколко месеца. Това е тъжна история, Ваша Милост! Залезът на един голям ум!
Майсторите Пън и Уан се присъединиха към групата. Хан Юнхан донесе кана вино и настоя лично да налее по чаша за всекиго. Съдията поговори с водачите на гилдии и се върна на масата си. Хан вече се бе настанил там и се шегуваше с Анемония. Ди седна и запита:
— Къде е Бадемов цвят?
— О, ей сега ще дойде! — отговори безразлично Хан. — Тези момичета винаги пилеят страшно много време за техните пудри и червила!
Съдията бързо огледа салона. Всички гости бяха насядали на местата си и се бяха заели с поредното блюдо — пълнена риба. Четирите момичета наливаха в чашите ново вино, но Бадемов цвят не се виждаше. Ди каза кратко на Анемония:
— Иди в съблекалнята и кажи на Бадемов цвят, че я чакаме!
— Ха! — възкликна Хан. — За Ханюан е голяма чест, че Ваша Милост е очарован от прелестите на нашите провинциални момичета!
Съдията учтиво се присъедини към общия смях. Анемония се върна и каза:
— Много странно! Мама* каза, че Бадемов цвят е напуснала съблекалнята доста отдавна. Търсих я във всички стаи, но не можах да я намеря.
[* Покровителката на куртизанките. — Б.пр.]
Съдията промърмори някакво извинение към Хан, стана и напусна салона през изхода вдясно. Тръгна по десния борд към кърмата. Там веселбата беше в разгара си. Хун, Ма Жун и Цяо Тай седяха на една пейка до надстройката. Всеки бе стиснал между коленете си кана с вино, а в ръката си държеше чаша. Срещу тях в полукръг бяха насядали половин дузина слуги и напрегнато слушаха Ма Жун. Здравенякът удари коляното си с юмрук и заключи:
— И точно в този момент леглото се счупи!…
Избухна гръмогласен смях. Съдията потупа рамото на Хун. Инспекторът погледна нагоре и бързо побутна с лакти двамата си приятели. Те скочиха на крака и тръгнаха по десния борд след съдията. Той им каза, че танцьорката е изчезнала и се опасява, че може да й се е случило нещастие.
— Виждал ли е някой от вас оттук да минава момиче? — попита той.
Хун тръсна глава.
— Не, Ваша Милост — отвърна той. — Ние и тримата седяхме с лице към кърмата, срещу отвора, който води надолу към кухнята и трюма. Видяхме само сновящите насам-натам слуги. Не е минавала жена.
Двама слуги, понесли купи със супа, излязоха на палубата и се запътиха към трапезния салон. Те също не бяха виждали танцьорката, след като тя бе напуснала салона, за да се преоблече.
— А пък и вероятността да я видим е малка — добави по-възрастният, — защото ни е заповядано да се движим само по десния борд. Съблекалнята на дамите е на левия борд, там е и главната спалня. Ние минаваме на другата страна само ако ни повикат.
Съдията кимна и тръгна към задната част на кораба, последван от тримата си помощници. Слугите разговаряха с кърмчията. Бяха разбрали, че се е случило нещо.
Съдията пресече кърмата и мина на левия борд. Вратата на главната спалня беше открехната. Той надникна вътре. Край страничната стена имаше широко легло от гравиран палисандър, покрито с брокат. До стената в дъното видя висока маса, на която горяха две свещи в свещници от ковано сребро. Вляво имаше елегантна тоалетна масичка от палисандър и две табуретки. Но в спалнята нямаше жива душа.
Съдията бързо мина напред и надникна през копринената завеса, която покриваше прозореца на съседната кабина. Очевидно това беше съблекалнята на момичетата. Пълна дама, облечена в черна коприна, дремеше в едно кресло, а слугинята подреждаше разноцветни рокли.
Последният прозорец, този на салона за почивка, беше отворен. Вътре нямаше никой.
— Погледна ли Ваша Милост на горната палуба? — запита Цяо Тай.
Съдията поклати глава. Той бързо отиде при стълбата и изкачи стръмните стъпала. Възможно беше Бадемов цвят да се е качила там, за да подиша чист въздух. Но един поглед бе достатъчен, за да разбере, че горната палуба е напълно безлюдна. Ди тръгна назад и известно време постоя на стълбата, като поглаждаше замислено брадата си. Кабините по десния борд бяха вече претърсени от Анемония. Танцьорката бе изчезнала.
— Вървете и проверете всички останали кабини — нареди съдията на тримата си помощници, — не пропускайте и банята!
Той слезе обратно на левия борд и застана до перилата край мостика. Сгънал ръце в широките си ръкави, се загледа в тъмната вода наоколо. Във въздуха не се долавяше дори най-слаб полъх. Беше горещо и задушно. Пиршеството в трапезния салон все още бе в разгара си. Дочуваше се шум от гласове и музика.
Съдията погледна през перилата към отраженията на цветните фенери. Изведнъж се вцепени. Долу, точно под повърхността на водата, едно бледо лице го гледаше с неподвижни, широко отворени очи.

Глава трета
Трибуналът заседава при необикновени условия; Слугинята описва едно отвратително видение

Един поглед бе достатъчен. Той бе открил танцьорката.
Съдията се канеше да слезе от мостика, когато иззад ъгъла се появи Ма Жун. Ди безмълвно му посочи откритието си.
Ма Жун изруга. Бързо се спусна по стъпалата и нагази до колене във водата. Вдигна на ръце мъртвото тяло и го донесе на палубата. Съдията заведе помощника си в главната спалня. Там поставиха тялото на леглото.
— Горкото момиче, тежи повече, отколкото предполагах — забеляза Ма Жун, докато изстискваше ръкавите си. — Струва ми се, че в жакета й е поставено нещо тежко.
Съдията не го чу. Той стоеше наведен над мъртвото лице. Неподвижните очи гледаха нагоре към него. Тя бе все още в танцувалния си тоалет от бяла коприна, но върху него бе облякла жакет от зелен брокат. Прилепналата към тялото мокра рокля очертаваше красивите й форми по един почти неприличен начин. Съдията потръпна. Само преди няколко минути тя се бе въртяла във вихъра на прелестния танц. А това беше неочакваният край.
Ди се отърси от тези болезнени мисли. Наведе се над тялото и разгледа тъмносинята подутина върху дясното слепоочие. После се опита да затвори очите, но клепачите не помръднаха и мъртвият поглед на жената остана вперен в него. Съдията извади носна кърпичка от ръкава си и покри с нея застиналото лице.
В кабината влязоха Хун и Цяо Тай. Съдията се обърна към тях и каза:
— Това е куртизанката Бадемов цвят. Тя е била убита, и то почти пред очите ми. Ма Жун, остани на пост върху палубата и не пускай никого да минава. Не искам да ми пречат. Не казвай нищо за случая.
Ди вдигна безжизнената дясна ръка и бръкна в ръкава. С известно затруднение успя да извади от него кръгъл бронзов съд за изгаряне на благовония. Пепелта от тамяна се бе превърнала в сивкава каша. Съдията подаде тамянника на Хун и се приближи до масата край стената.
Върху червената покривка от брокат между двата свещника Той забеляза три малки вдлъбнатини. Повика Хун и го накара да постави тамянника на масата. Трите бронзови крачета попаднаха точно във вдлъбнатините. Ди седна на табуретката пред тоалетната масичка.
— Просто и сигурно! — тъжно каза той на Хун и Цяо Тай. — Била е примамена в тази кабина. Убиецът я е повалил в несвяст изотзад. Сложил е тежкия бронзов тамянник в ръкава й, изнесъл я е навън и я е пуснал леко във водата. Така не се е чул плисък и тя е щяла да потъне право на дъното на езерото. Но в бързината си той не е забелязал, че ръкавът на жакета й се е закачил о един гвоздей на стълбата. Все пак тя се е удавила, защото тежестта в ръкава е държала лицето й на няколко инча под повърхността на водата. — Съдията уморено потри лицето си с ръка и нареди: — Виж какво има в другия й ръкав, Хун!
Инспекторът обърна ръкава наопаки. Вътре намери само мокро пакетче с малките червени визитни картички на Бадемов цвят и сгънат лист хартия, който Хун подаде на съдията. Ди внимателно го разгъна.
— Това е шахматна задача! — възкликнаха едновременно Хун и Цяо Тай.
Съдията кимна. Той си спомни последните думи на момичето.
— Дай ми кърпичката си, инспекторе! — каза Ди. Той уви в кърпичката мокрия лист хартия и го сложи в ръкава си. После стана и излезе.
— Стой тук и пази кабината! — нареди съдията на Цяо Тай. — Хун и Ма Жун ще се върнат с мене в трапезния салон. Там ще организирам предварително следствие.
Когато тръгнаха, Ма Жун отбеляза:
— Във всеки случай няма да се наложи да търсим надалече, Ваша Милост! Убиецът трябва да се намира на борда на този кораб!
Съдията не каза нищо. Той влезе в трапезния салон през кристалната завеса, последван от двамата си помощници.
Вечерята беше към края си и гостите ядяха традиционната последна купичка ориз. Водеше се оживен разговор. Като видя съдията, Хан възкликна:
— Чудесно! Тъкмо се канехме да се качим на покрива и да се полюбуваме на луната!
Съдията не отговори. Той удари по масата с кокалчетата на пръстите си и извика:
— Моля, тишина!
Всички го погледнаха с изумление.
— Най-напред — каза съдията с ясен глас — искам, като ваш гост, да благодаря искрено на всички ви за богатото угощение. За беда това приятно веселие сега трябва да се прекъсне. Надявам се, ще разберете, че ако от този момент нататък говоря с вас като ваш съдия и управител, а не като ваш гост, то е, защото се налага да изпълня дълга си към държавата и населението на тази околия, включително и към вас. — Като се обърна към Хан, той добави: — Трябва да ви помоля да напуснете тази маса, господине!
Хан се надигна в недоумение. Анемония отнесе стола му при масата на Лиу Фейпо. Той седна, като си търкаше очите.
Съдията се премести в средата на масата. Ма Жун и Хун застанаха от двете му страни. Като произнасяше думите бавно, Ди каза:
— Аз, съдията, обявявам за открито заседанието на временния съд, който има за задача да разследва умишленото убийство на куртизанката Бадемов цвят.
Съдията бързо обходи с поглед слушателите. Повечето от тях, изглежда, още не можеха да схванат пълния смисъл на думите му и го гледаха с тъпо изумление. Ди нареди на Хун да доведе капитана на кораба и да донесе набор от пособия за писане.
Сега вече Хан Юнхан се овладя. Той се посъветва шепнешком с Лиу Фейпо. Когато последният кимна, Хан стана и рече:
— Ваша Милост, това е твърде своеволно действие. Ние, първенците на Ханюан, искаме да…
— Свидетелят Хан Юнхан — прекъсна го хладно съдията — да седне на мястото си и да мълчи, докато му бъде наредено да говори!
Хан потъна обратно в стола си с пламнало лице.
Хун доведе капитана — мъж със сипаничаво лице — пред масата. Съдията му заповяда да коленичи и да начертае план на кораба. Докато мъжът изпълняваше заповедта с треперещи ръце, Ди огледа компанията с мрачен поглед. Внезапният преход от весело пиршество към криминално разследване бе отрезвил гостите напълно и ги бе поставил в неловко положение. Когато капитанът завърши чертежа, той го постави почтително на масата. Съдията бутна хартията към Хун и му нареди да отбележи положението на масите и да напише имената на гостите. Хун повика един слуга, който съобщаваше с шепот името на всеки посочен гост. След това Ди се обърна към компанията с твърд глас:
— След като танцьорката Бадемов цвят свърши танца си и напусна салона, настъпи значително оживление. Вие всички се движехте насам-натам. Сега ще помоля всеки от вас да опише какво е правил точно по това време.
Майстор Уан стана. Той се заклатушка към масата и коленичи.
— Вашият покорен слуга — церемониално каза той — моли почтително Ваша Милост да му разреши да даде показания.
Съдията кимна и дебелият мъж започна:
— Потресаващата новина, че прославената ни танцьорка е била подло убита, естествено много разстрои всички ни. Но тази случка, колкото и да е ужасна, не трябва да ни лишава от чувството за реалност. Сега, след като в продължение на много години съм посещавал пиршествата, устройвани на корабите на цветята, смея да кажа, че познавам този кораб като дланта на ръката си. Почтително уведомявам Ваша Милост, че долу в трюма има осемнадесет гребци — дванадесет на греблата и шест, които почиват. Далеч съм от мисълта да очерня съгражданите си, но във всички случаи, рано или късно, Ваша Милост ще разбере, че по правило гребците на тези кораби са лоша сган, пристрастена към пиенето и хазарта. Следователно убиецът трябва да се търси между тях. Неведнъж се е случвало симпатичен мошеник измежду тези юнаци да завърже връзка с някоя куртизанка и да си послужи с насилие, когато тя реши да сложи край на историята.
Тук Уан млъкна. Хвърли плах поглед към черната водна шир навън и продължи:
— Освен това трябва да имате предвид и друго нещо, Ваша Милост. От незапомнени времена нашето езеро е забулено в тайнственост. Вярва се, че водите му извират из недрата на земята и затова от бездънните му дълбочини излизат отвратителни създания, които нападат живите хора. Тази година се удавиха не по-малко от четирима души, а телата им така и не бяха открити. Някои казват, че по-късно тези удавници са били видени да бродят между живите. Счетох за свой дълг да привлека вниманието на Ваша Милост върху тези два факта, свързани с убийството, за да се види в правилна светлина това ужасно престъпление и да спестя на приятелите си ненужното унижение да бъдат разпитвани като обикновени престъпници.
В залата се чу одобрителен шепот. Съдията чукна по масата. Като гледаше остро към Уан, той каза:
— Ще бъда благодарен за всеки съвет, който би помогнал на следствието. Възможността убиецът да е някой от трюма вече ми мина през ума. Като му дойде времето, ще разпитам екипажа. Освен това аз не съм неверник и не изключвам възможността в случая да са замесени и тъмни сили. Колкото до израза „обикновени престъпници“, употребен от свидетеля Уан, искам да изтъкна, че в този съд всички са равни пред закона. До откриването на убиеца всеки от вас ще бъде под подозрение толкова, колкото и гребците в трюма, и готвачите в кухнята. Иска ли да говори някой друг?
Стана майстор Пън. Той отиде пред масата и коленичи.
— Ваша Милост, бихте ли благоволили да ни осветлите — попита той развълнувано — за начина, по който е било убито нещастното момиче?
— Тези подробности — отвърна веднага съдията — засега трябва да останат в тайна. Някой друг?
Никой не заговори и съдията продължи:
— Дадох на всеки от вас пълна възможност да изкаже мнението си и да направи препоръки. Отсега нататък няма да се намесвате и ще ме оставите да действувам както аз, съдията, намеря за добре. Сега свидетелят Пън да се върне на мястото си, а свидетелят Уан да излезе напред и да опише действията си през времето, за което става въпрос!
— След като Ваша Милост любезно вдигна тост за танцьорките на Ханюан — каза Уан, — аз напуснах трапезния салон през изхода вляво и се запътих към салона за почивка. Тъй като там нямаше никой, минах по коридора и отидох до тоалетната. Когато се върнах тук, чух, че братята Кан се карат. След като господин Лиу Фейпо ги помири, отидох при тях.
— Срещнахте ли някого в коридора или в тоалетната? — запита съдията.
Ван поклати глава. Съдията изчака Хун да запише показанията му и повика Хан Юнхан.
— Аз отидох да кажа няколко любезни думи на диригента на музикантите — започна Хан с кисел глас, — после изведнъж главата ми се замая. Излязох на предната палуба и постоях известно време там, облегнат на дясната страна на главния вход. След като се полюбувах на изгледа, се почувствувах малко по-добре и седнах на кръглата порцеланова табуретка, поставена там. На това място ме намери Анемония и ме доведе в салона. Ваша Милост знае останалото.
