vicodin
Мостът на птиците | ВСИЧКО ЗА КИТАЙ

ВСИЧКО ЗА КИТАЙ

中国大观园

от Яна Шишкова и приятели на Китай

октомври 21, 2012

Мостът на птиците

в категория Книги за Китай

По света има само двама автори западняци, писали с изключително познаване на китайската култура. Това са Бари Хюгарт и Робърт ван Хюлик. Лично за мен неговата трилогия „Историите на господаря Ли“ е най-смешното и в същото време дълбоко четиво, което ми е попадало, като включвам и Удхауз, Джером К. Джером и др. Почнете ли първата страница, няма да спрете до самия край и ще искате още и още. Именно затова с удоволствие публикувам и трите романа, започвайки от:

„Мостът на птиците“

Бари Хюгарт

Забавна, ерудирана и пълна с обрати история за един стар мъдрец, вкопчен в чашката и за неговия верен приятел и помощник.
„Мостът на птиците“ е изграден от различни фрагменти от китайската култура и митология — от „Издирени и записани чудновати истории“ на Ган Бао до „Дракони“ на Пу Сунлин. Бари Хюгарт размесва събития, литературни мотиви и приказни фрагменти в очарователна цялост, която носи огромно удоволствие за читателя. Хуморът и ловкостта на автора го правят наш водач из един напълно измислен, но съвършено убедителен древен Китай. Такива щяха да бъдат приключенията на съдията Ди, ако той беше шарлатанин, а не почтен конфуцианец.

Първа част
Господаря Ли

1.
Село Ку Фу

Ще сключа ръце за молитва и ще се поклоня към четирите посоки на света.
Фамилното ми име е Лю, а собственото — Ю. Не би следвало обаче някой да ме бърка с почитаемия автор на „Класическото чаепитие“. Семейството ми е съвсем обикновено и тъй като съм десетият по ред син на баща си, а и съм физически силен, обикновено ме наричат Вол Номер Десет. Баща ми почина, когато бях на осем години. Година по-късно майка ми го последва в Жълтите подземни извори и оттогава заживях при чичо Нун и леля Хуа в село Ку Фу в долината Чо. Гордеем се с нашия край. До неотдавна се бяхме гордели много и с двама господа. Бяха такива забележителни човешки екземпляри, че хората идваха отдалеч, специално за да ги видят. Може би заради това ще е най-добре да започна описанието на живота в селото си с разказ за тях.
Когато Лихваря Фан решил да обедини силите си с Мърлявия Ма, започнал преговорите, като подарил на жена му малка риба, изрисувана върху къс евтина хартия. Тя приела прекрасния подарък и в отговор протегнала дясната си ръка, изобразявайки кръг с палеца и показалеца си. Тъкмо в този момент вратата се отворила и Мърлявия Ма нахълтал и се развикал: — Жено, ти ще ме разориш! И половин питка е достатъчно.
Този разказ може и да изглежда леко пресилен, но абатът на нашия манастир ми е казвал, че приказките имат по-яки плещи от фактите и могат да понесат по-голямо бреме от истина върху тях.
Умението на Фан да отгатва най-ниската цена, която човек би приел за вещ, донесена в заложната му къща, бе така безпогрешно, че ми се бе сторило свръхестествено. Абатьт обаче ми обясни, че Фан въобще не разчита на отгатването. Върху тезгяха си, разположен в предверието па магазина на Ма, винаги държал някакъв лъскав предмет, в който виждал отражението на очите на жертвата.
— Евтинджийска работа — казвал Фан, държейки донесената му вещ в ръце. — Не мога да ти дам повече от двеста.
През това време погледът му скришом се насочвал върху лъскавия предмет, и ако забелязвал, че зениците на жертвата се присвиват прекалено силно, продължавал.
— Всъщност изработката не е чак дотам лоша, макар и селска. Двеста и петдесет.
Зениците започвали да се разширяват, но не достатъчно бързо.
— В днешния ден се спомина клетата ми жена, та скръбта по нея замъглява разсъдъка ми — казвал Фан с треперещ глас и се просълзявал. — Триста и нито стотинка повече.
Не давал никакви пари, защото нашето стопанство е на разменни начала. Връчвал на жертвата платежно нареждане, след което тя се отправяла навътре в магазина на Ма. Там Ма поглеждал бележката, сякаш не вярвал на очите си, и крещял на Фан. — Негоднико! От твоето разточителство ще стигнем до просешка тояга. Кой ще се грижи за гладните ти деца, когато останем на улицата облечени в дрипи и с панички за подаяния?
След това най-добросъвестно давал на жертвата стоки с надценка от шестстотин на сто за посочения в нареждането размер.
Лихваря Фан бе вдовец с две деца. Хубава малка дъщеричка, която наричахме Сърничката и малко момченце с прякора Бълхата. Мърлявия Ма бе бездетен и когато жена му избяга с един търговец на рогозки, разходите по поддържане на домакинството му се съкратиха наполовина, а щастието му се удвои. Най-щастливото време за тандема на Ма и Фан бе сезонът на прибиране на коприната, защото бубеното семе можеше да се закупи само с пари, а в селото единствено те ги имаха. Мърлявия Ма купуваше семето и го раздаваше на отделните семейства срещу разписки, в които те се задължаваха да възстановят дължимото в коприна. Тъй като Лихваря Фан бе единственият квалифициран оценител на коприна в цялата околност, двамата обсебваха две трети от реколтата ни и я отнасяха в Пекин. Оттам се завръщаха с торби, издути от монети, които заравяха в градините си в безлунни нощи.
Абатът обичаше да казва, че за душевното здраве на едно село му е необходимо в него да живее човек, когото всичките му съселяни да ненавиждат. Небесата ни бяха благословили с цели двама.
Забележителните места в околността ни са нашето езеро и нашата стена. И двете са свързани със суеверията и митовете на древността. Когато преди години далечните ни прадеди пристигнали в долината Чо, огледали местността най-старателно. Искрено сме убедени, че в целия свят няма селище с по-добра планировка от Ку Фу. Прадедите ни го построили така, че да бъде на завет от Черната костенурка. Злонравно чудовище, на което посоката е северът, природната стихия е водата, а Резонът е зимата. Селото е открито към Червената птица на юга, чиято стихия е огънят, а сезонът е лятото. На източните хълмове живее Синият Дракон, на когото природният елемент е дървото, а сезонът — изпълнената с надежди пролет.
Те са по-силни от убежището на Белия тигър, западните хълмове, чийто елемент е металът, а сезонът — навяващата тъга есен.
Самата форма на селото е била предмет на продължително обмисляне. Смятало се, че построиш ли село във форма на риба, ако съседното има контурите на въдица, сам си просиш белята. Накрая избрали формата на еднорог, благонравно създание, уважаващо законите и лишено от природни врагове. Сетне обаче се оказало, че нещо не било съвсем добре изпипано. Един ден се чул странен шум, земята се надигнала, няколко къщи се срутили и в почвата се появила голяма пукнатина. Прадедите огледали селото от всички възможни посоки и открили грешката си едва след като един от тях се изкачил на най-високото дърво, растящо на източните хълмове. От недоглеждане били разположили така пет оризища, че те образували тялото и крилете на огромна гладна конска муха, кацнала на гърба на еднорога. При това положение, естествено, той нямало как да не хвърли къч. На оризищата била придадена незабавно формата на превръзка, след което село Ку Фу никога повече не било смущавано от земетресения.
Взели мерки наоколо им да няма прави пътища или реки, от които щастието да може лесно да избяга. Като допълнителна предпазна мярка издигнали насип в единия край на една тясна малка долчинка и отклонили към нея ручеите, стичащи се по хълмовете. По този начин се образувало малко езеро, чиято функция била да улавя и задържа добрите духове, които при други обстоятелства биха могли да се насочат към съседните селища. Прадедите ни не са били движени от никакви естетически съображения и красотата на езерото е била рожба единствено на тяхното суеверие. Тази красота, появила се чрез усилията им, още преди петстотин години, била почувствана от великия поет Су Ма Сян Джу, който я възпял в стихотворно писмо до свой приятел.

Водите са изпълнени с риби и костенурки
С множество живи създания
С диви гъски и лебеди, със сьомги и дропли
С жерави и зеленоглави патици
С гмуркачи и лопатарки
Всички те се тълпят около водата
И на повърхността и
Играят си с вятъра
Пърхат и се гмуркат във вълните
Разхождат се из затревените брегове
Кълват водорасли, водни кестени и лотоси.

