Информационна служба на Държавния съвет на КНР

(Септември, 2012)

ПЪЛНИЯТ ТЕКСТ НА АНГЛИЙСКИ ЕЗИК

ПРЕДГОВОР

Дяо-юдао и числящите се към архипелага острови са неделима част от китайската територия. В исторически, географски и правен смисъл това е исконна територия, а Китай се ползва с неоспорим суверенитет над Дяо-юдао.

Окупацията на Япония на Дяо-юдао по време на китайско-японската война от 1895 г. е незаконна и недействителна. След Втората световна война той бе върнат на Китай в съответствие с такива документи на международното право като Декларацията от Кайро и Потсдамската декларация. Без значение какви едностранни стъпки предприема Япония по отношение на Дяо-юдао, те не могат отменят факта, че той принадлежи на Китай.

От известно време Япония постоянно предизвиква неприятности, свързани със спорния въпрос за тази островна група. На 10 септември 2012 година японското правителство обяви че „купува” на Дяо-юдао и числящите се към архипелага острови Нансяодао и Бейсяодао, както и че прилага т. нар. „национализация”. С тази стъпка Япония сериозно застраши териториалния суверенитет на Китай и грубо погази историческите факти и международни правни норми.

Китай категорично се противопоставя на заплахата, която Япония създава по отношение на суверенното право на Китай над Дяо-юдао, под каквато и да е форма. Затова предприехме решителни мерки да възпрем подобен акт. Позицията ни по спорния въпрос с Дяо-юдао е ясна и последователна. Китай твърдо заявява волята си да брани националния си суверенитет и териториална цялост. Няма сила, която да разклати неговата решимост да спазва решенията, постигнати от антифашистката коалиция по време на и след Втората световна война.

I. Дяо-юдао e исконна китайска територия

Дяо-юдао и числящите се към този архипелаг острови, които са Дяо-юдао, Хуануей-ю, Чъ-уей-ю, Нансяодао, Бейсяодао, Нан-ю, Бей-ю, Фей-ю и други острови и рифове, са разположени между 123º20′-124º40’Е (източна дължина) и 25º40-26º00′ N (северна ширина) на североизток от китайския остров Тайван и са присъединени към него. Общата им площ приблизително е 5.69 км².

Самият остров Дяо-юдао, който се намира в западната част на архипелага, е с площ от близо 3, 91 км² и е най-голям от групата. Най-високият му връх е с 362 метра надморско равнище. Хуан-уей-ю е втори по територия, 910 м² и с най-голяма височина – 117 м. Чъ-уей-ю отстои на 110 км североизточно от Дяо-юдао и е най-източният остров на архипелага. Площта му е приблизително 65 м², а най-високата точка – на 75 м надморско ниво.

1. Китай пръв откри, наименувà и разработи Дяо-юдао

Още в древността китайски рибари открили островите и ги използвали като пристан. В историческата китайска литература Дяо-юдао се нарича още и Дяо-ю-ю или Дяо-ютай. За първи път се споменава заедно с някои от другите острови от архипелага в книгата „Пътешествие с попътен вятър” («Shunfeng xiangsong»), издадена през 1403 г. (първата от управлението на император Йунлъ, дин. Мин).

Според нея през ХIV и XV в. Китай вече е бил открил и дал наименование острова. В 1372 г. (петата от управлението на първия император от дин. Мин Хун-у), владетелят на Рюкю започва да плаща налог на императорския двор на династия Мин. В отговор император Хун-у, изпраща свои емисари в Рюкю. В следващите пет века, до 1866 г. (петата година от управлението на император Тунджъ), управляващите от династиите Мин и Цин цели 24 пъти изпращат пратеници в Рюкю, за да удостоят с титли владетелите на Рюкю. Дяо-юдао е разположен точно на техния път.

Пълни събрани сведения за Дяо-юдао могат да се намерят в техните доклади и отчети. Например, в „Отчетите на императорските пратеници в Рюкю със задача да връчат титла на местния владетел” («Shiliu qiu lu»), написани през 1534 г. от Чън Кан, ясно се казва: „Корабът ни премина покрай Дяо-юдао, Хуанмао-ю, Чъ-ю … После видяхме планината Гуми, разположена там, където започва земята на Рюкю”.

Друг пратеник на династия Мин Гуо Жулин (1562), също посочва, че „ Чъ-ю е планина, погранична на Рюкю”. В 1719 г. Сю Баогуан, заместник емисар на мисията до Рюкю по връчване на титлите при управлението на династия Цин, изрично изтъква в книгата си „Записки на известията от Чуншан” («Chongshan chuanxin lu»), че пътуването от Фудзиен до Рюкю преминава покрай Хуапин-ю, Пъндзя-ю, Дяо-юдао, Хуан-уей-ю, Чъ-уей-ю, докато накрая стига до пристанище Наба (Naba/Naha) на Рюкю, покрай планината Гуми (планина, охраняваща югозападната граница на Рюкю) и остров Мачъ.