Съдията повика диригента на оркестъра, който бе застанал заедно с музикантите в далечния ъгъл на салона, и го запита:
— Можете ли да потвърдите, че господин Хан е бил на предната палуба през цялото време?
Мъжът изгледа музикантите. Когато те поклатиха глави, той отговори с печално изражение:
— Не, Ваша Милост. Ние настройвахме инструментите си. Не сме поглеждали навън, докато госпожица Анемония не дойде да потърси господин Хан. Тогава аз излязох заедно с нея на предната палуба и го видяхме да седи на кръглата табуретка — точно както той току-що каза.
— Можете да си вървите! — рече съдията на Хан. После повика пред масата Лиу Фейпо. Сега той не изглеждаше толкова самоуверен. Ди забеляза, че устните му нервно потрепват. Но когато проговори, гласът му беше твърд:
— След танца на куртизанката забелязах, че съседът ми, господин Пън, не изглежда добре. Веднага, след като Уан напусна залата, аз отведох Пън през изхода на левия борд. Оставих го облегнат на перилата и отидох по коридора до тоалетната. После се върнах при него. Не съм срещал никого. Пън каза, че се чувствува по-добре, и се върнахме тук заедно. Видях, че братята Кан се карат, и предложих да прекратят кавгата с по чаша вино. Това е всичко.
Съдията кимна и накара да повикат майстор Пън. Той потвърди показанията на Лиу Фейпо до последната подробност. След това пред масата бе повикан майстор Су.
Су погледна навъсено изпод гъстите си вежди. Размърда широките си рамене и започна с безизразен глас:
— Вашият покорен слуга потвърждава, че е видял първо Уан, а после господин Лиу да напускат този салон. След като останах сам на масата, започнах разговор с двете момичета, които изиграха танца със сабите, докато едното посочи левия ми ръкав, целия напоен с рибен сос. Станах и отидох до втората кабина в коридора. Тя беше запазена за мене и слугата ми бе оставил там вързоп чисти дрехи и тоалетни принадлежности. Бързо се преоблякох. Когато излязох в коридора, видях Бадемов цвят, която вървеше пред мен към салона за почивка. Настигнах я при стълбата и изказах възхищението си от танца й. Но тя изглеждаше доста възбудена и набързо ми отговори, че ще се видим след малко в трапезния салон. После сви зад ъгъла към левия борд. Влязох през вратата откъм десния борд. Видях, че Уан, Лиу и Пън още не са се върнали, и продължих разговора си с двете момичета.
— Как беше облечена Бадемов цвят, когато я видяхте? — запита съдията.
— Тя бе все още с белия си танцувален тоалет, Ваша Милост, но върху него бе облякла къс жакет от зелен брокат.
Съдията го изпрати да седне на мястото си и нареди на Ма Жун да доведе покровителката на куртизанките от съблекалнята.
Масивната дама заяви, че съпругът й притежава къща в Квартала на върбите, към която принадлежат Бадемов цвят и другите пет куртизанки. Когато съдията я запита кога е видяла Бадемов цвят за последен път, тя каза:
— Когато се завърна от танца си, Ваше Превъзходителство. И колко хубава беше! Аз й казах: „Най-добре ще направиш бързо да се преоблечеш. Цялата си вир-вода и ще настинеш!“ И наредих на слугинята да приготви за нея една хубава синя рокля. А Бадемов цвят изведнъж избута слугинята настрани, облече един зелен жакет и излезе! Тогава я видях за последен път, Ваше Превъзходителство, кълна се! Как е било убито горкото пиленце? Тази слугиня разказва една такава странна история… Тя казва, че…
— Благодаря ви — прекъсна я съдията и нареди на Ма Жун да доведе слугинята.
Девойката влезе, като ридаеше неудържимо. Ма Жун я потупа окуражително по гърба, но без особен резултат. Тя проплака:
— Отнесе я злото чудовище от езерото, Ваша Милост! Моля ви, Ваша Милост, нека се върнем на брега, преди то да е потопило кораба! Какъв ужасен призрак! Видях го със собствените си очи!
— Къде видяхте този призрак? — попита удивен съдията.
— Той я повика през прозореца, Ваша Милост! Точно когато мама ми казваше да извадя синята рокля. И госпожица Бадемов цвят го видя! Той я викаше, Ваша Милост! Как би могла да не се подчини на този пъклен зов?
Откъм салона се дочу сподавено шушукане. Съдията удари с ръка по масата, после запита:
— Как изглеждаше призракът?
— Той беше огромно, черно чудовище, Ваша Милост! Видях го ясно през прозрачната завеса. В едната си ръка размахваше дълъг нож, а с другата ръка… я викаше!
— Можахте ли да видите какви бяха дрехите и шапката му? — попита съдията.
— Нали ви казах, че беше призрак! — отвърна възбудено девойката. — Нямаше определена форма! Беше просто една отвратителна, ужасна черна сянка!
Съдията направи знак на Ма Жун и той отведе прислужницата.
След това Ди изслуша Анемония и останалите четири момичета. С изключение на Анемония, която съдията сам бе изпратил да търси танцьорката, никоя от тях не бе напускала трапезния салон. Бяха разговаряли помежду си и със Су. Не бяха забелязали Уан, Лиу или Пън да излизат и не можеха да си спомнят точно кога се е завърнал Су.
Съдията стана и заяви, че ще разпита слугите и екипажа на горната палуба. Докато изкачваше стръмните стъпала, следван от Хун, Ма Жун отиде с капитана на кораба да събере екипажа.
Съдията седна на кръглото столче до парапета. Той бутна шапката си назад, за да открие челото си, и каза:
— И тук е така задушно, както и вътре!
Хун бързо му предложи ветрилото си и каза унило:
— Този разпит не ни доведе до нещо съществено, Ваша Милост!
— А, май не е точно така! — каза съдията, като енергично размахваше ветрилото пред лицето си. — Мисля, че той изясни нещата до известна степен. Боже мой, Уан не излъга, като каза, че гребците са лоша сган! Те никак не ми харесват!
Гребците, които в този момент се появяваха на палубата, мърмореха недоволно помежду си, но няколко ругатни на Ма Жун и капитана ги накараха бързо да замълчат почтително. Слугите и готвачите бяха накарани да се наредят срещу тях. Съдията счете за излишно да разпитва кърмчията и слугите на гостите, защото Хун го увери, че те бяха слушали с такова внимание пикантните истории на Ма Жун, щото на никой от тях не би минала мисълта да се отдели от мястото си.
Съдията започна разпита със слугите, но те не можаха да кажат много. След започването на танците бяха отишли в кухнята да закусят набързо. Само един от тях се бе качил да погледне дали в трапезния салон не се нуждаят от нещо. Той бе видял майстор Пън да повръща изобилно, надвесен над перилата. Но тогава Лиу не бил с него.
Щателният кръстосан разпит на готвачите и гребците изясни, че никой от тях не е напускал трюма. Когато кърмчията извикал през отвора на палубата, че гребците могат да си починат, те захванали да играят на комар и никой дори не помислил да изостави играта.
Когато съдията стана, капитанът на кораба, който разглеждаше небето с неспокоен вид, каза:
— Страх ме е, че наближава буря, Ваша Милост! Няма да е зле да се върнем на брега. Този кораб трудно се управлява в бурни води!
Съдията кимна и слезе по стъпалата. Той отиде право в главната спалня, където Цяо Тай стоеше на пост при мъртвото тяло на танцьорката.

Глава четвърта
Съдията прекарва безсънна нощ край мъртвата жена; Той чете стихове и страстни любовни писма

Тъкмо когато съдията седна на табуретката край тоалетната масичка, въздухът бе раздран от грохот на гръмотевица. Върху покрива се изсипа пороен дъжд. Корабът се разлюля.
Цяо Тай бързо излезе отвън, за да притегне кепенците. Съдията мълчаливо се загледа пред себе си, поглаждайки дългите си бакенбарди. Хун и Ма Жун стояха загледани в неподвижното тяло върху леглото.
Когато Цяо Тай се върна и залости вратата, съдията вдигна поглед към тримата си помощници.
— Е — рече той с мрачна усмивка, — само преди няколко часа се оплаквах, че тук нищо не се случва! — После поклати глава и продължи бавно: — А ето че сме изправени пред убийство, свързано с толкова съмнения и подозрения, та дори и със свръхестествени сили! — Като видя неспокойния поглед, който Ма Жун хвърли към Цяо Тай, той бързо продължи: — Ако по време на разпита не отхвърлих открито възможността в това престъпление да е замесено призрачно същество, то бе само за да приспя бдителността на престъпника. Не забравяйте, че той не знае как и къде сме намерили тялото. Сигурно е много озадачен, че то не е потънало на дъното на езерото. Защото мога да ви уверя, приятели, че убиецът е човек от плът и кръв! А също така зная и защо е трябвало да убие танцьорката!
И съдията разказа на помощниците си за тревожното съобщение на Бадемов цвят.
— Всъщност — заключи той — най-голямото подозрение пада върху Хан Юнхан, защото единствен той, преструвайки се на задрямал, би могъл да чуе какво ми каза момичето. Макар че в такъв случай трябва да е обигран актьор.
— А освен това е имал възможност да извърши убийството — отбеляза Хун. — Никой не можа да потвърди думите му, че се е разхождал по предната палуба. Може да е минал назад по левия борд и да е повикал танцьорката през прозореца.
— Но за какво му е трябвало да размахва оня нож, за който разказа слугинята? — запита Ма Жун.
Съдията вдигна рамене.
— Тук голяма роля играе въображението — рече той. — Не забравяйте, че слугинята разказа необикновената си история чак след като бе научила, че танцьорката е била убита. В действителност тя е видяла само сянката на мъж, облечен в широк халат с дълги ръкави, каквито носим всички ние. Той е повикал танцьорката с едната си ръка, а в другата е носел сгънато ветрило, което слугинята е взела за нож.
Корабът бе започнал да се люлее силно. Една голяма вълна се удари о борда с оглушителен грохот.
— За беда — продължи съдията — Хан далеч не е единственият, върху когото падат подозрения. Вярно е, че само той би могъл да дочуе думите на момичето, но всеки от другите гости е могъл да забележи, че тя ми шепне нещо, и по особеното й поведение — казах ви, че тя дори не гледаше към мене — да направи заключение, че ми предава важно съобщение. И е решил за всеки случай да вземе бързи мерки.
— Това значи — каза Цяо Тай, — че наред с Хан имаме още четирима заподозрени, а именно: майсторите Уан, Пън и Су, както и Лиу Фейпо. Само върху братята Кан не пада подозрение, защото Ваша Милост каза, че те не са напускали салона. Останалите четирима са излизали за по-кратко или по-дълго време.
— Всъщност — каза съдията — Пън вероятно е невинен по простата причина, че не е достатъчно силен, за да повали танцьорката в несвяст и да я занесе по стъпалата до водата. Именно затова разпитах екипажа — допусках, че Пън може да е имал съучастник между моряците. Но никой от тях не е напускал трюма.
— Хан, Лиу, майстор Уан и майстор Су изглеждат напълно способни да я убият — забеляза Цяо Тай. — Особено Су — той е здравеняк.
— След Хан — каза съдията — най-подозрителен изглежда Су. Ако убиецът е той, би трябвало да е опасен, хладнокръвен Престъпник, защото е обмислил убийството с всичките му подробности още докато Бадемов цвят танцуваше. Нарочно е потопил ръкава си в рибения сос, за да има основателен повод по-късно да напусне трапезния салон, както и да се преоблече, ако халатът му се намокри, докато спуска тялото във водата. После е отишъл направо при прозореца на съблекалнята, повикал е танцьорката и я е зашеметил, преди да я потопи във водата. Чак тогава е отишъл в кабината си, за да се преоблече. Няма да е лошо да идеш в тази кабина още сега, Цяо Тай, и да провериш дали съблеченият от Су халат е мокър.
— Аз ще отида, Ваша Милост — каза бързо Ма Жун. Той бе забелязал, че Цяо Тай е пребледнял. Знаеше, че приятелят му не се чувствува много добре на кораб по време на буря.
Съдията кимна. Зачакаха мълчаливо връщането на Ма Жун.
— Цялата кабина е наводнена! — съобщи Ма Жун, когато се върна. — Всичко е мокро, само халатът на Су — не! Той е съвършено сух!
— Добре — каза съдията. — Това не доказва, че Су е невинен, но е факт, който трябва да се има предвид. Сега заподозрените са: Хан, Су, Лиу, Уан и Пън — в този ред.
— Защо Ваша Милост поставя Лиу преди Ван? — запита Хун.
— Защото предполагам, че между танцьорката и нейния убиец е съществувала любовна връзка — отвърна съдията. — В противен случай тя не би тръгнала веднага щом я е повикал й не би дошла сама с него в тази кабина. Положението на куртизанката е съвсем различно от това на една обикновена проститутка, която трябва да се отдава на всеки, който заплати за нея. Благоволението на куртизанката трябва да се спечели, в противен случай нищо не може да се направи. Куртизанките — и особено прочутите като Бадемов цвят — носят по-голяма печалба чрез песните и танците си, отколкото като спят с гостите, така че собствениците им не ги насилват да удостояват клиентите с благоволението си. Спокойно мога да допусна, че Хан или Лиу — и двамата добре запазени светски мъже — биха могли да спечелят любовта на такава красива и изкусна танцьорка. А също и Су, чиято зверска сила някои жени могат да намерят привлекателна. Но закръгленият Уан или мършавият Пън — едва ли! Да, дори мисля, че изобщо можем да зачеркнем Пън от нашия списък!
Ма Жун не чу последните думи на съдията. Той гледаше към мъртвата жена в безмълвен ужас. Изведнъж извика:
— Тя си поклати главата!
Всички се обърнаха към леглото. Главата на мъртвата се полюляваше.
Кърпичката бе паднала. Мигащата светлина на свещите блестеше в мокрите коси.
Съдията стана бързо и отиде при леглото. Дълбоко потресен, той се вгледа в бялото лице. Очите се бяха затворили. Тон постави по една възглавница от всяка страна на главата и веднага я покри отново с кърпичката. После седна и каза със спокоен глас:
— И така, първата ни задача сега е да разберем кой от тримата споменати е имал любовна връзка с момичето. Може би ще бъде най-добре да разпитаме останалите момичета от къщата. Обикновено те имат малко тайни една от друга.
— Но да ги накараме да ги споделят с външен човек — каза Ма Жун — е съвсем друго нещо.
Дъждът бе спрял. Сега корабът не се клатеше толкова. Цяо Тай изглеждаше по-добре. Той каза:
— Аз мисля, Ваша Милост, че пред нас стои по-неотложна задача, а именно — да претърсим стаята на танцьорката в Квартала на върбите. Убиецът е бил принуден да извърши престъплението, след като се е качил на борда на кораба, и ако тя пази в стаята си писма или други доказателства за отношенията си с него, веднага щом слезе на брега, той ще побърза да иде там и да унищожи уликите.
— Имаш пълно право, Цяо Тай — каза одобрително съдията. — Веднага щом пристанем, Ма Жун ще изтича в Квартала на върбите и ще арестува всеки, който се опита да влезе в жилището на танцьорката. Аз ще отида там с паланкина и ще претърсим стаята й заедно.
Отвън се чуха силни викове, което показваше, че са наближили кея. Съдията стана и каза на Цяо Тай:
— Ти чакай тук да дойдат стражниците. Кажи им да запечатат тази кабина и двама от тях да останат на пост пред нея до утре сутринта. Аз ще кажа на собственика на къщата, към която принадлежи мъртвата, да изпрати утре човек, който да се погрижи за полагането на тялото в ковчег.
