ВСИЧКО ЗА КИТАЙ

中国大观园

от Яна Шишкова и приятели на Китай

юли 2, 2013

Скелет под камбаната (пълен текст)

в категория Нова литература

Роберт ван Хюлик
Скелет под камбаната

Глава първа
СТРАННИТЕ ПРЕЖИВЯВАНИЯ НА ЕДИН КОЛЕКЦИОНЕР В АНТИКВАРЕН МАГАЗИН;
СЪДИЯТА ДИ ПОЕМА УПРАВЛЕНИЕТО НА ПУЯН

Съдията е длъжен да бъде майка и баща на хората, да насърчава честните и добрите, болните и старите да подпомага.
Макар и да отсъжда строги наказания, не да поправя — да предотвратява, е дългът му.
Изминаха шест години, откак се оттеглих от преуспяващата фирма за търговия на чай, останала наследство от баща ми, и се уединих на спокойствие във вилата си отвъд източната градска порта. Тук най-сетне намерих време да се отдам изцяло на любимите си занимание — колекциониране на предмети, свързани с извършването и разкриването на различни престъпления.
Тъй като славната ни династия Мин беше въдворила ред и спокойствие в империята, насилията и престъпленията в наши дни бяха станали рядкост и аз бързо стигнах до извода, че ако искам да се сдобия със сведения за разни тайнствени злодеяния и остроумното им разгадаване от прозорливи управители-съдии, трябва да се обърна към миналото. Увлечен от интересните си проучвания, с течение на годините неусетно събрах забележителна колекция от автентични документи, отнасящи се до прочути криминални дела, оръжия, използувани за жестоки убийства, стари инструменти за извършване на обири и многобройни други реликви, свързани с историята на престъпността.
Една от най-скъпоценните ми придобивки беше съдийско чукче* — продълговато парче от черно сандалово дърво, — принадлежало преди много столетия на съдията Ди, нашия прославен майстор на съдебните разкрития. Върху чукчето бяха гравирани стиховете, цитирани по-горе. Според запазените писмени документи съдията Ди винаги го е използувал, когато е оглавявал заседанията на трибунала, за да му напомня то за неговите свещени задължения към държавата и народа.
[* В случая става дума за предмет, който няма формата на обикновено съдийско чукче. Той представлява продълговато парче от твърдо дърво с дължина около 30 см. В Китай го наричат „дзин-ганму“, означаващо в превод „дърво, което сплашва залата“. — Б. пр.]
Цитирам стиховете по памет, защото вече не разполагам с това чукче. Ужасното премеждие, което преживях това лято преди около два месеца, ме накара да изоставя завинаги криминологичните си проучвания и да се разделя с цялата си колекция от реликви, свързани с кървави злодеяния от миналото. Сега съм се захванал да колекционирам предмети от сиво-зелен порцелан и намирам това спокойно занимание във висша степен подходящо за моята поначало миролюбива- природа.
Има обаче още нещо, което трябва да сторя, преди действително да заживея спокойно: да се отърва от всички натрапчиви спомени, които и до днес смущават съня ми. За да се освободя от постоянните кошмари, ми е необходимо да споделя странните загадки, разбудени пред мене по един тъй тайнствен начин. Тогава — и само тогава — ще мога да забравя завинаги страшната преживелица, която ме разтърси жестоко и ме доведе до ръба на безумието.
Днес, в тази изключително хубава есенна утрин, седях в изисканата си градинска беседка и се любувах на грацията на моите две любими наложници, които подреждаха хризантеми с нежните си ръце. Сред тази ведра и спокойна обстановка се осмелих най-сетне да върна мислите си назад към оня съдбовен ден.
Деветият ден от осмата луна ще остане завинаги запечатан в паметта ми. Беше късно следобед. Още по пладне приличаше жестоко, а по-късно зноят дори се усили. През целия ден се усещах угнетен и неспокоен и най-после реших да се поразходя с паланкина си. Когато носачите ме запитаха къде искам да отида, без да се замисля, им казах да ме отнесат в антикварния магазин на Лиу.
Този магазин носи гръмкото название „Златният дракон“ и се намира срещу храма на Конфуций. Собственикът Лиу е алчен мошеник, но с положителност си разбира от работата и често ми намира интересни антикварни рядкости, свързани с извършването и разкриването из различни престъпления. Прекарвал съм много щастливи часове в този пълен с любопитни вещи магазин.
Когато влязох, заварих само помощника на Лиу. Тон ми каза, че господарят му не се чувствувал добре — бил на горния етаж в стаята, където държеше най-ценните си предмети. Намерих го там в кисело настроение. Оплакваше се от главоболие. Беше затворил кепенците на прозорците с надеждата да се спаси от задушаващата жега. В полумрака познатата стая ми се стори чужда и враждебна и понечих да си тръгна на часа. Но като си помислих за горещината навън, реших да поостана и да помоля Лиу да ми покаже някои неща. И така, седнах в широкото кресло и енергично размахах пред лицето си ветрилото от щъркелови пера.
Лиу измърмори нещо в смисъл, че няма интересни неща за показване. След като лениво се поогледа наоколо, измъкна от един ъгъл огледало, прикрепено към лакирана с червен лак подставка, и го сложи на масата пред мене.
Когато забърса прахта, видях, че това е най-обикновено огледало от полирано сребро, монтирано върху квадратна кутия. Такива огледала използуват висшите чиновници, за да нагласяват на главите си служебните копринени шапки. Ако се съдеше по ситните пукнатини, които покриваха лакираната рамка, предметът беше доста стар. Но, общо взето, беше съвсем обикновен и нямаше стойност за един колекционер.
Внезапно обаче погледът ми се спря на една редица от дребни йероглифи, инкрустирали със сребро по продължение на рамката. Наведох се напред и прочетох:
„Собственост на служебната резиденция на Ди, Пуян“
Едва успях да потисна възклицанието на изненада и радост. Защото това огледало е могло да бъде притежание само на славния съдия Ди и на никой друг! Спомних си, че според запазените древни писмена по време на службата си в Пуян съдията Ди е разнищил с необикновена вещина най-малко три тайнствени престъпления. Само че за жалост подробностите около тези негови подвизи не бяха стигнали до наши дни. Тъй като фамилията Ди не се среща често, беше сигурно, че това огледало е принадлежало именно на съдията Ди.
Изведнъж се оживих. Вътрешно благослових невежеството на Лиу, което му беше попречило да разпознае тази безценна реликва, спомен за един от най-великите детективи, живели някога в Китай.
Придадох си равнодушен вид, настаних се обратно в креслото и помолих Лиу да ми донесе чаша чай. Щом той слезе долу, скочих п наведен над огледалото, започнах нетърпеливо да го изучавам. Като дръпнах чекмеджето на кутията, видях в него сдиплена съдийска шапка от черна коприна.
Разгънах внимателно прогнилия плат. От диплите му се посипа ситен прах. Тук-там шапката бе проядена от молците, но още не се беше разпаднала. С благоговение я поех в треперещите си ръце. С тази именно шапка великият съдия Ди беше ръководил заседанията на трибунала!
Само великото Небе знае какъв греховен порив ме накара да вдигна тази скъпоценна реликва и да я поставя на собствената си недостойна глава. Погледнах се в огледалото, за да видя как ми стои. Тъй като с годилите полираната повърхност на огледалото беше потъмняла, тя отрази само една мрачна сянка. Но изведнъж сянката придоби определена форма. Видях съвсем непознато, изпито лице, което ме гледаше с пламтящи очи.
В същия миг в ушите ми отекна оглушителен гръм, всичко потъмня, стори ми се, че пропадам в бездънна пропаст. Загубих представа за време и място.
По едно време осъзнах, че плувам през гъсти облаци, които постепенно придобиваха човешки очертания. Съзрях смътния силует на голо момиче. Някакъв мъж, чието лице не можех да видя, грубо се опитваше да го насили. Исках да се притека на помощ, но не можех да помръдна. Исках да извикам, но от устата ми не излизаше никакъв звук. И тогава преминах през безкраен низ от преживявания, които караха косата ми да настръхва. Бях ту безпомощен наблюдател, гу изтезавана жертва.
Когато започнах бавно да потъвам в мъртвата, зловонна вода на някакво блато, на помощ ми се притекоха две миловидни девойки, които смътно ми напомниха за моите две любими наложници. Но точно когато се готвех да се вкопча в протегнатите им ръце, мощна вълна ме отхвърли встрани. Люшна ме разпенен водовъртеж. Попаднах в средата му и той започна бавно да ме всмуква надолу. Озовах се в някакво тъмно и тясно пространство, където една смазваща тежест ме притисна с безпощадна сила. Правех отчаяни усилия да се измъкна изпод нея. но околовръст пръстите ми напипваха само гладка желязна стена.
Тъкмо когато бях вече на път да се задуша, тежестта освободи гърдите ми и аз жадно ги напълних със свеж въздух. Но когато се опитах да помръдна, ужасен разбрах, че съм прикован към пода с вързани ръце и крака. Китките и глезените ми бяха впримчени в дебели въжета, чиито краища се губеха в сивата мъгла наоколо. Почувствувах, че въжетата се изопват. Мъчителна болка прониза четирите ми крайника. Сърцето ми се сви от неописуем ужас. Усещах, че тялото ми бавно се разкъсва на парчета. Започнах да крещя. Агонизирах.

СТРАННА ПРЕЖИВЕЛИЦА В АНТИКВАРНИЯ МАГАЗИН

И тогава се събудих.
Лежах на пода в стаята на Лиу, облян в студена пот. Лиу беше коленичил край мене и ме викаше по име с уплашен глас. Старата съдийска шапка бе паднала от главата ми и лежеше на пода между отломките на счупеното огледало.
Подпомогнат от Лиу, аз се надигнах и се отпуснах в креслото. Тресеше ме. Лиу бързо поднесе към устните ми чаша чай. Каза, че щом слязъл Долу да вземе чайника, се чула гръмотевица и завалял пороен дъжд. Тон се втурнал нагоре да притегне кепенците и ме намерил проснат на пода.
Дълго време не отроних дума и само бавно сърбах ароматичния чай. После излъгах Лиу, че понякога получавам внезапни припадъци, и го помолих да се разпоредя да приготвят паланкина ми. Отнесоха ме до дома в проливния дъжд. Въпреки че носачите бяха покрили паланкина с импрегниран плат, когато пристигнахме, бях мокър до кости.
Легнах си веднага. Чувствувах се напълно изтощен. Глацага мн щеше да се пръсне от болка. Силно обезпокоена, Първата ми жена повикала домашния лекар. Когато дошъл, той ме заварил да бълнувам.
Лежах тежко болен в продължение на шест седмици. Първата ми жена твърди, че окончателното ми оздравяване се дължи изцяло на нейните горещи молитви и ежедневно кадене на благовонни в храма на бога на медицината. Но аз го отдавам по-скоро на безпределната преданост на двете ми наложници, които се редуваха да бдят кран леглото ми и да ми дават от лекарствата, предписани от учения доктор.
Когато се пооправих достатъчно, за да мога да сядам, Докторът ме попита какво се е случило в магазина на Лиу. Тъй като нямах желание да си спомням за страшните си преживелици, казах му само, че внезапно ми е прилошало. Той ме изгледа недоверчиво, но се въздържа от повече въпроси. Преди да си тръгне, подхвърли, че такива пристъпи на злокачествено мозъчно възпаление често се причиняват от съприкосновение със стари предмети, свързани с насилствена смърт. Те излъчвали пагубна сила, която можела опасно да увреди разсъдъка на влезлия в твърде близък контакт с тях.
Щом проницателният лекар си отиде, наредих незабавно да повикат иконома ми. Казах му да опакова цялата ми колекция в четири големи сандъка и да я приготви за изпращане на чичото на Първата ми жена, който се казваше Хуан. Въпреки че Първата ми жена никога не се уморяваше да го превъзнася, този чичо Хуан всъщност беше един подъл, противен човек, който много обичаше да забърква свади. Съчиних едно любезно писмо, в което то уверявах, че искам да му подаря цялата си криминологична колекция като скромен израз на дълбокото си уважение към широките му познания по всички въпроси, свързани с гражданското и наказателното право. Тук му е мястото да добавя, че питаех дълбока омраза към чичо Хуан още от времето, когато той, хващайки се за буквата на закона, успя да ми отмъкне един много ценен парцел земя. От сърце се надявам, че като разглежда колекцията ми, един ден и той ще влезе в твърде близък досег с някоя от тези ужасни реликви и ще бъде подхвърлен на същите потресаващи преживявания, които сполетяха и мене в антикварния магазин на Лиу.
Ще се опитам да разкажа в логична последователност цялата история, преживяна от мен по време на кратките мигове, докато шапката на съдията Ди е била на главата ми. Ще оставя на снизходителния читател сам да реши доколко трите стари престъпления са били извършени действително така, както ми се представиха по време на необичайния ми припадък, и доколко подробностите са плод на моето измъчено от треска въображение. Не съм си правил труда да сравнявам виденията си с историческите документи. Защото, както споменах по-горе, вече съм изоставил напълно проучванията си върху историята на престъпността. Тази злокобна тема сега не представлява никакъв интерес за мене. Чувствувам се щастлив с новото си увлечение — да колекционирам изящни изделия от сиво-зелен порцелан от времето на династията Сун.
Късно вечерта на първия ден от службата си в Пуян — неговото ново местоназначение — съдията Ди все още седеше в личния си кабинет до съдебната зала на трибунала, увлечен в проучването на околийската архива. Два големи бронзови свещника горяха на писалището, отрупано със счетоводни книги и документи. Трепкащата светлина играеше върху диплите на мантията от зелен брокат и лъскавата черна копринена шапка на съдията. От време на време той подръпваше разкошната си черна брада или поглаждаше дългите бакенбарди, които висяха от бузите му, но почти не отклоняваше поглед от книжата пред себе си.
Срещу него на по-малко писалище седеше Хун Лян — неразделен спътник на съдията — и подреждаше папки със съдебни дела. Той беше мършав, застаряващ мъж с бели мустаци и тънка козя брадичка, облечен в избелял кафяв халат и с кръгла шапчица, прилепнала към главата. Хун си мислеше, че наближава полунощ. От време на време поглеждаше крадешком към високата, широкоплещеста фигура зад другото писалище. Самият той си беше подремнал добре следобед, но съдията не бе подгънал крак през целия ден. Въпреки че познаваше железния организъм на господаря си, Хун започваше да се безпокои.
Навремето, когато беше слуга при бащата на съдията, Хун често бе носил малкия Ди на ръце. После, когато младежът замина за столицата, за да завърши образованието си, Хун отиде с него. Придружи го и в провинцията, където изпратиха младия му господар на работа. Пуян беше третото място, където Ди бе назначен на служба като околийски управител и съдия. През цялото това време в лицето на Хун той бе имал доверен приятел и съветник. С него съдията бе свикнал да обсъжда открито всички служебни и лични въпроси и често получаваше полезни съвети. За да му даде официален ранг, той го бе назначил за инспектор в трибунала, поради което всички неизменно го наричаха „инспектора Хун“.
Като огледа купчината документи, Хун си помисли за напрегнатия ден, прекаран от съдията. Сутринта, когато пристигна в Пуян със свитата си — жените, децата и слугите, — Ди незабавно отиде в приемната зала в двора на трибунала, докато останалите се отправиха към служебната резиденция в северната част на двора. Там с помощта на иконома Първата жена на съдията бе уредила разтоварването на каруците с багажа и бе започнала подреждането на новото им жилище. Съдията не можа да отдели време да разгледа къщата. Той трябваше да приеме печатите на трибунала от съдията Фън, неговия предшественик. Когато тази церемония свърши, Ди събра постоянните служители на трибунала — от старши писаря и началника на стражниците до началника и пазачите на затвора. На обяд оглави пищната трапеза в чест на заминаващия си предшественик и след това придружи съдията фън и свитата му до излизането им от градската порта, както беше обичаят. Когато се върна в трибунала, трябваше да приеме най-видните граждани на Пуян, които го очакваха, за да го поздравят с „добре дошъл“ в града.
След като вечеря набързо в личния си кабинет, съдията се настани там с книжата на трибунала, а нисшите чиновници се заеха да носят кожени кутии с документи от архивата. След час-два той ги освободи, но по нищо не личеше сам да се готви за почивка.
Най-после обаче съдията бутна настрани счетоводната книга, която прелистваше, и се отпусна върху облегалката на стола си. Като погледна към Хун изпод гъстите си вежди, той каза с усмивка:
— Е, инспекторе, какво ще кажеш за чаша горещ чай?
Хун бързо се надигна и донесе чайника от страничната маса. Докато наливаше чая, съдията каза:
— Бог е удостоил с благословията си околията на Пуян. От документите се вижда, че земята е плодородна, не е имало наводнения, нито засухи и стопаните преуспяват. Тъй като градът е разположен край бреговете на Големия канал, който пресича империята от северна юг, Пуян извлича голяма полза от оживеното движение по него. Държавни и частни кораби постоянно спират в чудесното пристанище оттатък западната градска порта, постоянно пристигат и заминават пътници, така че големите магазини въртят добра търговия. Каналът и реката, която се влива в него, изобилствуват от риба, която осигурява препитание на бедняците, а тук е разположен и доста голям гарнизон, така че малките ресторанти и магазинчета имат добра клиентела. Благодарение на всичко това населението на тази околия е богато и доволно, а данъците се събират навреме. И най-сетне, предшественикът ми, съдията Фън, който очевидно е усърден и способен човек, се е погрижил всички събития до момента да бъдат записани п регистрите да бъдат в пълен ред. Лицето на инспектора светна. Той каза:
— Това, Ваша Милост, е твърде благоприятно. Предишната ви служба като съдия в Ханюан беше толкова тежка, че аз често се тревожех за здравето ви!
Подръпвайки козята си брадичка, Хун продължи:
— Прегледах дневниците на съда и установих, че престъпленията в Пуян са голяма рядкост. А и малкото извършени престъпления бързо са били разкрити. В трибунала има само още едно неприключено дело за разглеждане. Става въпрос за едно доста вулгарно изнасилване с убийство, което негово превъзходителство Фън е разкрил за няколко дни. Утре, когато Ваша Милост разгледа свързаните с престъплението документи, ще види, че остава да бъдат уточнени само някои подробности.
Ди вдигна вежди:
— Понякога, инспекторе, тези подробности се оказват костелив орех. Разкажи ми за този случай!
Хун вдигна рамене и започна:
— Това наистина е съвършено ясен случай. Дъщерята на един дребен търговец на месо, който се казва Сяо, е била намерена изнасилена и убита в стаята си. Оказало се, че тя е имала любовник — изпаднал студент, наречен Уан. Месарят Сяо подал жалба срещу него. След като съдията Фън се запознал с доказателствата и изслушал свидетелите, се установило, че убиецът наистина е Уан, но той отказал да признае. Съдията го подложил на изтезания, но студентът изгубил съзнание, преди да се признае за виновен. Поради предстоящото си заминаване Фън бил принуден да прекрати разследването. Но тъй като убиецът бил разкрит и срещу него били събрани достатъчно улики, които давали основание да бъдат приложени изтезания при разпита, случаят практически е приключен.
Съдията помълча известно време, като замислено подръпваше брадата си. После каза:
— Бих искал да се запозная със случая подробно, инспекторе.
Лицето на Хун помръкна.
— Наближава полунощ. Ваша Милост — каза той колебливо, — не е ли по-добре вече да се оттеглите за почивка? Утре ще имаме достатъчно време да преразгледаме това дело.
Съдията поклати глава.
— Даже беглото описание на случая създава впечатление за известни противоречия. След като изчетох всички тези административни документи, един криминален случай ще е добре дошъл, за да разведри ума ми. Налей си чай, инспекторе, настани се удобно и ми опиши фактите с подробности.
Хун познаваше началника си. Той се върна при писалището с примирение и прелисти някои книжа. След това започна:
— Точно преди десет дни, на седемнадесетия ден от настоящия месец, месарят Сяо Фухан, който държи малък магазин на Улицата на полумесеца в югозападния край на града, дошъл облян в сълзи на обедното заседание на трибунала. Придружавали го трима свидетели — Гао, пазачът на южния квартал, Лун, шивач, който живее срещу магазинчето на Сяо, и водачът на гилдията на месарите. Сяо представил писмена жалба срещу Уан Сиенджун — кандидат за изпитите по литература*. Студентът Уан е бедняк, който също живее близо до магазина на месаря. Сяо твърдял, че Уан е удушил единствената му дъщеря Чист нефрит в спалнята й, след което офейкал, като задигнал чифт златни игли за коса. Месарят споменал, че студентът Уан е имал незаконна любовна връзка с дъщеря му от шест месеца. Убийството било открито чак на сутринта, когато девойката не се появила, за да се заеме с обичайните си домакински задължения.
[* Набирането на чиновници за държавния апарат на феодален Китай ставало чрез система от изпити, на които кандидатите трябвало да покажат владеене на класическата литература, като съчинят стихотворение и напишат есе върху зададена тема. До вземането на изпитите от двата кръга кандидатите имали статут на студенти, макар често да се подготвяли самостоятелно, а успешно издържалите всички изпити получавали съответен ранг. — Б. к. р.]
— Този месар Сяо — намеси се съдията — трябва да е или пълен глупак, или алчен измамник! Как е могъл да допусне младата му дъщеря да върти любов под собствения му покрив и да превръща къщата в бордей? Не е чудно, че там е станало насилие и убийство.
Хун поклати глава.
— Не, Ваша Милост — каза той, — обясненията на месаря Сяо представят престъплението в съвсем друга светлина.