И днес гледката не се е изменила. Освен това. Су Ма Сян Джу не е посетил езерото в сезона, когато наоколо му растат диви цветя и пъстри сърнички идват да пият вода, и след това изчезват като малки облачета.
Стената е още по-известна. Справедливо е да отбележа, че за произхода на Възглавницата на Дракона има най-различни предания. Ние обаче в Ку Фу смятаме нашата версия за единствено правилна.
Преди много векове един генерал получил заповед да изгради защитна стена, която да се свърже с Великата стена. Една нощ сънувал, че бил призван на Небесата, за да представи строителния план на Великия господар на нефрита. По-късно, когато го съдили за държавна измяна, описал много обстойно пътуването си дотам.
Сънувал, че се намирал във вътрешността на гигантски лотос, чиито листа бавно се разтворили, за да му сторят път, и се оказал пред изумрудените поля на Небесата, Небето било от сапфири, а пред нозете му започвала бисерна пътека. Една върба повдигнала един от клоните си и му посочила сякаш с пръст накъде да върви. Генералът тръгнал по пътеката и стигнал до Реката на цветята, чиито води се стичали на талази от Скалата на великото пробуждане. Наложниците на Владетеля на Небесата се къпели в Басейна на блажените ухания, смеели се, а от пръските се образувала дъга от розови листа. Били толкова красиви, че генералът с усилия се откъснал от тази гледка. Чувството за дълг обаче в крайна сметка надделяло и тон продължил пътя си. Следвайки пътеката, изкачил седем тераси. Листата на дърветата наоколо му били от скъпоценни камъни, които звънтяли мелодично от полъха на вятъра. Птици с прекрасна пъстра перушина възпявали с божествени гласове Петте добродетели и Великите учения. Сетне пътеката прекосила китни горички с плодни дръвчета, където Майката владетелка Ван отглеждала прасковите на безсмъртието. След последния завой генералът се оказал право пред двореца на Владетеля на Небесата.
Там го очаквали лакеи с разкошни одеяния, които го въвели в залата за аудиенции. След задължителните три поклона н девет реверанса му било дадено разрешение да се изправи и да се доближи до трона. Великият господар на нефрита бил седнал с ръце, сключени върху Императорската книга на етикета, положена върху скута му. На главата си имал плоска шапка, наподобяваща дъска, от която висели тринадесет реда бисери, наниза ни на червени конни. Върху черното му копринено наметало били изрисувани червени и жълти Дракони. Генералът се поклонил и почтително представил плана си за строителството на стената.
Зад трона било застанало Тян Коу, небесното куче, способно да прегризва цели планини със зъбите си. До него стоял Ер Лан, безспорно най-великият воин, които бил успял да отблъсне дори знаменитата Каменна маймуна (Маймуната олицетворява разума). Генералът останал с впечатлението, че тези двама телохранители го гледат кръвнишки и побързал да сведе очи. Тогава забелязал, че върху лявата част на облегалката на трона бил изписан знакът на предшественика на Владетеля, Небесния господар от първоизточника, а върху дясната страна, знака на предполагаемия му приемник. Небесния господар на нефритовата зора на златната врата. Генералът така бил изгубил чувството за време, че в един момент се замаял и почувствал болки в стомаха. Уплашил се, че ако не съумее ла се удържи и повърне, ще изпадне в немилост. Само миг след това обаче видял как нечия ръка протяга пред очите му собствения му проект, отново увит като свитък и спретнато вързан повторно. Взел го, паднал на колене и зачакал да чуе божествено одобрение или критика. Нищо подобно обаче не последвало. Великият господар на нефрита бил дал да се разбере, че аудиенцията е приключила, и генералът запълзял по обратния път, удряйки шумно главата си в пода. На изхода бил поет отново от слугите, които го извели извън замъка и го придружили още около две мили през ливадата. Сетне го хванали и го хвърлили във Великата звездна река.
Колкото и странно да изглежда, генералът впоследствие твърдял, че въобще не се бил уплашил. На Небесата бил настъпил дъждовният сезон и милиони сияйни звезди се плискали върху бурните вълни, издаващи шум, подобен на рева на милиард тигри. Въпреки това, генералът започнал да потъва съвсем спокойно. Потъвал все по-дълбоко и по-дълбоко, докато в един момент пробил дъното на реката, която със сияйния си блясък започнала да се отдалечава все по-бързо от него, а той се устремил към земята. Приземил се в леглото си точно в мига, когато неговият слуга влязъл, за да го събуди и да му поднесе закуската.
Едва след известно време успял да набере достатъчно смелост, за да разгъне отново свитъка. Тогава забелязал, че Владетелят на Небесата — а може би и някой друг — бил преместил стената с цели 122 мили на юг, в средата на долината Чо, където от нея не можело да има никаква полза.
Замислил се какво да прави. Било напълно немислимо да се опита да пренебрегне заповедта на Небесата, така че наредил на хората си да изградят защитна стена, която не била свързана с нищо и не водела за никъде. Поради тази причина генералът бил арестуван, изправен пред съд за държавна измяна и отведен пред китайския император. След като изложил обяснението си, обвинението в държавна измяна отпаднало. Все лак бил осъден на смърт с обвинение, че бил пиян по време на изпълнение на служебните си задължения. Тогава генералът в отчаянието си измислил най-симпатичното възможно оправдание, което съм чувал. Стената си била разположена много правилно, заявил твърдо генералът, обаче една нощ един Дракон се облегнал на нея и сетне заспал. Та именно тежестта на туловището на това чудовище била причина стената да заеме сегашното си нелепо положение.
Развеселените придворни, сред които генералът имал множество умни и безскрупулни приятели, веднага измислили названието „Възглавницата на Дракона“. Незабавно предприели действия да спасят кожата му и дали рушвет на любимия придворен ласкател на императора.
— О, Сине на Небесата! — започнал словото си ласкателят с писклив и стържещ глас. — Допитах се до триграмите и поради причини, известни единствено на Великия господар на нефрита, този странен отрязък от стена се смята за най-важното му укрепление. Толкова важно, че не може да бъде защищавано от обикновени смъртни, а само от духовете на десет хиляди войници, които трябва да бъдат зазидани живи в основите му.
Императорът бил човечен, доколкото може да бъде човечен един император, и помолил ласкателя да поумува отново, за да вили дали не е станала някаква грешка. След като прибрал още един рушвет, ласкателят предложил едно малко по-различно тълкувание.
— О, Сине на Небесата! Триграмите съвсем ясно сочат, че в основата трябва да се зазида „ван“. Знаеш обаче, че тази дума, освен дето означава „десет хиляди“, е и често срещано фамилно име. Решението според мен е повече от очевидно. Какво значи животът на един прост войник е сравнение с най-важната защитна стена на Китай.
На императора тази работа все още продължавала да не му харесва, но нямало как. Наредил на войниците си да заловят първия прост войник на име Ван. Според всички предания Ван се държал много достойно. На семейството му била отпусната пенсия, а на самия него обяснили, че Небесата са му сторили голяма чест. Дали му тръба, с която да свири тревога в случай, че Китай бъде заплашен. Сетне избили един отвор в основата на стената и Ван съвестно влязъл в нея. Отворът бил повторно зазидан, а на стената издигнали наблюдателна кула — Окото на Дракона — за да има откъде духът на Ван да охранява моста си.
Императорът бил толкова подтиснат от цялата история, че забранил в негово присъствие да се споменават стената и всичко свързано с нея. Това, естествено, съответствало напълно на замисъла на хитреците, подтикнали го към въпросното решение, така че техният приятел генералът сетне могъл да напише спокойно спомените си.
Близо век след това Възглавницата на Дракона била най-голямата забележителност в околността. До някое време я охранявал неголям брои войници, но тъй като единствената и реална функция била да служи за наблюдателница на един призрак, била занемарена и започнала да се руши. Хората също престанали да проявяват интерес към нея след като започнала да обрасва с бръшлян и да се напуква. Затова пък станала любимо убежище на децата. Цели няколко столетия децата от моето село си играели там, докато не се случило нещо, което прогонило от Възглавницата на Дракона даже и тях.
Един ден децата на село Ку Фу тъкмо започнали една от вечните си детски игри, родили се в началото на времето, когато детското им веселие внезапно било прекъснато. Откъм Окото на Дракона се разнесъл глас. Глас кух и някак си нематериален — едно от момчетата впоследствие казало, че се чувал сякаш през бамбукова тръба, дълга двеста мили. Думите, които изрекъл, били толкова странни, че всички деца ги запомнили наизуст, макар и да си плюли на петите веднага след като ги чули.
Дали е било възможно клетият Ван, най-важният часовой, застанал на най-важната наблюдателница, да е решил да изпрати послание до Китай чрез децата на скромното селище Ку Фу? Ако е било така, то посланието му било много странно, тъй като столетия след това учени и мъдреци напразно се опитвали да открият някакъв смисъл в него.
Ако любезните ми читатели желаят да си сторят труда да го разгадаят, пожелавам им успех в това начинание.