Когато излязоха обратно на палубата, видяха, че луната се е показала отново. Светлината й огряваше, тъжна гледка — бурята бе отнесла разноцветните фенери и разкъсала на парчета бамбуковите завеси на трапезния салон. Веселият кораб беше добил печален вид. Доста посърнали, останалите гости изчакаха съдията на кея. По време на бурята те се бяха събрали в салона за почивка и душният въздух там, както и люшкането на кораба, ги бяха накарали да се омърлушат още повече. Веднага щом съдията им разреши да се разотидат, те се втурнаха към своите столове-носилки.
Ди се качи в паланкина си. Щом се отдалечи достатъчно, за да не могат да чуят нареждането му, той нареди на носачите да поемат към Квартала на върбите.
Когато съдията и Хун влязоха в предния двор на къщата, в която живееше Бадемов цвят, те дочуха висок смях, който долиташе откъм трапезарията, разположена отзад. Въпреки късния час веселието тук продължаваше. Собственикът на къщата се втурна навън, за да посрещне неочакваните посетители. Като разпозна съдията, той падна на колене и удари главата си три пъти о земята. После запита с раболепен глас с какво може да бъде полезен.
— Искам да разгледам стаята на куртизанката Бадемов цвят — каза кратко съдията. — Заведи ни там!
Собственикът бързо ги поведе към широката стълба от полирано дърво. Горе се озоваха в слабо осветен коридор. Водачът им се спря пред една от червените лакирани врати и влезе пръв, за да запали свещите. Той нададе ужасен вик, когато една желязна ръка го сграбчи за мишницата.
— Остави го, това е собственикът! — каза бързо съдията. — Как си влязъл тук?
Ма Жун се ухили и отвърна:
— Реших, че е най-добре да не ме видят, като влизам, затова се прехвърлих през градинската ограда и се покатерих на балкона. Намерих слугинята заспала в един ъгъл и я накарах да ми покаже стаята на момичето. Скрих се зад вратата и зачаках, но преди вас не е идвал никой.
— Добре си направил! — каза съдията. — Сега можеш да слезеш долу със собственика. Дръж под око входа.
Ди седна пред тоалетната масичка от гравирано абаносово дърво, и започна да издърпва чекмеджетата. Инспекторът се зае с четирите сандъка за дрехи, изработени от червена лакирана кожа и наредени един върху Друг край широкото легло. Той отвори най-горния, на който стоеше знакът „Лято“, и провери съдържанието му.
В горното чекмедже на масичката съдията намери само обичайните тоалетни принадлежности, но долното бе пълно с писма и картички. Той бързо ги прегледа. Няколко от писмата бяха написани от майката на Бадемов цвят в Шанси — съдържаха благодарности за парите, изпратени от момичето, и новини за по-малкия брат, който се учел добре. Бащата, изглежда, беше починал. Писмата на майката бяха написани на изискан литературен стил и съдията отново се зачуди каква ли зла съдба бе принудила девойката, произхождаща от добро семейство, да избере такава съмнителна професия. Останалите писма бяха от обожатели, някои написани в стихове. Като ги прелисти, съдията откри подписите на всички гости, присъствували на пиршеството, включително и този на Хан Юнхан. Съдържанието на всички писма беше любезно и официално — покани за вечери, комплименти за танците й, но нищо от по-интимен характер. Беше много трудно да се отгатне какви точно са били отношенията на танцьорката с всички тези господа.
Ди събра всички книжа и ги сложи в ръкава си за по-нататъшно проучване.
— А, ето и още, Ваша Милост! — ненадейно възкликна Хун. Той показа на съдията вързопче писма, грижливо увити в копринена хартия, които бе намерил на дъното на сандъка за дрехи. От пръв поглед Ди разбра, че това са истински любовни писма, написани с плам и страст. Всички бяха подписани с едно и също име: „Студентът от бамбуковата горичка“.
— Това трябва да е бил любовникът й! — каза разпалено съдията. — Сигурно няма да е много трудно да се разбере кой е писал тези писма. Стилът и почеркът са великолепни. Той трябва да принадлежи към малката група на образованите в този град.
По-нататъшното претърсване не ги доведе до други следи. Съдията излезе на балкона и постоя известно време там, загледан в градината долу. Лунната светлина се отразяваше във водите на малките изкуствени езерца, покрити с лотоси и пръснати между цветята. Колко ли пъти танцьорката е стояла на това място и е съзерцавала същата навяваща печал гледка? Той рязко се обърна. Очевидно още не бе служил достатъчно дълго като съдия, щом внезапната смърт на една хубава жена го бе разтърсила до такава степен!
Ди духна свещите и слезе обратно долу, последван от Хун.
Ма Жун стоеше на входа и приказваше със собственика. Последният се поклони дълбоко, като видя съдията. Ди сгъна ръце в ръкавите си.
— Разбираш — обърна се той към собственика, — че това е разследване на убийство и можех да накарам стражниците си да обърнат къщата наопаки и да разпитат всички гости. Въздържах се да го направя, защото считам, че за момента не е необходимо, а пък и никога не безпокоя хората без достатъчно основание. Обаче ти ще напишеш незабавно подробен доклад за всичко, което ти е известно за мъртвата танцьорка — истинското й име, възрастта й, кога и при какви обстоятелства е дошла в твоята къща, кои са гостите, с които е общувала най-често, какви игри е знаела да играе и така нататък. Гледай докладът ти да ми бъде представен утре рано сутринта в три копия!
Собственикът падна на колене и започна да изразява благодарността си с дълга тирада. Но съдията го прекъсна, като каза нетърпеливо:
— Утре изпрати човек на Кораба на цветята да донесе тялото. И се погрижи семейството на убитата в Пинян да бъде уведомено за смъртта й.
Ди тръгна към вратата, а Ма Жун каза:
— Моля да ми бъде разрешено да последвам Ваша Милост по-късно.
Съдията улови многозначителния му поглед. Той кимна в знак на съгласие и се качи в паланкина си заедно с Хун. Стражниците вдигнаха факлите си. Шествието пое бавно през опустелите улици на Ханюан.

Глава пета
Ма Жун разказва за тайната на танцьорката; Един професор е обвинен в гнусно злодеяние

На идната сутрин, веднага след зазоряване, когато Хун се яви на доклад, той завари съдията да седи напълно облечен в личния си кабинет, разположен зад съдебната зала.
Ди беше подредил грижливо на купчинки върху писалището си писмата на куртизанката, намерени в сандъка за дрехи. Докато Хун му наливаше чаша чай, съдията каза:
— Прочетох внимателно всички тези писма, Хун. Връзките й с оня така наречен „Студент от бамбуковата горичка“ трябва да са започнали преди около половин година. Първите писма говорят за едно постепенно задълбочаващо се приятелство. По-късните разкриват страстна любов. Но преди около два месеца страстта като че ли е започнала да гасне. Забелязва се явна промяна в тона на писмата. Тук-там открих изрази, които могат да се приемат като заплахи. Трябва да намерим този човек, Хун!
— Старши писарят на трибунала е любител поет, Ваша Милост — каза оживено Хун. — В свободното си време работи като секретар на местния литературен клуб. Той вероятно би могъл да ни каже чий е този псевдоним!
— Чудесно! — рече съдията. — Иди в архивата и поговори с него. Но преди това искам да ти покажа нещо. — Той извади от чекмеджето на писалището си тънък лист хартия и го разгъна. Хун позна шахматната задача, намерена в ръкава на мъртвата жена. Съдията потупа хартията с показалец и каза:
— Снощи, след като се върнахме от Квартала на върбите, разгледах добре тази задача*. Интересното е, че не можах да намеря никакъв смисъл в нея. Вярно, че не съм голям майстор в шаха, но като студент играех често. Както виждаш, в тази игра квадратът е разделен на осемнадесет колонки в хоризонтално и вертикално направление и чертите се пресичат в 289 точки. Единият играч има 150 бели пионки, а противникът му — също толкова черни. Пионките са малки обли камъчета и всички са равностойни. Двамата участници започват играта при чиста дъска, като всеки на свой ред поставя по една пионка на мястото, където се пресичат две черти. Целта е да отнемеш колкото е възможно повече пионки на противника, като ги обградиш напълно поотделно или на групичка. Обградените пионки веднага се отстраняват от дъската. Печели онзи, който успее да „плени“ по-голям брой пионки.
[* Става дума за един от двата вида шах, разпространени в стар Китай — „уей ци“ („шах на обграждането“), популярен днес под японското наименование „го“. Другият — „сян ци“ („шах с образи“) е близък до шаха разпространен в Европа. — Б.к.р.]
{img:gulik-lake-3.png|Шахматната задача}
— Това изглежда доста просто! — отбеляза Хун.
Съдията му отвърна с усмивка:
— Правилата наистина са прости, но самата игра е твърде трудна. Казват, че един човешки живот не е достатъчен, за да се научат всичките й тънкости! Нашите големи майстори на шаха често издават ръководства за изучаване на играта, онагледени с рисунки на интересни позиции, а също и със задачи, чието решение е подробно обяснено. Този лист трябва да е бил откъснат от такова ръководство. Той е бил последната страница на книгата, защото сам виждаш думата „Край“, отпечатана в левия долен ъгъл. За беда липсва заглавието на книгата. Трябва да откриеш някой майстор на шаха тук, в Ханюан, Хун. Такъв човек без съмнение ще може да ни каже от кое ръководство е откъснат този лист. Обяснението на задачата може да е било отпечатано на предпоследната страница.
Влязоха Ма Жун и Цяо Тай и поздравиха съдията. Когато седнаха пред писалището, Ди се обърна към Ма Жун:
— Предполагам, че снощи се забави, за да събереш сведения. Кажи какво успя да научиш!
Ма Жун постави големите си юмруци на коленете. Той започна с усмивка:
— Вчера Ваша Милост спомена за възможността да се съберат сведения за личния живот на една куртизанка от другите момичета, които живеят с нея. Случи се така, че когато миналата вечер отивахме към езерото през Квартала на върбите, едно момиче, застанало на балкона, ми хвана окото. Когато по-късно отидохме в къщата, описах я на собственика и услужливият човек веднага накара да я повикат от угощението, на което бе поканена да присъствува. Името Прасковен цвят наистина много й отива!
Ма Жун замълча. Той засука мустак и продължи, като се ухили още по-широко:
— Тя наистина е невероятно очарователно момиче, а пък и аз като че ли не я разочаровах. Поне тя…
— Можеш да прескочиш — прекъсна го раздразнено съдията — подробностите около любовните си подвизи! Не се съмняваме, че сте си прекарали времето добре! Кажи сега какво ти каза тя за мъртвата танцьорка!
Ма Жун прие обиден вид. Той въздъхна, после се примири и продължи търпеливо:
— Та, Ваша Милост, това момиче, Прасковен цвят, е било близка приятелка на убитата куртизанка. Танцьорката е дошла в Квартала на върбите преди около една година заедно с три други момичета, доведени от столицата от един сводник. Казала на Прасковен цвят, че е напуснала дома си в Шанси заради някакви неприятности и никога няма да може да се върне там. Била доста особена. Въпреки че много високопоставени гости правели отчаяни опити да спечелят благоволението й, учтиво отказвала на всички. Особено усърден в ухажването си бил майстор Су, който й правел много скъпи подаръци, но и той нямал успех.
— Това — намеси се съдията — ще отбележим като минус за Су. Несподелената любов често е съществен мотив за отмъщение.
— Все пак — продължи Ма Жун — Прасковен цвят е убедена, че Бадемов цвят в никакъв случай не е била студена жена. Фактите сочат, че навярно е имала таен любовник. Най-малко веднъж седмично искала разрешение от собственика на къщата да излезе на покупки. Тъй като била уравновесено и дисциплинирано момиче и нямали никакво основание да се опасяват, че може да избяга, собственикът винаги се съгласявал. Тя излизала сама и приятелката й мисли, че е отивала на тайни срещи. Но кой е бил любовникът и къде са се срещали, Прасковен цвят така и не разбрала, въпреки че с положителност се е опитвала да научи!
— Колко време се е бавела всеки път? — попита съдията.
— Излизала е непосредствено след приключване на обеда — отвърна Ма Жун — и се е връщала малко преди да поднесат вечерната порция ориз.
— Това означава, че не е ходела извън града — отбеляза съдията. — Инспекторе, върви разпитай писаря за оня псевдоним!
Щом Хун излезе, влезе един слуга и подаде на съдията голям запечатан плик. Ди го отвори и извади дълго писмо, което разгъна върху писалището си. Имаше прикрепени и две копия. Като поглаждаше дългите си бакенбарди, съдията бавно започна да чете. Точно когато завърши четенето и се облегна назад, в кабинета се върна Хун. Като клатеше глава, той каза:
— Старши писарят е сигурен, Ваша Милост, че нито един учен или писател в тази околия не използува прозвището Студента от бамбуковата горичка.
— Жалко! — каза съдията. След това се наведе напред, посочи писмото пред себе си и продължи оживено: — Ето че пристигна докладът от собственика на къщата на куртизанката. Истинското й име е било госпожица Фан Хъи и е била купена в столицата от един сводник преди седем месеца, точно както е казала Прасковен цвят — или как там й беше името — на Ма Жун. Цената е била две златни кюлчета. Сводникът е заявил, че я е купил при необичайни обстоятелства. Тя сама го потърсила и поискала да се продаде за едно златно кюлче и петдесет сребърника при условие, че ще бъде препродадена именно в Ханюан. На сводника се сторило странно, че девойката предлага сделката сама вместо чрез родителите си или чрез посредник. Но тъй като била красива и умеела добре да пее и танцува, той разбрал, че печалбата ще бъде добра, и не си направил труда да я разпитва. Платил й парите и тя ги прибрала. Но тъй като къщата в Квартала на върбите била добър клиент, сводникът сметнал за разумно да уведоми управителя за странния начин, по който е наел момичето, за да се освободи от отговорност, ако по-късно възникнат усложнения.
На това място съдията замълча и ядно поклати глава. После продължи:
— Собственикът на къщата задал на девойката няколко въпроса, но като видял, че тя избягва да отговаря пряко, оставил работата така. Той твърди, че според него родителите й са я изгонили от дома й заради някаква незаконна любовна връзка. Другите подробности за живота й в къщата съвпадат с онова, което Ма Жун е научил от останалите момичета. Собственикът е отбелязал имената на гражданите, които са проявявали особен интерес към Бадемов цвят. Списъкът включва почти всички изтъкнати граждани на Ханюан, без Лиу Фейпо и Хан Юнхан. Имало е случаи собственикът на къщата да увещава девойката да приеме за любовник единия или другия, но тя твърдо е отказвала. Той не е настоявал много, защото и без това само с танците си Бадемов цвят му е носела добра печалба. В края на доклада се съобщава, че девойката е обичала литературните игри, пишела красиво, а в рисуването на цветя и птици била над средното ниво. Но се подчертава, че не е обичала играта на шах!
Съдията отново замълча. Огледа помощниците си и запита:
— Е, сега как бихте обяснили въпроса й дали играя шах и това, че в ръкава й намерихме тази шахматна задача?
Ма Жун се почеса по главата в недоумение. Цяо Тай попита:
— Мога ли да хвърля поглед на задачата, Ваша Милост? Някога много обичах да играя шах.
Съдията бутна хартията към него. Цяо Тай се замисли върху задачата и след известно време каза:
— Това е напълно безсмислена позиция, Ваша Милост! Белите пионки заемат почти цялата дъска. Някои от ходовете, посредством които те са възпрели настъплението на черните, биха могли да се възпроизведат доста ясно, но в разположението на черните няма никаква логика.
Съдията смръщи вежди. От вцепенението го извадиха трите удара на големия бронзов гонг, окачен на главната порта, които отекнаха в трибунала и оповестиха откриването на сутрешното съдебно заседание.
