vicodin
Интервю по повод превода на романа «Сън в алени покои» на български език | ВСИЧКО ЗА КИТАЙ

ВСИЧКО ЗА КИТАЙ

中国大观园

от Яна Шишкова и приятели на Китай

юни 15, 2013

Интервю по повод превода на романа «Сън в алени покои» на български език

в категория Известни синолози и изтоковеди, Средновековна литература

ИНТЕРВЮ
«Сън в алени покои»
Българският превод на романа

(Звукозапис за излъчване на 18, 25 юни 2013 г., Българска секция на Международно радио Китай)

1. Въпрос: Романът „Сън в алени покои“ заема видно място в историята на китайската литература и представлява върховно постижение сред произведенията на художествения реализъм. В него писателят от династия Цин, Цао Сюецин, е запечатал житейската съдба на богат феодален род и историята на неговия упадък. Бихте ли запознали накратко нашите слушатели със съдържанието на романа?

Петко Хинов: Често пъти съм се питал, защо именно „Сън в алени покои“ е книгата-символ, книгата-обобщение, книгата-огледало на китайското общество и култура не само през 18 век, когато тя е написана, а и досега? Мисля, че в отговора на всеки читател и на всеки изследвач на романа ще се отрази нещо различно и всеки отговор ще бъде правдив. Един сръбски философ е написал следното за Шекспир: „Аз не познавам Шекспир. Не бих и могъл да го познавам. Но той ме познава, той ме е описал, той е нарисувал тайните на душата ми по такъв начин, че докато го чета, сам себе си откривам в него“. Мисля, че същото може да се каже и за романа на Цао Сюецин — той носи читателите в себе си. Навлизайки в него, те навлизат в себе си. Затова той е четим и извън историческия си контекст.

В един по-външен план, „Сън в алени покои“ е роман-енциклопедия: в него е изобразен с етнографски подробности животът на аристокрацията и въобще на китайското общество от 18 век, с почти научна точност в романа са вплетени знания от областта на архитектурата, изкуствата, митологията, религията, социално-правните отношения, държавната и чиновническа администрация, музиката и театъра, поезията и калиграфията, дори от традиционното кулинарно изкуство и медицина на Китай.

Действащите лица са над 700, от които около сто са типологично значими, съдбите им са изобразени в сложни и пресичащи се сюжетни линии и всички са ярки и естествени, минават пред погледа на читателя живи и загадъчни. „Сън в алени покои“ е и енциклопедия по китайска народопсихология, тъй като покрай четирите аристократични рода образуващи сюжетната сърцевина на романа, там са описани типажи от практически всички социални слоеве: знатни люде, просяци, скитащи монаси, похитители на деца, търговци, учени, сановити господари, техните жени и наложници, слуги и слугини, и всеки от тях има своята история, своя път, своето неповторимо лице.

Но този роман не е само „външен“. Според мен неговото очарование до голяма степен се дължи на проникновението, с което Цао Сюецин е сътворил вътрешния свят на героите си. Не на последно място — това е роман-притча, роман-символ. А както е известно, притчите и символите са отворени и могат да бъдат препрочитани и доразкривани до безкрайност.

За да завърша, бих искал да споделя две мисли за „Сън в алени покои“: цинският поет Хуан Дзунсиен казва: „Това е епохален, несравним роман, който е единствен от древността до сега — по блясък той съперничи на слънцето и луната, и още хиляди години ще остане незаличим.“ През 19 век руският китаист академик Василиев изтъква, че дори в европейската литература трудно може да се намери друга книга, която да му съперничи по красота.

2. Въпрос: В „Сън в алени покои“ са изобразени множество герои, но сред тях най-голямо внимание е отделено на Дзя Бао’ю, Лин Дай’ю и Сюе Баочай. Можете ли да разкажете накратко на читателите за чувствата и характерите на тези герои, за конфликтите помежду им?