Нефритова табла
Шест, осем с гребла
Горещ огън нажежен
Нощ, светла като ден
Студен огън от блато
Първо сребро, сетне злато.

2.
Морът

Повествованието ми започва със случилото се по време на копринената реколта през 3337-мата година на Тигъра (639-та преди Христа). Никога дотогава не се беше очертавала толкова добра реколта.
Бубеното семе, раздадено от Мърлявия Ма, беше прекрасно, с лъщящ черен цвят н излъчваше жизненост. Листата на черничевите дървета бяха толкова плътни, че насажденията наподобяваха килими, изтъкани от тъмнозелено кадифе. Децата се веселяха, играеха си и пееха „Лъскав лист, детска радост“. Цялото село бе обхванато от възбуда. Момичетата носеха сламени кошници в манастира, а там монасите ги украсяваха с късове жълта хартия, върху конто бяха изобразили рисунки на Госпожата с конската глава, а сетне абатът ги благославяше и кадеше тамян на покровителя на бубарството. Бамбуковите скари и съдове бяха изнесени до реката и най-старателно измити. Хората набраха диви цветя н ги стриха. Фитилите на лампите бяха нарязани на дребни парченца. Старейшените на всички семейства направиха лехи от влажна пръст до стените на жилищата си и засадиха в тях чесън. Никой не можа да си спомни някога чесънът да беше расъл така добре. Жените спяха, като притискаха яйцата на бубите върху голата си плът, за да могат с топлината на тялото си да ускорят процеса на излюпването. Старите жени хвърляха шепи ориз във врящи гърнета, поставени над огньове от дървени въглища. Когато парата започваше да се издига право нагоре, подаваха сигнал. — Сега!
Тогава жените изчеткваха с гъше перо яйцата в кошниците, поръсваха ги със стритите диви цветя и късчетата фитил н сетне поставяха кошниците върху бамбуковите скари. Гъшите пера внимателно се прикрепваха към кошниците, а под скарите се запалваха дървени въглища. Значението на дивите цветя, късчетата фитил и гъшите пера бе отдавна забравено, но никому нямаше да дойде дори и на ум да се отклони от обичая. След това семействата коленичеха и се молеха на Госпожата с конската глава и в крайна сметка във всеки дом яйцата се излюпиха навреме.
Черните госпожи се гърчеха лениво, радвайки се на топлината на огньовете, но леността им не продължаваше дълго. Ако човек не е видял това със собствените си очи, просто не може да си представи колко много може и трябва да яде една копринена буба. При това единствената й храна са черничевите листа. Няма да е много пресилено да се каже, че звукът, предизвикан от храненето на гладните копринени буби, е в състояние да прекъсне дори зимния сън на мечка. За сън обаче през това време и дума не може да става. До момента, когато бубите започват да образуват пашкула, минават около тридесет дни И през това време има само три кратки периода, през които те не се хранят: Късият сън. Вторият сън и Големият сън. След Големия сън бубите умират, ако човек пропусне да ги нахрани даже и час. Затова и в това време ние работим денонощно, организирани в бригади берем черничевите листа и ги разнасяме из къщите в кошници. На децата, разбира се, се осигурява време за отдих. Останалите обаче се радваме, ако през тези тридесет дни ни се съберат поне шестдесет часа сън.
В тези дни възрастните хора отговарят за поддържането на огньовете, защото бубите се нуждаят от постоянна топлина. Децата, които са твърде малки, за да бъдат включени в бригадите, се оставят на собствените им грижи. Останалите обирахме черничевите листа докато дърветата оставаха голи, а ние едва не падахме от изтощение. Обирането на черниците, принадлежащи на Лихваря Фан, ни излизаше скъпо. Задлъжнявахме с повече разписки към него, но пък те бяха най-хубавите дървета в селото. Бубите постепенно започваха да изменят цвета сн. Първо от черни ставаха зелени. Сетне побеляваха. Накрая започваха да прозират и тогава най-възрастните членове на семействата поставяха бамбукови екрани пред скарите, защото бубите са много свенливи, когато започнат да предат пашкула, и трябва да бъдат оставени на спокойствие.
Оглушителният дотогава шум започваше лека-полека да стихва. Първо, преминаваше в обикновен рев, сетне — в шумолене, и накрая — в шепот. Тишината, която после се възцаряваше в селото, изглеждаше неземна и свръхестествена. Вече нямаше какво друго да се прави, освен да се поддържа огънят. Ако щастието се окажеше благосклонно към нас, след три дена щяхме да махнем екраните и пред взора ни щеше да се появи едно море от снежнобели пашкули, наречени копринени цветя. Натрупани върху скарите, те щяха да изчакат от тях да се извлекат нишки, по-дълги от хиляда стъпки.
Някои от нас смогвахме да стигнем до леглата си. Други заспиваха на място.
Събудих се на осемнадесетия ден от осмата луна, който се оказа и мой деветнадесети рожден ден, под звуците на тихо ръмене. Облаците бяха започнали да се разсейват. Коси слънчеви лъчи преминаваха през сребристите дъждовни капки, а мараня, подобна на дим, се бе издигнала над полята. В далечината се виждаха контурите на Възглавницата на Дракона, а непосредствено до брега на реката няколко момчета дразнеха Сърничката на Фан, която бе възседнала бивол. Реших, че момчетата я закачат, защото от дъжда ризката и бе прилепнала към малки стегнати гърди, каквито хубавото малко момиче преди месец не притежаваше. Сърничката очевидно много се радваше на проявяваното към нея внимание. Откъм манастира на хълма се чуваше камбанен звън.
Изтегнах се лениво в леглото, долавяйки уханието на чай и супа, идващо от кухнята на леля Хуа, и след това рязко станах. Момчетата до реката гледаха с широко разтворени очи Сърничката на Фан, която бе пребледняла като смъртница. Тя се улови за гърлото, издаде болезнен вик и падна от гърба на бивола върху тревата.
Само миг след това вече бях извън дома. Очите на Сърнпчката бяха широко разтворени и втренчени в нещо, но тя не ме виждаше, докато напипвах пулса и — беше слаб и неравномерен. На челото и имаше капчици пот. Казах на момчетата да извикат баща и, взех я на ръце и бързо се отправих към манастира на хълма.
Абатът бе и наш лекар, получил професионална подготовка в академията в Хан Лин. И той бе озадачен от състоянието на Сърничката. Подаваше толкова слаби признаци на живот, че му се наложи да постави огледалце пред устата й, за да разбере дали диша. Сетне взе карфица и я бодна в няколко болезнени точки, но реакция не последва. Очите и все още бяха празни и не виждаха нищо.
Внезапно хубавото малко момиче приседна и изкрещя. Викът й прозвуча пронизително в тишината на манастира. Ръцете й се опитаха да уловят въздуха, да се захванат за нещо, а тялото й започна да се гърчи. Сетне се вцепени и отново престана да дава признаци на живот.
— Демони! — прошепнах аз.
— Искрено се надявам да е така — рече мрачно абатът.
По-късно разбрах, че е заподозрял бяс и че е предпочел вместо с него да се сблъска с най-ужасните демони от най-отвратителните кътчета на ада.