Ди постави шахматната задача обратно в чекмеджето и стана с въздишка. Хун му помогна да наметне съдийската мантия от тъмнозелен брокат. Докато нагласяваше на главата си черната съдийска шапка, той каза на тримата мъже:
— Ще се занимая с убийството, извършено на Кораба на цветята. За щастие в момента няма други дела за разглеждане, тъй че ще можем да съсредоточим цялото си внимание върху това загадъчно убийство.
Ма Жун дръпна настрана тежката завеса, отделяща личния кабинет на съдията от съдебната зала. Ди се качи на подиума и седна зад високата маса с покривка от ален брокат. Ма Жун и Цяо Тай застанаха зад стола му, а Хун зае обичайното си място от дясната му страна.
Стражниците застанаха в две редици пред подиума. Те носеха бичове, палки, вериги, белезници и други пособия на своя занаят. Старши писарят и помощниците му седяха на по-ниски маси от двете страни на подиума, готови да водят протокола.
Съдията огледа съдебната зала. Забеляза, че се е събрала внушителна тълпа от зрители. Новината за убийството, извършено на Кораба на цветята, се бе разпространила като мълния и гражданите на Ханюан бяха нетърпеливи да научат всички подробности. На първия ред седяха Хан Юнхан, братята Кан и майсторите Пън и Су. Ди се зачуди защо Лиу Фейпо и Уан не бяха там. Началникът на стражниците ги беше уведомил, че трябва да присъствуват.
Съдията удари с чукчето си по масата и обяви заседанието за открито. След това започна да проверява присъствуващите.
Внезапно на входа на съдебната зала се появиха няколко души, предвождани от Лиу Фейпо, който възбудено крещеше:
— Искам правосъдие! Извършено е гнусно престъпление!
Съдията направи знак на началника на стражниците. Той отиде да посрещне новодошлите и ги доведе пред подиума.
Лиу Фейпо коленичи на каменния под. До него коленичи висок господин на средна възраст, облечен в прост син халат и с малко черно кепе на главата. Четирима други мъже останаха прави зад редицата стражници. Между тях съдията разпозна Ван. Другите трима му бяха непознати.
— Ваша Милост! — проплака Лиу Фейпо. — Дъщеря ми е била жестоко убита през първата й брачна нощ!
Съдията вдигна вежди. Той каза остро:
— Тъжителят Лиу Фейпо да разкаже всичко последователно. Чух снощи по време на угощението, че сватбата на дъщеря ви е била отпразнувана оня ден. Защо идвате в съда сега, два дни след случая, да съобщите за смъртта й?
— Всичко се дължи на пъкления план на този коварен човек тук! — проплака Лиу Фейпо, като посочи господина, коленичил край него.
— Кажете името и професията си! — заповяда съдията на мъжа на средна възраст.
— Вашият нищожен слуга — каза тихо мъжът — се нарича Джан Уънджан и е доктор по литература. Ужасно нещастие сполетя моята къща и ми отне едновременно любимия и единствен син и младата му съпруга. И като че ли това не стига, ами този човек, Лиу Фейпо, обвинява мене — техния баща! Почтително умолявам Ваша Милост да поправи тази страшна неправда!
— Безсрамен мошеник! — изкрещя Лиу Фейпо. Съдията удари чукчето си по масата.
— Тъжителят Лиу Фейпо — каза строго той — да се въздържа от употребата на обиди в този съд! Разкажете случая!
Лиу Фейпо направи усилие да се овладее. Той очевидно не бе на себе си от гняв и скръб. Съвсем не приличаше на човека от миналата вечер. След кратко мълчание продължи с по-спокоен глас:
— Великото Небе не бе пожелало да се сдобия с мъжка рожба. Единственото ми дете бе момиче и се казваше Лунна фея. Но чрез тази дъщеря бях напълно утешен за липсата на син. Тя беше очарователна и мила. Най-голямата радост в живота ми бе да гледам как се превръща в красива и умна млада жена. Аз…
Той млъкна. Ридание задави думите му. Преглътна няколко пъти, после продължи с треперещ глас:
— Миналата година тя ме помоли да й разреша да взема частни уроци по класическа литература, които учителят — доктор Джан — преподаваше в къщата си на група млади жени. Съгласих се, защото дотогава тя се увличаше главно по язденето и лова, и бях доволен, че започва да проявява интерес към изкуството и литературата. Как бих могъл да предвидя нещастието, което ще последва? В къщата на учителя Лунна фея видяла сина му, студента Джан Хупяо, и се влюбила в него. Исках да се осведомя за семейството на Джан, преди да взема решение, но Лунна фея настоятелно ме помоли да обявим годежа по-скоро и Първата ми жена — тази глупачка! — подкрепи молбата й, макар че трябваше да бъде по-предвидлива. Дадох съгласието си, избрахме сватовник и брачният договор бе съставен. Тогава обаче моят приятел, търговецът Уан Ифан ме предупреди, че доктор Джан е развратник, който преди известно време се опитал безуспешно да използува дъщеря му за задоволяване на низките си страсти. Реших незабавно да разваля годежа. Но тогава Лунна фея легна болна и Първата ми жена твърдеше, че е болна от любов и сигурно ще умре, ако не променя решението си. На всичко отгоре, тъй като не желаеше плячката да се изплъзне под носа му, доктор Джан отказа да развали брачния договор.
Лиу хвърли змийски поглед към професора, после продължи:
— Така, макар и с голяма неохота, аз разреших да отпразнуваме сватбата. Оня ден в къщата на Джан бяха запалени червени свещи и бракосъчетанието бе извършено тържествено пред възпоменателните плочи на предците*. На сватбеното тържество присъствуваха повече от тридесет видни граждани, включително гостите, които взеха участие в пиршеството на Кораба на цветята… Днес рано сутринта професорът се втурна силно развълнуван в къщата ми и съобщи, че вчера Лунна фея е била намерена мъртва в брачното ложе. Веднага го запитах защо не ми е съобщил незабавно. Отговори ми, че синът му, младоженецът, бил изчезнал безследно и той искал най-напред да се опита да открие него. Попитах го от какво е умряла дъщеря ми, а той само измърмори някакви неразбираеми думи. Поисках да тръгна с него, за да видя тялото й. Той спокойно ми каза, че тя вече е закована в ковчег и положена в будисткия храм!
[* Тези плочки, наречени още „табелки на душите на предците“, китайците са поставяли в храмовете и във всеки дом. Край тях изгаряли благовония и оставяли горящи свещи. У конфуцианците това е било свързано с култа към предците. Те са вярвали, че след като напишат името на покойника върху плочката, в нея се вселявала душата му. — Б.пр.]
Съдията се облегна назад. Той понечи да прекъсне Лиу, но премисли и реши да го изслуша докрай.
— У мене се породи ужасно подозрение — продължи Лиу. — Веднага отидох да се посъветвам със съседа си, майстор Ван. Той незабавно се съгласи с мене, че дъщеря ми е станала жертва на неописуемо престъпление. Уведомих доктор Джан, че ще подам жалба в трибунала. Майстор Уан отиде да доведе свидетел — Уан Ифан… И сега аз, Лиу Фейпо, съм паднал на колене пред масата на Ваша Милост и ви умолявам да се погрижите злият престъпник да получи заслужено наказание, за да може душата на бедната ми дъщеря да почива в мир!
Като каза това, Лиу удари три пъти челото си о каменния под.
Съдията бавно поглади дългата си брада. Помисли малко и запита:
— Искате да кажете, че студентът Джан е убил невястата си и след това е избягал?
— Моля Ваша Милост за извинение! — побърза да отговори Лиу. — Толкова съм объркан, че не се изразявам ясно. Този слаботелесен младеж, студентът Джан, е невинен. Бащата, този пропаднал развратник, ето кой е виновният! Той е пожелал Лунна фея и възбуден от виното, е посегнал на нея в същата нощ, през която тя е трябвало да стане жена на сина му. Горката ми дъщеря се е самоубила, а студентът Джан, ужасен от скандалното поведение на собствения си баща, е побягнал в отчаянието си. На следната сутрин, събудил се след пиянската нощ, порочният професор е намерил мъртвото тяло на дъщеря ми. Уплашен от последствията на подлото си деяние, той е наредил незабавно да заковат трупа в ковчег, за да прикрие факта, че дъщеря ми се е самоубила. Затова обвинявам доктор Джан Уънджан, че е изнасилил дъщеря ми, Лунна фея, и е станал причина за смъртта й.
Съдията заповяда на старши писаря да прочете обвинението на Лиу така, както бе записано. Лиу се съгласи, че всичко е точно, и постави отпечатъка от палеца си върху документа. После съдията каза:
— Сега обвиняемият Джан Уънджан да разкаже какво се е случило!
— Стоящият пред вас — започна професорът с леко педантичен тон — проси Ваша Милост за снизходителност спрямо недостойното си поведение. Искам да заявя, че напълно разбирам колко глупави са били действията ми. Спокойният живот между книгите ме е направил, за жалост, неспособен да се справя умело с такава ужасна беда, каквато сполетя бедната ми къща. Но твърдо отричам да съм имал някога непочтени мисли по отношение на снаха си, а още по-малко бих могъл да я нападна! Ще ви разкажа всичко, което се случи в действителност — и всяка подробност е вярна!
Докторът спря за момент, за да събере мислите си, после продължи:
— Вчера сутринта, когато закусвах в градинската си беседка, дойде слугинята ми Ружа и съобщи, че почукала на вратата на брачната стая, извикала, че носи сутрешния ориз, но никой не й отговорил. Казах й да не безпокои младоженците и да им почука пак след около час. По-късно същата сутрин, когато поливах цветята, Ружа дойде отново и ми каза, че все още никой в стаята не отговаря. Почувствувах някаква тревога. Отидох лично до покоите, предназначени за младата двойка, и енергично почуках на вратата. Когато никой не отговори, извиках няколко пъти името на сина си, но пак не получих отговор. Тогава разбрах, че трябва да се е случило нещо нередно. Веднага отидох да доведа търговеца на чай Кун, мой съсед и приятел, за да се посъветвам с него. Той сметна, че мой дълг е да отворя вратата със сила. Повиках иконома; той донесе брадва и разби ключалката.
Доктор Джан спря да говори. Преглътна и продължи с беззвучен глас:
— Голото тяло на Лунна фея бе проснато в леглото, покрито с кръв. Сина ми го нямаше. Бързо пристъпих напред и я покрих с юргана. После опипах пулса й. Той бе спрял и ръката й бе студена като лед. Тя беше мъртва… Кун веднага отиде да доведе учения лекар доктор Хуа, който живее наблизо. Той извърши оглед на тялото. Установи, че причината за смъртта е силен кръвоизлив, причинен от дефлорирането. Тогава разбрах, че синът ми, покрусен от скръб, е избягал от мястото, където го е сполетяло това тежко нещастие. Бях убеден, че е отишъл в някое самотно кътче, за да се самоубие, и реших да изляза веднага, за да се опитам да го намеря и да му попреча да извърши тази отчаяна постъпка. Когато доктор Хуа отбеляза, че в такова горещо време е по-добре мъртвата да бъде затворена незабавно, аз наредих да извикат човек, който да измие тялото и да го постави във временен ковчег. Кун предложи ковчегът да бъде положен в будисткия храм, докато се реши къде да бъде заровен. Помолих всички присъствуващи да запазят случая в тайна, докато не намеря сина си — жив или мъртъв. После отидох да го търся, придружен от Кун и иконома си. Цял ден бродихме из града и предградията, разпитвахме навсякъде, но падна мрак, а ние все още не бяхме открили никаква следа. Когато се върнахме у дома, заварихме един рибар да чака пред портата. Той ми предаде копринен пояс, който се закачил на въдицата му, докато ловял риба в езерото. Нямаше нужда да чета името, избродирано на подплатата. Веднага познах пояса на бедния си син. Този втори удар беше прекалено силен за мене. Паднал съм в несвяст. Кун и икономът ме сложили в леглото. Напълно изтощен, съм спал до тази сутрин… Веднага щом се събудих, си спомних за своя дълг към бащата на младоженката. Забързах към къщата на Лиу и му съобщих за ужасното нещастие. Вместо да заоплаква заедно с мене децата ни, отнети от жестоката съдба, този безсърдечен човек ми отправи най-безумни обвинения и ме заплаши, че ще подаде жалба срещу мене в трибунала. Умолявам Ваша Милост да бъде справедлив към покорния си слуга, който в един и същи ден загуби единствения си син и младата си снаха и по такъв начин е изправен пред ужасната съдба родът му да бъде прекъснат!
После професорът удари няколко пъти челото си о пода.
Съдията даде знак на писаря. Той прочете записа, направен според показанията на доктор Джан, и последният постави отпечатъка на палеца си върху хартията.
Съдията каза:
— Сега ще изслушам свидетелите на тъжителя и обвиняемия. Нека дойде търговецът Уан Ифан!
Ди огледа изпитателно търговеца. Спомни си, че името му бе споменато по време на кавгата между братята Кан. Уан Ифан беше човек на около четиридесет години, с гладко, безбрадо лице, чиято бледност се подчертаваше от късите, черни мустаци.
Уан Ифан заяви, че преди две години Втората жена на доктор Джан умряла. И тъй като Първата и Третата му жени били умрели още преди това, професорът останал съвсем сам. Тогава той потърсил Уан Ифан и го помолил да му даде дъщеря си за наложница. Уан Ифан възмутено отхвърлил това предложение, направено дори без подходящ посредник. Оттогава доктор Джан, неуспял да задоволи страстта си, започнал да разпространява злонамерени клевети, че Уан Ифан е търговец, който се занимава с тъмни сделки. Като опознал по този начин лошия нрав на професора, Уан Ифан сметнал за свой дълг да предупреди Лиу Фейпо на какво семейство се кани да повери единствената си дъщеря.
Веднага щом Уан Ифан млъкна, доктор Джан извика гневно:
— Умолявам Ваша Милост да не вярва на тази нелепа смесица от истина и лъжа! Вярно е, че често съм се изказвал зле за Уан Ифан. И сега не се колебая да заявя, че този човек е мошеник и измамник. След смъртта на Втората ми жена не аз, а той предложи дъщеря му да ми стане наложница. Каза, че тъй като жена му е починала, не може да се грижи достатъчно добре за дъщеря си. Очевидно искаше да измъкне от мене пари и да ме накара да спра да порицавам съмнителните му търговски сделки. Не той, а аз отхвърлих веднага безсрамното предложение!
Съдията стовари юмрука си върху масата и извика:
— Вие се подигравате с мене, вашия съдия! Явно е, че един от двама ви лъже най-безсрамно! Нека ви бъде ясно, че ще проуча този случай най-подробно и тежко на онзи, който се е опитал да ме измами!
Като подръпваше ядосано брадата си, съдията заповяда на майстор Уан да излезе напред.
Показанията на Уан съвпадаха с тези на Лиу Фейпо, що се отнася до фактите. Но той съвсем не споделяше с такава увереност теорията на Лиу относно престъплението, приписвано на доктор Джан. Каза, че се е съгласил с нея, само за да успокои възбудения Лиу Фейпо, и ще се въздържи да изкаже мнение за онова, което се е случило в действителност през брачната нощ.
После съдията изслуша двамата свидетели на обвиняемия. Първо търговецът на чай Кун потвърди направеното от доктор Джан описание на случая и добави, че професорът е човек със скромни навици и възвишен характер.
Когато на каменните плочи коленичи доктор Хуа, съдията заповяда на началника на страниците да повика съдебния следовател. После се обърна строго към доктор Хуа с думите:
— Вие като професионален лекар трябва да знаете, че при всички случаи на внезапна смърт тялото не бива да се затваря в ковчег, преди всички обстоятелства около смъртта да са били изяснени в съда и преди следователят да е огледал трупа. Действували сте против законите и ще бъдете съответно наказан. А сега в присъствието на следователя опишете състоянието, в което намерихте тялото, и разкажете как стигнахте до заключението си относно причината за настъпването на смъртта!