Глава втора
СЪДИЯТА ДИ ПРЕРАЗГЛЕЖДА ДЕЛОТО ПО УБИЙСТВОТО НА УЛИЦАТА НА ПОЛУМЕСЕЦА;
ТОЙ ОЗАДАЧАВА ХУН С ЕДНО НЕОЧАКВАНО ТВЪРДЕНИЕ

Ди скръсти ръце в широките си ръкави.
— Продължавай! — оживено каза той.
— До онази сутрин — продължи Хун — месарят Сяо изобщо не е знаел, че Чист нефрит е имала любовник. Тя спяла в таванската стая, която служи едновременно за пералня и шивалня и се намира над склада до магазина. В семейството нямало слуги, цялата къщна работа се вършела от жената и дъщерята на месаря. Проверките, направени по нареждане на съдията Фън, показали, че дори някой да викне в стаята на момичето, викът не се чува нито в спалнята на месаря, нито у съседите. Що се отнася до студента Уан, той произхожда от виден столичен род. Но двамата му родители са починали и поради пререкания с роднините си останал без пукната пара. Сега се готви за изпита по литература от втория кръг и едва свързва двата края, като дава уроци на децата на дребните търговци от Улицата на полумесеца. Живее под наем в малка мансарда над шивачницата на стария Лун — точно срещу месарницата на Сяо.
— Кога е започнала любовната връзка? — попита съдията.
— Преди около половин година — отговори Хун — студентът Уан се влюбил в Чист нефрит и двамата започнали да си уреждат тайни срещи в стаята на момичето. Уан отивал там към полунощ, вмъквал се през прозореца и се прокрадвал обратно в квартирата си преди зазоряване. Шивачът Лун даде показания, че открил тайната на Уан няколко седмици след началото на връзката и строго го порицал, като добавил, че ще каже на Сяо за безсрамната история.
Ди кимна одобрително.
— Шивачът е бил съвършено прав!
Хун погледна в навития на руло документ пред себе си, след което рече:
— Уан очевидно е хитър мошеник. Той паднал на колене и започнал да уверява шивача, че Чист нефрит и той са лудо влюбени един в друг. Заклел се, че ще се ожени за нея веднага щом вземе вторите си изпити. Тогава щял да бъде в състояние да предложи на месаря подходящ сватбен подарък и да осигури на невястата си добро жилище. Уан добавил, че ако тайната му се разчуе, няма да бъде допуснат до изпитите и тогава историята ще завърши неблагоприятно за всички, замесени в нея.
Шивачът Лун познавал Уан като ученолюбив младеж и бил сигурен, че той ще издържи с успех изпита тази есен. А освен това скрито се гордеел, че потомък на благородни родители, който скоро щял да заеме почетна служба, е избрал дъщерята на съседа му за своя бъдеща съпруга. В края на краищата обещал да не издава тайната, като успокоил съвестта си с мисълта, че само след няколко седмици цялата история ще завърши благопристойно със сватбата на двамата млади. Но за да се увери, че Чист нефрит не е момиче с леко поведение, от този момент той започнал да държи под око магазина на месаря. Установил, че Уан е единственият мъж, който дружи с момичето, и че никой друг дори не се доближава до нейната стая.
Съдията отпи от чая си и каза мрачно:
— Както и да е, остава фактът, че поведението и на тримата — Чист нефрит, студента Уан и шивача Лун, е крайно осъдително!
— Във връзка с това — отбеляза Хун — съдията Фън остро е порицал шивача за неговото мълчаливо съучастие и месаря Сяо за липсата на строг надзор в собственото му домакинство. Когато на седемнадесети сутринта шивачът научил за убийството на Чист нефрит, обичта му към Уан се превърнала в свирепа омраза. Той изтичал при месаря и му разказал всичко за връзката на дъщеря му с Уан. Цитирам точните му дими: „Аз, жалкият подлец, държах в тайна мръсната история, а в това време кучият син Уан използуваше Чист нефрит, за да задоволява низките си страсти. Когато тя е настояла да се венчаят, той я е убил и е откраднал златните й игли за коса, за.да си купи с тях богата жена!“ Обезумял от гняв и скръб, месарят Сяо накарал да повикат пазача Гао и водача на гилдията. След като обсъдили случая, те решили единодушно, че убиецът е Уан. Водачът на гилдията съчинил писмена жалба и тримата отишли в трибунала, за да обвинят студента в извършването на това гнусно престъпление.
— Къде е бил студентът Уан по това време? — попита съдията. — Избягал ли е от града?
— Не — отвърна Хун, — хванали са го веднага. След като съдията Фън изслушал месаря Сяо, изпратил стражниците си да арестуват Уан. Те го намерили в мансардата над шивачницата дълбоко заспал, въпреки че отдавна преваляло пладне. Довлекли го в трибунала. Там съдията Фън му прочел обвинението на месаря Сяо.
Съдията се изправи. Наведе се напред, постави лактите си на писалището и нетърпеливо каза:
— А сега съм много любопитен да чуя как се е защитил студентът.
Хун отбра няколко документа, прегледа ги и рече:
— Този мошеник е намерил обяснение за всичко. Главният му аргумент е бил… Съдията вдигна ръка.
— Предпочитам — каза той — да чуя точните думи на Уан. Прочети ми протокола.
Хун се стъписа. Понечи да направи някаква забележка, но се отказа. Приведен над книжата пред себе си, той започна да чете с монотонен глас протокола от показанията на студента:
„Невежият студент, коленичил пред подиума на Ваша Милост, е потънал в срам и унижение. Той се признава за виновен в най-осъдителното престъпление — прелъстяване на девойка с неопетнено име. Случи се така, че мансардата, в която всеки ден изучавам класическите произведения на нашата литература, е точно срещу стаята на Чист нефрит. Това е на ъгъла на глухата уличка, от другата страна на Улицата на полумесеца. Често я виждах да вчесва косите си на прозореца и реших, че само тя ще стане моя бъдеща жена. Всичко щеше да завърши щастливо, ако се бях задоволил с това решение, без да предприемам други действия до завършването на изпитите си. Тогава бих могъл да си намеря посредник и с подходящ годежен подарък да поискам ръката на Чист нефрит от баща й по обичайния благоприличен начин. Един ден обаче срещнах Чист нефрит самичка на улицата. Не можах да се въздържа и я заговорих. Когато тя ми даде да разбера, че любовта ми е споделена, аз, вместо да взема невинното момиче под своя закрила, се възползувах от чувствата му и започнах да уреждам нови срещи на уличката. Скоро я склоних да ми разреши да я посетя в стаята й поне веднъж. Късно през определената нощ поставих под прозореца и стълба и тя ме пусна да вляза. Така вкусих удоволствието, което е забранено от Небесното величие, ако предварително не е тържествено благословено с брачен съюз. И както огънят се разгаря по-буйно, когато му налеят масло, така и греховната ми страст ме накара да настоявам за по-чести срещи. Понеже се страхувах, че стълбата може да бъде забелязана от нощната стража или от някой закъснял минувач, накарах Чист нефрит да спусне дълга лента бяло платно от прозореца си, като завърже вътрешния й край за крака на леглото. Уговорихме се, щом дръпна лентата отдолу, тя да отваря прозореца и да ми помага да се изкача, като тегли платното навътре. Ако някой случайно забележеше бялата лента, щеше да помисли, че това е пране, което хората са забравили да приберат вечерта.“

СЪДИЯТА ДИ ОБСЪЖДА СЪДЕБЕН СЛУЧАЙ С ИНСПЕКТОР ХУН

На това място съдията прекъсна четенето на Хун, като удари с юмрук по писалището.
— Ловък мошеник! — възкликна гневно той. — Ама че работа — кандидат за изпитите по литература да си служи с хитрините на крадците!
— Както отбелязах вече, Ваша Милост — каза Хун, — този Уан е един подъл престъпник. Но да продължа с показанията му:
„Един ден обаче шивачът Лун разкри тайната ми и като честен човек ме заплаши, че ще каже на месаря Сяо. Но аз, заслепеният глупец, пренебрегнах това предупреждение, пратено ми несъмнено от милостивото Небе, и започнах да увещавам шивача. Най-накрая той се съгласи да запази тайната… Така историята продължи близо половин година. Великото Небе не можа да изтърпи това поругаване на свещените му нелепия и с един ужасен удар порази и невинната Чист нефрит, и мене — жалкия грешник. Бяхме се уговорили да ида при нея пак на шестнадесети вечерта. В същия ден следобед обаче ми дойде на гости моят състудент и приятел Ян Пу. Той ми каза, че баща му е изпратил от столицата пет сребърника за рождения му ден. Покани ме да отпразнуваме случая в кръчмата «Петте вкуса» в северната част на града. На гощавката изпих повече вино, отколкото мога да нося. Когато оставих Ян Пу и излязох в хладната нощ, разбрах, че съм напълно пиян. Имах намерение да се върна у дома и да полегна за едни-два часа. Надявах се сънят да прогони опиянението, преди да се срещна с Чист нефрит. Но съм сбъркал пътя. Рано тази сутрин, течно преди зазоряване, умът ми се избистри и се видях да лежа в трънливите храсти сред развалините на някаква стара постройка. Изправих се с мъка. Главата ми тежеше. Тръгнах, залитайки, без много-много да се оглеждам наоколо, и някак си стигнах до главната улица. Добрах се до дома и се качих право в стаята си. Легнах на кревата и съм заспал незабавно. Чак когато стражниците на Ваша Милост дойдоха да ме отведат, научих за злата участ, сполетяла бъдещата ми невяста.“
Хун спря четенето, погледна съдията и каза саркастично:
— А сега следва заключението на подлия лицемер:
„Ако Ваша Милост реши, че трябва да изтърпя най-сурово наказание заради непростимото си поведение към нещастното момиче или за това, че косвено съм допринесъл за смъртта му, ще приема присъдата с готовност. Това ще ме избави от непоносимото бреме на живота, отровен завинаги от загубата на моята любима. Но за да може смъртта й да бъде отмъстена и заради честта на моя род съм принуден да отрека най-категорично обвинението в изнасилване и убийство, отправено срещу мене.“
Хун остави хартията на писалището си. Потупа я с показалец и каза:
— Стремежът на Уан да избегне справедливото наказание за мръсното си престъпление е очевиден. Той набляга на вината си за съблазняването на девойката, но твърдо отрича, че я е убил. Студентът знае много добре, че наказанието за прелъстяване на неомъжено момиче, като при това неговото съгласие е тъй ясно установено, е петдесет удара с бамбукова пръчка, докато наказанието за убийство е позорна смърт на площадката за екзекуции.
Хун погледна в очакване господаря си, но Ди не каза нищо. Той бавно изпи още една чаша чай и чак тогава попита:
— Как е приел съдията Фън показанията на Уан? Хун прочете нещо в един свитък и след това рече:
— По това време на това заседание съдията Фън не е разпитвал повече студента. Без да губи време, той е започнал обичайното разследване.
— Умно е постъпил! — каза одобрително Ди. — Можеш ли да ми намериш записките от неговото посещение на мястото на престъплението и заключението на следователя?
Хун разви още хартиения свитък.
— Да, Ваша Милост, тук всичко е записано с подробности. Съдията Фън тръгнал за Улицата на полумесеца, придружен от помощниците си. В таванската стаичка, върху леглото, те намерили голото тяло на здраво, добре развито момиче на около деветнадесет години. Лицето му било сгърчено, а косите — разрешени. Дюшекът бил изкривен, а възглавницата лежала на пода. Шкафът, в който Чист нефрит държала малкото си дрехи, бил отворен. До стената срещу леглото имало голямо корито за пране, а в един от ъглите — разнебитена масичка със счупено огледало. Единствената друга мебел била ниска дървена табуретка за крака, която лежала преобърната край леглото.
— Намерени ли са улики, които да водят към убиеца? — прекъсна го съдията.
— Не, Ваша Милост — отговори Хун. — И най-щателното претърсване не е довело до намиране на улики. Открита е само връзка с любовни стихотворения, адресирани до Чист нефрит, които тя е пазела грижливо увити в едно чекмедже на тоалетната масичка, макар че, разбира се, не е можела да ги чете. Стихотворенията са подписани от студента Уан. Колкото до аутопсията, следователят е констатирал, че смъртта е настъпила в резултат на удушаване. Върху шията на жертвата, там, където са я стискали ръцете на убиеца, е имало две големи драскотини. Описани са също многобройни синини и подутини по гърдите и ръцете, които доказват, че момичето се е борило с всички сили. Най-после следователят отбелязва някои признаци, които показват, че преди или по време на удушаването момичето е било изнасилено.
Хун бегло проследи редовете до края на свитъка и продължи:
— През следващите дни съдията Фън е проверил най-внимателно всички представени доказателства. Той е изпратил…
— Можеш да прескочиш подробностите — намеси се съдията. — Убеден съм, че Фън е изпълнил задълженията си най-съвестно. Кажи ми само главните неща. Бих искал да зная например какво е разказал Ян Пу за гощавката в оная кръчма.
— Ян Пу, приятелят на Уан — отговори Хун, — е потвърдил историята с всичките й подробности, с изключение на това, че не е забелязал Уан да е бил чак толкова пиян, когато са се разделили. Ян Пу е употребил думите „леко замаян“. Мога да добавя, че Уан не е успял да разпознае мястото, на което уж се събудил от пиянския си сън. Съдията Фън направил каквото можал, наредил Не. стражниците си да разведат студента из развалините на всички стари постройки в града и се опитал да му припомни мястото по описанието на някои характерни подробности. Но всичко било напразно. По тялото на Уан имало дълбоки драскотини, а дрехите му явно наскоро били изподрани. Той обяснил всичко това като резултат от лутането из трънливите храсти. После съдията Фън прекарал цели два дни в най-щателно претърсване на квартирата на студента и някои други вероятни скривалища, без да намери двете откраднати златни игли за коса. Месарят Сяо ги нарисувал по памет. Рисунката е приложена към протокола.
Съдията направи знак с ръка, Хун отдели лист тънка хартия от свитъка и го постави на писалището му.
— Хубава стара ръчна изработка — отбеляза Ди. — Тези закопчалки във форма на чифт летящи лястовици са изящно моделирани.
— Според думите на месаря Сяо — каза Хун — тези игли са се предавали в рода по наследство. Жена му ги е държала винаги заключени, защото в семейството вярвали, че те причиняват нещастие на онзи, който ги носи. Преди няколко месеца обаче Чист нефрит настоятелно помолила да й разрешат да ги използува и нейната майка й ги дала, защото не можела да си позволи да купи каквото и да било друго украшение за момичето.
Съдията тъжно поклати глава.
— Горката девойка! — каза той, а след малко запита: — И какво е било окончателното становище на съдията Фън?
— Оня ден — отговори Хун — съдията Фън обобщил събраните сведения. Започнал с факта, че липсващите игли не са били намерени. Но не посочил това обстоятелство като благоприятно за Вай, защото студентът е имал достатъчно време да ги скрие на някое сигурно място. Съдията признал, че защитата на обвиняемия е добре нагласена, но добавил, че е естествено да се очаква, от един образован човек да съчини правдоподобна история. Предположението, че престъплението би могло да бъде Дело на някой скитащ крадец, той отхвърлил като крайно невероятно. Било добре известно, че на Улицата на полумесеца живеят само бедни търговци. И ако все пак някой крадец би отишъл там да търси плячка, той с положителност би се опитал да проникне в магазина на месаря или в склада, а не би избрал стаичката под стряхата. Показанията на всички свидетели и на самия Уан доказвали, че за тайните срещи са знаели само двамата любовници и шивачът Лун.
Като вдигна поглед от свитъка с документите, Хун каза с лека усмивка:
— Този шивач Лун, Ваша Милост, наближава седемдесетте и е толкова изнемощял от възрастта, че веднага бил изключен от подозрение.
Съдията кимна и запита:
— Как е формулирано обвинението на съдията Фън? Ако е възможно, бих желал да го чуя дума по дума. Хун отново се наведе над свитъка и зачете:
— „Когато обвиняемият отново заявил, че е невинен, негово превъзходителство ударил с юмрук по масата и викнал: «Кучи сине, аз, твоят съдия, зная истината! След като си напуснал кръчмата, ти си отишъл право в къщата на Чист нефрит. Виното, страхливецо, ти е дало необходимата смелост я си й казал онова, което отдавна си се канел да п кажеш, а именно че тя вече ти е омръзнала и искаш да скъсаш връзката си с нея. Станало е спречкване и Чист нефрит е изтичала към вратата, за да повика родителите си. Ти си се опитал да я задържиш. Последвалото сборичкване е възбудило долните ти инстинкти, обладал си я против волята й и после си я удушил. След като си извършил това гнусно деяние, си претърсил шкафа с дрехите й и си офейкал със златните игли, за да се създаде впечатление, че престъплението е дело на някой крадец. Сега признай вината си!»“
След като прочете този цитат от записа, Хун вдигна глава и продължи:
— „Тъй като студентът Уан продължавал да твърди, че е невинен, съдията Фън наредил да му нанесат петдесет удара с тежкия бич. След тридесетия удар обаче Уан припаднал. Свестили го, като изгорили малко оцет под носа му, но той бил толкова объркан, че съдията прекратил разпита. Същата вечер пристигнала заповедта за преместването на съдията Фън и така той не можал да доведе случая до неговия неизбежен завършек. Обаче е вписал кратка бележка в протокола на това последно заседание, изразяваща мнението му.“
— Дай ми да видя тази бележка, инспекторе! — каза Ди.
Хун разви свитъка докрай и го постави пред съдията, който го поднесе по-близо до очите си, и прочете:
— „Моето мнение е, че вината на студента Уан Сиен-джун е доказана и е извън всякакво съмнение. Препоръчвам, след като той направи признание по съответния ред, за престъпника да бъде предложено смъртно наказание в една от най-тежките му форми. Подписан: Фън И, съдия на Пуян.“
Ди бавно нави свитъка. Той взе блокчето нефрит, с което се затискаха книжата, и започна да го върти в ръцете си. Хун остана прав пред писалището, като гледаше в очакване господаря си.
Внезапно съдията остави блокчето на мястото му. Стана от стола и втренчено се вгледа в помощника си.
— Съдията Фън — каза той — е способен и добросъвестен служител. Отдавам прибързаното му заключение на напрежението, предизвикано от предстоящото му отпътуване. Ако е имал време да разследва случая на спокойствие, той без съмнение би стигнал до съвсем различно становище. — Като забеляза смутеното изражение на Хун, Ди се усмихна едва забележимо и бързо продължи: — Съгласен съм, че студентът Уан е безхарактерен и крайно безотговорен младеж, който напълно заслужава строгия урок. Но той не е убил Чист нефрит!
Хун отвори уста да каже нещо, но съдията вдигна ръка.
— Няма да говоря повече — каза той, — докато не видя въпросните хора и не проуча лично мястото на престъплението. Утре ще преразгледам случая на следобедното заседание на трибунала. Тогава ще разбереш как съм стигнал до това заключение. Е, кое време стана вече, инспекторе?
— Отдавна минава полунощ, Ваша Милост — отвърна Хун и с израз на дълбоко съмнение продължи: — Трябва да призная, че не виждам никаква грешка в делото срещу Уан. Утре, като си отпочина добре, ще прочета още веднъж целия протокол.
Като поклащаше бавно глава, той взе един от свещниците, за да освети пътя на съдията през тъмния коридор, водещ до личната му резиденция в северната част на двора. Но Ди сложи ръка на рамото му.
— Не си прави труда, инспекторе — каза той, — не възнамерявам да тревожа хората си толкова късно през нощта. Денят беше тежък за всички, също и за тебе. можеш да се прибереш в спалнята си. Аз ще си почина тук, на кушетката в кабинета. И така — хайде да се наспим!