Отдолу, откъм селото, започна да се долавя шум. Странна глъчка, в която след малко започнаха да се различават мъжки ругатни и женски вайкания. Абатът ме погледна и присви едната си вежда. Като мълния се затичах надолу по хълма. Нещата, които последваха, бяха толкова объркани, че и сега ми е трудно да ги подредя в мислите си.
Всичко започнало от дома на леля Хуа. Поддържала тя огъня под скарата в къщата си, когато доловила подозрителен мирис. След като надникнала предпазливо през един процеп в паравана, видяла не очакваната снежнобяла купчина, а черна гниеща маса. Нейният плач привлякъл съседите, които веднага дотърчали. Сетне се отправили бързо към собствените си домове и не след дълго вайкания се разнесли от всички къщи. За пръв път, откакто се помнело, копринената реколта се оказала пълен провал. А това било само началото.
Големия Хон, ковачът, изскочил от къщата си с уплашен поглед и с малкия си син на ръце. Очите на Малкия Хон били широко разтворени и невиждащи. Детето пищяло и махало с ръчички във въздуха. Ковачът бил последван от продавача на вино Вая, чиято малка дъщеричка също пищяла и махала с ръчички.
Други родители също излезли на улицата с децата си в ръце. Една ужасена тълпа побягнала нагоре но хълма, към манастира.
Не беше бяс. Беше мор.
Погледнах с недоумение двете малки момиченца, застанали пред една колиба и смучещи пръстите си. Двете праправнучки на баба Хо. Доскоро бяха толкова болни, че абатът се бе трудил денонощно, чада ги спаси, а сега морът въобще не ги беше засегнал. Влязох в колибата. Баба Хо беше на деветдесет и две години и бързо гаснеше. Със страх се доближих до леглото й и отметнах завивката. Получих силен удар по носа.
— Как си позволяваш такова нещо? Да не би да си Императорската пишка? — изкрещя старата дама.
Имаше предвид император Ву Ти. След смъртта му неговият сладострастен призрак продължил да навестява леглата на наложниците си. В отчаянието си те събрали още жени от пялата страна, и едва след като общият им брои достигнал 503 изтощеният призрак най-сетне мирясал и се прибрал в гроба си.
След като излязох на улицата, навестих и други колиби. Навсякъде ме срещаха малки дечица, които ме гледаха, плачеха или се смееха. Възрастните хора, ако изключим плача им пред скарите с гниещи буби, изглеждаха здрави като коне. Бързо се върнах в манастира и казах на абата какво съм видял. Сетне, когато поразсъдихме за това заедно с него, истината се оказа безспорна, по невероятна.
Не бе пострадало нито едно дете, по-малко от осем години, или който и да е на повече от тринадесет. Всички обаче без изключение деца от осем до тринадесетгодишна възраст бяха станали жертва на мора. Бяха пищяли и махали с ръце, а сега лежаха, неподвижни като мъртъвци, в столовата на монасите, която абатът бе превърнал в болница. Плачещите родители отправяха към абата обнадеждени погледи. Той обаче отчаяно махаше с ръце.
— Кажете ми преди всичко как може една болест да се научи да брои?
В нашето семейство решителният човек беше леля Хуа. Отведе ме встрани и ме заговори.
— Воле, абатът е прав — рече с дрезгав глас. — Необходим ни е преди всичко мъдрец, който да ни обясни как една болест може да се научи да брои. Чувала съм, че такива мъдреци има в Пекин, на Улицата на очите. Чувала съм също така, че взимат много пари за своите услуги.
— Лельо, за да се измъкнат някакви пари от Лихваря Фан ще е необходима поне една седмица. Независимо от това, че и неговата Сърничка пострада.
Тя кимна с разбиране, след това бръкна под робата си и извади оттам стара кожена кесия. Когато изсипа съдържанието й в ръцете ми, в тях се оказаха повече пари, отколкото бях виждал през целия си живот. Стотици медни монети, нанизани на зелен конец.
— Това са пет хиляди медни монети. За това нещо никога няма да споменаваш на чичо си. Никога! — повтори заканително старата жена. — А сега бягай в Пекин. Иди на Улицата на очите и докарай някой мъдрец в селото.
Бях чувал, че леля Хуа на младини била много буйна и много красива. За миг се замислих дали имаше някакви основания да прави дарения на Пан Чин Лнен, покровителя на падналите жени. Нямах обаче време за разсъждения. Понесох се към Пекин с бързината на вятъра.
Роден съм в един и същи ден с луната и затова Пекин наподобяваше лудница, когато пристигнах. Да се опиташ да си пробиеш път през тълпата по времето, когато е излязла на улиците, за да отбелязва лунните тържества, бе равносилно на кошмарите, в които потъваш в тресавище. Глъчката бе неописуема и аз се движех с налудничавия поглед и кънтящите уши на човек, оказал се на празненството на ковачи. Когато най-сетне стигнах до улицата, която търсех, бях напълно ужасен. Бе елегантен булевард, от чиито две страни бяха наредени много скъпи къщи. Над всяка една от тях имаше табела с голямо немигащо око.
Разкриваме истината, казваха ми тези очи. Всичко виждаме.
Почувствах първите тръпки на надежда и почуках на най-близката врата. Отвори я надменен евнух в одеяния, които тогава все още приемах за царствени. Огледа ме от глава до пети, от бамбуковата ми шапка до окъсаните ми сандали, притисна напарфюмирана носна кърпа до носа си и ми заповяда да му кажа за какво съм дошъл. Дори и не мигна, когато му рекох, че искам господарят му да ми обясни как един мор може да се научи да брои. Когато обаче му казах, че съм готов да платя не повече от пет хиляди медни монети, побледня, облегна се на стената и започна да се бърка за благоуханни соли.
— Пет хиляди медни монети? Даваш ли си сметка какво говориш, клетнико? Та господарят ми само за издирването на едно изгубено куче взима петдесет сребърника!
Вратата се захлопна пред носа ми. От следващия дом излязох летейки, изхвърлен от шест яки слуги, докато един обсипан със скъпоценности лакей ми размахваше сърдито юмрука си и крещеше.
— Осмеляваш се да предложиш пет хиляди медни монети на бившия главен следовател на самия Син на Небесата? Прибирай се по-скоро в кирпичената си колиба, нагъл селяко!
И в останалите къщи резултатът бе същият, ако изключим това, че оттам излязох все пак по един по-достоен начин. Бях стиснал юмруци и в очите ми се бе появил блясък. А и не съм дребосък, както вече казах. Вече бях решил, че в крайна сметка може и да ми се наложи да замая някой мъдрец с юмрук по главата, да го напъхам в чувал и да го отведа в Ку Фу, ако ще и пряко волята му. Тъкмо тогава получих знак от Небесата. Бях стигнал до единия край на булеварда и щях да го прекося и да проверя къщите от другата му страна, когато внезапно слънчев лъч проби облаците и освети една прилежаща тясна и крива уличка. Попадна върху табелка, на която бе изобразено око. Това око обаче не бе широко отворено. Бе полузатворено.
„Разкривам част от истината, сякаш ми казваше окото. Едни неща виждам, но други — не.“
Ако бях разтълкувал вярно познанието, това бе първото смислено нещо, което ми се случваше в Пекин. Извърнах се и тръгнах по уличката.

