vicodin
Легенда за камъка | ВСИЧКО ЗА КИТАЙ

ВСИЧКО ЗА КИТАЙ

中国大观园

от Яна Шишкова и приятели на Китай

октомври 21, 2012

Легенда за камъка

в категория Книги за Китай

Бари Хюгарт. Легенда за камъка
Превод: Венелин Мечков
Редактор: Боряна Гечева
Компютърен набор „АБАНОС“ ООД — София
АБАГАР ХОЛДИНГ, 1995

Встъпление

Господарят Ли винаги заделя деня джън-у за моите литературни начинания. Бе ми приятно да установя, че студеното и дъждовито време не подхождаше за други занимания освен свързаните с писането.
— Излагането на спомени наистина се отразява чудесно на краснописа ти, Воле — каза той. — Бих си позволил обаче да поставя под въпрос съдържанието им. Защо си решил да наблягаш именно върху редките случаи с мелодраматично звучене?
Едва се въздържах да не му отвърна, че това можеше да се каже за всички епизоди от съвместната ни дейност.
— Заложи ли човек върху сензацията, спестява си потребността да мисли. Освен това, създаваш впечатлението, че съм безскрупулен и склонен към насилие. Това обаче е вярно само за моментите, когато проявата на тези качества е била наложителна — продължи господарят. — Защо не опишеш някой от случаите, протекли в спокойна и разтоварваща обстановка? Случай, изискал преди всичко философски подход към него?
Почесах носа си с проскубаната си четчица за писане и се опитах да се сетя за такъв случай. Успях единствено да си изцапам ноздрите с туш.
— Шътоу дзи — промълви Господарят Ли. Не можах да повярвам на ушите си.
— Искаш да опиша тази невероятна бъркотия? — попитах го с приглушен глас. — Почитаеми учителю, та ти знаеш много добре, че тази история насмалко не ме сломи, и…
— Шътоу дзи — повтори той.
— Та как мога да опиша легендата за камъка? — изплаках. — Преди всичко, не мога да разбера къде започва. На второ място, не съм сигурен дали има край. На трето място, дори и да успея да го разбера, не бих имал полза от това, след като не съм в състояние да определя началото. Господарят Ли мълчаливо ме изгледа.
— Момчето ми, друг път не произнасяй подобни слова. От тях човек може да се изприщи и да получи постоянни тикове на лицето.
— Разбирам, учителю — съгласих се.
— Започни с излагането на началото, както ти си го разбрал. Сетне продължи със средата, изкарай я докрай и тогава спри — поясни Господарят Ли и се отправи някъде да пиянства, оставяйки ме насаме с моите страдания.
Какво мога да разкажа за случая с камъка? Единственото, което си спомням с положителност, е денят, в който се заехме с него. Бе дванадесетият ден от седмата луна на 3339 — та година на Змията /650 — та година преди Христа/. Спомням си това много добре, защото имах предчувствието, че ще се случи нещо вълнуващо и бях започнал да преглеждам календара в търсене на обещаващи дни. Всъщност не бях чак толкова настроен да издирвам предсказания обаче ме беше разтревожило състоянието на Господаря Ли. Цял месец не бе в настроение. По цели дни не се занимаваше с нищо и пиянстваше до загуба на съзнание, а пък когато бе трезвен, прикрепяше към стените на колибата си рисунки на висши държавни сановници и сетне се забавляваше, хвърляйки ножове по тях. Не ми казваше нищо за възрастта си обаче бе стар, невероятно стар. Толкова стар, че бях започнал да се боя дали няма да умре, преди да ни се е случило отново нещо интересно.