Глава трета
СЪДИЯТА ДИ ОТКРИВА ПЪРВОТО ЗАСЕДАНИЕ НА ТРИБУНАЛА; ТАО ГАН РАЗКАЗВА ИСТОРИЯТА НА БУДИСТКИЯ ХРАМ
Призори на следното утро, когато внесе в кабинета подноса със закуската на съдията, Хун видя, че той беше вече измит и облечен. Ди изяде две купички с димяща оризова каша, порция осолени зеленчуци и изпи чашата горещ чай, която инспекторът му наля. Когато първите слънчеви лъчи обагриха в червено хартията на прозорците, Хун духна свещите и помогна на съдията да наметне дългата официална мантия от тежък зелен брокат. Ди забеляза със задоволство, че слугите бяха поставили огледалото му на страничната масичка. Той издърпа чекмеджето на подставката под огледалото, извади оттам черна съдийска шапка с крила от колосана коприна и внимателно я нагласи на главата си.
Междувременно стражниците бяха отворили масивната, обкована с медни гвоздеи порта на двора на трибунала. Въпреки ранния час отвън на улицата се беше събрала вече тълпа зяпачи. Изнасилването и убийството на Дъщерята на месаря бяха предизвикали силна възбуда сред населението на спокойния градец Пуян и сега жителите му чакаха с нетърпение да видят как новият съдия ще приключи разследването.
Веднага щом плещестият пазач удари големия бронзов гонг до входа, тълпата се втурна в двора и оттам — в просторната съдебна зала. Всички погледи бяха приковани към подиума, издигнат в дъното на залата, и високата маса, покрита с червен брокат. Там след малко щеше да се появи новият съдия.
Старши писарят подреди върху масата работните принадлежности на съдията:.вдясно — печата на трибунала, голям два квадратни инча, и тампона с туш; в средата — плоча с две гнезда за размиване на червен и черен туш, с отделни четчици за всеки цвят; вляво — бели листове хартия и формуляри за писаря, водещ протокола.
Шестима стражници, наредени в две редици по трима, стояха пред масата, обърнати с лице едни към други. Те държаха бичове, вериги, белезници и други вдъхващи ужас атрибути на занаята си. Началникът им стоеше малко настрана, по-близо до масата.
Най-после параванът зад масата бе дръпнат встрани и се появи съдията Ди. Той се настани във високото кресло. Хун остана прав до него.
Съдията огледа претъпканата съдебна зала, като бавно поглаждаше брадата си. После удари с чукчето по масата и провъзгласи:
— Откривам сутрешното заседание на трибунала! За разочарование на зрителите съдията не посегна към четката за червен туш. Това означаваше, че няма намерение да напише заповед за довеждане на обвиняемия пред съда. Той нареди на старши писаря да му подаде някои книжа, свързани с ежедневната дейност на местната управа, псе зае да ги проучва с безгрижен вид. После повика при себе си началника на стражниците и двамата прегледаха описа на парите, изразходвани за заплащане на служителите на трибунала.
Съдията изгледа навъсено изпод гъстите си вежди началника на стражниците и каза строго:
— Липсва една връзка медни монети. Обясни ми къде са отишли тези пари!
Началникът мънкаше и мърмореше, но не можа да даде никакво приемливо обяснение за разликата.
— Тази сума ще бъде удържана от заплатата ти! — отсече съдията.
Той се облегна в креслото. Започна да сърба чая, който му бе поднесъл Хун, и зачака да види дали някой от присъствуващите иска да представи жалба.
Никой не пристъпи напред. Съдията вдигна чукчето си и закри заседанието. Когато напусна подиума и се прибра в личния си кабинет, тълпата започна шумно да изразява разочарованието си.
— Хайде, вървете си! — развикаха се стражниците. — Видяхте, каквото бяхте дошли да видите, сега побързайте и ни оставете да си гледаме работата!
Щом съдебната зала се опразни, началникът на стражниците се изплю на пода и тъжно поклати глава. Той каза на един по-млад стражник, застанал наблизо:
— Вие младите ще направите по-добре да си потърсите друга работа. В тоя проклет трибунал на Пуян никога няма да припечелите добри пари. Ето, през последните три години служихме на негово превъзходителство Фън, Който ни търсеше сметка за всеки липсващ сребърник. Вече си мислех, че съм работил при добросъвестен съдия повече, отколкото ми се полага. Сега пък негово превъзходителство Ди, който го замести — дано великият бог ни опази! — се чумери за една връзка медни монети. Какво ужасно положение за нас — стражниците! Ха кажи ми, защо немарливите и подкупни съдии винаги отбягват Пуян?!
Докато стражниците мърмореха, съдията Ди се преоблече в удобен всекидневен халат. Помагаше му слаб мъж, който носеше проста синя дреха, препасана с широк пояс от кафяв плат. Той имаше продълговато, навъсено лице. На лявата му буза личеше бенка, голяма колкото медна пара. От бенката висяха три черни косъма, дълги по няколко инча. Това беше Тао Ган, един от доверените помощници на съдията. Допреди няколко години той беше изкарвал прехраната си като комарджия-мошеник и бе станал майстор в играта с фалшиви зарове, в нечестните сделки, подправянето на печати и подписи, отключва-нето на ключалки и всички други номера на уличните Джебчии. Един ден съдията Ди го бе отървал от много опасно положение и оттогава Тао Ган се беше преобразил. Той служеше на съдията с непоколебима вярност. Неговата бистра мисъл и способността му да подушва интригите и беззаконията се бяха оказали извънредно полезни за разкриването на не едно престъпление.
Когато Ди се настани зад писалището си, влязоха двама едри мъжаги и почтително го поздравиха. И двамата бяха облечени в дълги кафяви халати, препасани с черни платнени пояси. Носеха малки черни островърхи шапки. Това бяха Ма Жун и Цяо Тай — другите двама помощници на съдията.
Ма Жун беше висок повече от шест стъпки и имаше рамене „като на истинска мечка“. Широкото му лице с яки челюсти бе гладко избръснато с изключение на късите мустачки. Но въпреки огромните си размери той се движеше с ловкостта и бързината на опитен боксьор. На младини бе служил като телохранител на един продажен чиновник. Веднъж, когато господарят му беше ограбил парите на някаква вдовица, Ма Жун се бе спречкал с него и едва не го беше убил. Естествено, трябваше да спасява живота си с бягство и така се присъедини към „братята от зелените гори“ или, по-точно казано — стана разбойник. Един ден нападна съдията и свитата му на пътя извън столицата, но личността на Ди му направи такова силно впечатление, че той заряза занаята си и без да се замисли, му стана предан слуга. Голямата смелост на Ма Жун и забележителната му сила караха съдията да товари винаги него с арестуването на опасни престъпници и други рисковани начинания.
Цяо Тай беше „колега“ на Ма Жун от времето в „зелените гори“. Макар и не такъв чудесен боксьор като Ма Жун, той бе опитен стрелец с лък и ловък фехтовач, а освен това притежаваше удивително търпение, което е така необходимо при разследването на престъпления.
— Е, юнаци — каза съдията, — предполагам, че сте поразгледали града и имате впечатления как вървят нещата тук.
— Ваша Милост — отговори Ма Жун, — негово превъзходителство Фън трябва да е бил добър съдия. Хората тук са богати и доволни. Кръчмите предлагат вкусна храна на приемливи цени и виното е чудесно. Изглежда, че добре ще прекараме времето си в този град!
Цяо Тай очевидно беше на същото мнение, но продълговатото лице на Тао Ган изразяваше съмнение. Той не каза нищо, само прекара през пръстите си дългите косми, които висяха от лявата му буза. Съдията го изгледа.
— Другояче ли мислиш, Тао Ган? — попита го той.
— Истината е. Ваша Милост — започна Тао Ган, — че се натъкнах на нещо, което ще трябва внимателно да се проучи. Докато обикалях по-големите чайни в града, по силата на навика се опитах да подразбера откъде извира богатството на тази околия. Скоро открих, че макар и да има около дузина много богати търговии, които държат в ръцете си движението по канала, и четири или пет едри земевладелци, техните богатства са просто дреболия в сравнение с богатството на Добродетелния духовник, игумена на Храма на всеобятното милосърдие в северното предградие. Той оглавява този новопостроен храм с просторен двор, в който служат около шестдесет монаси с бръснати глави. Но вместо да постят и да се молят, тези плешивци прекарват времето си в пиене на вино и ядене на месо и изобщо си живеят охолно…
— Лично аз — прекъсна го съдията — нямам намерение да се меся в работите на будистите. Чувствувам се напълно удовлетворен от мъдрото учение на нашия несравним мъдрец Конфуций и неговите почтени ученици. Не ме засяга вярата, донесена от черноризите индийски чужденци. Императорският двор обаче във височайшата си мъдрост е приел, че будисткото вероучение е полезно, доколкото издига нравствеността на простолюдието, и по тази причина е прострял милостивото си покровителство над будисткото духовенство и неговите храмове. Ако те преуспяват, това е в съответствие с императорската воля и ние грижливо трябва да се въздържаме да ги укоряваме.
Тао Ган изслуша поучението на съдията, но продължи да настоява на своето:
— Като казвам, че игуменът е богат, Ваша Милост, искам да кажа, че е богат като самия бог на богатството. Казват, че жилищата на монасите са подредени разкошно като дворци. Жертвените съдове върху олтара в главната зала са все от чисто, масивно злато и…
— Не ме занимавай с тези подробности, които и без това са плод на хорските приказки! — прекъсна помощника си съдията. — Кажи ми главното!
Тао Ган продължи:
— Може и да се лъжа, Ваша Милост, но имам сериозни основания да подозирам, че богатството на този храм се трупа по особено гнусен начин.
— Сега вече — забеляза съдията — разговорът започва да става интересен. Продължавай, но бъди кратък!
— Всички знаят — продължи Тао Ган, — че главният извор на приходи за Храма на всеобятното милосърдие е голямата статуя на богинята Гуан Ин*, разположена в главната зала. Изработена е от сандалово дърво и е стара повече от един век. Допреди няколко години статуята била в една порутена зала, заобиколена от запустяла градина. Храма стопанисвали трима монаси, които живеели в една близка колиба. Много малко хора идвали в храма да се молят и парите, които оставяли, не били достатъчни да осигурят на монасите дори дневната им порция разводнен ориз. Така че те всеки ден обикаляли из уличките с панички и просели милостиня, за да допълнят оскъдния си приход. Преди пет години в храма се заселил един странствуващ монах. Макар и облечен в дрипи, той бил висок, красив мъж с величава осанка. Представял се под името „Добродетелния духовник“. Около една година по-късно се понесла мълва, че сандаловата статуя на богинята има чудотворна сила и неизменно помага на бездетните двойки, дошли да се помолят в храма, за да се сдобият с поколение. Добродетелния духовник, който междувременно се бил провъзгласил за игумен на храма, винаги настоявал жената, желаеща дете, да прекара една нощ на религиозно съзерцание в главната зала, върху ложето, поставено точно срещу статуята.
[* Буквално: „Дочуваща гласовете“ — богиня на милосърдието в китайския будистки пантеон, към която най-често се отправят молитвите за продължение на рода. — Б. к. р.]
Тао Ган хвърли бърз поглед към слушателите си и продължи:
— За да предотврати злостните подмятания, след като жената влезела в залата, игуменът лично залепвал на вратата хартиени ленти и карал съпруга да постави печата си върху тях. Нещо повече, канели съпруга да прекара нощта също там, в помещенията на монасите. На следващата сутрин го помолвали да счупи лично печата. Резултатите от посещенията в храма били толкова успешни, че славата му се разнесла и скоро бездетни двойки от цялата околия започнали да идват, за да се помолят на чудотворната статуя. Поклонниците пращали богати дарове и големи суми пари, щом желанието им се сбъднело. Тогава игуменът престроил главната зала във великолепен стил и добавил просторни жилища за монасите, чийто брой скоро надхвърлил шестдесет. Градината била преобразена в красив парк с изкуствени скали и езерца, в които плували златни рибки. Миналата година игуменът построил и няколко елегантни павилиона за жените, прекарващи нощта в храма. Обградил целия двор с висока стена и вдигнал блестяща трикрила порта, на която се любувах само преди час.
Тук Тао Ган се спря, за да чуе забележките на съдията. Но Ди не каза нищо. Тогава Тао Ган продължи:
— Не зная какво мисли Ваша Милост за това. Но ако случайно мислите ни съвпадат, очевидно е, че това положение на нещата не може да остане непроменено.
Съдията поглади брадата си и каза замислено:
— На този свят има много явления, които простосмъртните не могат да си обяснят. Далеч съм от мисълта да отрека веднага, че статуята на богинята Гуан Ин притежава чудотворна сила. Но тъй като нямам спешна работа за тебе, Тао Ган, опитай се да събереш малко по-подробни сведения за храма и ми докладвай своевременно.
После съдията се наведе и избра един свитък от купа Документи на писалището си.
— Това — продължи той — е пълното описание на случая с изнасилването и убийството на Улицата на полумесеца, който трябва да приключим. Снощи обсъждах подробностите с инспектора. Препоръчвам на всички ви да прочетете свитъка до обяд. На обедното заседание искам да разгледаме този интересен случай. Ще забележите, че…
Тук съдията бе прекъснат от влизането на един мъж в напреднала възраст — домашния му иконом. Старецът се поклони дълбоко три пъти и каза:
— Първата жена на Ваша Милост ми нареди да запитам дали по някое време тази сутрин бихте могли да отделите няколко минути, за да разгледате подредбата на резиденцията.
Съдията се усмихна тъжно към Хун:
— Вярно е, че откакто съм пристигнал в Пуян, не съм прекрачил прага на собствения си дом. Нищо чудно, че жените ми са започнали да се тревожат.
Той стана, пъхна ръце в дългите си ръкави и каза на помощниците си:
— По време на обедното заседание ще забележите, че в обвинението срещу студента Уан има слаби места.
После се отправи към коридора.

Глава четвърта
КАНДИДАТЪТ ЗА ИЗПИТИТЕ ПО ЛИТЕРАТУРА ДАВА ПОКАЗАНИЯ ПРЕД ТРИБУНАЛА;
СЪДИЯТА ДИ ОТИВА ДА ПРОУЧИ МЯСТОТО НА ПРЕСТЪПЛЕНИЕТО
Доста преди гонгът да възвести началото на обедното заседание, съдията се върна в личния си кабинет. Хун и останалите му трима помощници го очакваха. Ди наметна съдийската си мантия, постави на главата си черната шапка и се отправи към подиума в съдебната зала. Той забеляза, че краткото сутрешно заседание очевидно не беше обезкуражило гражданите на Пуян. Съдебната зала беше претъпкана със зрители до последното място.
След като се настани зад масата, съдията заповяда на началника на стражниците да доведе месаря Сяо. Докато месарят пристъпваше към подиума, Ди го огледа. Реши, че това е простоват, дребен търговец, честен, но не особено умен. Когато Сяо коленичи, съдията му каза:
— Аз, съдията, споделям скръбта ви, причинена от тежката загуба. Моят изтъкнат предшественик, съдията Фън, вече ви е порицал за небрежността, която сте проявили по отношение на собственото си домакинство. Няма да се спирам повече на този въпрос. Има обаче някои неща в показанията, конто искам да уточня. Трябва да ви предупредя, че ще ми е необходимо известно време, за да приключа този случай. Но ви уверявам, че правосъдието ще възтържествува и за убийството на дъщеря ви Чист нефрит ще бъде отмъстено!
Месарят Сяо промърмори няколко благодарствени думи и по знак на съдията бе отведен встрани. Ди погледна в документа пред себе си и рече:
— Да излезе напред следователят! Съдията бързо го прецени с поглед — имаше вид на проницателен младеж. Ди заговори:
— Докато споменът ви е още пресен, желая да уточня някои подробности от аутопсията. На първо място искам да направите общо описание на физическите особености на жертвата.
— Почтително уведомявам Ваша Милост — отговори следователят, — че момичето беше високо за възрастта си и със здраво телосложение. Предполагам, че от сутрин до вечер е работило в домакинството, като е помагало и в магазина. Нямаше физически недъзи и имаше вид на здраво момиче, свикнало на тежък труд.
— Обърнахте ли необходимото внимание на ръцете му? — попита съдията.
— Разбира се, Ваша Милост. Негово превъзходителство Фън специално държеше на това, защото се надяваше да намери късче плат или нещо друго под ноктите, което да подскаже какви са били дрехите на убиеца. В действителност жертвата имаше късо подрязани нокти като всички работни момичета от нейното съсловие и не бе открита никаква улика.
Съдията кимна и продължи:
— В описанието си споменавате синините, оставени от ръцете на убиеца върху шията на девойката. Констатирали сте и белези от нокти. Опишете тези белези по-подробно!
Следователят помисли известно време и поясни:
— Следите от нокти имаха обичайната форма на полумесец. Те не. бяха дълбоки, но на някои места кожата все пак бе разкъсана.
— Тази допълнителна подробност — каза съдията — да се запише!
Той освободи следователя и нареди да доведат при него студента Уан. Когато стражниците го доведоха пред подиума, Ди го изгледа остро. Видя младеж със среден ръст, облечен в дълъг син халат, каквито носеха кандидатите за изпита по литература. Той вървеше изправен, но имаше тесните гърди и щръкналите рамене на човек, чужд на физическите упражнения. Очевидно прекарваше по-голяма част от времето над книгите си. Имаше приятно и умно лице с широко чело, но устните му издаваха слабост. На лявата му буза се виждаха няколко грозни, още незараснали драскотини. Когато падна на колене пред съдията, Ди се обърна към него с гневните думи:
— Ти си измамникът Уан, човекът, конто опетни честта на литераторите! Като си се сдобил с привилегията да изучаваш класическите произведения на нашата литература, ти си предпочел, вместо да усвояваш възвишените поуки, да използуваш интелигентността си за постигането на една подла цел — да съблазниш това невинно, неграмотно момиче, лека плячка за долните ти страсти. И като че ли това не стига, та си я изнасилил и после си я убил! Няма нито едно обстоятелство, което да смекчава вината ти и законът ще бъде приложен с цялата му строгост. Не искам да слушам оправданията ти. Четох ги в протокола на делото и ги намирам отвратителни. Ще ти задам няколко допълнителни въпроса и ти ще ми кажеш цялата истина!
Съдията се наведе напред, прегледа някакъв лист хартия и каза:
— В показанията си твърдиш, че сутринта на седемнадесети си се събудил между развалините на някакви стара постройка. Опиши точно онова, което си видял там!
— Ваша Милост — каза Уан с треперещ глас, — за голямо съжаление този студент не е в състояние да изпълни заповедта ви. Слънцето още не беше изгряло. В плахата светлина, която предшествува зората, забелязах само няколко купчини тухли, които приличаха на срутена стена, обрасла с гъсти, трънливи храсти. Тухлите и храстите си спомням ясно. Когато с мъка се изправих ни крака, главата ми още тежеше, очите ми не виждаха добре и се препънах в тухлите. Тръните скъсаха халата ми и изподраха лицето и тялото ми. Тогава мислех единствено как по-бързо да се махна от това мрачно място. Спомням си смътно, че вървях напосоки през разни улички. Ходех с наведена глава, като се опитвах да разведря ума си, и се безпокоях за Чист нефрит, която напразно ме бе чакала предишната вечер…
Съдията даде знак на началника на стражниците и той незабавно удари Уан през устата.
— Спри да лъжеш! — кресна съдията. — Внимавай да отговаряш точно на въпросите ми! — После се обърна към стражниците: — Покажете драскотините по тялото на този човек!
Началникът на стражниците сграбчи студента за яката на халата и го вдигна на крака. Двама стражници грубо разкъсаха дрехите му. Уан извика от болка, защото раните по гърба му от получените преди три дни удари с пръчка бяха още пресни.
Съдията видя няколко дълбоки драскотини и синини по гърдите, ръцете и раменете на студента. Ди кимна на началника на стражниците. Смъкнаха Уан отново на колене, без да си правят труд да покрият раменете му с халата. Съдията поднови разпита:
— Заявил си,че никой освен тебе, жертвата и шивача Лун не е знаел за тайните ти посещения. Това очевидно не е толкова сигурно. Как можеш да бъдеш уверен, че някой минувач не те е видял да влизаш през прозореца, без ти да го забележиш?
— Преди да изляза от шивачницата, Ваша Милост — отговори студентът, — аз винаги внимателно оглеждах улицата в двете посоки, ослушвах се за шум от стъпки. Понякога се приближаваше нощната стража и аз я изчаквах да отмине. Тогава бързо пресичах улицата и се шмугвах в тъмната пресечка до магазина на Сяо. Веднъж стигнал дотам, бях в безопасност, защото дори и някой да минеше по Улицата на полумесеца, можех да се сгуша в тъмнината и да остана незабелязан. Опасен беше само моментът на изкачването ми, но тогава Чист нефрит наблюдаваше от прозореца и би ме предупредила, ако видеше някой да се приближава.
— Кандидат за изпитите по литература да се промъква през нощта като най-обикновен крадец! — каза съдията с презрителна усмивка. — Каква поучителна гледка! Тъй или иначе, напрегни ума си и се опитай да си спомниш дали не се е случило нещо, което да е породило у тебе съмнение.
Студентът размисли известно време, после каза бавно:
— Спомням си. Ваша Милост, че преди около две седмици доста се поуплаших. Докато надничах от вратата на шивачницата, преди да пресека улицата, видях да се приближава нощната стража. Началникът на стражата тракаше с дървената си хлопка. Изчаках ги да стигнат другия край на Улицата на полумесеца. Виждах ги ясно, докато завиха зад ъгъла, където пред приемния кабинет на.доктор Фан виси запален фенер. Въпреки това, точно когато се вмъкнах в глухата пресечка насреща, изведнъж чух дървената хлопка отново, при това съвсем наблизо. Притиснах се към стената и стоях в тъмнината много уплашен. Шумът от хлопката спря и аз очаквах стражата да вдигне тревога, вземайки ме за крадец. Но не се случи нито. Всичко тънеше в дълбока тишина. Накрая реших, че въображението ми или пък ехото са ме заблудили. Напуснах тъмното място и дръпнах платнената лента, която висеше от прозореца на Чист нефрит, за да й покажа, че съм дошъл.
(img:Image23.gif)
_СЪДИЯТА ДИ РАЗПИТВА СТУДЕНТА Уан_