3.
Мъдрецът с лек недостатък на характера

Табелката бе стара и олющена, и висеше над широко разтворената врата на една полусрутена колиба. Когато плахо влязох вътре, първото, което видях, бяха разнебитените мебели и изпочупените домакински съдове. От вонята на вкиснато вино главата ми се замая. Единственият обитател на колибата хъркаше, излегнал се върху мръсен сламеник.
Изглеждаше невероятно стар. В никакъв случай не тежеше повече от деветдесет фунта* и тънките му кости подхождаха повече на голяма птица. Пияни мухи, откъснали се от локвите разлято вино, пълзяха лениво върху плешивия череп на стария господин и се разхождаха из бръчките на едно лице, което наподобяваше релефна карта на Китай и приключваше с проскубана бяла брадичка. При дишането на стареца в края на устните му се появяваха малки мехурчета. Дъхът му миришеше ужасно.
[* 1 фунт = 0,454 г. Бел, пр.]
Въздъхнах и тъкмо се наканих да си тръгна, когато видях нещо, от което дъхът ми секна и останах вцепенен.
Преди години един изтъкнат посетител на нашия манастир ни бе показал златния диплом, връчен на книжника, дипломирал се трети по успех на имперските изпити чин-ши. В един учебник бях виждал рисунка на сребърния диплом, връчен на втория по успех. Никога обаче не бях допускал, че ще имам честта да видя със собствените си очи цветето, диплома на първенеца. Самият диплом, а не някое негово изображение. Ето, сега бе пред мен, небрежно закрепен на една дъска на не повече от две стъпки пред очите ми. След като почтително издухах праха от него успях да прочета, че преди седемдесет и осем години някой си Ли Као показал най-голям успех сред всички учещи се в Китай и бил назначен за преподавател в Академията на гората на културата.
Отместих поглед от диплома и погледнах с удивление древния господин, лежащ върху сламеника. Нима бе възможно това да е великият Ли Као, пред чийто ум се бе прекланяла цялата империя? Могъщата глава на този, който някога бе възведен в най-висшия мандарински сан, сега да служи за възглавница на пияни мухи? Докато продължавах да стоя неподвижно, скован от почуда, бръчките по лицето на спящия се раздвижиха подобно вълните на сиво бурно море. Върху лицето му се появиха две кръвясали очи, а от устата му се подаде дълъг език с петнисти налепи и облиза напуканите устни.
— Вино! — изстена.
Потърсих неразпечатана кана, но не открих.
— Многоуважаеми господине — рекох учтиво, — боя се, че виното е свършило.
Погледът му трескаво се насочи към оръфана кесия, лежаща насред една локва.
— Пари! — изстена старецът. Взех кесията и я развързах.
— Многоуважаеми господине, боя се, че парите също са свършили — рекох.
Той впери поглед в тавана и реших да сменя темата.
— Нима наистина имам честта да разговарям с великия Ли Као? — попитах. — Имам въпрос, който бих се радвал да изложа пред него, но не мога да си позволя да заплатя повече от пет хиляди медни монети.
От ръкава на дрехата му се подаде ръка, подобна на крака на граблива птица.
— Дай! — изстена той.
Поставих наниза с монетите в ръката му и пръстите му се сключиха около него. След това се отпуснаха.
— Вземи тези пет хиляди медни монети н се върни колкото се може по-скоро с всичкото вино, което можеш да купиш с тях — изрече е усилие.
— Веднага ще го сторя, почитаеми господине — въздъхнах аз.
Тъй като бях изпълнявал подобни заръки на чичо Нун повече пъти, отколкото мога да си спомня, реших че ще е мъдро, ако купя и малко храна. Завърнах се с две малки кани вино, с две малки панички с кисело мляко и с усвоен урок за покупателната способност на медните монети. Повдигнах главата на стария човек и налях малко вино в гърлото му, колкото да се съвземе. След това той довърши останалото с една глътка. Възползвайки се от богатия си опит след това пъхнах паничката с кисело мляко в ръцете му и изчаках да го изпие, преди да е разбрал, че не е вино. Още преди да го довърши на лицето му се появиха две румени петна. След втората кана вино тон охотно се нахвърли върху втората паничка с кисело мляко.
— Ти кой си? — попита ме между две сърбания.
— Фамилното ми име е Лю, а собственото — Ю. Не трябва обаче да ме бъркат със забележителния автор на „Класическото чаепитие“. Всички ме наричат Вол Номер Десет — казах.
— Фамилното ми име е Ли, а собственото ми име е Као. Имам лек недостатък на характера — рече той убедено. — Ти някакъв проблем ли имаш?
Разказах му всичко, което се бе случило, и накрая се разплаках. Той ме изслуша с интерес и ме накара да повторя разказа си. След това захвърли празната паничка през рамото си и тя се разби на парчета. Когато скочи от сламеника си с удивление видях, че е трезв и пъргав като козле.
— Вол Номер Десет, така ли беше? В днешно време мускули се намират под път и над път, но твоите могат да ни свършат работа — каза. — Ще трябва да побързаме, а и има и множество причини, поради които може да ти се наложи да извиеш нечий врат.
Не можех да повярвам на ушите си.
— Господарю Ли, нима наистина искате да кажете, че ще дойдете в моето село и ще изясните как един мор може да се научи да брои? — извиках изненадан.
— Аз вече знам как вашият мор се е научил да брои — отвърна той със спокоен глас. — А сега се наведи.
Бях толкова изумен, че се наведох назад, но той ме посъветва да сменя посоката на навеждането. Господаря Ли пъргаво се покатери на гърба ми, обви врата ми с ръце и пъхна малките си крачета в джобовете на наметалото ми. Бе лек като перце.
— Вол Номер Десет, краката ми вече не ме слушат, а се боя, че времето може да се окаже от решаващо значение. Бих предложил да се понесеш към своето село със скоростта на светкавица — каза старият мъдрей.
Главата ми бе замаяна, а сърцето ми туптеше от радост. Понесох се с бързината на сърна. Ли Као се приведе докато прекосявах вратата, а пък аз ударих нещо с главата си. Когато се извърнах видях, че това бе старата избледняла табела. Изписаното на нея полуотворено око се въртеше около оста си, сякаш се опитваше да надникне в тайните във всички краища на империята.
Не знам дали това не бе знак на провидението, но този образ остана запечатан в главата ми през цялото време на обратното пътуване до Ку Фу.