Тъй като не можех да си позволя услугите на някой порядъчен предсказател на съдбата, наложи ми се да гадая сам с помощта на ma-ши, за да се опитам да разбера дали предчувствията ми не ме мамят. Това означаваше, че можех да получа само един от следните шест отговора: „величествен покой и щастие“, „малко търпение“, „скорошна радост“, „разочарование и дрязги“, „лош късмет“и „загуба и смърт“. Боях се да не предизвиквам гнева на боговете и си опитвах късмета само веднъж дневно. На осмия ден от седмата луна сърцето ми се сви, когато прочетох „загуба и смърт“. На деветия опитах пак и отговорът бе отново „загуба и смърт“. Същите думи се появиха и на десетия, и на единадесетия ден. Уплашен, отидох да се помоля в храма на Гуан-ин, но и Бодхисатвата на милосърдието не можа да ми помогне. Тъкмо бях прочел отново думите „загуба и смърт“в сянката на нейната статуя в момента на изгрева на слънцето иззад градските стени, когато чух откъм улицата на Господаря Ли да се донасят жаловити вайкания и зловещото кънтене на Гонга на мъглите.
С очи, плувнали в сълзи, се затичах към дома ни. В устрема си съборих Мин Номер Девет и насмалко не стъпках скъпите и крехки благоуханни пръчици — „пръстите на Буда“, които той току-що бе купил. Мин не ми се разсърди и погледът му продължи да е все така щастлив. Проумях причината за това едва когато разбрах, че вайканията и звукът на гонга се разнасят не откъм колибата на Господаря Ли, а от дома на стария Мин, прадядо на младия и отвратителен тиранин, най-сетне имал добрината да издъхне. Господарят Ли си беше жив и здрав и дори се почувства достатъчно добре, за да покани същата вечер гости в своята колиба.
Решението за това бе взел внезапно. Мъжката част от компанията бе подбрана от една кръчма, а дамите бяха актриси от една трупа на театъра Юенпън, където се говори на неприличен език. Винаги бях предпочитал театъра Юенпън пред операта Ца Чу и всичко беше наред, ако се изключи котката на семейство Мин. Бяха вързали клетото животинче за ковчега на стареца с надеждата то да прогони злите духове, които евентуално биха се опитали да откраднат от трупа неговата чувстваща душа „по“, докато личността му „хун“ пътува към Ада. Това ми се видя ужасно. Да бяха вързали куче — добре. Всички обаче знаят, че скочи ли котка върху ковчега, трупът може да се изправи, да излезе от него и да стори какви ли не поразии. Самата котка очевидно също споделяше моите опасения, защото мяучеше отчаяно. Един от гостите, човек с подпухнало лице, когото не познавах, предложи да започнем игра на зарове — „Девятка и небеса“. Дамите очевидно вече си бяха пийнали, защото решиха да заглушат мяукането с неприлични песни от класическия фарс „Веселият танц на госпожица Лу“. Тъкмо тогава се появи буря. Силен вятър започна да вие страховито в тон с котката и след малко в покрива се появи отвор с широчина около стъпка. Взех падналото оттам парче сламена рогозка, помолих дамите да поемат кухнята и излязох навън, за да поправя покрива.
Взех още малко върви, чук и гвоздеи, покатерих се на носещата греда на покрива и започнах да се придвижвам към отвора. Дамите се опитваха да надвият шума с песните си обаче вятърът, мяукането и глъчката на играчите се чуваха отчетливо.
— Червен чук оправя всичко — извика човекът с подпухналото лице. Това означаваше, че му трябва да изкара повече от петица и единица.
— А-ууу — изстена вятърът.
— Мяууу! — измяука котката.
— На път за Небесата съм с еднокрака седморка! — изкрещя радостно играчът, току-що изкарал шестица и единица.
Придвижих се още напред и внимателно отпуснах тежестта си върху една странична бамбукова греда. Оказа се устойчива. Извадих връвта и започнах да меря дупката. Дамите подеха нова песен и си спомних за слуховете, че немалко самоуверени мандарини намерили смъртта си вследствие на твърде продължително слушане на песни от репертоара на театъра Юенпън.