Петко Хинов: Преди всичко, това са изключително поетични образи. За мен Цао Сюецин е първо поет и после романист, надарен и с благородно чувство за хумор. Той е казвал, че неговата книга е роман за любовта. Не само Баою, Дайю и Баочай са действащите лица в тази трагедия, но и много други млади хора, и любовта за тях е неспирен извор на страдания.

В някакъв план любовта на тези души се противопоставя на строго регламентираната и педантична феодална семейна среда, поставя се въпросът за свободния избор на човешката личност. Тук не дръзвам да говоря за чувствата на тримата споменати от Вас герои защото самият автор, следвайки китайската традиция, ги е изобразил изключително деликатно, а където прозаичното повествование е било безсилно да удържи чувствата му, авторът ги е излял в прекрасни стихове.

Що се отнася до конфликтите, те са на много равнища, но струва ми се, че най-дълбокият конфликт — явен или само загатнат — се таи вътре в човешките сърца, това е конфликтът със самия себе си. Тук се намесва съвестта. В края на десетата глава лекарят Джан е изразил това много ярко, говорейки за Цин Къцин: „Доколкото разбирам от пулса ѝ тя е човек със силен характер и е необикновено умна. Но когато умът е в повече, тогава и мислите са повече, ако пък мислите са в повече, тогава човек страда…“

3. Въпрос: След като чухме за основните герои и съдържанието на романа, бихме искали да Ви попитаме какво Ви накара да се заемете с превода му? Кое в това произведение Ви привлича най-много? Кой е любимият Ви герой?

Петко Хинов: За пръв път започнах да чета „Сън в алени покои“ още като студент. От тогава мечтая да го преведа на български език. Най-първото нещо, което ме привлече към книгата, бе необикновеното й заглавие: „Сън в алени покои“. Три думи, а толкова поезия в тях! Още от ранно детство аз съм пленник на Словото, езикът винаги ме е вълнувал и е оказвал дълбоко въздействие върху душата ми. Още когато започнах да чета думите на Цао Сюецин, аз бях възхитен. Затова на въпроса Ви „какво“ мога да отговоря еднозначно: словото. А по-късно, с разширяването на прочита ми — това са езикът, притчата и културата, запечатани в „Сън в алени покои“.

Любимият ми герой е авторът на романа. Мисля, че този роман е ключ към изключително богатия душевен свят на Цао Сюецин, към неговия живот. А животът на Цао Сюецин е бил страдалчески. При все, че още в началото на романа зазвучава примиреното „суета на суетите“, сълзите, с които той е смесил туша на четката си, не са пресъхнали заедно с тоя туш. Вземете първото стихотворение в първата глава:

Книга, изпълнена с думи безумни
шепа, с горчиви сълзи напоена
Всички мълвят, че е авторът луд —
Кой би разбрал вкуса, в тях утаен?

Кой би разбрал вкуса на романа, ако не знае, че според китайската пословица „в живота има три нещастия: да останеш без родители в детството, да загубиш жена си в разцвета на живота си и да загубиш децата си в старостта си“ и че всички тези нещастия сполетяват Цао Сюецин? Не е ли самият живот на автора — разковниче на тази негова лебедова песен? Затова дори и най-трагичният от героите на „Сън в алени покои“ не може да ме развълнува тъй, както живеещият в книгата си автор!

4. Въпрос: Каква част от романа сте превел досега? По Ваша преценка, колко време би отнел цялостният превод?

Петко Хинов: За една година успях да преведа първите единадесет глави на „Сън в алени покои“. Трябва да призная, че първите пет глави ме затрудниха най-много, налагаше се за изследването на отделни думи и изрази да отделя часове, дори дни. В превода на всяка книга, дори на един отделен стих, отначало има период на усвояване на техниката на писане на самия автор. Когато преводачът свикне с движенията на авторовата мисъл, той постепенно започва да се слива с текста, дори понякога да отгатва какво ще каже авторът след миг. Освен това преводът на книга като тази не е едноетапен. Например, в петата глава има 38 стихотворения — та това е цяла стихосбирка!