Леля Хуа първоначално бе малко смутена от вида на мъдреца, когото бях докарал в селото, но смущението й не продължи дълго. Древният господин наистина вонеше на вино п дрехата му бе не по-малко мръсна от брадата му, но затова пък осанката му излъчваше такава властност, поради която дори и абатът не постави превъзходството му под въпрос. Ли Као мина покрай всички легла, повдигна клепачите на децата и изръмжа от задоволство когато констатира, че зениците на очите им не са присвити или разширени.
— Добре! — изръмжа още веднъж. — Работата не е В това дали болестите умеят да броят, което не е трудно, а от какво естество е натравянето. Страхувах се да не е предизвикало увреждания на мозъка. А сега ще ми трябват образци от черничеви листа от всички дървета. Да са ясно надписани, за да знаем кое листо точно откъде е взето.
Втурнахме се да изпълняваме заръката му и след малко в манастира започнаха да пристигат кошници с черничеви листа. Ли Као ги поставяше в стъкленици и ги смесваше с химикали, докато абатът разпалваше огньове под алхимическите приспособления. Когато осемнадесетата пратка листа придаде на химикалите бледооранжев цвят. Ли Као заработи с огромна скорост. Започна да вари листата, докато се превърнат в каша, добавяше им от време на време още химикали в дози по капка и увеличаваше температурата, за да се изпари течността. Когато в стъкленицата не остана нищо освен малка купчинка черни кристали, Ли Као прехвърли половината от тях в друга стъкленица, в която наля сетне малко безцветна течност. След това се изправи и уморено се протегна.
— След малко ще знам съвсем определено какво се е случило — каза и отиде до прозореца. Някои от по-малките деца, които не бяха пострадали от мора, се разхождаха с тъжен вид из градината на абата. Ли Као ми посочи едно малко момченце. — Наблюдавай го — каза.
Наблюдавахме го, но не се случи нищо. Внезапно момченцето разсеяно откъсна лист от едно дърво, сложи го в устата си н започна да дъвче.
— Всички деца правят това — рече тихо Господаря Ли. — Децата от селото ти, които са били достатъчно големи, за да бъдат включени в бригадите, са дъвкали черничеви листа. По-големичките, обаче, са си давали сметка, че не им отива да вършат детински неща, и са се въздържали. Именно поради тази причина са пострадали единствено децата от осем до тринадесетгодишна възраст. Състоянието, в което се намират, не се дължи на заболяване. Дължи се на отрова, която е била умишлено поставена, за да унищожи копринените буби.
След това ми посочи стъкленицата. Течността бе придобила най-зловещия цвят, който бях виждал. Петнистозеленикав, излъчващ сякаш зловещо сияние. Цветът на гангрената.
— Това е отровата „ку“, за която не е известна противоотрова — каза мрачно. — С нея са били поръсени листата на черничевите дървета, принадлежащи на човек на име Лихваря Фан.
Тълпа, готова за саморазправа, веднага се понесе надолу по хълма. Вратата на магазина обаче бе заключена.
— Воле! — даде ми знак абатът. С ритник избих вратата, и когато влязохме вътре, станахме свидетели на тъжна гледка. Мърлявия Ма лежеше по гръб. По устните му имаше следи от капки от отровата „ку“ и бе по-мъртъв от Конфуций. Лихваря Фан бе все още жив, но вече береше душа. Изцъклените му очи се опитваха да ни видят и устните му се раздвижиха.
— Не искахме да се случва такова нещо… — изстена тихо. — Целта ни бе само да уморим бубите… С тези разписки всичко щеше да стане наше… Клетата ми дъщеричка…
Агонизираше. Абатът коленичи до него и постави в ръцете му малка нефритова статуетка на Буда. След това започна да се моли за нечестивата душа на лихваря. Очите на Фан се отвориха за сетен път, погледът му се плъзна върху нефритения Буда, след което направи едно истински героично усилие.
— Евтинджийска работа — прошепна пренебрежително, — Повече от двеста не…
После издъхна.
Ли Као изгледа двете тела с доста странно изражение на лицето си. Сетне присви рамене.
— Така да бъде — рече той. — Най-добре е да ги оставим да гният тук и да се завърнем в манастира. Имаме къде-къде по-важни грижи.
Лихваря Фан и Мърлявия Ма бяха причинили почти сигурната смърт на децата от моето село. Не открих обаче гняв в сърцето си, когато погледнах още веднъж телата им.
Поведе ни абатът. Запалихме свещи и сенките ни се закривиха като великани върху сивите каменни стени, докато се придвижвахме надолу по извитото стълбище, водещо към подземията на манастира. Там, върху дълги дървени рафтове, бяха подредени свитъците. Нашият манастир е много стар и в течение на векове монасите непрестанно бяха обогатявали библиотеката му. Свитъците с медицински текстове бяха стотици, така че ми се наложи да помогна на послушниците да ги пренесем един но един към дългите маси, където абатът и монасите ги разгръщаха в търсене на всякаква информация за отровата „ку“.
Информация имаше много, тъй като се оказа, че тази отрова била използвана като надеждно средство за умъртвяване близо две хиляди години. Сведенията бяха еднозначни: жизнените функции на жертвите спадат до едва забележимо равнище, това състояние може да се проточи с месеци, но накрая смъртта е неизбежна, противоотрова не е открита.
Пишеше, че отровата била донесена от Тибет, Ли Као беше единственият присъстващ книжник, който можа да разгадае древния тибетски текст „Чалог Джоб Джад“. Каза на абата, че манастирското копне на „Зарага Диб Джад“ било толкова рядко, че може би не съществувало друго. Шумоленето на древните пергаменти се смесваше с тихите проклятия на Господаря Ли. Тибетските лекари се бяха справили превъзходно с описването на лечението, но при описанието на симптомите хич ги нямаше. Очевидно, при тях се е смятало за табу дори самото поименно споменаване на средства, конто са могли да бъдат използвани единствено като отрова. Ли изрази предположението, че това може би се е дължало на факта, че алхимиците, които са ги изобретявали, са членували в същите монашески ордени, в които и монасите. Допълнителни затруднения бяха предизвикани от древността на текстовете. Някои бяха така избледнели и плесенясали, че едва можеха да се разчитат. Слънцето залезе и отново изгря, а Господаря Ли все още продължаваше да стои надвесен над една страница на Чжуд Чи — „Осемте клона на четирите принципа на специалното лечение“.
— Тук разчетох древния йероглиф за „звезда“, а до него има един полуизтрит йероглиф, конто би могъл да означава много работи. Едното му значение е „съд за вино“ — промърмори Господаря Ли. — Вие как бихте изтълкувал съчетанието на йероглифите за „звезда“ и „съд за вино“?
— Бих го приел като „да се пробудиш от пиянски сън“ — отвърна абатът.
— Точно така. Думите „пиянски сън“ обаче биха могли да означават безброй симптоми и всъщност не ни казват нищо. Любопитното е, че предният текст говори за спазми, вцепенение и махане с ръце във въздуха. Можем ли да каже м, че децата в момента са в състояние, подобно на пиянското? — понита Господаря Ли.
Наведе се по-близо до текста и започна да чете на глас.
— „За да излезеш от пиянски сън може да ти помогне само едно лечение, и то ще бъде успешно единствено, ако лекарят се сдобие с най-рядко срещаният и най-могъщ лек…“ — Господаря Ли спря и се почеса но главата. — Тук древният йероглиф за женшен е съпътстван от изключително сложен знак, който бих превел като „Великият корен на силата“. Някои да е чул нещо за женшенов велик корен на силата?
Никой не бе чувал. Ли Као се върна към текста.
— „Великият корен трябва да се дестилира докрай, след което три капки от течността да се сложат върху езика на болния. Процедурата трябва да се повтори и потрети, и ако наистина е бил използван Великия корен, то възстановяването е почти мигновено. Без този корен никакво лечение не е възможно… — тук Господаря Ли прекъсна четенето, за да наблегне на важността на заключението. — Иначе болният може да остане вцепенен месеци, не може да бъде събуден и смъртта е неизбежна.“
— Отровата „ку“! — възкликна абатът. Монасите започнаха да търсят всичко, свързано с женшена, и го откриваха едва ли не на всички страници. Открай време билката бе предписвана като лек за почти всички болежки. Никъде обаче не бе споменат Велик корен на силата. Бяхме се оказали в задънена улица. Ли Као внезапно удари по масата и рязко се изправи.