„Поживей си, докато си млада, мила, че хубостта бързо вехне.
Момиченцата бързо стават девойки, но лесно се старее.
Дорде се усетиш, месата ти провисват и хубостта угасва.“

Реших, че им трябват само още две-три кани вино, за да се отпуснат напълно. Не ми се искаше да изпусна този миг.
— Аууу! — изстена вятърът.
— Мяууу! — измяука котката.
— Видяхте ли какво стана? — продължи да крещи радостно щастливият комарджия. — Изкарах Тигрова глава! Пари, пари, пари!
Нейде в далечината дочух гласа на градския вестоносец, съобщаващ, че е настъпил вторият час на плъха. Бе започнал новият ден. Без да зная защо, автоматично взех няколко гвоздея, преброих ги, добавих числата за луната, деня и часа и се заех за сетен път с гадаене. Започнах да броя на горните шест стави на трите средни пръста на лявата си ръка.
Пръстът ми се спря отново на пагубната шеста става.
— Пак ли загуба и смърт? — прошепнах.
Какво можеше да означава това? Не ще и дума, че пророчеството се бе сбъднало, но за стария Мин. Дали пък не се бе измъкнал от ковчега? Бързо се спуснах надолу и надникнах през прозореца на Мин, за да видя дали проклетата котка не се бе покатерила на ковчега. Капакът си беше на мястото, а предсказанието отново вещаеше смърт. Какво можеше да означава това? Нещо никак, ама съвсем никак, не беше наред. Реших да се опитам да разбера какво беше то.
Котката и вятърът продължаваха да нарушават нощната тишина със своята серенада. Колибата се бе смълчала и не се чуваше и звук. Бързо се завърнах на мястото си и надникнах през отвора. Невероятният късмет на комарджията с подпухналото лице, разгромил двойните петици на съперниците си със съчетание от петици и шестици, очевидно се бе изчерпал. Един камшик за магарета току-що с рязък шум се бе увил около дясната му ръка и разкрил кожената фуния, прикрепена за нея. Заровете, които той бе подменил с фалшиви, се изсипаха на пода. Аз тъпо съобразих, че и с истинските той щеше пак да спечели. Показваха две шестици.
За свое нещастие глупакът реши да опита нещо по-опасно дори и от играта с фалшиви зарове. Дръжката на камшика бе в лявата ръка на Господаря Ли и мошеникът нямаше как да не забележи, че очите на стареца като че се бяха превърнали в ледени кристали. При все това присегна в пазвата си с лявата ръка и несръчно измъкна оттам нож. Нямаше никакви шансове, разбира се. Преместих се светкавично между две по-леки греди и пропаднах в стаята с изяществото на бивол, стъпил върху тънък речен лед. Бях се прицелил добре и се стоварих върху лявото рамо на глупака. Бях обаче закъснял. Когато се изправих на крака от мен започна да се стича нещо червено.
— Съжалявам, Воле, но този свински син се опита да ме нападне — рече Господарят Ли, гледайки с отвращение към тялото.
Искаше да каже, че човекът би трябвало да позволи да бъде убит по правилата, а не да се извръща така, че ножът, хвърлен от Господаря Ли, да среже вратната му артерия. Това бе убийство. От начина, по който човекът бе извадил нож, Господарят Ли не можеше да не е разбрал, че пред него се намира жалък любител. Не можеше и да не знае, че аз ще съм се стоварил върху глупавата му глава още преди да е направил и две крачки. Старецът ме погледна не без известно смущение, разтвори ръце, сетне сви рамене и ме придружи извън къщата, където отидох да взема повечко слама. Удивително е колко много кръв може да съдържа човешкото тяло. Щяха да ни потрябват поне четири наръча слама, за да почистим езерото, образувало се на пода.
Поне нямаше гости, които да ни досаждат. Присъстващите бяха изчезнали мигновено. Само след половин час щяха да разполагат със свидетели, готови да се закълнат, че в същата нощ са ги видели да поднасят приношения пред разположения на другия край на Пекин храм на Чучуаншън, покровител на свинските касапи.
Господарят Ли коленичи до тялото.
— Нямам представа кой е — промърмори той. — Видях го в питиепродавницата и ми се стори, че отнякъде го познавам. Затова го и поканих.