В 1659 г., „Аналите на Чуншан” («Chongshan shi jian»), първият официален писмен исторически документ на царство Рюкю, съставен под ръководството на първия министър на Рюкю Сян Сянсиен (яп. Kozoken), потвърждават, че планината Гуми (изв. днес като остров Куме – Kume Island) е част от територията на Рюкю, докато Чъ-ю (изв. дн. като Чъ-уей-ю), както и областите на запад от него, не са територия, принадлежаща на Рюкю.

В 1708 г. Чън Шундзъ (яп. Tei Junsoku), известен учен и Велик майстор, носител на Пурпурно-златната лента на Рюкю, отбелязва в книгата си „Общ пътеводител” («Zhinan guangyi»): „Планината Гуми охранява югозападната граница на Рюкю”.

Тези исторически източници ясно сочат, че Дяо-юдао и Чъ-уей-ю принадлежат на Китай, остров Куме – на Рюкю, а разделителната линия минава през Хъйшуейгоу (дн. Окинавска падина), разделяйки Чъ-уеи-ю и Куме. През 1579 г. Сие Дзие, заместник имперски емисар на мисията по връчване на титлите при управлението на династия Мин, записва в книгата си „Приложение към обобщения официален документ от Рюкю” («Liuqiu lu cuo yao bu yi»), че е навлязъл в Рюкю в посока от Цаншуей към Хъйшуей и се е върнал в Китай по обратния път – през Хъйшуей към Цаншуей.

Ся Дзъ-ян, друг имперски пратеник от двора на динаситя Мин, в 1606 г. пише, че „ когато водите се движат, вливат от Цаншуей към Хъйшуей, те навлизат в китайска територия.”

Съдържащите най-разнообразни сведения „Официални записки на една мисия до Рюкю” （«Shi Liuqiu zalu»）, книга, написана през 1683 г. от Уан Дзи, пратеник на династия Цин, заявява, че „ Хъйшуейгоу, непринадлежащ към Чъ-ю, представлява „границата между Китай и чуждата земя”. В 1756 г. Джоу Хуан, заместник имперски емисар при династия Цин, записва в книгата си „Аналите на Рюкю” («Liuqiu guo zhilüe) че „ на запад Хъйшуейгоу отделя Рюкю от морето на провинция Фудзиен.”

Водните пространства, заобикалящи Дяо-юдао, от стари времена представляват китайска риболовна територия. Поколения наред китайски рибари са си изкарвали прехраната от тях. В миналото Дяо-юдао се е използвал като един от навигационните ориентири за китайците от югоизточното крайбрежие.

2. Дълго време Дяо-юдао е бил под китайска юрисдикция

Още през първите години след идването си на власт, династия Мин включва Дяо-юдао в бреговата отбрана на Китай, за да го използва като част от отбранителната система, която изгражда, срещу нашествията на японските пирати по югоизточното крайбрежие на империята си.

В 1561 г. (40-тата от управлението на император Дзядзин от династия Мин) е публикуван „Илюстриран компендиум по крайбрежна сигурност” («Chou hai yu bian»). Той е съставен от Джън Жуодзън под ръководството на Ху Дзунсиен, главнокомандващ югоизточната морска охрана в двора на династия Мин. В него островите Дяо-юдао са включени в „Карта на крайбрежните планини и пясъци” («Yan hai shan sha tu»). Компендиумът ги регистрира под юрисдикцията на бреговата отбрана на династия Мин.

Островите Дяо-юдао са представени като част от морските територии на Китай и в „Пълна географска карта на обединената морска територия за брегова охрана” («Qiankun yi tong hai fang quan tu»), съставена от Сю Бида и др. през 1605 г. (33-та от управлението на император Уанли от династия Мин) и в „Трактат по въпросите на военните приготовления. Брегова охрана II. Географска карта на крайбрежните планини и пясъци на Фудзиен” («Wu bei zhi. Hai fang`er. Fujian yan hai shan sha tu), съставена от Мао Юен-и през 1621 г. ( първата от управлението на император Тиенци от династия Мин).

При династия Цин архипелагът не само че отново е включен в отбранителната система, както и по време на управлението на династия Мин, но освен това съвсем ясно и точно е разпоредено той да е под юрисдикцията на местния губернатор на Тайван. Официални документи на императорския двор Цин, като например „Преглед на задълженията в Тайванския проток” («Tai hai shi cha lu») и „Анали на провинция Тайван” («Taiwan fuzhi»), дават подробни сведения относно китайската администрация на Дяо-юдао. Том 86 от новото издание на „Общи хроники на Фудзиен” («Chongzuan Fujian tongzhi»), съставени от Чън Шоуци и др. през 1871 г. (десета от управлението на император Тунджъ), представя острова като стратегическа морска отбранителна локация и поставя цялата група под управлението на Гамалан, Тайван (изв. дн. като окръг Илан).