— Трябва да се върнем веднага в заложната къща на Лихваря Фан! — след като издаде тази заповед се понесе набързо нагоре по стълбите, а всички ние го последвахме. — Гилдията на собствениците на заложни къщи представлява втората по древност професия и хрониките й са по-стари от ясновидските зарове на Ан Ян. Гилдията открай време съставя списъци на крайно редки и ценни вещи, които могат да бъдат подминати от едно неопитно око. Ако обаче наистина съществува такова нещо като Велик корен на силата, то по всяка вероятност ще струва десетократно повече от собственото си тегло в диаманти, та даже и на вид да е като кучешко лайно. Човек като Фан по всяка вероятност се е абонирал за пълните списъци не за друго, а с надеждата да може да излъже някой наследник, несъзнаващ ценността на наследството си.
В бърз тръс мъдрецът се понесе по пътеката и влезе в склада. Отиде точно на мястото, където се предполагаше, че трябва да лежат два трупа.
— Интересува ви какво е станало с тези двамата ли? — попита той, след като видя изумените ни лица. — Нищо особено. Просто доста отдавна са станали и са си плюли на петите.
Улових абата за робата му и успях да го задържа. Междувременно обаче Големия Хон и още неколцина души със застрашителен вид се бяха доближили до стария мъдрец.
— Какво искате да кажете? Че през цялото време сте знаел, че тези двама убийци само са се престрували на самоубийци, така ли? — изрева абатът.
— Естествено. Аз самият обаче не бих бързал да ги обвинявам в убийство. Доколкото знам, те все още не са убили никого и съвсем определено не са имали такова намерение. Уважаеми господине — продължи спокойно Господаря Ли. — замислихте ли се за тъжната съдба на децата на Лихваря Фан? Дъщеричката му по всяка вероятност ще умре, но даже и да оживее, как ще гледа на живота, след като узнае, че баща й е бил разкъсан на парчета от хората от собственото й село? А трябва ли малкото й братче да бъде осъдено да живее в позор още от петгодишна възраст? Това би било несправедливо. В това село навярно ще се намери поне едно семейство, което да се погрижи за невинните дечица и след време да им обясни, че баща им просто се опитвал да подобри производството на коприна, но направил грешка и избягал, макар и сетне тя да му била простена.
Пуснах абата, който се поклони на мъдреца. Големия Хон се изкашля.
— С жена си ще вземем при нас Бълхата на Фан — каза той е дрезгав глас. — И Сърничката ще вземем, стига да оживее. В нашия дом ще намерят обич.
— Добър човек си — рече Господаря Ли. — Колкото до Лихваря Фан и Мърлявия Ма, самият им живот ще бъде тяхното наказание. Алчността им ги е превърнала в плъхове, конто ден и нощ хапят собствените си слабини. Когато един ден пристигнат в Ада, вече ще са изпитали всички страдания, описани от Царете на Яма. А сега нека се заловим за работа.
Архивът на Фан бе толкова голям, че бе запълнил два големи шкафа и един сандък. След малко абатът се натъкна на първото споменаване на някакъв си Корен на силата. Нямахме представа дали ставаше дума за Великия корен на силата. Монасите сетне го откриха в още три списъка, само един от конто бе сравнително нов.
— Преди тридесет години един Корен на силата е бил продаден на Прародителката за цена от триста таланта, което просто не ми се вярва — каза абатът, вдигайки поглед от списъците. — Сетне повече не го споменават, така че по всяка вероятност все още е собственост на тази уважаема дама.
Ли Као бе придобил изражението на човек, нахапал кисела слива.
— Ако тази жена ме види, още на втората секунда ще заповяда да ми отрежат главата — каза мрачно. Сетне сякаш размисли. — Впрочем, би било чудо да ме познае. Едва ли е била на повече от шестнадесет години, когато ме извикаха в двореца на императора, а оттогава са изминали поне петдесет години.
— Господарю Ли, ти си бил викан от императора? — попитах го удивено.
— От няколко императора, но в случая имам предвид стария Вен — отвърна той. — В безгрижните дни на моята младост веднъж му продадох дялове от една мина за горчица.
Всички погледи бяха втренчени в него.
— Мина за горчица? — попита с отпаднал глас абатът.
— Бях се опитал да спечеля един бас във връзка с интелигентността на императорите — обясни Господаря Ли. — Когато бях извикан в двореца реших, че за това ще бъда възнаграден със Смъртта от десет хиляди посичания. Оказа се обаче, че императорът ме бил извикал за друго. Колкото и странно да ви се стори това, беше свързано с производството на коприна. Някакви варвари се били опитали да разкрият тайната му и императорът се побоял да не би да се доближат до истината. „Ли Као! — нареди ми, — Продай и на тези кучета една мина за горчица!“ Не си спомням да съм имал по-силно изживяване през целия си живот.
Ли Као се извърна и излезе. Всички останали го последвахме като овце, когато той се отправи отново към манастира. Вече бях започнал да разбирам, че личността на Господаря Ли е многостранна, и затова го слушах с вълнение.
— Наложи ми се да размекна мозъците им със силно вино, така че всяка сутрин, след като отворех очите си, виждах наоколо си червенобради варвари, хъркащи сред локви от бълвоч. Бяха издръжливи кат пръчове, така че ми бе необходим цял месец и половина, докато ги убедя, че коприната се извлича от спермата на снежнобели дракони, живеещи единствено в пещери, скрити нейде из тайнствените монголски ледници. Преди да си заминат обратно с тъжната новина водачът им поиска да разговаря с мен. Беше един тъпак на име Прокопий, конто от виното не бе станал по-красив. „Велики и могъщи Господарю Ли — излая, — разкрий ми тайната на мъдростта!“ На лицето му се бе появила глупава усмивка, а очите му приличаха на розови гълъбови яйца, плаващи в жълта супа. За моя чест даже и не мигнах. „Вземи един голям съд — казах му. — Сетне го запълни с равни части факти, фантазия, история, митология, наука, суеверия, логика и лудост. Добави му горчиви сълзи и изблици от смях, сини и три хиляди години цивилизация и го измий до дъно.“ Тогава Промоции ме погледна. „Ще стана ли мъдрец?“ — попита ме. „Ще станеш нещо повече — отвърнах му. — Ще станеш китаец.“
Ли Као се върна в лазарета и внимателно обходи дългата редица от легла. Вече се бе привел от умора На силната утринна светлина сбръчканата му кожа изглеждаше почти прозрачна.
Децата на село Ку Фу приличаха на восъчни фигури. Сърничката на Фин открай време бе хубавка, но сега костите и едва ля не прозираха през нежната и кожа. Бе изящна, но с изяществото на фигура, изваяна от бял нефрит, без каквато и да е топлота или живот. На съседното легло бе положена дъщерята на дърворезбаря. Прозвището и бе Костения шлем и бе невзрачно слабичко момиче, мило и любезно с всички. Тъй като бе достатъчно голяма, за да борави с игла, бе ушила погребалния саван на баща си, който той с гордост бе носил на всички празнини. Сега клетият баща бе облякъл дъщеричката си с тази одежда. Костения шлем изглеждаше невероятно мъничка и беззащитна, облечена със синята копринена роба, в която можеше да се побере пет пъти. Йероглифът „дълголетие“, който тя бе избродирала върху нея със златни конци, съвсем не ме разсмя.
До скованите ръчички на децата бяха положени любимите им играчки. До леглата бяха застанали родителите, мълчаливи и безпомощни. От селото се дочуваше воят на самотни кучета, страдащи за малките си стопани.
Ли Као въздъхна, изправи се и ми даде знак да се доближа до него.
— Вол Номер Десет — каза ми. — нямам представа дали Коренът на силата и Великият корен на силата са едно и също нещо. Нямам представа и дали единственото му предназначение е да се смесва с лепило и да се използва за поправката на сандали или не. Две неща обаче знам много добре — каза той ясно. — Всеки, конто се опитва да открадне някаква ценна вещ от Прародителката, си проси неприятна смърт. Знам, че съм и твърде стар, за да се опитам да направя това, ако няма някой да ми помогне със силата си. Приех твоите пет хиляди монети. Ти си ми клиент и оставям на теб да решаваш.
— Кога ще Тръгнем, Господарю Ли? — бързо го попитах.
Бях готов веднага да полетя. Той обаче тъжно се усмихна.
— Воле, ако децата умрат внезапно, няма с какво да попречим на това. Окаже ли се обаче вярно писаното в свитъците, би трябвало да останат живи поне още няколко месеца. Най-лошото нещо, което може да ни се случи, е да пристигнем на местоназначението си уморени и неподготвени — обясни ми търпеливо. — Аз ще се опитам да почина, а ти ако не можеш да заспиш, ще сториш най-добре да помолиш абата да има любезността да пообогати познанията ти но целта на нашето пътуване. Женшенът е едновременно най-удивителното и най-ценното растение в целия свят.
Прозина се и се протегна.
— Ще тръгнем на зазоряване — каза тон. — След това ще минем през Пекин, за да вземем оттам някакви пари.
Ли Као отиде да спи в стаята на монасите. Колкото до мен, никога не се бях чувствал толкова бодър през живота си. Абатът ме отведе в килията си. Това, което ми разказа за женшена, бе толкова интересно, че близо час децата почти излязоха от ума ми.