Доктор Хуа бързо се впусна в подробно описание на симптомите, открити върху тялото на мъртвото момиче. Когато свърши, съдията погледна въпросително към следователя, който каза:
— Почтително уведомявам Ваша Милост, че макар и смърт на девственица при обстоятелства като описаните да се среща много рядко, в медицинските книги наистина са отбелязани няколко такива случая. Няма съмнение, че такъв случай може да завърши със смърт, въпреки че по-често се стига само до по-продължително състояние на безсъзнание. Симптомите, описани от доктор Хуа, във всички подробности отговарят на тези, описани в авторитетните медицински трудове.
Съдията кимна. След като осъди доктор Хуа на тежка глоба, той се обърна към слушателите в залата и каза:
— Възнамерявах тази сутрин да разгледам случая с убийството на куртизанката, но новият случай прави неотложен огледа на мястото на предполагаемото престъпление.
Той удари по масата с чукчето си и закри заседанието.

Глава шеста
Съдията Ди разглежда библиотеката на един студент; В изоставения храм се извършва аутопсия

В коридора съдията рече на Ма Жун:
— Кажи на стражниците да приготвят паланкина ми за отнасяне до къщата на доктор Джан. Четирима от тях да идат в будисткия храм и да приготвят всичко необходимо за аутопсията. Аз ще дойда в храма веднага щом свърша с професора.
След това той влезе в личния си кабинет.
Хун се зае да приготви чаша чай за съдията. Цяо Тай остана прав, изчаквайки Ди да седне пръв. Но той започна да се разхожда из кабинета с ръце на гърба. Челото му бе прорязано от дълбока бръчка. Спря се чак когато Хун му поднесе чашата чай. Отпи няколко глътки и заговори:
— Не мога да си представя какво е накарало Лиу Фейпо да отправи такова невероятно обвинение. Приемам, че прибързаното затваряне на тялото в ковчег изглежда подозрително, но всеки разумен човек първо би настоял да се извърши аутопсия, вместо да предяви такова сериозно обвинение. А миналата вечер Лиу ми направи впечатление на много спокоен и хладнокръвен мъж.
— Преди малко в съдебната зала той ми приличаше на умопомрачен, Ваша Милост — отбеляза Хун. — Видях, че ръцете му треперят, а на устните му имаше пяна!
— Обвинението на Лиу е съвършено абсурдно! — възкликна Цяо Тай. — Ако наистина е бил уверен, че професорът е човек с подъл характер, защо се е съгласил на женитба? Лиу не прилича на мъж, който би се оставил да го тиранизират жена му и дъщеря му! А и лесно би могъл да отмени брачния договор едностранно!
Съдията замислено поклати глава.
— Зад тази сватба се крие нещо — каза той. — И трябва да кажа, че доктор Джан, независимо от трогателните си вопли по повод на бедствието, сполетяло къщата му, изглежда го приема доста спокойно!
Влезе Ма Жун и съобщи, че паланкинът е готов. Съдията излезе на двора, последван от тримата си помощници.
Доктор Джан живееше във внушителна къща, построена върху склона на планината, западно от трибунала. Икономът отвори тежката двукрила порта и носачите внесоха паланкина на съдията в двора.
Професорът почтително помогна на госта да слезе и след това го отведе заедно с Хун в приемната зала. Ма Жун и Цяо Тай останаха в първия двор заедно с двама стражници и началника им.
Седнал срещу професора на масата за чай, съдията разгледа внимателно домакина. Доктор Джан беше висок, добре сложен мъж с умно, интелигентно лице. Изглеждаше на около петдесет години — твърде млад за държавната пенсия, която му бе отпусната. Той мълчаливо наля на съдията чаша чай, после отново седна и зачака видния гост пръв да започне разговор. Хун остана прав зад стола на съдията.
Ди погледна към претъпканите с книги лавици и запита професора коя литературна тема представлява особен интерес за него. С добре подбрани думи доктор Джан даде сбито обяснение на проучванията си, свързани с някои древни текстове. Отговорите му на въпросите на съдията за някои подробности доказваха, че е отличен познавач на темата. Той направи няколко много оригинални забележки за автентичността на един спорен пасаж, като с лекота привеждаше наизуст цитати от някои по-малко известни стари трудове. Въпреки че почтеността му можеше да бъде поставена под въпрос, нямаше и най-малко съмнение, че е голям учен.
— Защо — запита съдията, — след като сте все още сравнително доста млад, сте напуснали катедрата си в училището при храма на Конфуций? Много хора са оставали на тази почетна длъжност до седемдесет, та и повече години.
Доктор Джан изгледа подозрително съдията и отговори рязко:
— Предпочетох да посветя цялото си време на собствените си проучвания. През последните три години преподавам уроци по класическа литература на няколко напреднали студенти тук в моята къща.
Съдията стана и каза, че иска да види мястото, където се е случило нещастието. Професорът кимна мълчаливо. Той поведе гостите по един открит коридор към втория двор, спря се пред изящна сводеста врата и бавно каза:
— Оттатък е дворът, който бях предназначил за сина си. Заповядал съм строго никой да не влиза там след изнасянето на ковчега.
Зад вратата имаше малка декоративна градина. В средата й се виждаше грубо одялана каменна маса, обградена от няколко бамбукови дръвчета, чиито шумолящи зелени листа караха човек да забрави душната жега.
След като мина през тесния свод, доктор Джан отвори първо вратата вляво и показа на гостите една малка библиотека. В нея имаше място само за писалището срещу прозореца и за едно старо кресло. Върху лавината бяха натрупани книги и ръкописни свитъци. Професорът каза нежно:
— Синът ми беше изключително привързан към малката си библиотека. Той си беше избрал псевдонима Студента от бамбуковата горичка, макар че няколкото бамбукови дръвчета отвън трудно биха могли да се нарекат „горичка“.
Съдията влезе и разгледа книгите върху лавицата. Доктор Джан и Хун останаха отвън. Като се обърна към тях, съдията подхвърли на професора:
— От избора на книгите виждам, че синът ви е имал широки интереси. Жалко, че те са се простирали и върху дамите от Квартала на върбите!
— Кой, за бога — възкликна гневно доктор Джан, — би могъл да каже на Ваша Милост такава нелепа клевета? Синът ми беше с извънредно сериозен нрав. Никога не излизаше нощем. Кой ви е дал такова абсурдно сведение?
— Струва ми се, че чух някъде подобна забележка — каза разсеяно съдията. — Може би не съм разбрал добре за какво става въпрос. Тъй като синът ви е бил такъв трудолюбив учен, предполагам, че е имал красив почерк?
Професорът посочи купчината хартии на писалището и каза кратко:
— Това е ръкописът на последните проучвания на сина ми върху „Беседи и съждения“ на Конфуций.
Съдията прелисти ръкописа.
— Много изразителен почерк! — отбеляза той на излизане.
Докторът ги заведе в дневната отсреща. Изглежда, още бе засегнат от забележката на съдията за разпуснатия живот на сина си. Каза с кисело изражение:
— Ако Ваша Милост тръгне по коридора, ще намери вратата на спалнята. Аз ще почакам тук.
Съдията кимна. Следван от Хун, той тръгна по едва осветения коридор. В края му видяха една врата, която висеше върху разхлабените си панти. Съдията я отвори и застанал на прага, огледа мрачната стая. Тя беше съвсем малка и се осветяваше само от слънчевата светлина, която се прецеждаше през прозрачната хартия, залепена върху решетката на единствения прозорец.
Хун пошепна възбудено:
— Значи студентът Джан е бил любовникът на Бадемов цвят!
— И се е удавил! — раздразнено допълни съдията. — Намерихме Студента от бамбуковата горичка и в същото време го загубихме! Все пак се натъкнахме на нещо интересно: почеркът му е съвсем различен от този в любовните писма. — Той се наведе и продължи: — Виж, целият под е покрит с прах. Очевидно професорът не ни е излъгал, като каза, че никой не е влизал в тази стая след изнасянето на тялото на Лунна фея.
За момент съдията остана загледан в широкото легло до стената в дъното. Върху тръстиковата рогозка, която го покриваше, се виждаха няколко тъмночервени петна. Вдясно имаше тоалетна масичка, а вляво — наредени една върху друга кутии за дрехи. До самото легло бе поставена малка маса за чай с две табуретки. Въздухът в стаята беше много тежък.
Съдията тръгна към прозореца, за да го отвори. Но той бе залостен с дъска, цялата в прах. С известно усилие Ди я измъкна. През желязната решетка той видя част от зеленчукова градина, заобиколена с висока тухлена стена. В стената имаше малка врата. Очевидно през нея минаваше готвачът, за да набере зеленчуци. Съдията недоумяващо поклати глава и каза:
— Вратата беше затворена отвътре, Хун, прозорецът има здрава желязна решетка и не е бил отварян поне от няколко дена. Как, в името на бога, студентът Джан е напуснал стаята в онази съдбоносна нощ?
Озадачен, Хун погледна господаря си.
— Това е много странно! — каза той. Поколеба се и добави: — Може би стаята има тайна врата?
Съдията бързо стана. Двамата издърпаха леглото и огледаха стената и пода педя по педя.
После разгледаха и другите две стени, но без резултат. Съдията седна отново, изтупа прахта от коленете си и каза:
— Върни се в дневната, Хун, и кажи на професора да ми приготви списък на всички свои приятели и познати, както и на приятелите и познатите на своя син. Аз ще остана още малко тук и ще поогледам наоколо.
След като Хун тръгна, съдията скръсти ръце. Ето че се бе появила нова загадка! В случая с мъртвата танцьорка имаше поне някои ясни следи. Мотивът беше известен: убиецът е искал да й попречи да предупреди съдията за тайния заговор. Имаше четирима заподозрени. Подробното проучване на техните отношения с куртизанката щеше да доведе до разкриване на виновника, а тогава и подготвяният от него заговор щеше да бъде разкрит. Разследването беше вече напреднало и сега изведнъж изникна този загадъчен случай, в който имаше две главни действуващи лица, при това мъртви! И като че ли нямаше никакви улики! Професорът беше интересен мъж, но нямаше вид на развратник. От друга страна, външността често мами, а и Уан Ифан едва ли би посмял да лъже в съда за онази история с дъщеря му. Но и професорът не би посмял да излъже, че синът му не е посещавал Квартала на върбите. Доктор Джан беше достатъчно умен, за да знае, че такива неща могат лесно да се проверят. Може би самият доктор бе имал любовна връзка с танцьорката и бе използувал псевдонима на сина си в своите любовни писма! Той вече не беше млад, но беше интересен мъж, пък и винаги е било трудно да се отгатнат предпочитанията на една жена. Във всеки случай щяха да сравнят почерка на доктора с този в любовните писма. Не случайно съдията бе накарал Хун да поиска списък от професора! Но доктор Джан не би могъл да убие танцьорката, защото не бе присъствувал на пиршеството на кораба! Може би в края на краищата любовните връзки на танцьорката нямаха нищо общо с убийството й.
Съдията се размърда в стола си. Изведнъж го обхвана тревожното чувство, че е наблюдаван. Обърна се към отворения прозорец.
Едно бледо, изпито лице го гледаше с широко отворени очи.
Съдията скочи и се втурна към прозореца, но се спъна във втората табуретка. Успя да се изправи, но когато стигна до прозореца, видя само как вратата на градинската стена се затваря.
Ди изтича в първия двор и нареди на Ма Жун и Цяо Тай веднага да излязат на улицата и да търсят човек със среден ръст и обръсната като на монах глава. После каза на началника на стражниците да събере обитателите на къщата в дневната и да претърси всички стаи. Самият той бавно се запъти към залата намръщен, със сключени вежди.
Хун и доктор Джан излязоха тичешком да видят какво е предизвикало цялата тази суматоха. Съдията не обърна внимание на въпросите им, а запита остро доктор Джан:
— Защо не ми казахте, че брачната стая има тайна врата?
Професорът го погледна в пълно недоумение.
— Тайна врата ли? — попита той. — За какво ми е на мене, оттеглилият се да живее на спокойствие учен, такова нещо! Аз самият съм ръководил построяването на тази къща и мога да уверя Ваша Милост, че никъде в нея няма тайна врата.
— В такъв случай — отбеляза сухо съдията — бихте ли ми обяснили как синът ви е могъл да напусне стаята? Единственият й прозорец беше залостен, а вратата — заключена отвътре.
Докторът се плесна по челото и каза смутено:
— Не съм и помислил за това!
— Ще ви дам възможност да размислите върху тази загадка! — каза строго съдията. — Няма да напускате къщата до второ нареждане. Сега ще ида в будисткия храм и ще заповядам да се направи аутопсия на тялото на Лунна фея. Считам, че тази стъпка е необходима в името на правосъдието, така че можете да си спестите всякакви протести!
Доктор Джан изглеждаше разярен, но се овладя. Обърна се и напусна залата, без да каже дума.
Началникът на стражниците доведе около дузина мъже и жени.
— Други не намерихме, Ваша Милост! — обяви той. Съдията бързо ги огледа. Никой от тях не приличаше на образа, който бе видял през прозореца. Разпита слугинята Ружа как се е опитвала да събуди новобрачната двойка. Отговорите й съвпаднаха напълно с показанията на професора.
Когато съдията освободи задържаните, влязоха Ма Жун и Цяо Тай. Първият изтри потта от челото си и каза:
— Претърсихме всичко наоколо, Ваша Милост, но без резултат. Не срещнахме никого, освен един продавач на лимонада, който хъркаше край каручката си. Улиците са опустели заради пладнешката жега. Съвсем близо до вратата на градината намерихме две връзки дърва за горене, оставени очевидно от някой амбулантен търговец, но самият човек не се виждаше никъде.
Съдията им разказа накратко за странния мъж, който го бе наблюдавал през прозореца. После нареди на началника на стражниците да иде при Лиу Фейпо и майстор Уан и да им каже, че трябва да присъствуват на аутопсията в будисткия храм. Ма Жун също трябваше да отиде там, за да провери дали стражниците са подредили всичко за случая. На Цяо Тай съдията каза:
— Ти ще останеш тук с двама стражници и ще внимаваш доктор Джан да не напуска къщата. А си отваряй очите на четири и за странния мъж, който ме наблюдаваше!
Съдията тръгна към паланкина си, като гневно размахваше ръкави. Качи се заедно с Хун и нареди да ги отнесат в храма.
Докато изкачваше широките стъпала пред къщичката на вратаря, Ди забеляза, че те бяха обрасли с трева, а червеният лак по високите колони на величествената порта се лющеше. Спомни си, че му бяха казали, че преди няколко години монасите са напуснали храма и сега за него се грижи един стар пазач.
Заедно с Хун минаха през полусрутения коридор към страничната зала на храма. Там ги чакаха Ма Жун, следователят и стражниците. Имаше и други трима души, които Ма Жун представи като собственика на погребалната къща и двамата му помощници. Вдясно се издигаше висок олтар, на който нямаше нищо. Пред него, на две дървени магарета, бе поставен ковчегът. В другия край на залата стражниците бяха подредили голяма маса за импровизирания съд. До нея имаше една по-малка за писаря. Преди да седне зад масата, съдията повика собственика на погребалната къща и хората му. Те коленичиха на пода. Ди попита собственика:
— Спомняш ли си дали прозорецът на брачната стая, където си умил тялото, беше отворен?
Слисан, човекът погледна към помощниците си. По-младият веднага отговори:
— Затворен беше, Ваша Милост! Исках да го отворя, защото в стаята беше много горещо, но дъската, с която бе залостен, бе здраво затегната и не можах да я изтегля.