Нямаше как да определим самоличността на убития. Поясът му бе натъпкан със златни монети. Господарят Ли огледа обезцветените нокти на пръстите му и каза, че е работил с киселини. Нямаше обаче вид на алхимик. В един таен джоб откри кесия от свинско черво, от която при натискане започнаха да излизат тънички облачета от някакво сиво вещество. Господарят Ли изсвири от удивление.
— Това е цяло състояние, Воле — каза. — Това е Дяволски чадър на прах, при това изключително чист, доколкото мога да преценя. Може и да не е най-хубавият, но е най-скъпият наркотик, който познавам. Направен е от лин чи, а гъби като тях не се срещат в естествено състояние в Пекин поне от сто години.
Не откри нищо друго интересно. Котката на Мин и вятърът отново ме приветстваха, когато излязох навън с бледия обезкръвен труп на рамо. Студеният въздух носеше уханието на дъжд. Малки черни облаци прекосяваха небето, а звездите примигваха като милион светулки. Луната наподобяваше жълтото платно на кораб, устремил се през синьо-черен океан към огромните облачни планини на запад, прерязвани от светкавици.
Никой не видя как влязох в изоставения от контрабандисти тунел, започващ от улицата, преминаващ под градското сметище и водещ към канала. Когато стигнах до него, небето вече бе почти напълно покрито от облаци и едва успях да различа кея и тъмната вода. Наблизо имаше големи камъни. Прикрепих няколко от тях с въже към краката на трупа и го положих във водата. Той безшумно изчезна под повърхността и отиде да прави компания на други.*
[* Смисълът на тези думи не е ясен, макар и да звучат тревожно. Както е известно, томовете от втори до пети на пълните спомени на Вол Номер Десет бяха иззети и изгорени от имперската цензура. Макар и да се твърди, че тук-таме са оцелели отделни екземпляри от тях, това не е доказано.]
Инцидентът бе приключил. По негласна договореност с Господаря Ли никога повече в разговорите си не засегнахме случая с мошеника, опитал се да мами в играта на зарове. Оставих поправката на покрива за следващия ден и уморено се отпуснах върху сламеника. Господарят Ли се зае с още една кана с вино и се вслуша в ромоленето на дъжда, сребристи капки от който падаха през двата отвора на покрива. При нозете му се образува малка локва. Последното нещо, което видях преди да затворя очи, бе как старият мъдрец се е втренчил в отражението си в дъждовната локвичка, блестяща като сребро на светлината на кандилото.
Събудих се с чувството, че се е случило нещо странно, сякаш през нощта някой бе снел някаква тежест от мен. Усещането ми, че предстои да се случи нещо важно, бе още по-силно от преди. Този път обаче очаквах да е нещо хубаво. Реших, че избликът на гняв на Господаря Ли, по време на който той извърши убийство, е изиграл ролята на някакво необходимо пречистване, макар и да не можех да си обясня защо. Както винаги в подобни случаи, той бе започнал да стене под тежестта на утринната светлина. Опитах се да облекча махмурлука му с помощта на топъл компрес от нарязаните корени на джинджифил. Ефектът му обаче не се почувства бързо, тъй като настроението на стареца си остана кисело.
Утрото бе потънало в ситен дъжд и мъгла. Когато наближи часът на козата, Господарят Ли скочи, грабна палтото и шапката си срещу дъжд и се отправи към питиепродавницата на Едноокия Вон. Това бе лош знак, тъй като Ли Као много добре знаеше, че прословутият букет на виното на Вон се дължеше на настойка от смачкани хлебарки. Продължавах да съм обзет от чувството, че на стария човек предстои да се случи нещо изключително значимо и с удоволствие го придружих до личната му маса.
Господарят Ли се настани там с вида на човек, поел петдесет литра Огнена течност и готов да се взриви. Всичко това е единственото, което знам с положителност за странния случай с шъ ту дзи. Не разбрах нищо от нещата, които последваха. Признавам, че навярно не съм успял да доловя някои важни нюанси на събитията, та да мога да отделя същественото от несъщественото и да разбера какво всъщност става около нас.
Господарят Ли ми бе казал да започна с излагането на началото, да продължа със средата, да я изкарам докрай и тогава да спра. Тъкмо това и ще сторя с надеждата, че някой любезен читател може би ще проумее какво се е случило и ще ми го обясни в писмо.