Съдията обърна глава към Хун, който стоеше край него:
— Това е нов факт. Отбележи го! — После каза намръщено на Уан: — Губиш времето на съда! Как за толкова кратко време нощната стража ще може да се върне обратно?
— Ди се обърна към старши писаря и нареди: — Прочети какво е казал обвиняемият Вай на това заседание! Нека го чуе и постави отпечатъка от палеца си!
Старши писарят прочете на глас каквото беше записал и студентът потвърди, че то отговаря точно на казаното от него.
— Дайте му да постави отпечатъка от палеца си! — нареди съдията на стражниците.
Те отново грубо изправиха Уан на крака, потопиха палеца му във влажното гнездо на плочката за туш и му казаха да остави отпечатъка си върху хартията, която съдията бе побутнал към ръба на масата.
Разтреперан, студентът се подчини. Съдията забеляза, че той има нежни, добре поддържани ръце на учен о дълги нокти, характерни за хората от това съсловие.
— Отведете обвиняемия обратно в килията! — извика съдията. После стана и като развяваше гневно дългите си ръкави, напусна подиума. Когато влизаше в личния си кабинет, чу зад себе си мърморенето на тълпата в ралата.
— Напуснете съда, напуснете съда! — викаше началникът на стражниците. — Това не е театър, където можете да се мотаете след представлението. Хайде, излизайте! Да не очаквате стражниците да ви поднесат чай и сладкиши?!
Когато и последният зрител бе изтласкан от залата, началникът на стражниците изгледа подчинените си мрачно.
— Какви времена ни очакват! — възкликна той. — Глупав и мързелив съдия — за такъв сме се молили от години. Но да ме пази бог да служа на съдия, който е глупав и работлив, а на всичко отгоре и скръндза! Какво нещастие!
— Защо негово превъзходителство не приложи изтезания при разпита? — попита един млад стражник. — Този хилав книжен червей щеше да си признае още при първия удар с камшик, да не говорим за другите мъчения, като стягане на ръцете и глезените в скрипците! Делото щеше да приключи на бърза ръка!
Друг стражник добави:
— Каква е ползата от това протакане? Студентът е беден като църковна мишка. Няма надежда да се изкопчи подкуп от него.
— Муден му е умът, това е! — каза с пренебрежение началникът. — Вината на Уан е ясна като бял ден, а негово превъзходителство още иска да „уточнява някои неща“. Е, хайде да отидем в кухнята и да напълним купичките си с ориз, докато ония лакоми пазачи не са изяли всичко!
Междувременно съдията се преоблече в прост кафяв халат и се настани в голямото кресло зад писалището в личния си кабинет. Тао Ган му наля чай и той го засърба с доволна усмивка.
Влезе Хун.
— Защо си така посърнал, инспекторе? — попита го съдията.
Хун поклати глава.
— Преди малко се бях мушнал в тълпата пред трибунала и слушах какво се говори. Ще ви кажа откровено, Ваша Милост, че впечатлението от първото разглеждане на делото не е благоприятно. Хората не могат да разберат смисъла на разпита. Смятат, че Ваша Милост не сте успели да стигнете до главното — да накарате Уан да признае вината си.
— Инспекторе — каза съдията, — ако не ми беше много добре известно, че забележките ти са породени само от загрижеността ти за моя успех като съдия, щях строго да те смъмря. Нашият височайши повелител ме е натоварил да раздавам правосъдие, а не да правя удоволствие на тълпата.
После съдията се обърна към Цяо Тай и нареди:
— Кажи на пазача Гао да дойде!
Когато Цяо Тай излезе, Хун попита:
— Защо Ваша Милост отдава толкова голямо значение на приказките на Уан за нощната стража? Смятате ли, че тези хора имат нещо общо с престъплението?
Съдията поклати глава.
— Не — каза той, — не е там работата. Макар да не е знаел подробностите, които студентът разказа днес, колегата ми фън старателно е разпитал нощната стража — както се разпитват всички, оказали се. близо до мястото на някое престъпление. Началникът им е успял да докаже, че нито той, нито двамата му придружители имат нещо общо със случая.
Цяо Тай се върна с пазача Гао, който направи дълбок поклон пред съдията. Ди го погледна строго и каза:
— Ти си пазачът, в чийто квартал се е случила тази позорна история. Не знаеш ли, че си отговорен за всички нередности, конто стават там? Изпълнявай задълженията си по-старателно! Обикаляй района си ден и нощ и не пилей служебното си време в кръчмите и игралните домове!
Пазачът моментално падна на колене и удари главата си три пъти о пода. Съдията продължи:
— Сега ще ни заведеш на Улицата на полумесеца, за да видим мястото на престъплението. Искам да добия общи впечатления. Освен тебе ще ми трябват само Цяо Тай и четирима стражницн. Инспекторът Хун ще действува като командир на групата, а аз ще участвувам инкогнито.
Съдията си сложи малка черна шапка и всички напуснаха трибунала през вратата на задната му страна — Цяо Тай и пазачът Гао отпред, за да показват пътя, а четиримата стражници — отзад.
Първо тръгнаха по главната улица в южна посока, докато стигнаха зад храма на бога на града. Там завиха на запад и скоро вдясно се откриха лъскавите зелени керемиди на храма на Конфуций. Минаха по моста над реката, която пресичаше западната част на града от север на юг. Тук каменната настилка свърши, озоваха се в бедняшкия квартал. Пазачът свърна наляво в една уличка с малки магазинчета и порутени къщи от двете страни, след това навлезе в тясна, извита алея. Тя се оказа Улицата на полумесеца. Гао посочи магазина на месаря Сяо.
Докато стояха пред магазина, събра се тълпа зяпачи. Пазачът извика:
— Това са служебни лица, които по заповед на негово превъзходителство са дошли да проучат мястото на престъплението. Хайде, вървете си! Не пречете на служебните лица да изпълнят дълга си!
Ди забеляза, че магазинът се намира на пресечния ъгъл между тясната уличка и страничната алея, наречена „Улица на полумесеца“, и има прозорци само на фасадата. Складът беше разположен на десетина стъпки отзад. Прозорецът на таванската стаичка, в която бе живяло момичето, се виждаше на няколко стъпки над стената, съединяваща магазина със склада. От другата страна на алеята се издигаше страничната, лишена от прозорци стена на отсрещната ъглова къща. Като зави зад ъгъла и погледна към улицата, съдията видя, че шивачницата на Лун е разположена точно срещу входа на алеята. От мансардата на шивачницата можеше да се хвърли кос поглед през алеята към прозореца на момичето.
Докато Хун задаваше на пазача Гао обичайните за такива случаи въпроси, съдията каза на Цяо Тай:
— Я опитай да се изкачиш до този прозорец!
Цяо Тай се усмихна, напъха полите на халата в пояса си и със скок се хвана за горния край на стената. Изтегли се нагоре и намери опора за десния си крак в една дупка, останала на мястото на няколко паднали тухли. После продължи да се издига бавно, притиснал тялото си плътно до стената, докато ръката му достигна перваза на прозореца. Изтегли се отново, прехвърли крак през перваза и влезе в стаята.
Съдията му кимна отдолу. Цяо Тай се прехвърли обратно през перваза. Увисна за момент на ръцете си, после се пусна и от около пет стъпки височина се приземи почти безшумно чрез скока, известен в бойното изкуство* като „кацане на пеперуда върху цвете“.
[* Става дума за традиционната форма на китайския ръкопашен бой, възникнал като средство за самозащита на будистките монаси, от която по-късно се развиват популярните днес „джудо“, „карате“, „кунфу“. — Б. к. р.]
Пазачът Гао искаше да им покаже и стаята на жертвата, но съдията направи знак с глава към Хун, който рече кратко:
— Видяхме каквото трябваше. Да се връщаме! Поеха обратно към трибунала с бавни крачки. След като пазачът отдаде необходимите почести и си отиде, съдията каза на Хун:
— Това, което току-що видях, потвърди подозренията ми. Да извикат при мене Ма Жун!
Малко след това Ма Жун влезе и се поклони пред съдията.
— Ма Жун — каза Ди, — трябва да те натоваря с трудна и вероятно опасна задача.
Лицето на помощника светна и той каза нетърпеливо:
— На ваше разположение съм, Ваша Милост!
— Искам — каза съдията — да се преоблечеш като най-изпаднал скитник и побойник. Ще обикаляш свърталищата на градската измет и ще търсиш будистки или даоистки монах-отстъпник, който се прехранва с просия, или пък главорез, предрешен като такъв. Човекът е висок, със здрави мускули, но не от ония доблестни храбреци, с които се беше съюзил ти, когато живееше в „зелените гори“. Това е пропаднал звяр, у когото един живот, изпълнен с насилие и гнусен разврат, е унищожил всичко човешко. Има изключително силни ръце с къси, изпочупени нокти. Не зная как ще бъде облечен, когато го срещнеш, но вероятно ще носи парцалив халат. Сигурен съм, че като всички просяци-монаси ще има у себе си „дървена риба“ — малко дървено клепало с форма на череп, което служи на тия хора, за да привличат вниманието на минувачите. Последното нещо, по което ще го познаеш, е това, че у него има — или до съвсем неотдавна е имало — чифт игли за коса от масивно злато с изящна изработка. Ето ти рисунка на иглите, която трябва да запомниш.
— Описанието е доста подробно — каза Ма Жун, — но кой е този човек и какво престъпление е извършил?
— Тъй като никога не съм го срещал — усмихна се съдията, — не мога да ти кажа името му. Но що се отнася до извършеното от него престъпление — той е отвратителният главорез, който е изнасилил и убил дъщерята на месаря Сяо!
— С удоволствие ще свърша тази работа! — ентусиазирано възкликна Ма Жун и тръгна незабавно.
Хун бе изслушал наставленията на съдията с нарастващо недоумение. Накрая се обади:
— Ваша Милост, аз съм напълно смаян!
Съдията само се усмихна и рече:
— Ти видя и чу същото, каквото видях и чух аз. Направи си собствени изводи!