Съдията кимна. После запита отново:
— Докато миеше тялото, забеляза ли някакви следи от насилие — рани, драскотини или синини?
Човекът поклати глава.
— Бях доста озадачен от всичката тази кръв, Ваша Милост, и затова огледах тялото с особено внимание. Но не видях рана, нямаше дори драскотина! Мога да добавя, че момичето беше с доста яко телосложение. Трябва да е било твърде силно за млада дама от неговото съсловие.
— След като умихте тялото и го увихте в покров, веднага ли го поставихте в ковчега? — запита съдията.
— Да, Ваша Милост. Господин Кун ни беше поръчал да донесем временен ковчег, защото по-късно родителите трябваше да решат кога и къде ще бъде погребана мъртвата. Донесохме ковчег от тънки дъски и за много кратко време заковахме капака.
Междувременно следователят бе разгънал пред ковчега дебела тръстикова рогозка. В момента поставяше върху нея и меден леген с топла вода.
Пристигнаха Лиу Фейпо и майстор Ван. След като прие поздравите им, съдията се настани в креслото зад масата. Той чукна три пъти с кокалчетата на пръстите си и каза:
— Това извънредно съдебно заседание се свиква, за да бъдат проверени някои съмнения, възникнали във връзка с начина, по който е починала госпожа Джан Хупяо, по баща Лиу. Ковчегът ще бъде отворен и съдебният следовател ще извърши аутопсия. Тъй като това не е ексхумация, а само продължение на обичайните предварителни обследвания, съгласието на родителите не е необходимо. Но аз помолих Лиу Фейпо, бащата на покойната, както и майстор Уан да присъствуват в качеството си на свидетели. Доктор Джан Вънджан не може да присъствува, тъй като се намира под домашен арест.
По знак на съдията един стражник запали две снопчета благовонни пръчици. Едното постави на края на съдийската маса, а другото — във ваза, която сложи на земята до ковчега. Щом плътният сив дим изпълни помещението с парливата си миризма, съдията заповяда на собственика на погребалната къща да отвори ковчега. Мъжът заби длетото си под капака. Помощниците му започнаха да измъкват пироните. Когато те вдигнаха капака, господарят им отстъпи със сподавен вик. Ужасените му помощници изпуснаха капака, който хлопна на пода.
Съдебният следовател пристъпи към ковчега и погледна в него.
— Случило се е нещо ужасно! — възкликна той.
Съдията стана веднага и изтича при него. Погледна и неволно отстъпи назад.
В ковчега лежеше тялото на напълно облечен мъж. Главата му представляваше буца съсирена кръв.

Глава седма
Ужасното откритие поражда нови усложнения; Съдията посещава две видни личности

Те стояха безмълвно край ковчега и гледаха с невярващи очи грозния труп. Челото беше разсечено със страхотен удар. Покрита със засъхнала кръв, главата представляваше отвратителна гледка.
— Къде е дъщеря ми? — изкрещя внезапно Лиу Фейпо. — Искам дъщеря си!
Майстор Уан обви с ръка раменете на съкрушения баща и го отведе встрани. Лиу се разрида безутешно.
Съдията рязко се обърна, върна се при масата, удари върху нея и каза гневно:
— Всички да се върнат по местата си! Ма Жун, иди да претърсиш храма! А ти — обърна се той към собственика на погребалната къща — накарай помощниците си да извадят тялото от ковчега!
Двамата мъже бавно вдигнаха вкочанения труп от ковчега и го поставиха на тръстиковата рогозка. Следователят коленичи край тялото и внимателно свали окървавените дрехи. Сакото и панталоните бяха от груб памук, покрити с несръчни кръпки. Той ги сгъна грижливо и ги прибра накуп край себе си. След това погледна към съдията в очакване.
Ди взе четката за червен туш и написа в горния край на един служебен формуляр: „Лице от мъжки пол с неустановена самоличност.“ После подаде формуляра на писаря.
Следователят потопи една кърпа в медния леген и обърса кръвта от главата. Откри се ужасна, зееща рана. После той уми цялото тяло, като го оглеждаше инч по инч. Най-накрая стана и докладва:
— Тялото е на мъж с добре развита мускулатура, на около петдесетгодишна възраст. Груби ръце с изпочупени нокти, изпъкнали мазоли на десния палец, рядка, къса брада и сиви мустаци, плешива глава. Причина за смъртта: рана в средата на челото, широка един инч и Дълбока два инча, причинена вероятно от голям топор или меч, който се вдига с две ръце.
Щом писарят попълни тези подробности във формуляра, следователят сложи върху него отпечатъка на палеца си и го подаде на съдията. Ди му заповяда да претърси дрехата на мъртвеца. Следователят намери в ръкава на сакото дървено мерило и къс мръсна хартия. Той постави предметите на масата. Съдията хвърли безразличен поглед към мерилото, после оглади парчето хартия и вдигна вежди. Като поставяше хартиения къс в ръкава си, той каза:
— Сега всички присъствуващи да минат край трупа и да се опитат да го разпознаят. Ще започнем с Лиу Фейпо и майстор Ван.
Лиу Фейпо погледна бегло обезобразеното лице, после поклати глава и бързо отмина. Беше пребледнял като мъртвец. Майстор Уан понечи да последва примера му, но изведнъж нададе вик на изненада. Като потисна отвращението си, той се наведе над трупа и възкликна:
— Аз познавам този човек! Това е Мао Юан, дърводелецът! Миналата седмица той идва у дома да поправи една маса!
— Къде живее? — попита бързо съдията.
— Това не зная, Ваша Милост — отговори Уан, — но ще попитам иконома си. Той го беше повикал.
Съдията мълчаливо поглаждаше дългите си бакенбарди. Изведнъж кресна на собственика на погребалната къща:
— Защо ти, собственик на погребална къща, за когото се предполага, че разбира от работата си, не ми каза веднага, че ковчегът е бил подменен? Или това е същият ковчег, в който си поставил мъртвата жена? Говори и казвай истината!
Като заекваше от страх, човекът отговори:
— Аз… аз се кълна, че това е същият ковчег, Ваша Милост! Сам го купих преди две седмици и сам отпечатах с нажежено желязо търговския си знак върху дървото. Но този ковчег лесно би могъл да бъде отворен, Ваша Милост! Тъй като е само временен, ние не заковахме пироните много грижливо и…
Съдията го прекъсна с нетърпеливо движение.
— Този труп — нареди той — да се обвие в покров, както подобава, и да се постави обратно в ковчега. Аз ще говоря със семейството на покойника относно погребението. Дотогава двама стражници да стоят на пост тук в залата — остава да изчезне и този труп! — Съдията се обърна към началника на стражниците: — Доведи пазача на храма при мене. Изобщо, каква е тази неразбория? Той би трябвало сам да ми се представи!
— Пазачът е много стар човек, Ваша Милост — каза бързо началникът на стражниците. — Преживява с купичката ориз, която някои благочестиви хора донасят два пъти дневно в килията му до къщичката за вратаря. Той е глух и почти сляп.
— Сляп и глух наистина! — измърмори ядосано съдията. После каза кратко на Лиу Фейпо: — Ще организирам незабавно претърсване на околността за тялото на дъщеря ви.
В това време Ма Жун се върна в залата.
— Почтително ви уведомявам — каза той, — че претърсих целия храм, включително градината зад него. Няма никакви признаци тялото на мъртвата да е скрито или заровено там.
— Сега тръгвай с майстор Уан — заповяда му съдията — да научиш адреса на дърводелеца и иди веднага у тях. Искам да зная какво е правил през последните дни. Ако има роднини мъже, да се явят в трибунала за разпит.
Като каза това, съдията чукна върху масата и обяви заседанието за закрито. Преди да напусне залата, той се приближи до ковчега и огледа внимателно вътрешността му. Не се виждаха кървави петна. После огледа пода наоколо, но между обърканите следи от стъпки, оставени върху прахта, не можа да открие петна, нито пък признаци, че е правен опит те да бъдат заличени. Явно бе, че дърводелецът е бил убит на друго място, а тялото му е било довлечено в залата и поставено в ковчега, след като кръвта е била вече съсирена. Ди разреши на присъстващите да се разотидат и напусна залата, последван от Хун.
По обратния път съдията не пророни дума. Но когато влезе в личния си кабинет и Хун му помогна да се преоблече в удобен домашен халат, мрачното му настроение го напусна. Той седна зад писалището си и каза с усмивка:
— Е, Хун, чакат ни много загадки за разрешаване! Между другото доволен съм, че поставих професора под домашен арест. Я виж какво имаше в ръкава на дърводелеца!
Той бутна парчето хартия към Хун, който възкликна удивен:
— Тук са записани името и адресът на доктор Джан, Ваша Милост!
— Да — каза съдията със задоволство, — нашият учен доктор очевидно не е предвидил това! Дай сега да видя списъка, който ни е направил!
Хун измъкна от ръкава си къс сгъната хартия. Като я подаваше на съдията, той каза унило:
— Доколкото виждам, Ваша Милост, почеркът му е съвсем различен от този в любовните писма.
— Прав си — каза съдията. — Няма никаква прилика. — Той хвърли хартията на масата и продължи: — След като изядеш обедния си ориз, Хун, би могъл да се опиташ да намериш в архивата няколко образеца от почерка на Лиу, Хан, Уан и Су. На всеки от тях по едно или друго време се е налагало да изпрати някакво писмо до трибунала. — Съдията извади от чекмеджето две големи служебни визитни картички с червен цвят и ги подаде на Хун, като добави: — Погрижи се тези картички да бъдат изпратени на Хан Юнхан и съветника Лян със съобщение, че ще ги посетя днес следобед.
Когато съдията стана, Хун го запита:
— Какво, за бога, е могло да се случи с трупа на госпожа Джан, Ваша Милост?
— Няма никаква полза, Хун — отговори съдията, — да си блъскаме главите над задача, чиито условия още не са напълно изяснени. За момента ще освободя напълно ума си от тази загадка. Имам намерение да обядвам у дома и да видя как са жените и децата ми. Оня ден моята Трета жена ми каза, че двамата ми сина вече са започнали да пишат доста хубави съчинения. Но те са двама нехранимайковци, казвам ти!
Късно следобед, когато съдията се върна в личния си кабинет, завари Хун и Ма Жун край писалището надвесени над няколко листа хартия. Хун вдигна поглед и каза:
— Ето образците от почерка на четиримата заподозрени, Ваша Милост. Но никой от тях не прилича на този в писмата на танцьорката.
Ди седна и започна внимателно да сравнява различните образни. След известно време каза:
— Не, не намирам нищо особено! Лиу Фейпо е единственият, чийто начин на писане ми напомня слабо за този на Студента от бамбуковата горичка. Мога да допусна, че Лиу е преправял почерка си, когато е писал онези любовни писма. Но китайската четка за писане е много чувствителен инструмент. Дори при използуване на различни шрифтове е извънредно трудно да се прикрие характерният за всеки човек начин на боравене с нея.
— Лиу Фейпо би могъл да научи псевдонима на студента Джан от дъщеря си, Ваша Милост — живо каза Хун, — и по липса на по-добър да го използува за подписване на писмата.
— Да — замислено каза съдията. — Трябва да събера повече сведения за Лиу Фейпо. Това ще бъде един от въпросите, по които ще поговоря с Хан и съветника. Те сигурно ще могат да ми кажат нещо повече. А сега ти, Ма Жун, ми кажи какво научи за дърводелеца!
Ма Жун тъжно поклати голямата си глава.
— Нищо особено, Ваша Милост! Мао Юан живее мизерно край езерото, близо до рибния пазар. Намерих само старата му жена. Никога не сте виждали такава грозна, дърта харпия! Тя изобщо не се тревожеше за отсъствието на мъжа си, защото, когато излизал по работа, той често не се прибирал по няколко дни. А и нищо чудно, след като небето го е наказало с такава жена! Та преди няколко дни той излязъл сутринта, като казал, че отива в къщата на доктор Джан да поправи някакви мебели за предстоящото сватбено тържество. Рекъл на жена си, че ще намери място за спане при слугите, защото работата щяла да продължи няколко дни. Оттогава тя не го е виждала!
Ма Жун направи гримаса на отвращение и продължи:
— Като съобщих на милата му половинка тъжната вест, тя рече само, че много отдавна е предсказала, че старецът й ще свърши зле, защото все ходел по винарните и игралните домове с братовчед си Мао Лу. И после поиска парично обезщетение!
— Каква неблагочестива жена! — възкликна ядосано съдията.
— Обясних й — каза Ма Жун, — че не може да го получи, преди убиецът да бъде заловен и осъден. Тя започна да сипе обиди срещу мен и да ме обвинява, че съм прибрал парите в джоба си. Побързах да напусна вещицата и отидох да разпитам съседите. Хората ми казаха, че Мао Юан е бил добродушен, работлив човек и никой няма право да го обвинява, че от време на време си е попийвал, защото мъж, женен за такава жена, се нуждае от известно утешение. Но добавиха, че братовчед му, Мао Жун, е истински злодей. Той също е дърводелец, но не живее на определено място. Броди из цялата околия, търси случайна работа в богаташките къщи и задига оттам каквото може. Дава всичките си пари за пиене и комар. Напоследък никой в квартала не го е виждал. Носи се слух, че е бил изключен от гилдията на дърводелците, защото при едно пиянско сбиване наранил с нож друг дърводелец. Мао Юан няма други роднини мъже.
Съдията бавно отпи от чая. После изтри мустаците си и каза:
— Добра работа си свършил, Ма Жун! Сега поне знаем какво означава онзи къс хартия, който намерихме в ръкава на убития. А сега е най-добре да идеш в резиденцията на професора и заедно с Цяо Тай, който е там на пост, да разберете кога е пристигнал Мао Юан, каква работа е вършил и кога точно си е отишъл. Дръж под око и съседните къщи. Може би ще успееш да откриеш странния мъж, който ме наблюдаваше през прозореца. — Ди стана и продължи към Хун: — Докато ме няма, Хун, ти можеш да идеш до улицата, на която живее Лиу Фейпо, и да поразгледаш наоколо. Обиколи близките магазини и се опитай да събереш сведения за него и живота в къщата му. Той е тъжителят в делото „Лиу срещу Джан“, но в същото време е един от главните заподозрени в случая с убитата танцьорка.
Съдията изпи до дъно чашата си с чай и тръгна през двора към къщичката на вратаря, където го чакаше паланкинът му.
Вън на улицата все още бе много горещо. За щастие къщата на Хан не бе далече от трибунала.
Хан Юнхан стоеше зад монументалната външна врата в очакване на съдията. След размяната на обичайните любезности той въведе госта в сумрачната приемна, която се охлаждаше от късове лед, поставени в два кръгли медни съда. Хан покани съдията да седне в широкото кресло до масата за чай. Докато домакинът поръчваше на раболепния иконом да донесе чай и закуски, съдията огледа обстановката. Той прецени, че къщата е построена преди повече от сто години. Дървото на тежките подпорни греди и гравираната греда на тавана беше потъмняло от времето, а картинните свитъци, украсяващи стените, бяха придобили благородния оттенък на стара слонова кост. Приемната излъчваше уют и изисканост. След като им поднесоха ароматичен чай в старинни чаши от най-тънък порцелан, Хан прочисти гърлото си и каза със сдържано достойнство:
— Моля Ваша Милост да приеме моите смирени извинения за непристойното ми поведение миналата вечер.
— Е, всичко беше така объркващо! — каза съдията с усмивка. — Да не говорим за това! Кажете ми, колко сина имате?
— Имам само една дъщеря — отговори Хан хладно.