Тази глава ми отне почти два месеца. Главите, където има повече поезия, се превеждат по-бавно. От друга страна има глави, където преобладава диалогът, разговорният език и те стават по-бързо. Особено внимавам при този първи етап на превода да предавам мислите на Цао Сюецин с пределно възможната за мене точност, дори когато на български нещо не ми звучи красиво. Естествеността на изказа, изяществото на стила ще бъдат цел на следващите етапи от превода, когато ще мога спокойно да оставя настрана оригиналния текст на романа и да започна да се занимавам с художествената обработка на превода. Едновременно с работата по превода аз трябва да работя за прехраната на семейството си, затова не мога да отделям времето, което бих желал.

Що се отнася до всичкото време за превода, това е трудно да се предскаже, защото такива книги не се превеждат, те се живеят. „Сън в алени покои“ е книга, на която човек трябва да се отдаде изцяло. Самият факт, че в китайското литературознание съществува отделна наука „аленознание“ вече говори красноречиво за сложността не само на превода, но и на прочита на книгата. Някъде бях чел, че един от английските преводи е бил извършен за трийсет години. Навярно тогава преводачите не са разполагали с толкова много коментари и обяснения върху трудните места в текста, както сега. Във всеки случай, използвам за превода всяка свободна минутка и ми се иска да успея да завърша първия том — 40 глави — до другото лято.

5. Въпрос: Споменахте странната дума „аленознание“, това всъщност е онзи дял от китайското литературознание, който е посветен на изследването на романа „Сън в алени покои“. По начало книгата е твърде енигматична, изпълнена е с характерните за китайската литература алюзии, символи, притчи, намеквания. Съдбата на мнозина от персонажите остава скрита между редовете или пък забулена в поезията в романа. Не създава ли това огромни трудности за Вас при превода? Как се справяте с огромното количество стихове в романа?

Петко Хинов: Вече споменах, че не превеждам сам: до мен в стаята са произведенията на най-видните, утвърдени китайски специалисти в тълкуването на романа като Ху Шъ, Фън Ци’юн, Пан Джунгуй, Ю Пинбо и Джоу Жучан, вече съм се сдобил с над двеста книги и статии върху него и с излезлия през 2011 г. „Голям речник на романа «Сън в алени покои»“, който е епохално постижение в аленознанието на Китай. Сдобих се с прекрасно издание на оригиналните 80 глави, където са събрани всички коментари на загадъчния Джъ Йенджай, личност, която е била много близка на самия автор и за която дори има предположение, че е жената-прототип на героинята на романа Шъ Сян’юн и дори че е вдовицата на самия Цао Сюецин.

Само за стиховете на романа разполагам с няколко книги, но най-често ползвам „Пълно изяснение на поезията в «Сън в алени покои»“ от Цай Идзян, в което той излага не само своето разбиране на поезията на Цао Сюецин, но скромно го съпоставя с наличните тълкувания на останалите аленолози. Едно от нещата, които винаги са ме привличали към китайската книжовна култура, е огромното трудолюбие и непостижима ерудиция, с които е напоена всяка нейна страница. Тази култура е създадена в руслото на могъщата традиция на преклонение пред писменото слово, която виждам в книгите и в книжарниците ви днес.

По отношение на самата техника на превода на поезията на Цао Сюецин, по начало преводът на поезия изисква по-различен подход, затова превеждам стихотворенията от романа отделно, но отново в контекста на китайското разбиране на смисъла им. След това ги влагам на съответното им място в самия роман.

6. Като отворихме дума за поезията в книгата, едно от най-известните стихотворения е „Песен за доброто докрай“, а също и стиховете на героя на романа Джън Шъ’ин, разкриващи смисъла на тая песен. Тези две стихотворения са ключови за разгадаване замисъла на „Сън в алени покои“ и за разбирането на смисъла на книгата. Бихте ли споделил със слушателите ни какво е Вашето разбиране на тези стихове и тяхната главна цел в книгата?