Глава 1

Едноокият Вон и любезната му съпруга Дебелата Фу бяха положили много труд, за да спечелят репутацията на съдържатели на най-лошата питиепродавница в цял Китай. Благодарение на това се радваха на клиентела, предизвикваща завистта на цялата империя. И този ден тя се бе събрала там в пълния си състав: монаси и свещеници разменяха мръсни анекдоти с джебчии и главорези, изтъкнати представители и представителки на поетичните и артистичните среди флиртуваха с хубави момичета и момчета, докато високопоставени държавни чиновници играеха на карти със сутеньори. Имаше и видни книжовници, на които виждах единствено широките лакирани шапки, защото собствениците им бяха коленичили, за да играят на зарове с осквернители на гробници. Откъм едната стена бяха разположени покрити със завеси сепарета за аристократите. От време на време нечия ръка с лакирани нокти разгръщаше завесите, за да огледа по-добре развлеченията на простолюдието. От клиентите можеха да се очакват всякакви лудории, поради което Едноокият Вон непрестанно патрулираше из помещението, хванал чорап, пълен с пясък, в ръка, докато Дебелата Фу му изпращаше сигнали с подсвирквания.
Тя познаваше всички важни и всички опасни гости. Когато Господарят Ли влезе в кръчмата Дебелата Фу изтананика няколко ноти от известна песенчица, посветена на него — „По-скоро огънят ще замръзне и луната ще изгори преди Ли Као да се завърне към добродетелта“.
Както вече казах, очаквах едновременно Господарят Ли да избухне и предчувствията ми да се сбъднат. След миг завесите на едно от сепаретата на аристократите се разтвориха и реших, че мигът е настъпил. Девойката, излязла оттам, бе едно от най-красивите създания, които бях виждал. Вероятно бе принцеса и при това се запъти направо към нашата маса. Бе облечена с наметало с цвета на пчелен мед от екзотична тъкан и имаше пояс от кожата на сребърни катерици. Дългата й цепната туника бе направена от най-скъпата коприна — „Ледена белота“, която губи блясъка си само десет минути, след като се изложи на слънце. Синята й шапчица бе обсипана с бисери, а сините й чехли — везани със злато. Придвижи се към нас съвсем безшумно, също като прекрасен малък облак.
Когато се доближи съвсем плътно до мен, видях, че красивите й очи бяха изпълнени с лудост. Заех веднага обичайната си отбранителна позиция от лявата страна на Господаря Ли, за да оставя простор за ръката, с която той мяташе ножове, но момичето не ни обърна внимание. Премина покрай нас като благоуханно видение. Господарят Ли също бе забелязал огнените искрици в широко разтворените й очи, както и неестествено разширените им зеници.
— Надрусала се е до ушите — отбеляза.
Имаше предвид действието на гъбите, предизвикващи халюцинации. Гъби, толкова опасни, че продажбата им бе забранена. Дебелата Фу явно бе стигнала до същия извод, защото започна да тананика песенчицата „Червените ножове“ и Едноокият Вон бързо се устреми към нас. Принцесата се бе доближила до маса, от която надут чиновник, накичил на шапката си цели девет копчета, означаващи неговия ранг, наблюдаваше надменно радостите на простолюдието. Девойката му се усмихна така красиво, че затаих дъх. Сетне пъхна нежна ръка под наметалото си. Пясъчният чорап на Вон достигна тила й тъкмо в момента, когато върхът на острието на нейната кама се бе доближил на косъм от гърлото на чиновника. Принцесата се свлече на пода с изяществото на падащ лист, а един книжовник откъсна за миг поглед от заровете.
— Пак успя да я улучиш, Вон — рече.
— Един ден може и да не успея — отвърна мрачно Вон. Важният чиновник стрелна с поглед красивото тяло в краката си, и когато видя на кого принадлежи, позеленя от ужас.
— Буда да ми е на помощ! — изкряка той и излетя от заведението така бързо, че забрави кесията си на масата. Представителите на простолюдието я прибраха и си разделиха съдържанието й. Вон повдигна тялото на девойката и го изнесе през една странична врата. Там двама лакеи с ливреи го поеха и положиха върху носилка, обвита с коприна.
Реших да не мисля повече за предчувствията си.
Лицето на Господаря Ли бе станало мораво.
— В ужасен свят живеем, Воле — каза. — Това изящно момиче бе Господарката Ху, една от трите най-добри поетеси на империята. В една цивилизована епоха тя би се радвала на награди и почести и би била превъзнасяна до небесата. За съжаление, живеем в неоконфуциански времена.
Удари така силно с юмрук по масата, че каната с вино подскочи във въздуха. Успях да я уловя преди съдържанието й да се разплиска и да прогори дупки върху наметалото му.