Глава пета
ТАО ГАН СЕ МОЛИ В БУДИСТКИЯ ХРАМ; ХИТРЕЦЪТ ИЗИГРАВА ТРИМА МОНАСИ
Сутринта на същия ден, щом напусна личния кабинет на съдията, Тао Ган се облече в скромна, но изискана връхна дреха, сложи на главата си черна копринена шапка и си придаде вид на безгрижен богаташ. В тази премяна той мина през северната градска порта и се поразходи из предградието. Натъкна се на едно малко ресторантче и си поръча скромна закуска. Седна до прозореца на втория етаж, откъдето през решетката можеше да види извитата стряха на Храма на всеобятното милосърдие. Като плащаше сметката на слугата, рече:
— Какъв прекрасен храм! Сигурно монасите са много благочестиви, щом Буда ги е благословил така щедро! Слугата измърмори:
— Тия плешивци може и да са благочестиви, но в околията има доста честни стопани, които с удоволствие биха прерязали гърлата им.
— Дръж си езика, човече! — каза Тао Ган с престорено възмущение. — Разговаряш с благочестив поклонник на трите съкровища*!
[* Тао Ган има предвид „трите съкровища“ на будизма: Буда, неговите духовни закони и будистката общност- — Б. пр.]
Слугата го изгледа навъсено и се отдалечи, без да вземе бакшиша, оставен на масата. Тао Ган доволно прибра мокетите в ръкава си и напусна ресторантчето.
След като повървя известно време, Тао Ган стигна до трикрилата порта на храма. Изкачи се по каменните стъпала и влезе. С крайчеца на окото си забеляза трима монаси, които седяха в стаичката на пазачите Те го оглеждаха внимателно. Тао Ган мина бавно през портата, после внезапно се спря, затършува из ръкавите си и се заоглежда наляво и надясно, като че ли не знаеше какво да прави. Един от пазачите, възрастен монах, се приближи и го запита любезно:
— Мога ли да помогна с нещо на господина?
— Много мило от ваша страна, отче — каза Тао Ган. — Аз, благочестивият последовател на Правия път, дойдох тук специално, за да предложа скромния си обречен дар на нашата милостива господарка Гуан Ин. За нещастие забравил съм у дома дребните си пари и не мога да купя благовония. Страх ме е, че Ще трябва да се върна и да дойда някой друг ден.
Докато говореше, Тао Ган измъкна от ръкава си красиво сребърно кюлче и го постави на дланта си. Монахът погледна с възхищение среброто и каза бързо:
— Позволете ми, господарю, да ви заема пари за благовонията!
Като каза така, монахът бързо влезе в стаичката и се появи отново с две връзки по петдесет медни монети, които Тао Ган прие с тържествена благодарност.
Когато пресичаше първия вътрешен двор, Тао Ган забеляза, че той е постлан с полирани каменни плочи. Стаите за посетители от двете страни бяха изискано подредени. Отпред бяха поставени два паланкина и наоколо сновяха монаси и прислужници. Тао Ган прекоси още два двора и видя точно пред себе си главната зала на храма. Тя беше обградена от трите си страни с мраморна тераса, а пред нея имаше обширен двор, покрит с гравирани мраморни плочи. Тао Ган изкачи широките стъпала, прекоси терасата и прекрачи високия праг на полумрачната зала. Статуята на богинята, издялана от сандалово дърво, беше висока повече от шест стъпки и стоеше върху позлатен пиедестал. Светлините на две огромни свещи хвърляха игриви отблясъци по златните кадилници за благовония и другите жертвени съдове на олтара.
Тао Ган направи три дълбоки поклона. После, заради монасите, които стояха наоколо, се престори, че с дясната си ръка пуска монети в голямата дървена кутия за дарения. В същото време залюля левия си ръкав, където бе поставил двете връзки пари. Монетите се удариха о кутията с убедителен звън. Той постоя известно време със скръстени ръце, после се поклони още три пъти и излезе от залата. Заобиколи я отдясно и на пътя му се изпречи затворена врата. Докато се двоумеше дали да се опита да я отвори, излезе един монах и попита:
— Желае ли господинът да види негово преподобие игумена?
Тао Ган се извини и се върна обратно. Прекоси отново залата и се насочи към левия й ъгъл. Щом зави, се натъкна на широк покрит коридор, който го доведе до тесни, спускащи се надолу стъпала. Те свършваха при една малка врата, на която висеше надпис:
„Любезно се умоляват всички, освен служителите на храма, да спрат дотук“.
Пренебрегвайки любезния надпис, Тао Ган бързо бутна вратата и се намери в красиво подредена градина. Една извита пътека лъкатушеше край цъфвали храсти и алпинеуми. В далечината през зелените корони на дърветата се виждаха покритите с лъскави сини керемиди стрехи и червените лакирани покриви на малки павилион чета.
Тао Ган се досети, че на това място прекарваха нощта жените, дошли на посещение в храма. Той бързо се мушна между два големи храста, съблече връхната си дреха, обърна я с вътрешната страна навън и я облече отново. Тази дреха беше специално приготвена. Подплатата й бе от груба конопена материя, каквато носят работниците, и по нея имаше няколко нескопосни кръпки. Смъкна копринената си шапка и я мушна в ръкава си. Нави парче мръсен плат около главата си и повдигна полите на дрехата тъй, че да му се видят гамашите. Най-накрая извади от ръкава си тънко топче син плат. Това беше едно от многото хитроумни изобретения на Тао Ган. Разгънато, топчето се превръщаше в грубо съшита торба от син плат, какъвто хората използуваха да си правят вързопи за носене. Торбата имаше квадратна форма, с множество странни гънки и допълнителни ъгълчета, съшити по нея. Като сглобяваше в различни комбинации дузина тънки бамбукови пръчки, мушнати в нея, Тао Ган можеше да придаде на торбата всякаква форма. По такъв начин тя можеше да заприлича както на квадратен денк с пране, така и на продълговат пакет, пълен с.книги. Това приспособление често се бе оказвало крайно полезно. Сега Тао Ган нагласи бамбуковите пръчки по такъв начин, че торбата изглеждаше пълна с дърводелски инструменти. Бяха му необходими само няколко мига, за да се преобрази, и скоро той пое надолу по пътеката с леко приведени рамене, като че ли торбата, която носеше под мишница, беше доста тежка.
Пътеката го доведе до малък, елегантен павилион, разположен в сянката на стар чепат бор. Червената лакирана двукрила врата, обкована с медни гвоздеи, беше отворена и двама послушници метяха пода. Тао Ган прекрачи високия праг и без да каже дума, се отправи към широкото ложе в дъното на помещението. Клекна с пъшкане, извади дърводелски канап и започна да го мери.
Един от младите монаси рече:
— Какво, пак ли ще сменят мебелите?
— Гледай си работата! — грубо каза Тао Ган. — Да не би да завиждате на бедния дърводелец, че ще изкара някоя и друга медна монета?
Двамата послушници се изсмяха и излязоха от павилиона. Щом остана сам, Тао Ган се изправи и се огледа. Стаята нямаше прозорци, ако не се смятате кръглият отвор високо на стената в дъното, който беше толкова малък, че дори и дете не би могло да се провре през него. Ложето, което се бе престорил, че иска да измери, беше от солидно абаносово дърво, изкусно гравирано и инкрустирало със седеф. Покривките и възглавниците бяха от тежък брокат. Встрани имаше масичка от гравирано на-лисандрово дърво с чайник и сервиз за чай от фин порцелан. Една от страничните стени беше изпяло покрита от копринен свитък, върху който бе нарисувано великолепно цветно изображение на богинята Гуан Ин. До отсрещната стена бе поставена изящна тоалетна масичка от палисандрово дърво. На нея имаше съд за горене на благовония и две големи свещи. Мебелировката се допълваше от една ниска табуретка за крака. Макар че послушниците току-що бяха помели и проветрили стаята, все още се долавяше ароматът на някакво силно благовонно.
„Сега — каза си Тао Ган — трябва да намерим тайния вход.“
Отначало той провери най-вероятното място — стената зад картината. Почукваше по нея и се опитваше да открие процеп или друг признак на таен вход, но напразно. После провери останалите стени педя по педя. Отдръпна ложето от стената и я огледа отблизо. Качи се на тоалетната масичка и опипа стената около малкото прозорче, за да провери дали няма скрита рамка, която да го прави по-голямо, отколкото изглежда. Но и този път усилията му останаха безплодни.
Тоза доста обърка Тао Ган, който с гордост се смятате за ненадминат познавач на тайните изобретения.
„В старите къщи — помисли си той — може да се открият врати-капаци на пода. Тези павилиони обаче са построени едва миналата година. Мога да допусна, че монасите са направили скрит вход в стената, но те никога не биха успели да свършат такава тежка работа, като прокопаването на подземни тунели, без да привлекат вниманието на външни хора. И все пак, това е единствената оставаща възможност.“
Тогава той нави дебелия килим, който покриваше пода пред ложето, и застана на колене и длани. Започна да изучава каменните плочи една по една, като пъхаше ножа си в цепнатините между тях. Но трудът му отново не бе възнаграден.
Тъй като не смееше да остане твърде дълго в павилиона, трябваше да се откаже. На излизане бързо огледа пантите на тежката двукрила врата, за да види дали в тях няма скрита някаква хитрост. Но и те бяха съвсем обикновени. Тао Ган въздъхна и затвори вратата зад себе си, като отдели няколко мига, за да разгледа солидно изработената ключалка. Пое надолу по градинската пътека и тримата монаси, които срещна по пътя си, видяха само един навъсен стар дърводелец с торба инструменти под мишница.
В храстите близо до входната врата Тао Ган се предреши както на влизане и се върна да разгледа по-подробно дворовете и жилищата на монасите, както и гостните стаи за съпрузите на жените, които идваха на посещение в храма.
Когато отново стигна до главната порта, Тао Ган влезе в стаичката на пазачите и намери там същите трима монаси, които бе срещнал на влизане.
— Приемете горещите ми благодарности за заетите пари! — любезно каза той на възрастния монах, без обаче да посегна към връзките медни монети, скрити в ръкава му.
Тъй като бе неудобно да го държат прав, възрастният монах го покани да седне и му предложи чаша чай. Тао Ган прие с важен вид. Скоро четиримата седяха около квадратната маса и пиеха горчивия чай, който се поднася в будистките манастири.
— На вас, хора — каза Тао Ган с безгрижен тон, — май не ви се харчат медните пари. Не можах да използувам двете връзки, които ми заехте, защото, когато реших да извадя няколко монети, за да купя благовония, се оказа, че връвта няма възел*. Как бих могъл да я развържа?
[* До двадесетте години на това столетие за дребна разменна единица в Китай са служили медни монети, продупчени по средата и нанизанн на връв. С такава връзка пари Тао Ган прави своя фокус пред монасите. — Б. пр.]
— Странно е това, което казваш, чужденецо — рече един от по-младите монаси. — Я ми покажи тази връв.
Тао Ган извади връзката от ръкава си и я подаде на монаха, който бързо я прокара през пръстите си.
— Ето — каза той тържествуващо, — ако това не е възел, тогава аз въобще не зная какво значи възел!
Тао Ган пое обратно връзката, без дори да я погледне, и каза на по-възрастния монах:
— Това трябва да е черна магия! Искате ли да се обзаложим на петдесет медни монети, че на тази връв няма възел?
— Дадено! — извика възбудено по-младият монах.
Тао Ган вдигна връвта и започна да я върти на пръста си във въздуха. После я върна на монаха и каза:
— Ха сега, покажи ми възела!
Тримата монаси трескаво прекараха връвта през пръстите си, но колкото и да се мъчеха, не можаха да намерят възел между монетите.
Тао Ган спокойно постави връзката обратно в ръкава си. Хвърли една монета на масата и каза:
— Ще ви дам възможност да си върнете парите. Хвърлете тази монета във въздуха. Обзалагам се на една връзка пари, че ще се падне „тура“.
— Дадено! — рече възрастният монах и хвърли монетата. Падна се „тура“.
— С това изплащам дълга си — каза Тао Ган, — но за да възстановя загубата ви, искам да ви продам сребърното кюлче за петдесет медни монети. — И той отново постави кюлчето на дланта си.
Монасите бяха вече напълно объркани. По-възрастният си помисли, че Тао Ган е малко смахнат, но не искаше да изпусне сребърното кюлче при положение, че можеше да го има само срещу нищожна част от действителната му цена. Затова той извади друга връзка от петдесет монети и я сложи на масата.
— Правите добра сделка — отбеляза Тао Ган, — това е хубаво кюлче, а е и много леко за носене.
Той духна срещу кюлчето. То полетя и падна на масата. В действителност това беше много сполучлива имитация, направена от станиол.
Тао Ган пъхна и тази връзка в ръкава си, а на нейно място измъкна друга. Показа на монасите, че връвта бе вързана чрез особен възел. Стиснат между върховете на пръстите, този възел можеше да се плъзне по връвта и да се помести точно в квадратната дупка на някои от медните монети. Ако човек се опиташе да прекара една по една монетите през пръстите си, възелът оставате невидим, скрит в някоя дупка, псе плъзгаше по връвта заедно с нея.
(img:Image24.gif)
_ТАО ГАН ПРАВИ ФОКУСИ В БУДИСТКИЯ ХРАМ_

После Тао Ган обърна монетата, която старият монах бе подхвърлил преди малко. Тя бе еднаква от двете страни.
Монасите избухнаха в смях. Сега те разбраха, че Тао Ган е професионален мошеник, а той отбеляза спокойно:
— Урокът, който ви дадох, си струваше сто и петдесет медни монети. А сега позволете ми да ви кажа за какво съм дошъл. Чух хората да говорят за богатството, което се трупа в този храм, и реших да се поразтъпча наоколо, за да видя как вървят нещата тук. Разбрах, че имате много отбрани посетители. Между другото аз съм сладкодумен и добре познавам хората. Помислих си,че мога да ви бъда полезен, като ви намирам надеждни — нека да ги наречем — „клиенти“ и като убеждавам мъжете, които се колебаят, да позволят на жените си да прекарат една нощ при вас.
Възрастният монах поклати глава, но Тао Ган бързо продължи:
— Вижте какво, няма нужда да ми плащате много. Да речем, например, само десет процента от жертвените пари на онези посетители, които аз съм ви изпратил.
— Приятелю — каза хладно възрастният монах, — чул си да се приказват глупости. Зная, че има ревниви хора, които при удобен случай пускат зловредни слухове за храма, но това са само празни приказки. Мога да си представя какви мисли минават през главата на хитрец като тебе, но в дадения случай дълбоко грешиш. Всичките ни богатства идат от нашата милостива господарка Гуан Ин, амин!
— Не исках да ви обидя — каза живо Тао Ган. — Хората с моята професия са поначало малко подозрителни. Предполагам, че вземате необходимите мерки, за да запазите честта на посетителките.
— Разбира се! — отвърна възрастният монах. — Преди всичко нашият игумен, негово преподобие Добродетелния духовник, подбира крайно внимателно хората, които приемаме. Той разговаря с новодошлите в приемната зала и при най-малкото съмнение относно тяхната вяра в нашия повелител Буда или начина, по който са достигнали финансовото си и обществено благополучие, отказва да ги приеме. След като двойката се помоли в главната зала, прието е съпругът да даде угощение на игумена и приближените му. Обикновено това е малко скъпичко, но кухнята ни е превъзходна, без да искам да бъда нескромен. Накрая игуменът придружава двойката до един от павилионите ни за гости в задната градина. Ти не си ги видял, но можеш да ми вярваш, че са подредени с най-изискан вкус. Имаме шест такива павилиона. Във всеки от тях на една от стените е нарисувано в естествена големина копие на чудотворната статуя от сандалово дърво, която си видял в главната зала. Така всяка жена може да прекара нощта в съзерцание на добродетелите на милостивата ни господарка Гуан Ин, амин! Щом жената влезе в павилиона, съпругът заключва вратата и взема ключа със себе си. Нещо повече, игуменът винаги настоява върху вратата да бъде залепена хартиена лента и мъжът да постави печата си върху двата й края. Тези печати могат да бъдат разкъсани единствено от съпруга, който ги е поставил. Само той може да отключи вратата на следващата сутрин. Сега разбра ли, че няма и най-малък повод за тъмни подозрения?
Тао Ган тъжно поклати глава и каза:
— Много жалко, но си напълно прав! А какво става, ако молитвите и нощуването в храма не дадат желания резултат?
— Това — каза самодоволно монахът — може да се случи само ако жената има нечисти помисли или не вярва истински в нашия повелител Буда. Някои жени идват втори път, други никога не виждаме отново.
Тао Ган подръпна дългите косми на бузата си и попита:
— Сигурно, когато след необходимото време бездетната двойка се сдобие с желаното поколение, тя не забравя Храма на всеобятното милосърдие?
— Наистина не — ухилен отвърна монахът. — Понякога е нужен специален паланкин, за да се превозят подаръците им дотук. Ако случайно този малък жест на внимание не бъде оказан, пратеник на игумена посещава въпросната жена, за да й напомни само, че е забравила да се отблагодари на храма ни.
Тао Ган продължи да разговаря още известно време с монасите, без да успее да измъкне други полезни сведения. После си тръгна и по обиколен път се върна в трибунала.

Глава шеста
СТАРИЦА ОТ КАНТОН РАЗКАЗВА ЗА УЖАСНО ЗЛОДЕЯНИЕ;
СЪДИЯТА ДИ СЪОБЩАВА НА ХУН ТРЕВОЖНИ НОВИНИ
Тао Ган завари съдията в личния му кабинет. Обсъждаше едно дело за спорно парче земя заедно със старши писаря и началника на архивата. Като го видя да влиза, Ди освободи другите двама и му нареди да повика Хун.
Тао Ган разказа подробно за посещението си в храма, без да изпусне нито една подробност, с изключение на фокусите си с фалшивото сребърно кюлче и медните монети. Когато свърши, съдията каза:
— Е, това решава задачата ни. Щом не си намерил таен вход към павилиона, трябва да вярваме на монасите. Статуята на богинята Гуан Ин наистина притежава чудотворна сила и ще дарява деца на онези благочестиви жени, които искрено й се молят.
Х\и и Тао Ган останаха крайно озадачени от думите на съдията.
— Из целия град — каза Тао Ган — са плъзнали слухове за срамните неща, които стават в този храм! Настоятелно умолявам Ваша Милост да ми позволи да отида отново или да изпрати Хун за по-щателно проучване.
Но съдията поклати глава.
— Обикновено нещо е, за жалост, богатството и успехът да предизвикват завист — каза той. — Разследването на Храма на всеобятното милосърдие е приключено!
Хун се канеше да опита още веднъж да склони съдията, ни като видя добре познатия израз на лицето му, се отказа.
— Освен това — добави съдията, — ако Ма Жун има нужда от помощ за намирането на убиеца от Улицата на полумесеца, Тао Ган ще трябва да е готов веднага да се включи в издирването.
Тао Ган изглеждаше разочарован и би казал още нещо, но точно в този момент звукът на големия гонг прокънтя из трибунала и Ди стана, за да наметне съдийската си мантия за следобедното заседание.
В съдебната зала отново се беше събрала огромна тълпа зрители, защото всички очакваха, че съдията ще продължи разглеждането на прекъснатото по обяд дело срещу студента Уан.
Веднага щом му поднесоха свитъка с документите, съдията огледа тълпата, изпълнила залата, и заговори:
— Тъй като гражданите на Пуян проявяват такъв интерес към работата на трибунала, възползувам се от случая, за да отправя общо предупреждение. Беше ми съобщено, че някои лоши хора в тази околия разпространяват зловредни слухове за Храма на всеобятното милосърдие. Аз, съдията, напомням на всички ви, че законът предвижда строги мерки срещу разпространителите на клевети и безпочвени обвинения. Тези, които нарушават закона, ще бъдат наказвани според закона!
После съдията нареди да доведат хората, които спореха за парчето земя, и отдели известно време за решаването на техния въпрос. Никой, свързан с убийството на Улицата на полумесеца, не бе повикан.
Към края на заседанието около входа на съдебната за—да настъпи вълнение. Съдията вдигна поглед от книжата, които разглеждаше, и видя една старица, която се опитваше да си проправи път през тълпата. Той даде знак на началника на стражниците, който тръгна с двама от хората си да доведе жената пред подиума. Старши писарят се наведе към ухото на съдията и прошепна:
— Ваша Милост, това е една побъркана старица, която през последните месеци безпокоеше негово превъзходителство Фън с измислените си оплаквания. Покорно ви съветвам да я отстраните от залата.
Ди не отвърна нищо на това, а изгледа изпитателно жената, която се приближаваше към подиума. Тя изглеждаше доста над средна възраст и се движеше с мъка, като се подпираше на дълга тояга. Дрехите й бяха износени, но грижливо закърпени и чисти. Чертите на лицето й бяха доста изтънчени. Когато се канеше да падне на колене, съдията направи знак на стражниците.
— Старите и болните хора няма да коленичат в моя трибунал! Останете права, госпожо, и кажете името и жалбата си!
Старицата направи дълбок поклон и заговори със слаб глас:
— Вашата покорна слугиня се нарича Лян, по баща Оуян. Аз съм вдовицата на Лян Ифън, приживе търговец в град Кантон.
Тук гласът й се задави, по бузите й потекоха едри сълзи и крехкото й тяло се разтресе от ридания. Съдията бе забелязал, че тя говори на кантонски диалект, който той не разбираше добре. А освен това жената очевидно не беше в състояние да изложи случая си, ето защо той й каза:
— Госпожо, не мога да ви държа тук права толкова дълго. Ще ви изслушам в личния си кабинет. — И като се обърна към Хун, застанал зад стола му, рече: — Заведи жената в малката гостна стая и кажи да й поднесат чай.
Когато отведоха старицата, съдията се занима с някои текущи въпроси и закри заседанието.
Хун го очакваше в личния му кабинет.
— Ваша Милост — каза той, — жената изглежда умствено разстроена. След като изпи чаша чай, разсъдъкът й за момент се проясни. Разказва, че тя и семейството й са станали жертва на някакво ужасно злодеяние. После отново започна да плаче и речта й стана несвързана. Позволих си да накарам да повикат една от старите ви слугини, която да я успокои,
— Добре си сторил, Хун — каза съдията. — Ще изчакаме да се съвземе напълно и тогава ще се опитаме да я изслушаме. В повечето случаи злодеянията, за които приказват такива хора, съществуват само в обърканото им въображение. Въпреки това никой, който потърси справедливост в този трибунал, няма да бъде отпратен, преди да добия ясна представа за случая!
Съдията стана от стола си и започна да се разхожда с ръце на гърба. Тъкмо когато инспекторът се канеше да го запита какво го тревожи, той се спря и каза:
— Тъй като сега сме сами, искам да ти съобщя като на мой верен приятел и съветник последното си становище относно Храма на всеобятното милосърдие. Застани тук, близо до мене, за да не ни чуе никой. — С тих глас съдията продължи: — Сам ще разбереш, че няма смисъл да продължаваме разследването. Най-напред почти невъзможно е да се сдобием с неоспорими доказателства. Тао Ган, в чиито способности съм дълбоко убеден, не успя да открие таен вход. А и ако по някакъв незнаен начин монасите наистина са вършили гнусни дела, няма смисъл да се надяваме, че жертвите им ще свидетелствуват открито против тях, защото така ще изложат себе си и своите съпрузи на присмех и презрение и ще хвърлят съмнение върху произхода на децата си. Наред с това има и една друга, още по-основателна причина, която ще открия единствено пред тебе, п то строго поверително. — Съдията снижи гласа си още и прошепна в самото ухо на Хун: — Неотдавна получих тревожни новини от столицата. Изглежда, че будистката църква, чиято сила непрекъснато расте, вече си е пробила път до императорския двор. Започнало се е с няколко дворцови дами, които обърнали вярата си, и сега вече черноризите бандити са успели да привлекат вниманието на нашия височайши владетел. Негово императорско величество им е позволил свободно да разпространяват лъжовното си учение. Главният игумен на манастира „Белият кон“ в столицата е бил приет за член на Великия съвет и сега той и кликата му се месят във вътрешните и външни работи на империята ни. Техните шпиони и агенти са навсякъде. Честните служители на трона са сериозно разтревожени. — Съдията сви вежди и добави с още по-тих глас: — При това положение сам разбираш какво може да се случи, ако заведа дело срещу Храма на всеобятното милосърдие. Не сме изправени срещу обикновени престъпници, а срещу мощна национална организация. Будистката клика веднага ще застане зад игумена и ще му окаже пълна подкрепа. Ще се започне кампания в Двора. Ще прехвърлят сили в провинцията ни, богати подаръци ще бъдат раздадени на когото е нужно. Дори и да намеря неоспорими доказателства, ще се окажа прехвърлен на някоя далечна служба край границата много преди да успея да приключа делото. Възможно е дори да ме изпратят окован в столицата с някое скалъпено обвинение.
— Значи ли това. Ваша Милост — каза възмутено Хун, — че сме напълно безсилни?
Съдията тъжно поклати глава. Размисли малко и рече с въздишка:
— Само ако можеше такова дело да започне, да се реши и престъпниците да бъдат осъдени и екзекутирани за един ден! Обаче ти знаеш, че законът изключва такава своеволна процедура. Дори да се сдобием с пълни признания, смъртното наказание трябва да бъде потвърдено от Столичния съд, а ще са необходими седмици, докато докладът ми пристигне там през префектурата и провинциалните власти. Това ще даде достатъчно време на будистката клика да потули доклада ми, да спре делото и да ме отстрани от служба. Ще изпадна в немилост. С готовност бих рискувал кариерата и дори живота си, ако съзирах и най-малка възможност да успея да изрежа този злокачествен тумор от обществото ни. Такава възможност обаче може никога да не се яви! Между другото, инспекторе, заклевам те, нито дума от това, което току-що чу, не трябва да излезе от устата ти и забранявам дори да повдигаш отново този въпрос. Убеден съм, че игуменът има шпиони даже и между служителите на трибунала. Всяка дума, казана за Храма на всеобятното милосърдие, е дума в повече. А сега иди виж дали старицата може да бъде разпитана.
Когато Хун се върна със старата жена, съдията я настани да седне удобно в стола срещу писалището му. После каза любезно:
— Много съм огорчен, госпожо, че ви виждам толкова разстроена. Вие ми казахте, че името на мъжа ви е Лян, но още не съм чул подробностите около неговата смърт и нещастието, което ви е сполетяло.
С треперещи ръце старицата бръкна в ръкава си и извади навит на руло ръкопис, загърнат в парче избелял брокат. Тя почтително го поднесе на съдията с две ръце и заговори с несигурен глас:
— Дано Ваша Милост благоволи да разгледа тези документи. Напоследък старата ми глава е толкова объркана, че не мога да мисля ясно повече от няколко минути. Никога не ще мога да опиша свързано ужасната участ, която сполетя мене и семейството ми! Ваша Милост ще намери всичко в тези документи.
Тя се облегна в стола си и се разплака отново. Съдията нареди на Хун да й даде чаша силен чай и после разопакова свитъка. Той съдържаше дебело руло документи, пожълтели от времето и дългата употреба. Като разгъна първия, Ди видя, че той представлява дълго обвинение, написано очевидно от високообразован човек с изящен почерк и красиво оформено. Съдържаше подробно описание на кървавата наследствена вражда между две заможни семейства търговци от Кантон, наречени съответно Лян и Лин. Всичко бе започнало, когато Лин прелъстил жената на Лян. Оттогава насам Лин безжалостно преследвал семейството Лян, като ограбвал всичките му владения. Когато съдията стигна до края на документа и видя датата, вдигна изненадано очи и каза:
— Госпожо, но този документ е отпреди повече от двадесет години!
— Жестоките престъпления — отговори старицата с тих глас — не се заличават от изминалото време.
Съдията прегледа другите документи и видя, че всички те се отнасят до различни по-късни моменти на същия случай. Най-новият беше отпреди две години. В края на всеки документ обаче — по-нов или по-стар — имаше изписано с яркочервен туш съдийско заключение: „Делото преустановено поради липса на достатъчно доказателства.“
— Забелязах — каза съдията, — че всичко това се е случило в град Кантон. Защо сте напуснали стария си семеен дом?
— Дойдох в Пуян — отговори старицата, — защото главният престъпник, Лин фан, се пресели в тази околия.
Ди не си спомняше да е чувал това име. Като нави отново документите, той каза любезно:
— Ще проуча тези записи много внимателно, госпожо. Веднага щом стигна до заключение, ще ви помоля да дойдете тук отново за допълнителна справка.
Старата жена стана бавно и като се поклони дълбоко, рече:
— От дълги години чакам съдия, който да намери начин да поправи тази ужасна неправда. Дано с благословията на великото Небе денят най-после да е настъпил!
Хун я отведе. Когато се върна, съдията му каза:
— На пръв поглед изглежда, че това е един от ония спорни случаи, при които хитър и добре образован мошеник се обогатява, като разорява други хора, и винаги успява да избегне справедливото наказание. Явно е, че скръбта и безсилието са помрачили разума на старицата, Най-малкото, което мога да направя за нея, е да проуча внимателно случая, макар че е много съмнително дали ще успея да намеря слабо място в защитата на обвиняемия. Забелязах, че делото е минало дори през ръцете на един съдия, който е известен като много способен юрист и сега е на служба в Столичния съд.
После съдията накара да извикат Тао Ган. Като видя помръкналото лице на помощника си, той каза с усмивка:
— Горе главата, Тао Ган, имам за тебе по-добра работа от това да се мотаеш сред будистката паплач! Иди там, където живее старата госпожа Лян. Събери колкото е възможно повече сведения за нея и семейството й. После искам да откриеш богатия търговец на име Лин Фан, който трябва да живее някъде в този град. Ще ми докладваш и за него. Сигурно те ти е от полза да знаеш, че и двете лица са от Кантон и са се преселили тук преди няколко години.
Съдията освободи Хун и Тао Ган и накара старши писаря да му донесе някакви документи, свързани с текущата дейност на околийската управа.