Всеки земнорoден знае — да си праведен добро е,
ала трудно се забравят име, слава, чест докрая!
Где са днес ония древни генерали и велможи?
От гробовете тревата е изчезнала дори…

Всеки земнорoден знае — да си чист и свят добро е
ала трудно се забравят злато и сребро докрая!
„Още малко е! Не стига!“ — от зори все туй мърморят
и кога натрупат много, в миг смъртта им туря края.
Всеки земнорoден знае — да си праведен добро е,
ала трудно се забравя хубавицата жена!
Жив ли е мъжът ? — тя думи на любов реди,
но умре ли, с друг „любими“ тя ще е добре до края!

Всеки земнорoден знае — да си чист и свят добро е,
ала трудно се забравя рожба и дете докрая!
Заслепените родители са отколе твърде много,
ала кой е виждал чедо вярно на баща до края?

* * *

Буренясали стаи и зали без жива душа —
някога одрите тук под дъсчици погребани бяха1!
Залинели треви и тополи изсъхнали вече —
Нявга тука земята от танци и песни кънтеше!

Неизброими паяжини мрачно
покритите с резба греди обвиват;
все още тук прозорците невзрачни
пердетата от тюл зелен покриват2.

Говориш, че сега е
белилото най-бяло
и ружът най ухае —
тогава откъде е паднал скреж
над двете слепоочия кажи ми?

Вчера провождаха към гроба
в земята жълта — бели кости;
а днес в нощта — под алени фенери
на одъра с брокатени завеси,
почиват влюбените сладко.

Злато в раклите сияе
в раклите сребро блести —
„Ала може би и ти
чак до просешка тояга
пак ще обеднееш, знай!“ — завистта така вещае!

Ти въздишаш, че без време
нечий е живот пресечен;
ала сам не знаеш — дреме
и за тебе миг прокобен,
и за тебе ден обречен за завръщане във гроба!

Възпитавай ако щеш
със изкуство най-велико,
но незнайно е дали
някой ден не ще съзреш
с възпитанието твое как злодей си сътворил!

Девица знатна и богата
избери от дом на властник —
кой ли би помислил даже
някой ден да се окаже
тя всред домовете димни на позор и сладострастие!

Затуй, че някому се струва
копринената шапка3 малка
накрая пранги и окови
му украсяват раменете.

Друг пък се жалваше, че мръзне
в протритата до голо куртка
днес негодува, че е дълъг
халатът с дракони пурпурни.

Суетна врява сцената тресе,
изпееш ли си песента до края
там друг ще те замести, знай!
Докле в чужбина ти витаеш
пази се да я припознаеш
с родината си, друже мой4!

Но най-нелепото от всичко
съзираш сам едва накрая:
че цял живот си трупал зестра
за люде, що и сам не знаеш5!

Петко Хинов: Според мен, една от най-интересните особености на китайската класическа поезия е, че нейният прочит, съответно превод, не може да се фиксира, да се постигне докрай. Имайте предвид, че прочитът на кое да е произведение на словесността се обуславя от редица фактори, един от които е културната подготвеност на читателите. Целта на преводача е не толкова да обясни на читателя своето разбиране на превеждания текст, колкото да му даде колкото се може повече околотекстуално пространство, за да има читателят свободата да изгради своя собствен прочит независимо. Затова са обяснителните бележки.

Според мен добросъвестният преводач винаги се стреми да не застава между автора и читателите, но да бъде мост. Когато минавате по моста, вие мислите не за това, което е под краката ви, а за мястото, където искате да стигнете. Затова се стремя при превода да предам не своето разбиране, а това на китайските изследователи и тълкуватели на този текст. Когато това разбиране не може да се вгради в самия превод, на помощ идват обяснителните бележки. Специално тези стихове не могат да бъдат обяснени извън контекста на самия роман и дори — на живота на Цао Сюецин. Освен това, в тях има и религиозен подтекст, който би могъл да даде основа на друг, различен прочит.