— Лъжа и измама, Воле! — извика господарят Ли гневно. — Страната ни е така деградирала, че най-ценните прояви на нейното изкуство се фалшифицират. Неоконфуцианците не могат да се примирят с факта, че носител на такъв огромен талант е именно жена и не се колебаят да се възползват от контрола си върху имперската цензура и издателската дейност. Великодушно дадоха съгласие да издадат стиховете на тази дама, а тя, след като ги видя отпечатани, прочете с удивление, че се приписват на Ян Уанли. Това бе действително хитър ход от тяхна страна — по този начин намекнаха, че някой се опитва да подражава на истински мъжки поетичен стил. Като обявиха истинските стихове за фалшиви, лишиха Господарката Ху от самоличност. Тя оттогава се измъчва с наркотици и се опитва да пререже гърлата на неоконфуцианците, но за съжаление те са твърде много. В крайна сметка именно те ще победят. След време тя ще започне да мисли, че действително не съществува, а е чайник или някаква друга подобна вещ, ще я приберат в лудница, а главният неоконфуцианец тихомълком ще обсеби авторството на нейната поезия.
Изпи остатъка от виното си на една глътка и даде знак на Дебелата Фу да му донесе още.
— Изживяваме последните дни на една велика някога цивилизация, момчето ми — рече мрачно. — Всичко е прогнило, но отвън му поставят фалшива позлата, така че да не личи. Не след дълго вятърът ще разруши всичко и след като прахът се слегне ще се види, че там, където някога е съществувала велика империя, е останало само ято прилепи, излитащо от отвора на пещерата си.
Ли Као бе подтиснат, но моето настроение бе приповдигнато. Вече бях уверен, че предчувствията ми са били основателни, но просто не бях съобразил да ги отнеса към друг човек. В този миг чух глас, изпълнен с ужас. Някой си проправяше път през навалицата, повтаряйки все едни и същи неразбираеми думи. Дори Господарят Ли повдигна поглед от чашата си и се вслуша в тях.
— Любопитно — рече той с леко оживление. — Човек не всеки ден има възможността да чуе някой да пее на древен санскритски. Това е Великата молитва на Сутра: „Гяте, гяте, хараг яте, харосогате, бочи, совака.“ Превежда се като „всичко вече е отишло отвъд, и то безвъзвратно. Събудих се, за щастие“. Доказано е, че непрестанното повтаряне на тази молитва действа успокоително, макар и никой да не може да обясни защо.
След това съзрях притежателя на гласа и изпитах разочарование. Бях очаквал да видя някакъв варварин с дивашки поглед, а пред очите ми се изправи най-обикновен будистки монах. Дребничък и блед, изглеждаше уплашен до смърт и погледът му отчаяно блуждаеше. Най-сетне успя да го спре върху Господаря Ли, очите му се втренчиха в него, падна на колене и започна усилено да се кланя. Издаде някакъв звук, подобен на бръмчене.
— Ако прекратите своите опити да пробиете дупка в пода с брадичката си, може би усилията ви да говорите членоразделно ще се увенчаят с по-голям успех — рече Господарят Ли не без известна любезност. — Защо не се изправите и не опитате отново?
Монахът се изправи на крака и продължи да се кланя с насечените движения на бръмбар.
— Нима наистина имам честта да разговарям с великия и могъщ Господар Ли? — изписка той. — С най-първия сред книжниците и търсачите на истина в цял Китай?
Господарят Ли пренебрегна комплиментите и махна скромно с ръка.
— Фамилното ми име е Ли, а собственото ми име е Као. Имам лек недостатък на характера — представи се той. — А това е моят почитаем бивш клиент, а днес — помощник, Вол Номер Десет. Да не би да имате някакъв проблем?
Монахът се опита да покаже някакво подобие на самоконтрол.
— Уважаеми господине — поклони се той, — аз съм нищожният абат на жалкия манастир в Долината на скръбта. Дали сте чувал за нашата долина?
— Та кой не е чувал? — отвърна Господарят Ли. Аз например не бях чувал.
— Цели векове живяхме в мир, обаче неотдавна един от моите монаси бе убит по ужасяващ и невероятен начин — рече абатът с треперещ глас. — Някой нахълта с взлом в нашата библиотека, а с дърветата и останалите растения се случиха неща, които не са за вярване.
След известно време монахът с усилие произнесе още няколко думи.
— О, Господарю Ли, Смеещият се княз е излязъл от гроба си! — прошепна.
— А, той открай време се заканвал, че ще се върне сред хората, но май не е бързал много-много — отвърна спокойно Господарят Ли. — Та колко време изкара в гроба си този свински отрок от благородно потекло? — попита.