Глава седма
МА ЖУН НАМИРА ИЗОСТАВЕН ДАОИСТКИ ХРАМ; ЖЕСТОКО СВИВАНЕ В ДВОРА НА ХРАМА
Същия следобед, когато напусна личния кабинет на съдията, Ма Жун отиде в стаите си и се преобрази чрез няколко прости промени. Свали шапката, освободи косата си и я завърза с мръсна кърпа. Обу торбести панталони и върза крачолите им около глезените си със сламени върви. После наметна къс, покрит с кръпки жакет и накрая смени плъстените обувки със сламени сандали. В тази невзрачна премяна той се измъкна от трибунала през страничния изход и се смеси с тълпата на улицата. Откри със задоволство, че след като го видеха, хората бързаха да му сторят път. Щом го забележеха да се приближава, уличните продавачи инстинктивно стискаха стоката си под мишница. Ма Жун се мръщеше свирепо и известно време се позабавлява по този начин. Не след дълго обаче откри, че задачата му не е толкова лесна, колкото си бе мислил. Поръча си отвратително ядене в една барака, посещавана от скитници, пи винена утайка в един коптор, все още просмукан с вонята на отпадъците, върху които беше построен, чу безброй разкази за хорските неволи и молби за няколко медни монети назаем. Но всички тези хора бяха повече или по-малко безобидна паплач, която се скиташе из страничните улички на всеки град — джебчии и крадци на дребно. Той чувствуваше, че все още не е срещнал нито един от истинските местни бандити,а те бяха добре организирани и знаеха какво точно става из подземния свят.
Чак привечер Ма Жун попадна на следа. Седнал в един от уличните коптори, той се насилваше да прокара през гърлото си още глътка от ужасната течност, когато дочу част от разговора между двама просяци, които също се хранеха там. Единият питаше къде има добро място за крадене на дрехи. Другият му отговори: „Хората при Червения храм трябва да знаят.“
На Ма Жун му беше известно, че долнопробните престъпници често се събират край някой полусрутен храм. Но тъй като повечето храмове имаха боядисани в червено колони и врати, той не знаеше как да намери именно този Червен храм в един град, където бе пристигнал само преди няколко дни. Накрая реши да рискува напосоки. Запътен към пазарния площад, близо до северната порта на града, той сграбчи за шията малък дрипльо и грубо му каза да го заведе до Червения храм. Без да пита нищо, парцаливият хлапак го преведе през лабиринт от тесни и извити улички и двамата стигнаха до един мрачен площад. Там момчето се отскубна и побягна колкото му държаха краката.
Точно пред себе си на фона на вечерното небе Ма Жун видя широката червена врата на един даоистки храм. От двете й страни се издигаха оградите на някогашни богаташки къщи, а пред тях имаше дълга редица от дървени колиби с разкривени във всички посоки стени. Очевидно, когато храмът е бил в разцвет, тези колиби бяха служили на сергии на продавачите, търгуващи с тълпите поклонници, а сега бяха обсебени от градските разбойници.
Целият двор на храма беше осеян с мръсотии и отпадъци. Миризмата му се смесваше с отвратителната смрад на евтината мазнина, в която един парцалив старец пържеше мекици на дървени въглища. В една цепнатина на стената беше втъкната димяща факла и на несигурната й светлина Ма Жун различи група мъже, клекнали в кръг и увлечени в игра на комар. Той се насочи към групата. Един дебел мъжага, гол до кръста и с огромно шкембе, седеше с гръб към стената върху обърната наопаки делва за вино, Дългите му коси и рошавата брада бяха сплъстени от мазнина и мръсотия. Той следеше играта с натежали клепачи, а с лявата ръка чешеше корема си. Дясната му ръка, дебела като мачта, се подпираше върху дръжката на дървен боздуган, Трима стройни мъже се бяха надвесили над дъската за зарове, а останалите бяха наклякали по-встрани, в сянката.
Ма Жун постоя известно време, като следеше търкалящите се зарове. Привидно никой не му обръщаше и най-малко внимание. Тъкмо се чудеше как да завърже разговор, когато исполинът върху винената делва каза внезапно, без да поглежда нагоре:
— Бих могъл да използувам жакета ти, братко!
Изведнъж Ма Жун се оказа в центъра на вниманието. Един от комарджиите прибра заровете и се изправи. Не беше толкова висок, колкото Ма Жун, но голите му ръце издаваха желязна сила, а от пояса му стърчеше дръжката на кама. Като се хилеше, той застана от дясната страна на Ма Жун и се хвана за камата. Дебелият стана от делвата, дръпна нагоре панталоните си, изплю се самодоволно и като стисна здраво боздугана, застана точно пред Ма Жун. Усмихна се злобно и каза:
(img:Image25.gif)
_ПЪРВАТА СРЕЩА НА МА ЖУН С ШЪН НА_

— Добре дошъл в Храма на отвъдното проникновение, братко! Лъжа ля се, като мисля, че благочестивият ти дух те е подтикнал да посетиш това свято място, за да оставиш жертвен подарък? Уверявам те, братко, че жакетът ти ще бъде приет с благодарност!
Докато говореше, той се приготви да нанесе удар.
С бърз поглед Ма Жун прецени обстановката. Пряката опасност идеше от грозния топуз в дясната ръка на дебелака и извадената кама на мъжа отдясно.
Дебелият още не беше довършил думите си, когато лявата ръка на Ма Жун го сграбчи за дясното рамо и палецът му се впи в уязвимото място, като парализира за известно време ръката, която държеше боздугана. Дебелакът бързо хвана лявата китка на Ма Жун с лявата си ръка, като възнамеряваше да го дръпне напред и да го ритне с коляно в слабините. В същото време обаче Ма Жун бе вдигнал дясната си ръка със свит лакът. Той за-махна назад с всичка сила и лакътят му се стовари право в лицето на човека с камата, който падна с дрезгав вик. После, сякаш оттласната от удара, дясната ръка на Ма Жун тръгна отново напред и със страшна сила се стовари върху незащитената диафрагма на дебелия. Той изпусна лявата китка на Ма Жун и със стон се преви на земята.
Тъкмо когато се канеше да се обърне, за да види дали мъжът с камата има нужда от допълнителна обработка, Ма Жун усети, че върху гърба му се сгромоляса смазваща тежест. Една мускулеста ръка се провря изотзад и стегна гърлото му като менгеме. Ма Жун наведе силния си врат, заби брадичка в ръката на неприятеля и същевременно изнесе двете си ръце зад гърба. С лявата успя само да откъсне парче от дрехата на нападателя, но с дясната го хвана за крака. Дръпна го с всички сили, като едновременно с това политна напред и надясно. Двамата се строполиха на земята, но Ма Жун остана отгоре. Бедрото му, поело тежестта на почти цялото му тяло, едва не смаза таза на съперника. Менгемето се отпусна. Ма Жун се изправи със скок — тъкмо навреме, за да избегне камата, хвърлена от жилавия мъж, който междувременно се беше окопитил. Ма Жун светкавично го хвана за китката на все още протегнатата напред ръка и като я изви, я изтегли над рамото си. После приклекна и хвърли другия във въздуха. Той описа широка дъга, удари се в стената, падна върху празната делва, която се пръсна на парчета, и повече не мръдна. Ма Жун вдигна камата и я хвърли през оградата. После се обърна и каза на отстъпилите в сянката фигури:
— Може да ви се струвам малко грубичък, братя, но не понасям хора, които си служат с ками. В отговор се чу недружелюбно сумтене. Дебелакът още лежеше на земята, повръщаше обилно, пъшкаше и от време на време псуваше. Ма Жун го хвана за брадата, повдигна го и го хвърли така, че гърбът му се удари в стената. Чу се тъп звук и оня клекна, като пулеше очи към Ма Жун. Все още не можеше да си поеме дъх. Мина доста време, докато се съвземе малко. Тогава изграчи с дрезгав глас:
— След като, така да се каже, си разменихме необходимите любезности, ще благоволи ли почитаемият ни брат да ни осведоми за името и професията си?
— Името ми — отвърна небрежно Ма Жун — е Жун Бао и съм честен продавач. Предлагам стоката си по пътищата. Рано тази сутрин, точно по изгрев слънце, срещнах един богат търговец. Той толкова хареса стоката ми, че я купи всичката и ми плати тридесет сребърника.Затова побързах насам — исках да изгоря благовония в знак на благодарност към божествата.
Бандата се изкикоти и човекът, който се бе опитал да удуши Ма Жун, го запита дали е вечерял. Когато той отговори, че не е, дебелият мъж се провикна към продавача на мекици и скоро всички наобиколиха огнището с дървени въглища, за да похапнат мекици с много чесън.
Оказа се, че дебелият мъж се казва Шън Па. Той гордо се представи като избран главатар на всички скитащи разбойници в града и едновременно с това — съветник в гилдията на просяците. Той и хората му се установили в двора на храма преди около две години. Мястото било благодатно, но се случило нещо непредвидено — монасите си отишли и властите запечатали вратите на храма. Шън Па и хората му останали, защото това било все пак хубаво и спокойно кътче, при това не много отдалечено от центъра на града.
Ма Жун довери на Шън Па, че се намира в малко неудобно положение. Бил скрил тридесетте сребърника на сигурно място, но искал да напусне града колкото е възможно по-бързо, защото търговецът, когото всъщност бил ограбил, можел да се оплаче в трибунала. Не му се искало да ходи по улиците с тежкия вързоп сребро в ръкава си. Смятал да смени среброто за някоя дребна скъпоценност, която да скрие лесно у себе си. Даже бил готов да направи отстъпка при сделката. Шън Па кимна важно и каза:
— Това, братко, е разумна предпазна мярка. — среброто е твърде рядка стока. Ние търгуваме изключително с медни пари. Ако някой иска да размени сребро за нещо със същата стойност, но с по-малък обем… ами… не остава нищо друго освен злато! А да ти кажа истината, братко, у нашите хора този благороден жълт метал се явява най-много веднъж в живота!
Ма Жун се съгласи, че златото е рядко съкровище, но добави, че все може да се случи някой просяк да намери на пътя малко златно украшение, паднало от паланкина на някоя знатна дама.
— Новината за такава щастлива находка — продължи той — се разпространява бързо и ти, като съветник в гилдията на просяците, скоро би я научил.
Шън Па бавно се почеса по корема и се съгласи, че не е изключено да се случи такова нещо. Ма Жун не забеляза у него и следа от ентусиазъм. Той бръкна в ръкава си и извади една сребърна монета. Опита тежестта й на дланта си и я остави да блесне на светлината на факлата.
— Като скрих тридесетте сребърника — каза той, — взех един със себе си за късмет. Мисля си дали не би го приел като предплата за дела, който ти се пада заради посредничеството при сделката, която ти предлагам.
Шън Па сграбчи монетата от ръката на Ма Жун с удивителна ловкост. Усмихна се широко и рече:
— Братко, ще видя какво мога да сторя за тебе. Ела пак утре вечер!
Ма Жун му благодари и като каза няколко любезни думи, се раздели с новите си приятели.