1) Дъсчици, които служителите на княза (или императора) носят със себе си при аудиенция. Според „Исторически записки“ на Съма Циен дължината им варира от 2-6 цуна (инча), направени били от бамбук, нефрит или слонова кост, и служели за записване думите на княза. Според преданието, сановникът Гуо Дзъ-и имал толкова голямо семейство, че когато всичките му членове се събирали, на леглото нямало достатъчно място за всички дъсчици. Тук одърът, заринат от дъсчици, символично изобразява многочислена някога фамилия.

2) Покрити с резба греди, бедни прозорци, обкитени със зелен тюл — символ на бързото издигане от бедност към богатство (зеленият тюл е бил използван за прозорците в богатите домове).

3) Копринената шапка е алюзия за чиновническа власт.

4) Според китайското разбиране на това място: „Тук иносказателно се говори за виждането смисъла на живота в славата, богатството и наслажденията с жена и наложници.“

5) Зестра (嫁衣裳 буквално „дрехи за омъжване, за чеиз“). Отново алюзия за яловостта на самоцелното трупане на земни блага. Според разбирането на китайските тълковници на романа, тук Цао Сюецин загатва за следното място от стихотворението на Танския поет Цин Таою „Бедната жена“: „С горчивина и недоволство, тя лето подир лето шие с конец от злато скъпа дреха — ала не е за нея тя: за чужди хора сътворява одежда за богата зестра!“

7. Въпрос: В „Сън в алени покои“ са описани множество подробности от живота на заможен аристократичен род от династия Цин, описанията са от областта на кулинарното изкуство, китайска медицина, архитектурата, облеклата и пр. Към коя от тези области изпитвате интерес, можете ли да дадете примери? Смятате ли, че в превод тези „китайски елементи“ биха били понятни и интересни за читателите?

Петко Хинов: Както вече споменах, моят най-дълбок интерес е към словото на романа. Езикът на романа е богат и многостилен, някъде той напомня за поезия в проза, някъде прозата се слива с поезията, другаде това е живият, непосредствен разговорен език на времето на Цао Сюецин — някъде е древен, другаде е съвсем близък до съвременния китайски език, ту е книжовен, ту е изпъстрен с диалектни думи и изрази. Някъде тече бърз като планински ручей, другаде е муден като пълноводна река.

Енциклопедичните познания вложени от автора в книгата му несъмнено затрудняват превода, понякога дори се дразня от етнографските подробности, с които Цао Сюецин описва, например, облеклата на героите си. Но от друга страна във всички тези описания има и алюзии — във всяка подробност на облеклото авторът е вложил не само художническо наблюдение, но и символи, които остават скрити при първия прочит. И тук преводачът трябва да избере своя път: да говори ли, или да мълчи за това, което е видял и което може би трябва да съобщи на читателя? Съществуват два основни подхода — културните реалии, които са непреводими на български език, се запазват във фонетичен превод и се обясняват под черта. Например в имената на героите е вложен особен смисъл, който е добре да се обясни. Имената на някои лекарства, дрехи, архитектурни елементи, украшения и т. н. — за тях в българския език нямаме съответните думи.

Също някои от идеите, скрити в отделните образи, особено в стихотворенията, трябва да бъдат разтълкувани на читателя. Цялата пета глава е иносказание. В началото на книгата се споменава едно от заглавията ѝ: „Драгоценно огледало на вятъра и луната“, — то идва от легендата за вълшебното огледало, изнамерено от феята Дзинхуан: когато се гледа откъм предната му страна, в него се вижда красавица, когато обаче погледнем откъм обратната му страна, виждаме скелет.

Това огледало се озовава в ръцете на сластолюбивия Дзя Жуй и става причина за неговата гибел. Без бележка за символичното му значение читателят ще остане в неведение за вложения от Цао Сюецин символичен смисъл. От друга страна смятам, че не бива да се натрапва обяснение, достатъчно е да се разтълкува символът в китайския му контекст. За съжаление, не всичко това може да се изнесе в обяснителни бележки, защото така ще се наруши хармонията на изданието. На читателя трябва да се даде свободата да „вкуси“ доколкото е възможно „китайския елемент“, както Вие се изразихте.