4.
Коренът на светкавицата

Абатът ми обясни, че няма друго лечебно растение, което да е предизвикало толкова много различни оценки. Има изтъкнати лекари, готови да се обзаложат, че ефектът му не е по-различен от този на силния чай. Други лък се кълнат, че то лекува малокръвие, изтощение, скрофул, стомашни и чревни възпаления и заболявания на белия дроб, бъбреците, черния дроб, сърцето и детеродните органи. Преди много време, когато то все още растяло в изобилие, селяните смесвали женшеновия корен с мозък на кукумявка и мас от костенурка и с получения мехлем мажели главите на пациенти, лекувани от лудост. С друг мехлем от женшен и стритите на прах рога на сърна, мажели гърдите на болните от туберкулоза. Най-странна обаче е личността на търсача на женшен, за когото той не е растение, а религия.
Легендите са крайно интересни. За събирача на женшен растението е „чан дян шен“ — „коренът на светкавицата“. Поверието гласи, че той расте само на мястото, където малък планински поток е бил пресушен от светкавица. Зеленият сок на растението триста години след покълването му става бял и то се сдобива с душа. Именно тогава възприема човешка форма, но никога не се очовечва напълно, защото женшенът не знае що е себичност.
Растението е изтъкано изцяло от доброта и е готово да се жертва, ако трябва да помогне на човек с чисто сърце. Когато придобива човешки облик може да се яви някому като мъж или красива жена, но най-често придобива външността на дете, пълничко и с матова кожа, с червени бузки и усмихнати очи. Преди много години зли хора установили, че едно женшенско дете може да бъде уловено, като се завърже с червена панделка. Именно заради това в наше време е толкова трудно да се открие женшен, казват събирачите. Бил е принуден да избяга далеч от злите хора и поради тази причина събирането на женшен днес е една от най-трудните професии на земята.
Събирачът на женшен трябва да докаже чистотата на намеренията си от самото начало, затова никога не носи оръжие. На главата си има конусообразна шапка, направена от брезова кора. Обут е с обувки от намазана с катран свинска кожа. Облечен е с намаслена престилка, която го пази от росата. На пояса си е вързал боброва кожа, върху която сяда, когато почвата е влажна. Носи малки костени лопатки и два малки сгъваеми ножа, които са напълно безполезни за самоотбрана. Като се добави и малко храна и вино, това е всичко, което носи със себе си. Търсенията му го водят в най-дивата планинска пустош, където никой друг човек не се осмелява да отиде н единствените му другари са тигрите и мечките. Събирачът обаче изпитва по-голям страх от други едни странни създания, по-опасни дори и от тигрите. Например от малките бухали, конто могат да се обърнат към него по име н да го отведат в Гората на забравата, откъдето никой не се е върнал. От разбойниците, по-свирепи от дивите мечки, които устройват засади на малкото горски пътеки, за да убиват невъоръжените събирачи и да им крадат корените.
Търсачите на женшен, след като са претърсили най-старателно даден район и не са открили нищо, отбелязват стволовете на дърветата с као чу куа, малки тайни знаци, с които предупреждават другите търсачи да не си губят времето там. Събирачите даже и не допускат мисълта да се мамят помежду си, защото се отнасят един към друг не като конкуренти, а като едноверци. Там, където е бил открит корен, се прави малко светилище и минаващите събирачи оставят като приношения камъни или парченца плат. Ако търсач открие растение, което все още не е достатъчно зряло, отбелязва го с колци, на които поставя своя знак Преминат ли през това място други търсачи, молят се и нравят приношения. По-скоро обаче биха си прерязали гърлата, отколкото да си позволят самите те да приберат растението. Поведението на човек, който открива корен, е много странно.
Някои измъчен, издраскан и полуумрял от глад търсач на женшен от време на време има късмета, след като е бродил из бодливи храсталаци, да се натъкне на малко растение с четири клона с виолетови цветя и пети централен клон в центъра, украсен с червени ягоди. Стъблото е тъмночервено, а листата — тъмнозелени отвън и бледозелени от вътрешната страна. Види ли го, търсачът пада на колене с просълзени очи и разперва ръце, за да се види, че не е въоръжен. След това се кланя, удря три пъти чело е земята и се моли.
— О, Зелен дух, не ме изоставян! Явих се пред теб С чисто сърце и душа, след като се освободих от грехове и нечисти помисли. Не ме изоставяй.
След това търсачът закрива очите си с ръце и остава легнал за няколко минути. Ако женшеновото растение не му е повярвало и е решило да се превърне в красива жена или малко дете и да избяга, търсачът не иска да види къде е отишло. Най-сетне отваря очи и ако растението е все още на мястото си радостта му е неописуема. Не толкова заради това, че е открил ценен корен, а заради факта, че душевната му чистота е получила признание.
Отделя семената и грижливо ги засажда, за да може женшенът да поникне повторно. Листата и цветята тържествено се изгарят, като церемонията е съпроводена с много молитви. Костените лопатки се използват за изравянето на корена, който в края си е раздвоен и наистина наподобява донякъде човешко тяло по формата си. Според учените именно това е причина за народното поверие. Малките сгъваеми ножове се използват за почистването на нежните разклонения, наречени бради, за които се смята, че са от определящо значение за лечебните свойства на растението. Коренът се обвива С брезова кора и се поръсва с пипер, който да прогони насекомите. След това щастливият търсач започва дългия и опасен обратен път към защитената цивилизация.
— Където някой като Мърлявия Ма ще му пререже гърлото — допълни мрачно абатът. — Или друг като Лихваря Фан ще го излъже, за да продаде корена на някого като Прародителката. Тя пък, като огромна отровна жаба, ще скрие това народно божество, въплъщение на чистотата на помислите, далеч от хорските очи.
— Почитаеми господине, не зная нищо за Прародителката — казах срамежливо.
Абатът разтри уморените си очи.
— Странна жена — въздъхна той със смесица на осъждане и възхищение. — Воле, тя започна кариерата си като наложница на императора на единадесетгодишна възраст. На шестнадесет вече въртеше император Вен на пръста си и той я обяви за своя съпруга номер три. Прародителката бързо отрови императора, удуши останалите му жени и обезглави всичките му синове освен най-малкия. Постави това безволево момче — император Янг — на трона, а самата тя се скри зад кулисите и се превърна в истинския владетел на Китай.
— Почитаеми господине, откакто се помня знам, че императорът Янг е бил извратен и порочен управник, който насмалко е щял да разруши империята — възкликнах аз.
— Това е официалната версия, а в нея е включено и обвинението за отцеубийство — отвърна сухо абатът. — Всъщност той е бил стеснително малко човече, срамежливо при това. Истинският владетел е била Прародителката. Тя сама си присвоила тази титла, нелишена впрочем от известна предопределеност в духа на Конфуций. Царуването и било кратко, но разточително. Започнала да разорява империята, като наредила всеки лист, покапал от дърво в императорската и блажена градина, да бъде незабавно подменен с изкуствен лист, направен от най-скъпа коприна. Императорската й яхта била дълга двеста и седемдесет стъпки, четирипалубна, с триетажна тронна зала и сто и двадесет каюти, украсени със злато и нефрит. Тъй като се наложило за този съд да се намери подходящ плавателен път, мобилизирала 3 600 000 селяни и ги принудила да свържат Жълтата река и реката Янгдзъ с канал, дълъг хиляда мили, широк 150 стъпки и дълбок 40 стъпки. Не ще и дума, че Великият канал впоследствие се оказа от неоценима полза за търговията. За Прародителката обаче важното било, че по време на прокопаването му загинали три милиона души, брой, който приела като доказателство за божественото си величие.
— След като прокопаването завършило — продължи абатът, — Прародителката поканила група свои приятели да я придружат в едно нейно важно държавническо пътуване до Янг Чу. Флотилията от кораби се проточила в продължение на цели шестдесет мили, имала екипаж от 9000 моряка и била теглена на буксир от 80 000 селяни, някои от които оживели. Важната държавническа мисия всъщност била да се наблюдава цъфтежът на лунните цветя, но император Янг не могъл да им се наслади. Всички прищевки на Прародителката били вършени от негово име, така че той изкарал цялото пътешествие пред огледалото. „Каква красива глава! — шепнел си. — Кой ли ще я отреже някой ден?“ Главата му впоследствие била отрязана от великия воин Ли Ши Мин, който сетне възприел императорското име Тан Тай Цун и днес седи на трона. Тан Таи Цун но всяка вероятност някой ден ще бъде обявен за най-великия император в нашата история. Смея обаче смирено да заявя, че е сгрешил, когато е сметнал, че мъничкият Ян е бил виновникът за престъпленията на династията Сун, и е позволил на Прародителката спокойно да се оттегли и да живее в разкош.
Предполагам, че съм пребледнял като призрак. Абатът се присегна и ме потупа по коляното.
— Воле, ще пътешестваш в компанията на човек, който е оцелял след поне деветдесет години опасни премеждия, ако приемем, че е започнал да се сблъсква с тях на твоята възраст. Както виждаш, въпреки това е оживял и може да ги разкаже. Освен това. Господаря Ли познава Прародителката къде-къде по-добре от мен и по всяка вероятност ще се възползва от слабостите й.
Абатът спря, сякаш размишляваше какво още да ми каже. Замислих се дали треперенето на коленете ми можеше да се чуе. Преди няколко минути бях готов да побягна като бърз жребец. Сега ми се щеше, подобно на заек, да се скрия в някоя дълбока дупка.
— Ти си добро момче и не бих искал да се сблъскваш с човек, превъзхождащ те по физическа сила. Познаваш обаче твърде слабо този порочен свят — бавно рече абатът. — Да ти кажа правата, тревожат ме не толкова заплахите за тялото ти, колкото опасността, на която може да се изложи душата ти. Видиш ли, ти не си се срещал досега с хора като Господаря Ли. Той рече че ще се отбие в Пекин, за да набави пари, та подозирам…
Гласът му постепенно угасна, сякаш не можеше да подбере най-подходящите думи. След това явно реши, че за да ми даде необходимите разяснения ще са му необходими поне няколко години.
— Вол Номер Десет, единствената ни надежда е Господаря Ли — рече мрачно абатът. Изпълняван нарежданията му, а пък аз ще се моля за безсмъртната ти душа.
След тази благословия, която донякъде ме разтревожи, той се върна при децата. Аз пък отидох да се сбогувам със своите роднини и приятели. Сетне успях все пак да подремна малко. В съня си бях обкръжен от жизнерадостни дечица с матова кожа, докато се опитвах да вържа с червена панделка една мълния в градина, където три милиона изкуствени копринени листа шумоляха тревожно, а вятърът разнасяше вонята на три милиона гниещи трупа.

5.
За козите, златото и скъперника Шен

„Пролетният вятър наподобява вино бе писал Чин Чу, летният вятър е като чай, есенният — като дим, а зимния вятър прилича на джинджифила и горчицата.“
Вятърът, веещ из Пекин, бе смесица от чай и дим, ароматизирана с уханието на сливи, макове, лотоси, нарциси, орхидеи и диви рози, смесено със сладникавия мирис на бананови и бамбукови листа. Вятърът бе наситен също така и с миризмата на свинска мас, на нот, на вкиснато вино и на толкова много хора, колкото въобще не бях подозирал, че има на света.
При първото си пътуване в Пекин бях твърде зает да търся Улицата на очите, та не можах да обърна дължимото внимание на честването на Празника на луната. Сега обаче се загледах с интерес в шутовете и акробатите, които изпълваха въздуха със своите тела и пръти за балансиране, в момичетата. Дребни и деликатни като порцеланови кукли, танцуващи на върховете на пръстите си върху огромни изкуствени лотосови цветове. Из улиците се движеха тържествено каляските и носилките на благородниците, мъже и жени се смееха и плачеха, гледайки театрални представления на открито, комарджии крещяха и се надвикваха, играейки на зарове и залагайки в двубоите между щурци. Навидях на елегантността и самоувереността на господата, конто се наслаждаваха на изпълненията на певиците или дискретно се отправяха към Алеята на четиристотинте забранени удоволствия, ако им се приискаше н