— Седемстотин и петдесет години — прошепна монахът. Господарят Ли си наля още вино.
– Князете нямат вкус към точността — отбеляза той. — Кое ви кара да мислите, че този е решил да възобнови игрите си?
— Видяли са го. Дори самият аз го видях да танцува и да се смее на лунна светлина заедно с престъпните си съучастници. Когато открихме тялото на Разногледия брат, от изражението на лицето му стана ясно, че и той преди смъртта си е видял Смеещият се княз. В ръката си бе стиснал ей това нещо, а при огледа на библиотеката установихме, че ръкописът е бил откраднат.
Абатът стеснително подаде на Ли Као къс от древен пергамент. Господарят Ли го стрелна с небрежен поглед, но след това застина. Нито един мускул на лицето му не трепна, но пулсът ми се учести. Знаех много добре какво изпитва, когато тялото му застива като камък, а очите му така потъват в бръчките, че лицето му започва да прилича на релефна карта на Китай.
— И какво още има? — попита спокойно Господарят Ли. Дребничкият монах беше сякаш пред припадък. Беше си спомнил нещо, от което очите му изпъкнаха, а гласът му почти заглъхна.
— Имаше и звук — прошепна той. — Не ми е по силите да го опиша. Половината от монасите не го чуха, но тези, до които той достигна, изгубихме волята си. Почувствахме, че сме длъжни да се отправим към източника му. Станахме свидетели на опустошение, което е трудно да се опише с думи. Звукът изглеждаше небесен, но опустошенията, които причини, трудно могат да се опишат с думи. Още тогава разбрах, че трябва незабавно да потърся най-големия разрешител на загадки в цялата империя.
Господарят Ли погледна опаката страна на парчето пергамент.
— Какво бихте могли да ми кажете за откраднатия ръкопис? — попита.
Абатът поруменя.
— За мое съжаление, не съм книжник. Не успях да разбера и дума — отвърна смирено. — Разногледият брат бе наш библиотекар. Той каза, че ръкописът е древен, но без особена стойност. Окачестви го като куриоз, който вероятно е трябвало да бъде пояснение към някакъв разказ.
— Какви бяха размерите му?
Монахът ги показа с ръце. Излезе, че свитъкът е бил дълъг около две педи и дебел около един пръст.
— Какво стана с тялото на Разногледия брат?
— В зимника ни бе останал малко лед, така че наредих да положат тялото му върху него — отвърна абатът. — Почитаеми господине, нашето братство е бедно, но вие навярно ще да сте чувал за княз Лиу Пао. Веднага му изпратих писмо и той ще ни посети. Уверявам ви, че той ще заплати толкова, колкото…
Господарят Ли го прекъсна с жест.
— Това може би няма да е необходимо. Какво бихте рекъл, ако ви предложа своите услуги, като и разходите ми бъдат за моя сметка, само срещу този къс от ръкописа?
— Съгласен съм — извика абатът.
Вестта, че Господарят Ли ще се заеме със случая, имаше чудотворни последици. Малкото човече веднага се подмлади с двадесет години. Подробностите бяха договорени за броени минути. Абатът щеше да се завърне веднага в манастира си, а Господарят Ли щеше да се отправи към Долината на скръбта на следващия ден. Абатът си разкървави носа, когато на прощаване започна отново да бие чело в пода, но лицето му засия, след като се отправи към своите монаси с добрата вест. Господарят Ли го изпроводи с благожелателен поглед.
— Е, Воле, какво ще кажеш за тази история? — обърна се той към мен.
Очевидно имаше предвид парчето ръкопис, макар и чудесно да знаеше, че няма да ми е по силите да го разбера. В състояние съм да разчета единствено най-прости текстове, а този беше изписан със стенографските знаци, използвани от учените, при това от древните учени. Свих рамене.
— Това е фалшификат — рече щастливо Господарят Ли. Гледаше парчето почтително. — Обаче толкова велик фалшификат, че би трябвало да му се издигне храм, в който да го възхваляват с молитви, удари на гонг и кадене на тамян. Монахът, който го е открил, е бил убит. Да бъде благословен този лед! — възкликна Господарят Ли. — Ако има някаква справедливост, десният бял дроб на Разногледия брат би трябвало да е напълнен с тор от як, а левият — с вулканическа пепел. Би било редно червата му да бъдат обвити с отрязаните плитки на млади монахини, а върху черния му дроб да се изпишат Седемте светотатства на Цао Цао. Момчето ми, не след дълго ще направим най-прекрасната аутопсия на света.
Не ми се вярва да има въобще прекрасни аутопсии, но не възразих. В очите на Господаря Ли отново бе пламнал някогашният огън, а пък аз се чувствах като стар боен кон, призован под знамената. Едва се удържах да не зацвиля и да потропам с крак.