Настъпи неловко мълчание. Началото на разговора не беше много сполучливо. Но Ди не би могъл да бъде упрекнат в нетактичност — при толкова жени и наложници всеки би очаквал Хан да има синове. Съдията запази самообладание и продължи:
— Да ви кажа откровено — това убийство на Кораба на цветята ме постави в много затруднено положение. А пък и този необикновен случай с дъщерята на Лиу Фейпо! Надявам се, че ще бъдете така любезен да ми кажете какво знаете за хората, свързани с тези два случая. Интересува ме и миналото им.
Хан направи любезен поклон и отговори:
— Изпяло съм на ваше разположение. Конфликтът между приятелите ми Лиу и Джан ме потресе дълбоко. И двамата са видни хора в малкия ни град. Надявам се и вярвам, че Ваша Милост ще успее да ги помири. Това би…
— Преди да се прави какъвто и да е опит за помиряване — прекъсна го съдията, — трябва да реша дали младоженката е умряла от естествена смърт и ако не, да накажа убиеца. Но нека започнем от случая с мъртвата танцьорка.
Хан вдигна ръце и възкликна с раздразнение:
— Но между тези два случая няма нищо общо, Ваша Милост! Те се различават като небето и земята! Куртизанката беше красавица, жена с много дарби, но в края на краищата — само една професионална танцьорка! Тези момичета често се забъркват в какви ли не отвратителни истории. Един бог знае колко от тях умират от насилствена смърт! — Хан се наведе към съдията и продължи поверително: — Мога да уверя Ваша Милост, че никой тук няма да възрази, ако този случай бъде разгледан в трибунала малко… хм… по-повърхностно. И мисля, че по-висшестоящите власти едва ли ще проявят особен интерес към смъртта на една лека жена. Но случаят „Лиу срещу Джан“… боже мой! Той засяга доброто име на града ни, Ваша Милост! Всички ние ще ви бъдем много признателни, ако успеете да ги убедите да се помирят, може би като им кажете…
— Нашите разбирания за ролята на правосъдието — хладно го прекъсна съдията — очевидно се различават твърде много, за да можем да проведем ползотворен разговор. Ще се огранича с няколко въпроса. Първо, какви бяха вашите лични отношения с танцьорката Бадемов цвят?
Хан се изчерви. Гласът му трепереше от сподавен гняв, когато запита:
— Очаквате ли отговор на този въпрос?
— Разбира се — каза любезно съдията, — иначе нямаше да го задам!
— Тогава… аз отказвам! — избухна Хан.
— Тук и сега това е ваше законно право — забеляза спокойно съдията. — Ще ви задам същия въпрос в трибунала и тогава ще трябва да отговорите. Иначе ще бъдете обвинен в неуважение към съда, а наказанието е петдесет камшика. Ако ви задавам въпроса сега, то е само за да ви спестя унижението.
Хан изгледа съдията със святкащи от ярост очи. Макар и трудно успя да се овладее и каза с равен тон:
— Куртизанката Бадемов цвят беше хубава, изкусна танцьорка и умееше да говори забавно. Поради това реших, че заслужава да бъде наета, за да забавлява гостите ми. Извън това тя не ме интересуваше. Дали е жива или мъртва, ми е напълно безразлично.
— Не ми ли казахте току-що, че имате дъщеря? — запита остро съдията.
Хан очевидно прие този въпрос като опит да се смени темата на разговора. Той заповяда на иконома, който стоеше прав и чакаше на почтително разстояние, да донесе захаросани плодове и други закуски. После каза любезно:
— Да, Ваша Милост. Казва се Върбов пух. Въпреки че не е прието да се хвалят собствените деца, смея да кажа, че тя е забележително момиче. Проявява голяма дарба в рисуването и краснописа. Даже има… — Преди да продължи, той усети, че е прекалил, и рече неловко: — Но моите домашни работи едва ли интересуват Ваша Милост.
— Сега ще ви задам втория си въпрос — каза съдията. — Какво е мнението ви за майсторите Уан и Су?
— Преди много години — отговори Хан с делови тон — Уан и Су бяха избрани чрез тайно гласуване от членовете на техните гилдии да им бъдат водачи и да отстояват интересите им. Бяха избрани заради техните високи достойнства и безукорно поведение. Нямам какво да прибавя към това.
— А сега един въпрос относно делото „Лиу срещу Джан“ — продължи съдията. — Защо според вас професорът се е оттеглил от служба толкова рано?
Хан се размърда неловко в стола си.
— Необходимо ли е да се ровим пак в тази стара история? — унило попита той. — Беше установено без всякакво съмнение, че студентката, която бе подала жалбата, е умствено разстроена. Високо похвално е, че въпреки това доктор Джан настоя оставката му да е приета. Защото според него един професор от училището при храма на Конфуций не може да остане на този пост, когато за него започнат да се говорят лоши неща, дори ако той не е дал никакви основания за това.
— Ще проуча този случай в съдебната архива — каза — съдията.
— О, Ваша Милост няма да намери в папките нищо по този въпрос — рече бързо Хан. — За щастие случаят не бе разгледан в трибунала. Ние, първенците на Хан Юан, изслушахме засегнатите личности и уредихме въпроса заедно с ректора на училището. Смятаме, че е наш дълг, Ваша Милост, да спестяваме на властите излишен труд.
— Направи ми впечатление — сухо отбеляза съдията. Той стана и благодари на Хан за любезното посрещане. Докато домакинът го съпровождаше до паланкина, Ди си помисли, че този разговор едва ли бе поставил основите на едно дълготрайно приятелство.

Глава осма
Съдията разговаря с птици и риби; Той обобщава заключенията си пред своите помощници

Когато съдията се качи в паланкина си, носачите му казаха, че къщата на съветника е зад първия ъгъл. Ди се надяваше, че разговорът му с него ще бъде по-резултатен, от този, който току-що бе провел с Хан Юнхан. Съветникът Лян, както и самия: Юнхан, беше пришълец в Ханюан и вероятно нямаше да бъде задържан като Хан, ако се наложеше да даде сведения за някои граждани.
Къщата на съветника имаше величествена порта. Масивните греди от двете страни на двукрилата врата бяха гравирани със сложна плетеница от облаци и приказни птици. В предния двор, засенчен от вековни дървета, един млад мъж с удължено тъжно лице дойде да поздрави с „добре дошъл“ високия гост. Той се представи като Лян Фън, племенник на съветника и същевременно негов секретар. С изискани изрази започна да поднася извиненията на съветника, че не е излязъл лично да поздрави съдията. Ди го прекъсна с думите:
— Известно ми е, че негово превъзходителство не е добре със здравето. Не бих дръзнал да го безпокоя, ако не ми се налагаше да разговарям с него по един неотложен служебен въпрос.
Секретарят се поклони дълбоко и отведе съдията в един широк, полутъмен коридор. Не се виждаха никакви слуги. Когато се канеха да пресекат малката градина, Лян Фън внезапно забави крачките си. Като потриваше нервно ръце, той каза:
— Разбирам, че това е съвсем нередно, Ваша Милост. Дълбоко съжалявам, че се налага да отправя молбата си по такъв дързък начин… Ваша Милост би ли благоволил да ми даде възможност за един съвсем кратък частен разговор, след като се срещне с господаря ми? Намирам се в голямо затруднение. Наистина не зная…
Той не успя да завърши изречението. Съдията го изгледа изпитателно, после кимна в знак на съгласие. В изражението на младежа пролича голямо облекчение. Той заведе съдията до една голяма тежка врата и я отвори.
— Негово превъзходителство ще се яви незабавно! — обяви той. После отстъпи и безшумно затвори вратата зад себе си.
Ди премигна с очи. В просторната стая се просмукваше слаба, разсеяна светлина. Отначало успя да различи само един светъл квадрат на отсрещната стена. Оказа се, че това е нисък, широк прозорец, закрит със сивкава хартия. Съдията тръгна предпазливо по дебелия килим, като внимаваше да не се препъне и нарани в мебелите. Но когато очите му привикнаха към мрака, видя, че страхът му е бил напразен. Стаята бе мебелирана твърде оскъдно. Освен високото писалище до прозореца и широкото кресло зад него единствените мебели бяха четирите стола с високи облегалки край страничната стена и отрупаните с книги лавици над тях. Почти празната стая създаваше странна, потискаща атмосфера, като че ли никой не живееше в нея. Върху една поставка от гравирано черно дърво близо до писалището съдията забеляза голям аквариум от цветен порцелан, в който плуваха златни рибки. Той тръгна натам.
— Седни! — изграчи внезапно един дрезгав глас. Съдията отстъпи назад. Откъм прозореца долетя пронизителен кикот. Стъписан, той отправи поглед натам. После се усмихна. До прозореца бе окачен малък кафез със сребърни решетки. В него възбудено подскачаше нагоре-надолу и пърхаше с криле една говореща птица.
Ди отиде при кафеза. Почука върху сребърната решетка и каза с укор:
— Ама че ме уплаши ти, непослушно птиче!
— Птиче, птиче! — изписка птицата. Тя обърна встрани малката си гладка глава и впи в съдията едно бляскаво, хитро око. — Седни! — изписка тя отново.
— Да, да! — каза съдията. — Но първо ми се иска да погледна тези златни рибки.
Щом Ди се надвеси над аквариума, половин дузина малки, обагрени в златно и черно рибки с дълги, трепкащи опашки и перки изплуваха на повърхността и сериозно загледаха нагоре към него с големите си изпъкнали очи.
— Съжалявам, но няма какво да ви дам! — каза съдията. В средата на аквариума той видя малка статуетка на Феята на цветята, която се издигаше над водата, стъпила на пиедестал, изобразяващ скала. Статуетката беше изкусно изваяна от цветен порцелан. Усмихнатото лице на богинята имаше изящни розови страни, а сламената й шапчица изглеждаше като истинска. Съдията протегна ръка да я докосне, но в този момент златните рибки, силно възбудени, започнаха лудо да размахват опашки и да кръжат под самата повърхност. Съдията разбра колко боязливи бяха тези скъпи, отглеждани с много грижи, малки същества и се уплаши, че като се мятат по такъв начин, може да наранят дългите си перки. Затова бързо се отдръпна и отиде при лавиците с книги.
В този момент вратата се отвори и влезе Лян Фън с един стар, прегърбен мъж, облегнат на ръката му. Съдията направи дълбок поклон и зачака почтително секретарят да заведе господаря си стъпка по стъпка до креслото. С лявата си ръка съветникът се държеше за мишницата на младежа, а с дясната се подпираше на един дълъг, извит в горния край бастун от червено лакирано дърво. Беше облечен в широк халат от плътен кафяв брокат. На голямата си глава носеше висока шапка от черна коприна, бродирана със златни нишки. Над челото му имаше черна козирка с форма на лунен сърп и съдията не можеше да види очите му. Особено впечатление правеха натежалите сиви мустаци, дългите бакенбарди и разкошната, разделена на три брада, която покриваше гърдите на стареца. Докато той бавно се настаняваше в креслото зад писалището, птицата запърха с криле в клетката си.
— Пет хиляди, в брой! — изписка тя внезапно. Старецът направи движение с глава. Секретарят незабавно покри кафеза с кърпичката си.
Съветникът се облакъти на масата и наведе напред голямата си глава. Плътният брокат стърчеше от двете страни на раменете му като криле. Прегърбената му фигура, очертана на фона на прозореца, напомняше на съдията за кацнала на клон огромна граблива птица. Но когато заговори, гласът му бе немощен и той измънка едва разбираемо:
— Седнете, Ди! Предполагам, че сте синът на покойния ми колега държавния съветник Ди, така ли е?
— Така е, Ваше Превъзходителство! — отговори почтително съдията. Той седна на ръба на един от столовете покрай стената. Лян Фън остана прав до господаря си.
— Вече съм на деветдесет — продължи съветникът. — Не виждам добре, мъчи ме ревматизъм… Но какво ли друго може да се очаква на моята възраст?!
Долната му челюст се опря още по-плътно на гърдите.
— Вашият покорен слуга — започна съдията Ди — смирено моли за извинение, че е дръзнал да обезпокои Ваше Превъзходителство. Ще се постарая да бъда колкото е възможно по-кратък. Изправен съм пред два много трудни за разрешаване криминални случая. На Ваше Превъзходителство без съмнение е известно, че гражданите на Ханюан не са много общителни. Те…
В този момент Лян Фън направи на съдията енергичен жест с глава. Приближи се бързо и прошепна:
— Съветникът заспа! Напоследък това често му се случва. Сега ще спи с часове. По-добре да отидем в моя кабинет. Ще предупредя слугите.
Съдията хвърли изпълнен със състрадание поглед към стареца, който се бе навел силно напред и лежеше на масата, подложил ръце под главата си. Чуваше се неравномерното му дишане. Ди тръгна след Лян Фън, който го отведе до едни малък кабинет в задната част на къщата. Вратата беше отворена. Кабинетът гледаше към малка, но добре поддържана цветна градина, заобиколена с висока ограда.
Секретарят покани съдията да седне в широкото кресло до писалището, отрупано със счетоводни и прочитни книги.
— Сега ще извикам двамата старци, които се грижат за негово превъзходителство — каза бързо младежът. — Те ще го отведат в спалнята му.
Останал сам в тихия кабинет, съдията започна бавно да глади брадата си. Огорчен, той си помисли, че през този ден никак не му вървеше.
Лян Фън се върна и се засуети около чаената маса. След като наля на съдията чаша врял чай, той се настани на една табуретка и каза тъжно:
— Дълбоко съжалявам, че негово превъзходителство получи един от пристъпите си точно когато Ваша Милост дойде да го посети. Дали аз не бих могъл да направя нещо за вас?
— Не, благодаря — отвърна съдията. — Откога съветникът получава такива пристъпи?
— Появиха се преди около половин година, Ваша Милост, — отговори с въздишка Лян Фън. — Изминаха вече осем месеца, откакто съм изпратен тук от най-възрастния син на съветника в столицата, за да изпълнявам длъжността на личен секретар. Назначаването на тази длъжност бе за мен като дар от небето, защото, да ви кажа истината, аз произхождам от един обеднял клон на същия род. Тук намерих храна и подслон, както и достатъчно свободно време, за да се подготвя за втория си изпит по литература. През първите два месеца всичко вървеше добре. Съветникът ме викаше всяка сутрин в библиотеката си и в продължение на около един час ми диктуваше писма или пък, когато беше в добро настроение, ми разказваше най-различни интересни и весели случки из дългата си кариера. Той е много късоглед и за да не се спъва и мебелите, накара да опразнят почти пялата стая. Освен това се оплаква от ревматизъм. Но мисълта му беше учудващо ясна. Сам ръководеше работата в обширните си владения и се справяше много добре. Преди около шест месеца обаче вероятно е получил удар през нощта. Изведнъж започна да говори несвързано и често изглеждаше напълно замаян. Сега ме вика най-много по веднъж в седмицата, а и тогава заспива по средата на разговора ни. Затваря се дни наред в спалнята си, храни се само с чай и семена от борови шишарки, пие запарки от треви, които сам си приготовлява. Двамата старци, които се грижат за него, мислят, че се опитва да открие еликсира на безсмъртието!
Съдията поклати глава, въздъхна и каза:
— Невинаги е щастие да достигнеш такава дълбока старост!
— Не, това е направо беда, Ваша Милост! — възкликна младият човек. — Ето защо реших, че съм длъжен да ви помоля за съвет! Въпреки болестите си съветникът настоява да ръководи сам всичките си парични сделки. Пише писма, които не ми показва, води продължителни разговори с Уан Ифан — търговец, когото господин Лиу Фейпо му представи преди известно време. На мене не ми разрешават да присъствам на срещите им. Но аз съхранявам книжата и забелязах, че напоследък съветникът се впуска в невероятни търговски сделки. Продава огромни парцели хубава орна земя на смешно ниска цена! Той продава владенията си, Ваша Милост, и то със страхотна загуба! Семейството му ще търси от мен сметка за това, но какво мога да направя? Как мога да давам съвети на негово превъзходителство, когато той не се интересува от мнението ми?