8. Бихте ли споделил своите най-големи трудности при превода на романа? Какъв кръг от читатели, според Вас, би проявил интерес към българския „Сън в алени покои“?

Петко Хинов: Най-трудното е човек да работи търпеливо, защото бавният ход на превода е в пълно противоречие със забързания ритъм на съвременния живот. Според мен всеки, който обича китайската култура и се интересува от Китай не като туристически или търговски обект с вълнение би се потопил в този тъй далечен свят на китайския 18 век, и би почерпил полезни знания от прочита на романа. Също, много е важно как ще изглежда изданието: бих искал в него да има илюстрации в стила на класическата китайска живопис. Добрата илюстрация е също част от превода, тя показва това, което на места е трудно да се каже. Ако постигнем едно издание вдъхващо доверие с възвишен вкус, вярвам, че романът ще намери своите читатели.

9. Въпрос: Доколкото знам, някои произведения на китайската литература вече имат български превод, например романът на Мо Йен „Промяна“, но тези преводи неизменно се правят от английския превод на съответните книги. Вие сте преводач, който отлично владее и трите езика: български, китайски и английски, чел ли сте китайска литература в английски или български превод? Как мислите, могат ли такива преводи от преведени на западни езици произведения да предадат квинтесенцията на китайските оригинали? Когато превеждате „Сън в алени покои“, ползвате ли английските преводи?

Петко Хинов: Отваряте една много широка тема. От една страна имате право: много китайски книги влизат в България откъм Запад. Мисля, че това е продиктувано от незнание откъде да се закупят издателски права, също от икономически съображения, от пазарно отношение към литературата, от недостиг на преводачи от оригиналния език и от недостатъчно ценене на един толкова тежък и отговорен труд като превода от китайски и особено от старокитайски език. Но у нас също има книги, преведени от китайски, дори от старокитайски, и макар и рядко, те стават достояние на българския читател. Образно казано, преводът е отражение на прочита на оригинала в ума на преводача. Но ето, предлагат ви отражение на отражението, сянка на сянката, тълкуване на тълкуването!

Колкото и да е добър един английски или френски превод, те вече са плод на една друга културна среда, при тях се губи значителна част от вкуса на оригинала, от аромата, който изветрява при дългото пътешествие от една култура в друга. Да не говорим, че у читателите се притъпява усета за допира, чувствителността им към автентично представената китайска култура.

На втория Ви въпрос — принципите, които следвам са следните: първо, превеждам от китайския текст и се пазя от това в мисълта ми да се влива мисъл, която не идва от Цао Сюецин. Когато това е невъзможно поради трудност в прочита, обръщам се към китайските тълкувания, към множеството обяснителни бележки и препратки към по-стари произведения, откъдето авторът е почерпил изрази, образи, метафори и т. н.

Едва когато се окаже, че макар да разбирам смисъла, но не успявам да го предам на моя език, се обръщам към един от преводите, на които имам доверие: този на китайския преводач Ян Сиен’и. В началото ползвах още два превода на английски и един на руски — този на H. Bencraft Joly, който е изключително добросъвестен, но твърде буквалистичен и тежък като стил, и този на професор Дейвид Хокс, който също е чудесен, ала в някои отношения ми се струва твърде свободен. На този етап се старая моят превод отразява китайския оригинал дори по отношение на синтаксиса, трудните места превеждам в съответствия с китайските обяснителни бележки към тях, а английският превод на Ян Сиен’и е нещо като последна инстанция за проверка на собственото ми разбиране при съмнения.