Глава осма
СЪДИЯТА ДИ РЕШАВА ДА ПОСЕТИ КОЛЕГИТЕ СИ;
ТОЙ ОБЯСНЯВА КАК Е СТАНАЛО ПРЕСТЪПЛЕНИЕТО НА УЛИЦАТА НА ПОЛУМЕСЕЦА
Щом се върна в трибунала, Ма Жун бързо се преоблече и отиде в главния двор. Оттам видя, че в личния кабинет на съдията още свети. Завари го да се съвещава с Хун. Като го видя, съдията прекъсна разговора и попита:
— Е, приятелю, какви са новините? Ма Жун докладва накратко за срещата си с Шън Па и разказа за неговото обещание. Ди остана доволен.
— Щеше да бъде невероятен късмет — забеляза той, — ако беше намерил престъпника още първия ден. Започваш чудесно. Новините се разпространяват много бързо по разни канали из подземния свят и смятам, че си установил връзка с точно такъв човек, какъвто ни е необходим. Не се съмнявам, че в най-скоро време приятелят ти Шън Па ще ти даде сведения за изчезналите игли, а това ще те доведе до убиеца. Ние пък, преди да дойдеш, решихме, че няма да е зле утре да се приготвя за посещение на добра воля при колегите си от съседните околии. Рано или късно трябва да изпълня обичая и мисля, че сега моментът е подходящ. Ще отсъствувам от Пуян два или три дни. В това време ти ще продължиш да действуваш за арестуването на убиеца от Улицата на полумесеца. Ако смяташ, че е необходимо, ще наредя на Тао Ган да ти помага в издирването.
Ма Жун реши, че ще е по-добре да продължи сам, защото двама души, разпитващи за едно и също лице, можеха да възбудят подозрения. Съдията се съгласи и Ма Жун си отиде.
— Ще бъде много добре — започна да разсъждава на глас Хун, — ако Ваша Милост отсъствува ден-два и трибуналът бъде затворен. Тогава ще има основателна причина за временно прекратяване на делото срещу студента Уан. Носят се слухове, че Ваша Милост покровителствува студента, защото принадлежи към образованата класа, докато жертвата му е била само дъщеря на беден търговец.
Съдията вдигна рамене и каза:
— Така или иначе, утре сутринта заминавам за У. На следващия ден продължавам направо за Цинхуа и се. връщам тук на третия ден. Тъй като е възможно по време на отсъствието ми Ма Жун и Тао Ган да имат нужда от напътствия, по-добре е да не ме придружаваш. Стой тук и пази печатите на трибунала. Сега дай необходимите наставления и виж да приготвят подходящи подаръци за колегата ми Пан в У и съдията Луо от Цинхуа. Багажът ми да бъде натоварен и утре рано сутринта пътният ми паланкин да чака готов в главния двор!
Хун увери съдията, че нарежданията му ще бъдат точно изпълнени. Ди се наведе над писалището си, за да разгледа някои документи, оставени за проверка от старши писаря.
На Хун като че ли не му се тръгваше и той остана прав пред писалището. След известно време съдията вдигна поглед и го запита:
— Какво има, инспекторе?
— Ваша Милост, все си мисля за това убийство. Четох и препрочитах записите. Но колкото и да се опитвах, не можах да разбера съображенията ви. Късно е, но ако благоволите преди заминаването си да ми разясните още някои неща, поне ще мога да спя спокойно през двете нощи, докато ви няма тук.
Съдията се усмихна и затисна документа на писалището си с нефритеното блокче. После се облегна в креслото си.
— Инспекторе — каза той, — нареди на слугите да донесат пресен чай и седни тук на табуретката. Ще ти обясня какво всъщност, според мен, се е случило през съдбоносната нощ на шестнадесети.
След като изпи чаша силен чай, съдията започна:
— Още когато чух от тебе главните факти по това дело, изключих студента Уан като вероятен убиец на Чист иефрит. Вярно е, че жената понякога може да възбуди у мъжа странни и жестоки мисли. Не случайно в своя „Летопис на пролетите и есените“ учителят ни Конфуций нарича жената „това нечестиво създание“. Има обаче само две категории хора, които превръщат такива черни мисли в дела. Първо, напълно покварените, закоравели престъпници от низшето съсловие. Второ, богатите развратници, конто с течение на годините, прекарани в безделие и разкош, са станали роби на извратените си инстинкти. Макар и трудно, мога да допусна, че дори и такъв ученолюбив младеж с трезви навици като студента Уан, обезумял от страх, би могъл да удуши момичето. Но да я изнасили — нея, с която е имал интимни връзки повече от шест месеца, — това ми се струва напълно изключено. Така че истинският престъпник трябва да се търси между представителите на двете категории, за които споменах преди малко. Вероятността убиецът да е развратен богаташ отхвърлих веднага. Такива хора посещават тайни свърталища, където могат да се отдадат на всякакви пороци и извратености, ако са готови да платят в злато. Един богаташ може би изобщо няма да знае за съществуването на такова място като Улицата на полумесеца, населено с бедни дребни търговци. Съвсем невероятно е да е научил случайно за посещенията на студента, а че би бил способен да изпълнява гимнастически упражнения, увиснал на платнена лента — за това да не говорим! Така остава единствената възможност убиецът да е закоравял престъпник от низшето съсловие!
Тук съдията спря за миг. После продължи с горчивина в гласа:
— Тези отвратителни главорези бродят из целия град като гладни псета. Ако им се случи в някоя тъмна уличка да срещнат беззащитен старец, убиват го и задигат няколкото връзки медни пари, които има. Ако видят жена, която върви сама, бият я, докато изпадне в несвяст, изнасилват я, откъсват обеците от ушите й и я оставят да лежи в канавката. Ако открият незалостена врата или отворен прозорец, докато се прокрадват между бедняшките къщи, те се вмъкват вътре и после офейкват с единственото медно котле или с последния кат кърпени дрехи. Не е ли естествено да се допусне, че някой такъв човек, като е минавал по Улицата на полумесеца, е открил случайно тайните посещения на Уан при Чист нефрит? Такъв главорез незабавно би се възползувал от възможността да обладае жена, която не би могла да му попречи да заеме мястото на тайния й любовник. Чист нефрит обаче се е бранила. Вероятно се е опитала да крещи или да стигне до вратата, за да разбуди родителите си. Тогава той я е удушил. След като е свършил гнусното си дело, спокойно е претършувал стаята на жертвата за ценности и е офейкал с единствените накити, които момичето е имало.
Съдията отново спря, за да изпие още една чаша чай.
Хун бавно поклати глава и каза:
— Ваша Милост изясни, че студентът Уан наистина не е извършил това двойно престъпление. И все пак не виждам никакво определено доказателство, което да ни послужи пред съда.
— Ако искаш веществено доказателство — отговори съдията, — ще го имаш! На първо място ти чу показанията на следователя. Ако студентът бе удушил Чист нефрит, дългите му нокти биха оставили дълбоки следи по шията на момичето. А следователят е намерил само плитки драскотини от нокти, въпреки че тук-там кожата е била разкъсана. Значи става въпрос за къси, неравни нокти на скитащ се разбойник. Второ, когато са я изнасилвали, Чист нефрит се е бранила с всички сили. Въпреки това нейните ниско изрязани нокти никога не биха оставили дълбоките, грозни следи по гърдите и ръцете на Уан. Между другото те не са причинени и от тръните, както мисли студентът. Но това е подробност, към която ще се върна, когато му дойде времето. Колкото до възможността Уан да е удушил Чист нефрит, ще добавя, че след като видях телосложението на студента и чух описанието на следователя за момичето, се убедих, че дори и да се е опитал да я удуши, Уан скоро е щял да се намери изхвърлен през прозореца. Но както вече ти казах, това противоречи на здравия разум. Трето, когато на седемнадесети сутринта престъплението е било открито, ивицата плат, по която Уан се е изкачвал до прозореца, е лежала скупчена на пода в стаята на момичето. Ако студентът е извършил престъплението или въобще е бил в стаята, как я е напуснал без „въжето“? Той не е атлет, нуждаел се е от помощта на момичето, за да достигне прозореца. Но мускулест мъжага, свикнал да тършува из чуждите къщи, никога не би си правил труда да търси такава лента, ако е принуден бързо да избяга. Той би направил точно това, което видяхме да прави Цяо Тай: би увиснал на ръце от перваза на прозореца и би се пуснал. Ето, това са разсъжденията, чрез които си създадох представа за вида на престъпника.
Хун кимна с доволна усмивка.
— Сега ми е съвсем ясно — каза той, — че съображенията на Ваша Милост се основават на солидни доводи. Щом престъпникът бъде хванат, ще има достатъчно улики срещу него, за да го принудим да признае вината си, а при нужда да приложим и изтезания. Без съмнение той е още в града, защото няма причини да се тревожи и да избяга в някое отдалечено място. Целият град знае, че съдията Фън е бил убеден във вината на студента Уан и че Ваша Милост се съгласи с неговото заключение.
Съдията поглади бакенбардите си, кимна бавно и каза:
— Този главорез ще се опита да се отърве от златните игли и с това ще се издаде. Ма Жун е установил връзка с човек, който ще разбере кога иглите ще бъдат предложени за Продан на тайния пазар на крадците. Знаеш, че един престъпник никога няма да посмее да ги предложи на златар или в заложна къща, тъй като там по правило има изпратено от трибунала описание на откраднатите вещи. Той ще трябва да си опита късмета с някой събрат престъпник и тогава юначагата Шън Па бързо ще научи за това. По този начин, с малко повече щастие, Ма Жун ще се добере до нашия човек.
Съдията отново сръбна от чая си, после взе четката за ярко червен туш и се наведе над документа пред себе си.
Хун стана. Подръпна замислено мустака си и след малко заговори:
— Има още две неща, които Ваша Милост не обясни. Откъде знаете, че престъпникът носи дрехи на монах скитник? И какво значение има случката с нощната стража?
Съдията помълча известно време. Беше се съсредоточил над документа, който проучваше. Написа някаква забележка в ъгъла, остави четката и нави хартията. После погледна инспектора изпод гъстите си черни вежди и каза:
— Странната случка с нощната стража, която студентът разказа тази сутрин, добави последния щрих към портрета на престъпника, който си бях изградил. Знаеш, че долнопробните престъпници често се предрешават като просещи будистки или даоистки монаси. Това е чудесно прикритие при техните скитания из града по всяко време на деня и нощта. Така че втория път Уан е чул не хлопката на нощната стража, а…
— Дървеното клепало на монаха просяк! — възкликна Хун.

Глава девета
ДВАМА МОНАСИ ОТИВАТ ПРИ СЪДИЯТА С ВАЖНО ПОСЛАНИЕ;
ТОЙ РЕЦИТИРА ДРЕВНА БАЛАДА НА ВЕЧЕРЯТА У СЪДИЯТА ЛУО
На следното утро, когато съдията обличаше дрехите си за пътуване, при него влезе старши писарят и съобщи, че двама монаси от Храма на всеобятното милосърдие са дошли в трибунала с послание от игумена.
Ди се премени в съдийската си мантия и се настани зад писалището. Възрастен монах и по-младият му придружител бяха въведени при него. Докато коленичеха и докосваха трикратно пода с главите си, съдията забеляза, че жълтите им халати бяха от най-скъпа дамаска, подплатена с пурпурна коприна. Те носеха молитвени броеници от кехлибарени зърна.
— Негово преподобие Добродетелния духовник, игуменът на Храма на всеобятното милосърдие — пропя по-възрастният монах, — възложи на нас, простите монаси, да предадем на Ваше Превъзходителство неговите почитания и да ви поздравим от негово име. Негово преподобие напълно разбира колко е тежко бремето на служебните ви задължения, особено в първите дни. Поради това той не се осмелява да ви посети сам и да отнеме част от скъпоценното ви време. В по-подходящ момент обаче негово преподобие ще се възползува от привилегията лично да се яви пред Ваше Превъзходителство, за да получи ценните ви напътствия. Междувременно, за да не се породи и капка съмнение в добрите чувства на негово преподобие, той ви моли да приемете един малък подарък с надеждата, че ще го оцените като знак на дълбоко уважение, независимо от нищожната му стойност.
След тези думи той подкани с жест по-младия монах, който се изправи и постави да писалището пред съдията малко пакетче, увито в скъп брокат.
Хун очакваше съдията да откаже подаръка. Но за негово най-голямо изумление Ди само измърмори няколко обичайни за такива случаи любезни думи, после добави, че не заслужава такава голяма чест, но щом монахът настоя, той не направи опит да върне подаръка. Стана от стола си, поклони се важно и каза:
— Моля, уведомете негово преподобие, че съм крайно поласкан от неговото внимание, и му предайте благодарностите ми за любезния подарък, за който на свои ред ще му се отплатя. Уверете го, че макар ч да не съм последовател на Шакямуни*, будистката вяра дълбоко ме интересува я много ще се радвам на възможността да бъда по-подробно посветен в нейния дълбок смисъл от такъв изтъкнат неин поклонник като негово преподобие Добродетелния духовник.
[* Буквално: „Мъдрецът от рода Шакя“ — име на основателя на будисткото вероучение, живял според легендата в Индия през VII в. пр. и. е. и известен с почетното звание Буда (пробуден), дадено му от неговите последователи. — Б. к. р.]
— Най-покорно ще изпълним наставленията на Ваше Превъзходителство. Същевременно негово преподобие пожела да обърнем вниманието ви върху нещо, което, макар и дребно само по себе си, заслужава да бъде съобщено в трибунала, още повече, след като вчера на следобедното заседание на трибунала Ваше Превъзходителство бе така добър ясно да заяви, че бедният ни храм може да разчита на вашето покровителство в същата степен, както и всеки честен гражданин на тази околия. Напоследък храмът се посещава от мошеници, които се опитват да отвлекат от невежите монаси по няколко връзки пари, по право принадлежащи на храма, и правят нагли проучвания. Негово преподобие изразява надеждата си, че Ваше Превъзходителство ще даде необходимите нареждания да бъдат обуздани действията на тези натрапчиви измамници.
Съдията се поклони и двамата монаси си отидоха.
Ди бе много ядосан. Беше разбрал, че Тао Ган отново е прибягнал до старите си фокуси. Освен това бяха го проследили до трибунала, което беше още по-неприятно. Съдията въздъхна и нареди на Хун да развие подаръка.
Като разгъна изящно увитото пакетче, инспекторът видя три блестящи кюлчета от масивно злато и още толкова от тежко сребро. Съдията ги уви отново и ги сложи в ръкава си. За първи път Хун виждаше Ди да приема явен подкуп и беше много огорчен. Той помнеше предупреждението, което съдията му бе направил по-рано и не посмя да отвори разговор за посещението на монасите, а само му помогна мълчаливо да облече отново дрехите си за път.
Съдията се отправи бавно към главния двор срещу голямата приемна зала и видя, че служебната му свита е готова. Пътният му паланкин го чакаше в подножието на стълбите с шест стражника отпред и шест отзад. Предната група носеше прикрепен на дълъг прът надпис: „Съдия-управител на Пуян“. Шест яки носачи стояха готови при дръжките на паланкина, а багажът бе натоварен на дванадесет коня.
Като намери всичко в ред, съдията се качи на паланкина, носачите вдигнаха дръжките върху мазолестите си рамене, шествието прекоси двора и мина през двукрилата порта.
Когато кортежът стигна до фасадата на трибунала, Цяо Тай, въоръжен с лък и меч, застана с коня си от дясната страна на паланкина, а началникът на стражници-те, също на кон, зае мястото си от лявата страна. Шествието пое по улиците на Пуян. Двама бързоходци се втурнаха отпред, удряха медните си гонгове и викаха:
— Сторете път! Сторете път! Идва негово превъзходителство околийският управител!
Ди забеляза, че тълпата не откликва с обичайните поздравителни възгласи. През решетката на прозорчето той видя много минувачи да хвърлят навъсени погледи към процесията. Облегна се на възглавниците с въздишка, извади от ръкава си документите на госпожа Лян и започна да ги чете. След като напусна Пуян, шествието тръгна по главния път и в продължение на няколко часа наоколо се виждаха само равни оризови полета.
Изведнъж съдията остави свитъка да падне на скута му. Той огледа еднообразния пейзаж навън с празен поглед. Опита се да си представи последствията от това, което бе замолил да извърши, но не успя. Най-сетне полюшването на паланкина го унесе и той заспа. Събуди се чак когато беше започнало да се смрачава и шествието навлизаше в град Уи.
Колегата му Пан, съдията управител на околията, го посрещна в голямата приемна зала на трибунала и го покани на вечеря заедно с местните първенци. Съдията Пан беше с няколко години по-възрастен, но тъй като бе пропаднал на два писмени изпита, не беше получил повишение. Той имаше сурова външност, добро образование и независим дух. Ди скоро схвана, че не е взел изпитите си до-скоро от нежелание да следва литературната мода, отколкото поради липса на познания.
Храната беше проста, главната прелест на вечерята бе великолепният начин, по който домакинът водеше разговора. Съдията Ди научи много за административния живот на провинцията. Гостите се разотидоха рано и Ди се оттегли в определените за него покои. Рано на другата сутрин той си тръгна и продължи със свитата си за Цин-хуа.
Пътят минаваше през хълмиста местност, покрита с полюляващи се бамбукови горички и борови дървета по височините. Беше хубав есенен ден и завеските на паланкина бяха навити нагоре, за да може съдията да се любува на очарователната гледка. Но красивият изглед не можа да разсее тревогите, които го гнетяха. Обмислянето на правните подробности по делото на госпожа Лян го умори и след известно време той сложи свитъка с документите обратно в ръкава си.
Едва бе успял да пропъди теза тревожни мисли от съзнанието си, когато започна да се безпокои дали Ма Жун ще успее навреме да издири убиеца от Улицата на полумесеца. Сега съжали, че не беше оставил Цяо Тай в Пуян, за да се заеме с търсенето и.а убиеца, независимо от Ма Жун. Из-мъчен от съмнения и лоши предчувствия, съдията беше съвсем посърнал, когато процесията наближи Цинхуа. Като връх на всичко изпуснаха сала, който сновеше през реката отсам града. Това ги забави с повече от час. Когато най-сетне влязоха в Цинхуа, отдавна бе паднал мрак.
Пред главната приемна зала бяха посрещнати от стражници, които излязоха със запалени фенери, за да помогнат на съдията да слезе от паланкина. Колегата му Луо го поздрави церемониално и го въведе в просторния, пищно обзаведен салон. Ди си помисли, че Луо е пълна противоположност на съдията управител Пан. Той беше нисък, пълен, добродушен младеж. Нямаше бакенбарди, но си беше пуснал мустачки — тънки и заострени — и къса брадичка, каквито по онова време бяха на мода в столицата.
Докато си разменяха обичайните любезности, откъм съседния двор долетяха звуците на тиха музика. Луо се извини многословно и обясни, че е поканил приятели, за да посрещнат заедно госта. Чакали го, но тъй като той не се появил дълго след уречения час, решили, че е останал в Уи, и започнали вечерята. Луо предложи двамата да вечерят в една странична стая и да. си поприказват на спокойствие за служебните неща, които представляваха взаимен интерес.
Въпреки любезното предложение не беше трудно да се отгатне, че спокойният разговор не беше точната представа на съдията Луо за една приятна вечер. Самият Ди също нямаше настроение за още една сериозна среща, затова рече:
— Да ви кажа право, малко съм уморен и без да искам да се покажа лекомислен, признавам, че бих предпочел да се присъединя към общата вечеря, която вече е напреднала, и да използувам случая да се запозная с приятелите ви.
Съдията Луо изглеждаше приятно изненадан и незабавно поведе госта към трапезната зала във втория двор. Там завариха трима господа, събрани около празнична трапеза, щастливо да се черпят с вино. Те станаха да се поклонят и съдията Луо представи колегата си. Най-възрастният господин, Луо Пинван, беше известен поет и далечен родственик на домакина. Вторият беше художник, чиито творби бяха много модни в столицата, а третият — току-що издържал първия кръг на държавните изпити студент, който обикаляше провинциите, за да разшири кръгозора си. Очевидно, тримата бяха весели другари на съдията.
При влизането на новия гост компанията се поотрезви. След като си размениха обичайните любезности, разговорът секна. Ди се огледа наоколо п три пъти последователно поръча вино за всички. Подгрятото вино подобри и собственото му настроение. Той изрецитира напевно една древна балада, която много се хареса на компанията. Луо Пинван изпя няколко от собствените си лирически стихотворения и след като обърнаха по още една чаша вино, съдията Ди издекламира някои свои любителски стихове. Съдията Луо беше очарован и запляска с ръце.
При този знак четири изискано облечени момичета се появиха иззад завесата в дъното на залата, където дискретно се бяха оттеглили при влизането на съдията Луо и новия му гост. Две от тях се заеха да пълнят чашите с вино, една засвири на сребърна флейта, а четвъртата изпълни грациозен танц, по време на който дългите й ръкави се развяваха из въздуха.
Съдията Луо се усмихна щастливо и каза на приятелите си:
— Вижте, братя, какво лъжливо нещо е мълвата! Представете си, в столицата нашият съдия Ди е известен като тиранин. А сега сами можете да се укорите какъв весел момък е всъщност.
После тон представи четирите момичета. Те се оказаха колкото очарователни, толкова и добре възпитани и съдията Ди беше смаян от изкуството им да допълват започнатите от него стихове и да създават нови текстове към известни мелодии.
Времето мина неусетно и нощта беше доста напреднала, когато гостите се разотидоха на весели групички. Оказа се, че двете момичета, които бяха наливали виното, са приятелки на Луо Пинван п художника и си тръгнаха с тях. Новоиздържалият изпитите студент беше обещал да вземе музикантката п танцьорката със себе си, за да ги заведе на гости при друга компания. Така съдията Ди и управителят Луо останаха сами на трапезата.
Луо заяви, че Ди е най-близкият му приятел, и размекнат, настоя да изоставят празните официалности я да се наричат един друг „братко“. Двамата станаха от масата и излязоха на терасата, за да се насладят на прохладния ветрец и да се полюбуват на пълната есенна луна. Седнаха на малки табуретки край перилата от бял мрамор. Оттук се откриваше красив изглед към градината под тях.
След като побъбриха оживено за прелестите на момичетата, които току-що си бяха отишли, Ди каза:
— Макар че днес се срещнахме за пръв път, братко, имам чувството, че съм те познавал цял живот! Щом е така, позволи ми да те помоля за съвет във връзка с един много поверителен въпрос.
— Ще бъда поласкан — отвърна важно другият, — макар че моят скромен съвет едва ли ще бъде от полза за човек с твоята къде-къде но-зряла мъдрост.
— Да ти кажа право — рече Ди с тих поверителен глас, — аз много обичам виното и жените. В същото време обичам и разнообразието.
— Чудесно, чудесно! — възкликна съдията Луо. — Напълно съм съгласен с това, което казваш! Даже и най-отбраното лакомство ще ти втръсне, ако ти го поднасят всеки ден!
— За беда — продължи Ди, — сегашното ми положение не ми позволява да посещавам павилионите на цветята и върбите в моята околия, за да си избирам от време на време по някой нежен цветен, който да подслади свободните ми часове. Знаеш какви слухове ще се пръснат из града. Не бих искал да уронвам престижа на лоста си.
— Ето това — въздъхна другият, — наред с робския труд в трибунала, е едно голямо неудобство, присъщо на високия ни пост.
Съдията Ди се наведе напред и каза с тих глас:
— Да речем, че ми се удаде да открия някое и друго рядко цвете, цъфнало тук, в твоята добре управлявана околия. Ще бъде ли прекалена злоупотреба с твоето приятелство, ако те помоля да уредиш, с необходимата дискретност, прехвърлянето на крехките цветенца в моята скромна градина?
Съдията Луо изведнъж се ентусиазира. Стана от мястото си и като се поклони дълбоко пред Ди, каза любезно:
— Бъди уверен, по-стари братко, че съм във висша степен поласкан от голямата чест, която оказваш на околията ми. Благоволи да останеш няколко дни в скромното ми жилище, та да можем заедно да обсъдим този важен въпрос от всички страни, без да бързаме.
— Там е работата — отговори Ди, — че важни служебни дела изискват да бъда в Пуян утре. Обаче нощта все още е пред нас и ако ме удостоиш с помощта и съветите си, от сега до зазоряване може да се направи много.
Луо плесна с ръце и възкликна — Този плам доказва романтичната ти природа! От твоята галантност ще зависи да направиш завоевание в такъв кратък срок. Повечето от момичетата са си създали вече връзки тук, така че няма да е лесно да ги пратим далече. Но ти имаш внушителна осанка, макар че, ако мога да бъда откровен, миналата пролет тези дълги бакенбарди излязоха от мода в столицата. Така че опитай се да направиш всичко, на каквото си способен. От своя страна, аз ще се постарая тук да се представят най-хубавите от хубавите.
Той се обърна по посока на залата и викна на слугите:
— Повикайте иконома!
Скоро се появи мъж на средна възраст с хитровато лице. Той направи дълбок поклон пред съдията Ди и господаря си.
— Нареждам ти — каза съдията Луо — незабавно да излезеш с паланкин и да поканиш четири или пет госпожици, които да ни правят компания, докато пеем оди на есенната луна.
Икономът, очевидно свикнал с такива заповеди, се поклони още по-дълбоко.
— Сега — каза Луо — бих искал да опозная изтънчения ти вкус. Коч качества предпочиташ — красотата на формите, страстния характер, съвършенството на обноските? Или имаш склонност към духовитите разговори? Вече е късно, така че повечето момичета са се прибрали и ще имаме голям избор. Кажи предпочитанията си, по-стари братко, ц икономът ми ще се съобрази с тях.
— Между мене и тебе няма да има тайни, по-млади братко — каза Ди. — Позволи ми да ти призная, че докато бях в столицата, ми омръзна компанията на онези превзети актриси с техните изтънчени обноски. Сега ме тегли — малко ми е неудобно да си кажа — в друга, по-простовата посока. Признавам си, че ме привличат повече цветята, цъфнали в онези квартали, които хората от нашата класа обикновено избягват.
— Ха — възкликна Луо, — не твърди ли нашата философия, че в последна сметка крайно положителното граничи с крайно отрицателното? Ти, по-стари братко, си достигнал до онази степен на върховно прозрение, която ти позволява да откриеш красотата там, където по-малко надарените люде виждат само вулгарност. По-старият брат заповядва, по-младият се подчинява!
След това той накара иконома да се приближи и прошепна няколко думи в ухото му. Икономът повдигна изненадано едната си вежда, направи още един дълбок поклон и излезе.
Луо въведе Ди обратно в залата, заповяда на слугите да донесат нови блюда и вдигна тост в чест на госта си.
— По-стари братко — каза той, — ти ме въодушевяваш. Чакам с нетърпение нови приключения.
Не се наложи да чакат дълго. Кристалните топчета на завесата при вратата звъннаха и в залата влязоха четири момичета. Те бяха силно гримирани, с натруфени дрехи. Двете бяха още съвсем млади и не изглеждаха зле въпреки нескопосния си грим. Лицата на другите две, които бяха малко по-възрастни, показваха ясно опустошенията на злощастната им професия.
Ди изглеждаше много доволен. Като видя, че момичетата, почувствували неудобство в такава разкошна обстановка, се колебаят, той стана от мястото си и любезно ги запита как се казват. По-младите се казваха Праскова и Син нефрит, а другите — Паун и Божур. Ди ги доведе До масата, но те останаха прави, със сведени очи и не знаеха какво да кажат или направят.
Домакините ги склониха да опитат различните ястия и им показаха как да наливат вино. Скоро момичетата се отпуснаха и започнаха да разглеждат с възхищение необичайното за тях обкръжение.
Разбира се, всички бяха неграмотни и не знаеха нито да пеят, нито да танцуват. Но съдията Луо започна да ги забавлява, като натопи клечките за ядене в соса на печеното месо и изписа с йероглифи имената им върху покривката.
Когато момичетата изпиха по чаша вино и изядоха по няколко отбрани парчета месо, съдията Ди прошепна нещо в ухото на приятеля си. Луо кимна, накара да повикат иконома и му даде някакви нареждания. Скоро икономът се върна и съобщи, че Паун и Божур трябва да се приберат, защото ги очакват. Съдията им даде по един сребърник и те си отидоха.
Сега Ди накара Праскова и Син нефрит да седнат на табуретките от двете му страни, научи ги да вдигат тост и поведе разговор с тях за общи неща. Луо се забавляваше, като наблюдаваше отстрани как Ди се насилва да опразва чаша подир чаша. След умело зададените въпроси Праскова се разбъбра. Оказа се, че тя и Син нефрит, която й беше сестра, са прости селски момичета от провинция Хунан. Преди десет години опустошителни наводнения докарали селяните до ръба на гладната смърт и родителите им се принудили да ги продадат на един столичен сводник. Той отначало ги използувал за слугинчета, а като поотраснали, ги продал на свой роднина в Цинхуа. Съдията установи, че тежката им професия още пе бе накърнила вродената им честност, и си помисли, че с малко повече нежност и подходящи напътствия те биха могли да бъдат възпитани като най-приятни компаньонки.
С наближаването на полунощ възможностите на съдията Луо се изчерпаха. Той с мъка се задържаше на стола си и речта му стана много объркана. Като видя това, Ди изрази желание да се оттегли. Двама от слугите помогнаха на Луо да стане от стола. Той смутолеви „лека нощ“ на госта си и предупреди иконома:
— Считай заповедите на негово превъзходителство за мои!
Когато отведоха добродушния домакин, съдията Ди повика иконома при себе си и му каза тихо:
— Искам да купя тези две момичета — Праскова и Син нефрит. Бъди така любезен да уредиш подробностите със сегашния им собственик, като запазиш всичко в тайна. В никои случаи не трябва да се разбере, че действувате от мое име.
(img:Image26.gif)
_СЪДИЯТА ДИ СЕ ЗАПОЗНАВА С ДВЕ МОМИЧЕ ТА НА ВЕЧЕРЯТА У СЪДИЯТА_