С поклащане на глава съдията даде да се разбере, че схваща положението. То наистина беше деликатно. След малко каза:
— Няма да бъде нито лека, нито приятна задача, господин Лян, но ще трябва да уведомите за всичко това сина на съветника. Защо не му предложите да дойде тук за няколко седмици? Тогава той ще види с очите си, че баща му страда от старческо слабоумие.
Идеята, изглежда, не се хареса на Лян Фън. Съдията изпита съжаление към момъка, защото добре разбираше колко мъчително би било за един беден родственик на такава знаменита личност да съобщи на близките му лошата вест за старейшината на рода. Ди каза:
— Ако можете да ми покажете някоя примери на неразумни сделки, сключени от съветника, с удоволствие ще издам свидетелство, че аз, съдията, лично съм се убедил в неспособността на съветника да ръководи деловите си начинания.
Лицето на младежа светна. Той каза с благодарност:
— Това ще бъде неоценима помощ, Ваша Милост! Ето, тук имам описани накратко последните сделки на съветника — правил съм тези описи за моя лична ориентировка. А ето и счетоводната книга с личните инструкции на негово превъзходителство, написани на бялото поле. Почеркът е съвсем дребен, защото той е късоглед, но смисълът е достатъчно ясен! Ваша Милост ще види, че това парче земя е предложено на цена, много по-ниска от действителната му стойност. Вярно, купувачът плати на ръка със златни слитъци, но…
Съдията изглеждаше дълбоко погълнат в четене на описите, подадени му от Лян. Но не обръщаше внимание на съдържанието им. Гледаше почерка. Той силно напомняше на оня в любовните писма, изпратени на убитата танцьорка от Студента от бамбуковата горичка.
Ди вдигна поглед и каза:
— Ще взема тези описи със себе си за по-задълбочено проучване. — Нави хартията на руло, сложи я в ръкава си и добави: — Самоубийството на студента Джан Хупяо трябва да е било тежък удар за вас!
— За мене ли?! — запита учуден Лян Фън. — Разбира се, чух хората да приказват за това, но никога не съм виждал нещастния младеж. Аз не познавам почти никого в този град, Ваша Милост. Излизам много рядко, ходя само в храма на Конфуций, за да правя справки в библиотеката. Цялото си свободно време използувам за моите проучвания.
— И вее пак намирате време да посетите Квартала на върбите, нали? — запита хладно съдията.
— Кой разпространява тези клевети? — възмутено възкликна Лян Фън. — Никога не излизам през нощта, Ваша Милост. Двамата стари слуги могат да потвърдят това. Тези леки жени не ме интересуват ни най-малко, аз… И после, откъде бих могъл да намеря пари за такива лудории?
Съдията не отговори. Той стана и отиде до вратата, която водеше към градината. Попита:
— Когато съветникът беше още добре със здравето, излизаше ли в тази градина?
Лян Фън хвърли поглед към съдията. После отговори:
— Не, Ваша Милост. Това е задната градина. Онази малка врата там води към уличката зад къщата. Главната градина е оттатък, в другия край на двора. Надявам се, че Ваша Милост не вярва на онези злонамерени слухове по мой адрес? Наистина не мога да си представя кой…
— Няма значение — прекъсна го съдията. — Ще проуча вашите описи на спокойствие и своевременно ще ви уведомя за това.
Младият човек му благодари горещо, после го придружи до предния двор и му помогна да се качи в паланкина.
Когато съдията се върна в трибунала, завари Хун и Цяо Тай да го чакат в личния му кабинет. Хун каза оживено:
— Цяо Тай е направил важно откритие в къщата на доктор Джан, Ваша Милост!
— Радвам се да чуя това — забеляза съдията и се настани зад писалището. — Разказвай, Цяо Тай! Какво си открил?
— Всъщност не е кой знае какво — каза пренебрежително Цяо Тай. — По отношение на главната задача не сме напреднали много. Направих второ претърсване за странния човек, който е наблюдавал Ваша Милост през прозореца на брачната стая, а и Ма Жун ми помагаше, след като се завърна от будисткия храм, но не открихме никаква следа от него, нито разбрахме къде се крие. Не научихме нищо особено и за дърводелеца Мао Юан. Икономът го наел два дни преди сватбата. Първият ден сковал дървен подиум за оркестъра и спал в къщичката на вратаря. Втория ден поправял разни мебели и тавана на брачната стая, който пропускал вода. Отново спал при пазача на портата, а на следното утро поправил голямата маса за гости. После поработил в кухнята, а по време на тържеството помагал на слугите да се изпие излишното вино. Легнал си мъртво пиян! На следващата сутрин било открито тялото на мъртвата младоженка и Мао останал в къщата от любопитство, додето професорът се завърнал след безплодното дирене на сина си. Подир това икономът видял Мао на улицата да говори с рибаря, намерил пояса на студента Джан. После дърводелецът си тръгнал с брадвата и сандъчето с инструменти. През цялото време доктор Джан нито веднъж не е разговарял с него. Икономът му е давал нареждания, той му е и платил.
Цяо Тай подръпна късите си мустачки и продължи:
— Днес следобед, когато професорът си почиваше, аз разгледах колекцията му от книги. Намерих едно хубаво старо ръководство по стрелба с лък. Имаше картинки и ми беше много интересно. Когато го връщах на мястото му, забелязах една стара книга, поставена отзад. Беше ръководство по шах. Прелистих го и на последната страница видях шахматната задача, която намерихме в ръкава на убитата танцьорка.
— Великолепно! — възкликна съдията. — Взе ли книгата със себе си?
— Не, Ваша Милост. Реших, че ако професорът открие липсата й, може да стане подозрителен. Оставих брат Ма да наблюдава къщата и отидох до книжарницата срещу храма на Конфуций. Щом споменах заглавието на книгата, книжарят каза, че е останал още един екземпляр, и веднага поде разговор за шахматната задача от последната страница! Каза, че книгата е издадена преди седемдесет години от прадядото на Хан Юнхан, старец със странно поведение, когото хората тук наричали „Отшелника Хан“. Той се славел като майстор на шахматната игра — ръководството му все още широко се изучава. Вече две поколения любители на шаха си блъскали главите над тази задача, но никой никога не бил успял да разгадае скрития в нея смисъл. В книгата не е дадено обяснението й. По тази причина повечето хора сега смятат, че печатарят е прибавил последната страница по погрешка. Отшелникът Хан умрял внезапно по време на отпечатването на книгата. Той не е видял коректурите. Купих книгата, Ваша Милост сам може да я види!
Цяо Тай подаде на съдията едно пожълтяло томче с подвити ъгли.
— Интересна история! — възкликна съдията. Той нетърпеливо отвори книгата и бързо прочете предговора. — Прадядото на Хан е бил забележителен учен — отбеляза той. — Този предговор е написан на много оригинален, но в същото време чудесен стил.
Съдията прелисти ръководството до края, после извади от чекмеджето листа с шахматната задача и го постави до отворената на последната страница книга.
— Да — продължи той, — Бадемов цвят е откъснала този лист от някой екземпляр на същата тази книга. Но защо? Възможно ли е една шахматна задача, отпечатана преди седемдесет години, да има нещо общо със заговора, който се подготвя сега в този град? Това е невероятно!
Като поклащаше глава, Ди постави ръководството и откъснатия лист в чекмеджето. После запита Хун:
— Научи ли нещо ново за Лиу Фейпо, инспекторе?
— Нищо, което има пряко отношение към нашия случай, Ваша Милост — отговори Хун. — Разбира се, внезапната смърт на дъщеря му и изчезването на тялото й са предизвикали доста приказки в квартала. Според мълвата той е предчувствал, че сватбата ще донесе нещастие, и затова се е опитвал да развали брачния договор. Във винарната на ъгъла, непосредствено до къщата на Лиу, пих чаша вино с един от носачите на паланкина му. Момъкът ми каза, че Лиу се отнася доста добре със слугите си. Бил малко строг, но тъй като често пътува, те си живеят живота. Носачът обаче ми каза и нещо странно: той твърди, че понякога Лиу изчезва като по магия!
— Изчезва ли? — слисан запита съдията. — Как така „изчезва“?
— Ами няколко пъти се е случвало Лиу да се оттегли в библиотеката си, икономът да отиде там да го попита нещо и да намери стаята празна. Тогава той започвал да търси господаря си из цялата къща, но него го нямало, а и никой не бил го виждал да излиза. Около обяд икономът внезапно го срещал да се разхожда по коридора или пък в градината. Когато това се случило за първи път, той казал на Лиу, че напразно го е търсил навсякъде. Тогава Лиу страшно се разярил, наругал го, нарекъл го глупак и дърдорко и му казал, че е сляп като прилеп. Добавил, че през цялото време е седял в градинската си беседка. Когато същата история се повторила, икономът изобщо не посмял да спомене за нея.
— Страхувам се — каза съдията, — че носачът си е сръбнал повечко! А що се отнася до двете посещения, които направих днес следобед, Хан Юнхан се изтърва да спомене, че доктор Джан се е оттеглил от служба преждевременно, защото е бил обвинен от една студентка в неморално поведение. Хан твърди, че професорът е бил невинен, но ако човек слуша него, излиза, че всички видни граждани на Ханюан са с безупречен морал! Значи е възможно в края на краищата обвинението на Лиу, че доктор Джан се е погаврил с дъщеря му, да не е чак толкова неоснователно, колкото изглежда на пръв поглед. Второ, при съветника Лян живее един негов племенник, чийто почерк твърде много ми напомня почерка на нашия загадъчен Студент от бамбуковата горичка! Дай ми едно от ония писма!
Съдията извади от ръкава си хартията с описите, която му бе дал Лян Фън, и я сравни с писмото, което Хун бе поставил пред него. После удари с юмрук по масата и измърмори ядосано:
— Не, ето че налетяхме на поредната загадка в този заплетен случай! Почерците просто не съвпадат! Гледай: същия краснописен стил, същия туш, същия вид четка! Но почеркът съвсем не е същият. Съвсем не!
Като поклащаше глава, съдията продължи:
— А иначе всичко съвпада точно. Старият съветник е оглупял, а в голямата му къща няма други слуги освен двамата старци. Стаята на този момък, Лян Фън, е в малкия заден двор, чиято врата води към уличката зад къщата. По такъв начин той е имал чудесни условия да си урежда тайни срещи с жена, идваща отвън. Може би убитата куртизанка е прекарвала следобедите си точно там! Той би могъл да се запознае с нея в някой магазин. Лян Фън твърди, че не е познавал студента Джан, но знае много добре, че ние не можем да проверим това, тъй като студентът е мъртъв! Името на Лян включено ли е в списъка, който ни представи професорът?
Хун поклати глава.
— Дори и Лян Фън да е имал любовна връзка с Бадемов цвят, Ваша Милост — забеляза Цяо Тай, — той не би могъл да я убие, защото не беше на кораба! Същото се отнася и за доктор Джан.
Съдията скръсти ръце и се замисли дълбоко, с брадичка, опряна на гърдите. След известно време каза:
— Искрено признавам, че не мога да проумея всичко това. Сега вие двамата можете да отидете да се нахраните. След това Цяо Тай ще се върне в къщата на доктор Джан, за да смени Ма Жун. А ти, инспекторе, на излизане можеш да кажеш на слугата да ми донесе вечерния ориз тук в кабинета. Тази нощ ще прочета отново всички документи, свързани с двата случая и ще видя дали не сме пропуснали някоя диря. — Той нервно подръпна мустаците си и продължи: — Засега заключенията ни като че ли не дават основание да се надяваме на особен успех! Първо, убийството, извършено на Кораба на цветята. Една танцьорка бива убита с цел да й се попречи да ми съобщи за престъпния заговор. Четирима души са имали възможност да я убият: Хан, Лиу, Су и Ван. Заговорът има нещо общо с една неразрешена шахматна задача отпреди седемдесет години! Освен това танцьорката е имала тайна любовна връзка, която може би няма нищо общо с убийството й. Любовникът е бил или доктор Джан, който е знаел псевдонима от любовните писма, или Лиу Фейпо — по същата причина, плюс приликата в почерците, или Лян Фън, поради приликата в почерците плюс факта, че е имал великолепната възможност да си урежда тайни срещи с танцьорката в малкия кабинет. Второ — един професор с дълбоки научни познания, но със съмнителен морал посяга на снаха си, която се самоубива. Самоубива се и младоженецът. Професорът се опитва да погребе тялото на снаха си без аутопсия, но дърводелецът подразбира истината, защото е разговарял с някакъв рибар — запомни, Хун, че трябва да открием този човек — и незабавно е убит, очевидно със собствената му брадва. Тогава професорът взема мерки тялото на мъртвата младоженка да изчезне безследно. Това е всичко! И сега вие двамата да не вземете да си помислите, че тук става нещо нередно? За бога, не! Това е един заспал малък градец — тук никога нищо не се случва, така каза Хан Юнхан! Е, хайде, лека нощ.

Глава девета
Съдията се любува на луната от мраморната тераса; По време на едно вечерно посещение му разказват странна история

Когато съдията завърши вечерята си, той каза на слугата да му поднесе чая на терасата. Качи се бавно по широките каменни стъпала и се настани в едно удобно кресло. Хладният вечерен бриз бе отнесъл облаците надалеч. Пълната луна заливаше с тайнствена светлина ширналото се в ниското езеро.
Ди засърба горещия чай. Слугата, обут в плъстени обувки, се оттегли безшумно и той остана съвсем сам на широката тераса. С въздишка на облекчение разхлаби халата си, отпусна се върху облегалката на креслото и се загледа в луната. Опита се да хвърли поглед назад към събитията от последните два дни. С учудване установи обаче, че не може да съсредоточи мислите си. Във въображението му се мяркаха несвързани образи. Лицето на мъртвата куртизанка, което го гледаше втренчено изпод водата, ужасната, обезобразена глава на убития дърводелец, изпитото лице, надничащо през прозореца на брачната стая — всички те се въртяха пред очите му в бясна вихрушка.
Съдията нервно се изправи. Тръгна към мраморните перила и застана край тях. В града животът кипеше с всичка сила. До слуха му едва-едва долиташе глъчката от пазарния площад срещу храма на Конфуций. Това беше неговият град, с хиляди хора, поверени на грижите му. А между тях се прокрадваха подли убийци и замисляха кой знае какви нови престъпления! И той, съдията, не беше в състояние да ги спре.
Силно разстроен, Ди закрачи по терасата с ръце на гърба. Изведнъж спря. Помисли за момент, обърна се и с бързи стъпки напусна терасата.
В личния си кабинет, където не го чакаше никой, съдията отвори сандък, пълен със стари дрехи. Избра един вехт, дрипав халат от избелял син памук. Като наметна невзрачната одежда, той облече отгоре един стар жакет, покрит с кръпки, и го пристегна с въже около кръста. Свали копринената шапка, разпусна косите си и ги уви с мръсна кърпа. Постави две връзки пари в ръкава си, излезе и пресече на пръсти тъмния двор.
В тясната уличка навън съдията гребна шепа прах и натри брадата и бакенбардите си. После пресече улицата и заслиза по стъпалата, водещи към града.
Когато стигна до пазарния площад, Ди начаса се смеси с гъмжащата тълпа. Като си проправяше път с лакти, той стигна до една улична лавка и си купи мекица, запържена в гранясала мазнина. Преодоля погнусата си и отхапа. Мазнината потече по мустаците и бузите му.
Като се шляеше насам-натам, съдията търсеше удобен случай да завърже запознанство с някой от скитниците, които се навъртаха наоколо, но никой не му обръщаше внимание. Опита се да заговори един продавач на кюфтета. Но преди да успее да си отвори устата, ч