10. Въпрос: Сега всички говорят за „китайска мечта“. Държавният глава на Китай Си Дзипин наблегна в една от своите речи за своето разбиране на „китайската мечта“. Той каза: „Осъществяването на едно велико възраждане на китайската нация е най-голямата мечта на китайския народ в съвременната епоха.“ Най-общо казано, възраждането на Китай се извършва в руслото на културата и цивилизацията. В момента Китай е навлязъл в исторически период на повишено уважение към културата, какъвто сякаш не е имало в никоя предишна епоха, китайската култура се разпространява из целия свят. Смятате ли, че други произведения на китайската литература ще се появят в български превод, а също и на други езици? Какво е Вашето виждане по отношение на световното разпространение на китайската култура?

Петко Хинов: Преди дни преглеждах някои електронни каталози на български издателства за книги, свързани с Китай. Направи ми впечатление, че има много книги за Китай, почти всички преведени от западни езици и почти всички прагматично ориентирани към купувача: книги за здравето, за храненето, за китайската медицина и билколечение, за забележителности в Китай, за бойни изкуства и религия, за китайската история през погледа на западни политици и журналисти, но, от друга страна, почти нищо от самата китайска литература, особено класиката, да не говорим за поезията.

Това, което видях в книжарниците в Китай, от друга страна, е пълна противоположност: там класическата литература и познания от всяка област на традиционната китайска култура не отстъпват по тиражи и качествени издания на книгите, свързани с прагматичната съвременна култура. Като българин, който обича Китай и китайците, аз много бих искал поне част от вашата толкова богата култура да стане достъпна и за моя народ. Но дотам има да се извърви дълъг път: българската китаистика е сравнително млада и традициите на прочита и превеждането на произведенията на китайската словесност тепърва се коват.

Що се отнася до възраждането на китайската култура в Китай и разпространението ѝ по света, бих искал да споделя едно свое непосредствено наблюдение от живота ми в Китай: историческият път на вашата култура е изключително дълъг, книгите и произведенията на изкуството са океан, но днес в Китай малко хора стават причастни на древноликата китайска култура, социалната култура е ниска и далечна на възвишените принципи на старинната ви култура, а повечето млади хора са прехласнати по „Запада“ и, уви, идващата оттам субкултура – казвам „запад“ в кавички, защото те живеят с представи и мечти, които са твърде далеч от реалността. Както пълната материална задоволеност, тъй и материалната нищета са два крайни полюса, около които културата трудно може да си намери място.

За едно истинско културно възраждане е нужна именно златната среда. За да върви китайската култура към света с естествеността, с която израства едно цвете, тя трябва първо да се възроди тук, в Китай. Според мен, целта на културата не е да оказва влияние навън и да налага това влияние чрез някакви външни мероприятия, а да връща човека към самия него, да преобразява вътрешния му свят, да изкоренява разрушителните му страсти, да обогатява душевната му вселена с добродетели, да просветлява вътрешните му очи с мъдрост, милосърдие, състрадание, чистота, скромност и любов. Такава култура може да направи нашето общество по-добро, да освободи хората от себичността, грубостта и теснотата на ума, които им пречат да намерят истински мир и щастие в живота си.

Китайският език и словесност са едно от чудесата на света. Китайската държава вече е предприела една чудесна инициатива: основаването на институти „Конфуций“ в много държави по света и това е една положителна стъпка, тъй като интересът към практическото изучаване на китайски език в България вече е доста по-широк, в сравнение с времето, когато аз започнах да изучавам китайски (1988 г.). Дълбоко се надявам, че тези институти ще бъдат врати, през които и българската, и китайската култура ще могат да преминават една към друга и да способстват за намирането на общ език между България и Китай на всяко равнище на живота.

http://petkohinov.blogspot.com/2013/06/blog-post_7736.html

404

Creative Commons License
Публикациите, подписани от Яна Шишкова, ползват условията на Криейтив Комънс лиценз.
Всички останали принадлежат на техните автори!

krasota

Търсене:

Категории:

bodypaint

Навигация:

Учете китайски в 138-мо СОУ

Учи в Китай! Виж как.