Икономът кимна с разбираща усмивка. Ди извади две златни кюлчета от ръкава си и му ги подаде.
— Това злато ще бъде повече от достатъчно за сключване на сделката. Остатъка използуван за прехвърлянето на двете момичета в моята резиденция в Пуян.
После съдията добави още едно сребърно кюлче с думите:
— Моля, приеми този малък подарък като награда за посредничеството.
След като няколко пъти отказа според правилата на благоприличието, икономът прие среброто. Той увери съдията, че всичко ще бъде уредено според неговите указания, и добави, че жена му лично ще придружи момичетата в пътуването им до Пуян. В заключение каза:
— Сега ще наредя да настанят момичетата в покоите на Ваше Превъзходителство.
Съдията обаче заяви, че е уморен я иска добре да си почине през нощта, преди да тръгне обратно на другата сутрин.
Праскова и Син нефрит си отидоха, а съдията бе отведен в определените за него покои.

Глава десета
ТАО ГАН РАЗПИТВА ПАЗАЧА ГАО ЗА МИНАЛИ СЪБИТИЯ;
ПОСЛЕ ПРЕЖИВЯВА ТЕЖКО ПРЕМЕЖДИЕ В МРАЧНИТЕ РАЗВАЛИНИ
Между временно Тао Ган се зае да научи повече подробности за госпожа Лян, както му беше наредил съдията. Тя живееше недалеч от Улицата на полумесеца п той реши най-напред да посети пазача Гао. Разчете времето си така, че да пристигне точно по обяд.
Тао Ган поздрави пазача най-сърдечно. Гао си помисли, че ще е най-разумно да запази добрите си отношения с помощниците на новия съдия, още повече след като беше смъмрен от него, и покани Тао Ган да сподели скромната му трапеза. Последният бързо се съгласи.
След като гостът се нахрани с охота, пазачът донесе дневника си и му показа, че госпожа Лян е пристигнала в Пуян преди две години, придружена от внука си Лян Къфа. Тогава госпожа Лян заявила, че тя е на шестдесет и осем години, а внукът и — на тридесет. Гао отбеляза, че Лян Къфа му се видял доста по-млад и изглеждал на около двадесет. Но в действителност навярно имал поне тридесет, защото госпожа Лян твърдяла, че е взел вече втория изпит но литература. Той бил приятен младеж, който прекарвал по-голямата част от времето си в разходки из града. Изглеждало, че особено го привлича северозападният квартал, където често го виждали да се навърта кран канала, близо до шлюза.
Няколко седмици след пристигането си госпожа Лян съобщила на пазача, че внукът й не се е прибирал от три дни и тя се страхувала, че му се е случило нещо лошо. Пазачът разпоредил да бъдат предприети обичайните издирвания, но от Лян Къфа не била открита никаква следа. Тогава госпожа Лян отишла в трибунала и подала жалба до съдията Фън, в която твърдяла, че Лин Фан, богаташ от Кантон, заселил се в Пуян, е похитил внука й. В същото време тя представила и цял куп по-стари документи. От тях личало, че между семействата Лян и Лин съществува дългогодишна вражда. Но тъй като госпожа Лян не можела да представи никакво сериозно доказателство, че Лин Фан има нещо общо с изчезването на внука и, съдията Фън не дал ход на делото.
Госпожа Лян продължавала да живее сама с една стара прислужница в малката си къща. Напредналата възраст на госпожата и непрекъснатите размишления за сполетелите я нещастия помрачили разсъдъка и. Що се отнася до изчезването на Лян Къфа, пазачът не знаел нищо определено. Предполагало се, че е паднал в канала и се е удавил.
Като научи всичко това, Тао Ган поблагодари сърдечно на домакина за гостоприемството му и отиде да види къщата на госпожа Лян. Откри я в безлюдна, тясна уличка, недалеч от южния шлюз. Беше една от редицата малки едноетажни къщички и по негова преценка едва ли имаше повече от три стаи.
Тао Ган почука на черната, неукрасена предна врата. След дълго чакане чу тътрещи се стъпки и шпионката на вратата се отвори. Видя сбръчканото лице на много стара жена, която попита с писклив, враждебен глас:
— Какво искаш?
— Дали госпожа Лян си е у дома? — учтиво се осведоми Тао Ган.
Старицата го огледа подозрително.
— Болна е и не може да приеме никого! — изграчи тя. Шпионката щракна и се затвори.
Тао Ган вдигна рамене. Обърна се и се огледа наоколо. Беше много спокойно, не се виждаше никой, нямаше дори уличен продавач или просяк. Помисли си дали съдията не беше сбъркал, като бе повярвал на думите на госпожа Лян. Дали тя и внукът й не бяха хитри артисти, измислили тъжната история, за да прикрият някакъв престъпен план — може би в съюз с този Лин Фан? Това безлюдно място би представлявало чудесно убежище за съзаклятниците.
Тао Ган забеляза, че къщата, разположена точно срещу дома на госпожа Лян, беше но-голяма от другите. Тя бе изградена от масивни тухли и имаше втори етаж. Полуизтрита от времето табелка показваше, че някога е била магазин за коприна. Но сега всички прозорци бяха с пуснати кепенци и къщата изглеждаше, безлюдна.
— Тук не ми провървя! — измърмори Тао Ган. — По-добре ще е да се опитам да науча нещо повече за Лин Фан и неговата къща.
И той пое дългия път към северозападния квартал.
Беше намерил адреса на Лин Фан в документацията на трибунала, но откриването на къщата се оказа неверятно трудно. Тя се намираше в една от най-старите части на града. Преди много години на това място бяха живели местните първенци, конто по-сетне се бяха преселили в по-модерния източен квартал. Някогашните величествени резиденции сега бяха оплетени от гъста мрежа тесни и криволичещи улички.
След продължително лутане Тао Ган намери къщата —голяма постройка със солидна двукрила порта, тежко обкована с мед и лакирана в червено. Високите огради и зидове от двете страни бяха поддържани в отлично състояние. От всяка страна на портата имаше по един каменен лъв. Мястото изглеждаше мрачно и неприветливо.
Отначало Тао Ган реши да обходи външния зид, за да намери входа към кухнята и същевременно да добие представа за големината на къщата. Но видя, че това беше невъзможно. Отдясно на пътя му се изпречваше стената на долепената съседна постройка, а отляво имаше куп развалини. Той се върна обратно, сви зад ъгъла и стигна до малък магазин за зеленчуци. Купи си малко туршия и докато плащаше, запита с нехаен глас как върви търговията. Зарзаватчията обърса ръцете си в престилката и каза:
— Това не е място, дето може да се спечели много. Но не се оплаквам. Аз и всички в семейството ми сме силни и здрави, та можем да работим от тъмно до тъмно. Осигуряваме си всеки ден по купичка оризена каша и малко зеленчук от магазина, а веднъж седмично — и парче свинско месо. Какво повече може да иска човек от живота?
— Като види, че магазинът ти е толкова близо до онази голяма къща зад ъгъла — подхвърли Тао Ган, — човек може да си помисли, че там имаш чудесен клиент.
Зарзаватчията вдигна рамене.
— За моя беда от двете големи къщи в този квартал едната е изоставена от години, а в другата живеят чужденци. Те са дошли от Кантон и говорят на такъв език, че сами трудно се разбират. Господин Лин има парцел земя в северозападното предградие край канала и всяка седмица градинарят му докарва пълна каруца със зеленчуци. Не харчат пукната пара в моя магазин!
— Аз съм живял известно време в Кантон — забеляза Тао Ган — и зная, че тамошните жители са твърде общителни. Предполагам, че слугите на господин Лин идват при тебе от време на време да си побъбрите?
— Не познавам никого от тях — отвърна кисело зарзаватчията. — Те живеят по свой начин и, изглежда, се смятат за по-добри от нас — северняците. Но какво те засяга всичко това?
— Да ти кажа право — отговори Тао Ган, — аз съм изкусен майстор, който подлепва картини върху коприна, г си мислех дали в такава голяма къща, доста отдалечена от улицата на реставраторите, няма да имат някои картини за поправка.
— Нямаш късмет, братко — каза зарзаватчията. — Пътуващи търговци и работници никога не прекрачват прага на къщата им.
Но Тао Ган не се обезкуражавате лесно. Когато отново сви зад ъгъла, той извади от ръкава си своята магическа торба и нагласи бамбуковите пръчки в нея така, щото да изглежда, че вътре има буркани с лепила и четки на майстор, занимаващ се с подлепване на картини. После изкачи стъпалата пред портата и почука силно. Не след дълго малката шпионка се отвори и едно намусено лице го погледна през дупката.
На младини Тао Ган бе пребродил цялата империя и говореше на много местни диалекти. Така че той се обърна към пазача на чисто кантонско наречие:
— Аз съм майстор по подлепването на картини и съм учил занаят в Кантон. Нямате ли нещо, което да поправя?
Когато пазачът чу родния си език, лицето му просветна. Той отвори тежката двукрила врата.
— Ще трябва да проверя, приятелю! А тъй като говориш на приличен език и си живял в нашия чудесен Град на петте овена*, можеш да влезеш за малко и да поседиш е стаята ми.
[* Друго име на град Кантон. — Б. пр.]
Тао Ган видя добре поддържан преден двор, заобиколен от редица ниски постройки. Докато чакаше в стаята на пазача, порази го дълбоката тишина, която цареше в къщата. Не се чуваха викове на слуги или шум от човешка суетня.
Когато се върна, пазачът беше още по-намусен. По петите го следваше набит, широкоплещест мъж, облечен в дрехи от черна дамаска, която жителите на Кантон много харесват. Лицето му беше широко и грозно, с тънки, но рошави мустачки. По важния му вид можеше да се отгатне, че тон е икономът на къщата.
— Какво си въобразяваш, мошенико? — излая той към Тао Ган. — Да се пазариш ли си дошъл? Ако ни трябва майстор за подлепване на картини, ще си повикаме. Хайде, махай се!
На Тао Ган не му оставаше нищо друго, освен да измънка някакво извинение и да си отиде. Тежката порта с трясък се затвори зад него. Отдалечавайки се бавно, той прецени, че няма смисъл да прави втори опит, докато е светло. Беше свеж есенен ден и Тао Ган реши да излезе извън града, за да разгледа чифлика на Лии в северозападното предградие. Напусна града през северната порта. След като повървя половин час, стигна до канала. В Пуян рядко се срещаха хора от Кантон. Достатъчно беше да разпита няколко селяни, за да намери чифлика. Той се оказа доста голям парцел плодородна земя, простиращ се на повече от половин миля разстояние край брега на канала. По средата му се издигаше грижливо намазана къща с два големи склада отзад. Една пътечка свързваше къщата с брега на канала, където Тао Ган видя малък пристан, а край него — закотвена джонка. Трима души бяха заети да товарят джонката с бали, увити е сламени рогозки. Освен тях наоколо нямаше жива душа.
Като се убеди, че в тази мирна селска обстановка няма нищо, което да предизвиква подозрение, Тао Ган се върна обратно и влезе в града пак през северната порта. Намери малка кръчма и си поръча скромно ястие с ориз и купичка супа с месо, като придума слугата да му даде безплатно в малка чинийка с пресен чесън. Разходката беше изострила апетита му. Той внимателно обра и последното зърно ориз и пресуши купичката със супа до последната капка. После постави глава на масата, подложи сгънатите си ръце за възглавница и скоро захърка.
Когато се събуди, беше тъмно. Поблагодари и излезе, като остави такъв малък бакшиш, че възмутеният слуги едва не го повика да се върне.
Тао Ган се запъти към къщата на Лин. За щастие, на небето блестеше светла есенна луна и тон намери пътя без всякакви затруднения. Зарзаватчията беше затворил магазина си и цялата околност бе съвсем пуста.
Тао Ган се насочи към развалините вляво от портата. Промъкна се внимателно между храсталаците и изпопадалите тухли и успя да намери старата врата на втория двор. Изкачи се върху купчината смет, задръстила отвора на вратата, и видя, че част от зида на двора беше още запазена. Помисли си, че ако се покатери върху него, ще може да хвърли поглед над външната стена на къщата. След няколко несполучливи опита той успя най-сетне да намери спора за крака си между тухлите и се изкачи върху зида. Опъна се по корем и установи, че от тази опасна позиция се открива чудесен изглед към къщата. Тя имаше три двора, заобиколени от внушителни постройки и съединени с декоративни порти. Цялото имение обаче изглеждаше запустяло. Освен прозорчето на пазача светеха само още два прозореца в задния двор. Това се стори много странно на Тао Гаи, защото толкова рано вечерта големите къщи обикновено бяха твърде оживени. Той остана да лежи върху стената повече от час, но долу в дворовете нищо не се раздвижи. По едно време му се стори, че нещо се прокрадна между сенките в предния двор, но реши, че очите му са то излъгали, защото не можа да долови и най-слаб шум.
Най-после Тао Ган реши да напусне наблюдателния си пост. Докато се спускаше, една разхлабена тухла, на която беше стъпил, се изкърти от мястото си. Тао Ган падна в храстите върху купчина тухли, която се срути с грохот. Изруга ядно, защото си беше ожулил коляното и халатът му се бе разпрал. Изправи се и тръгна да си върви. Но никое зло не идва само — точно в този момент облак закри луната и стана тъмно като в рог.
Тао Ган си даваше сметка, че една погрешна стъпка може да означава счупен крак или ръка. Затова той просто клекна и зачака луната да се покаже отново. Не беше чакал дълго, когато изведнъж го обзе чувството, че вече не е сам. През изпълнения с рискове живот, който бе водил преди, Тао Ган се беше научил да подушва опасностите отдалече. И сега беше сигурен, че някъде из развалините се спотайва някой, който го наблюдава. Остана неподвижен, напрягайки слуха си, но не можеше да чуе нищо освен редките прошумолявания в храстите, причинени вероятно от дребни животинки. Все пак, когато лупата се показа отново, той предпазливо остана неподвижен още известно време и внимателно се огледа наоколо, но не можа да забележи нищо особено. Понадигна се бавно и приведен, с мъка успя да намери обратния път. Като се движеше много внимателно и се придържаше към най-тъмните места, той се измъкна от развалините. Когато излезе обратно на уличката, въздъхна с облекчение. Стигна до магазина на зарзаватчията и ускори крачка, защото това тихо и безлюдно място караше сърцето му да се свива от страх.
По едно време Тао Ган с ужас откри, че е сбъркал пътя. Беше се озовал в тясна уличка, която му беше съвсем непозната. Докато се озърташе наоколо, за да се ориентира, видя две фигури с маски да се измъкват от сенките п да се насочват къ