Глава 2

Дъждът бе спрял почти напълно и небето бързо се разведряваше. Денят обещаваше да бъде хубав и с достатъчно облаци за един красив залез. След алкохолните изпарения в кръчмата на Вон чистият въздух ме опияни. От дъжда улиците бяха станали хлъзгави, така че натоварих стареца на гърба си по обратния път към Улицата на мухите. Винаги правя това, когато вървежът му е затруднен. Малките му крачета спокойно се наместват в джобовете на наметалото ми, а и самият той не тежи повече от дете.
Улиците бяха опустели и това беше добре. Намирахме се в частта от града, наречена Небесния мост, където улиците по правило са изпълнени с господа с белези по лицето, разговарящи помежду си на беззвучния език на тайните дружества, сиреч с бързи движения на пръстите под пешовете на наметалата си. Небесният мост също така е мястото, където се изпълняват публично смъртните присъди. Говори се, че когато бие третата камбана човек може да види множество призраци, накацали като лешояди върху Стената на плача зад ешафодите. Това, че са им отрязали главите, не се е отразило благоприятно върху техния нрав. Казват, че никой не вижда повече милозливите минувачи, решили се да стъпят в сянката на стената, привлечени от детски плач или женски вайкания. Небесният мост ме кара да се чувствам нервен и заради това ми стана приятно, че единственият човек, когото съзрях, беше монах. Добросъвестно тракаше с риба, изрязана от дърво, макар и да не беше ден за събиране на милостиня.
— Настъпи вторият час на козата! — крещеше силно той. — Банкетът на губернатора е отменен, обаче ще се състои рецитал на каменните камбани в храма на Конфуций. Западният мост е затворен за движението и нарушителите ще бъдат глобени. Откъм изтока се задава нова буря, но западният хоризонт е чист.
Огледах се. Реших, че монахът е смахнат. Изтокът беше ясен, а се бяха струпали облаци именно на запад.
Господарят Ли ме сръга в ребрата и ми посочи нещо. Откъм изток се задаваше патрул на градската стража. Погледнах нагоре и видях няколко господа, покатерили се на покрива на сарафницата на Мен. Крадците махнаха с ръка на монаха и изчезнаха в западна посока.
— Небесен мост, не ще и дума — въздъхнах тихо. Господарят Ли стрелна с поглед монаха, когато минахме покрай него.
— Това е А Сун от Чаоцин — рече той замислено, — от бандата на Пурпурното цвете. Какво ли правят…
Не довърши мисълта си и започна тихичко да се смее.
— Воле, какво надушваш?
— Надушвам миризмата на влажна пръст, борови иглички, свинска мас, магарешки тор и благовония от Дома за веселба на Майка Хуо — отвърнах.
— Грешиш — възрази добродушно Господарят Ли. — Усещаш уханието на съдбата. Съдба, която ни наближава с нежната стъпка на прехранен слон. Спомняш ли за какво ти говорех в кръчмата на Вон преди да ни прекъснат?
— Говорехте за лъжата и измамата, почитаем