3. Китайски и чужди географски карти доказват, че Дяо-юдао принадлежи на Китай

„Пътните карти до Рюкю” («Liuqiu guo hai tu»), включени в «Shi Liuqiu lu», написани от имперския пратеник Сяо Чунйе в 1579 г. (седмата от управлението на император Уанли), „Архив на преводачите на Великия Мин” («Huang Ming xiangxu lu»), записан от Мао Жуейджън през 1629 г. (втората от управлението на император Чунджън от династия Мин), „Голямата географска карта на света” («Kunyu quan tu»), създадена в 1767 г. (32-рата от управлението на император Циенлун от династия Цин), както и „Атлас на Великата династия Цин” («Huang chao zhong wai yitong yu tu»), издаден през 1863 г. (втората от управлението на император Тунджъ от династия Цин) – всички те сочат Дяо-юдао за китайска територия.

В 1785 г. излиза книгата „Илюстрована кратка история на трите държави”. Неин автор е Хаяши Шихей. Това е най-ранното печатно японско съчинение, в което се споменава остров Дяо-юдао. Тя съдържа карта на трите провинции и 36-те острова на Рюкю. Там Дяо-юдао е отделен от 36-те острова, принадлежащи към групата на Рюкю, и освен това той и континентален Китай са оцветени в един и същи цвят. Така този документ се явява свидетелство, че островът е част от територията на Китай.

В „Географска карта на крайбрежните държави в Източнокитайско море”, създадена от френския картограф Пиер Лапи и др. през 1809 г., Дяо-юдао, Хуан-уей-ю, Чъ-уей-ю и остров Тайван са оцветени в един и същи цвят. Карти като „Нова географска карта на Китай”, съставена от предишната власт, издадена във Великобритания през 1811 г., „Китай” от Колтън, издадена в САЩ през 1859 г., както и „Географска карта на Източното крайбрежие на Китай: от Хонконг до Залива Ляотун” съставена от Британския военноморски флот в 1877 г. – всички те сочат Дяо-юдао като част от територията на Китай.

II. Япония насила отне Дяо-юдао от Китай

След Реставрацията Мейджи Япония засилва своята инвазия и експанзия към външния свят. В 1879 г. тя завладява Рюкю и променя името му на префектура Окинава. Скоро след това започва тайно да подготвя окупацията на Дяо-юдао и в края на китайско-японската война (1894-1895) тайно го „включва” в територията си. После насила принуждава Китай да подпише несправедливия мирен договор от Шимоносеки, съгласно който й се отстъпва остров Формоса (Тайван), заедно с Дяоюйдао и всички останали острови и рифове, принадлежащи или числящи се към споменатия остров Формоса.

1. Стъпка по стъпка Япония подмолно се опитва да си присвои Дяо-юдао

През 1884 г. един японец заявява, че първи е стъпил на Дяо-юдао и е открил, че островът е необитаем. Скоро след това събитие японското правителство изпраща тайни мисии до Дяо-юдао, за да съберат факти и да се опитат да завладеят и окупират острова. Тези интриги, които Япония забърква, събуждат тревога и привличат вниманието на Китай.

На 6 септември 1885 г. (28-ми ден от 7-ми месец в 11-тата година от управлението на император Гуансю от династия Цин), китайският вестник „Шънпао” – „Шанхайски новини”, съобщава: „Напоследък по островите на североизток от Тайван се забелязват японски знамена. Това разкрива намеренията на Япония да окупира тези острови.” Японското правителство обаче не предприема никакви по-нататъшни действия от страх каква ще е реакцията от страна на Китай.

След тайните мисии до Дяо-юдао за събиране на нужните факти, на 22 септември 1885 г. губернаторът на префектура Окинава изпраща таен доклад до министъра на вътрешните работи, Ямагата Аримото. В него той съобщава, че, де факто, тези необитаеми острови са същите Дяо-ютай, Хуан-уей-ю и Чъуе-ю (Chiwe Yu), които са описани в „Записки на известията от Чуншан” («Chongshan chuan xin lu») и имперските емисари от двора на династия Цин, потегляйки към Рюкю, подробно се запознават с тях. Губернаторът изразява своето съмнение дали на тях трябва да се поставят знаци, определящи японския суверенитет над тях или не е нужно това. По този повод той настоява да получи инструкции.

На 9 октомври министърът на вътрешните работи, Ямагата Аримото, се обръща към външния министър Иноуе Каору за мнение. На 21 октомври Иноуе Каору отговаря с писмо на Ямагата Аримото, в което четем: „Понастоящем, каквито и да било открити действия като поставяне на ориентири за суверенитет над островите е възможно да предизвикат тревога в имперския двор на Цин.

Поради тази причина, Ви съветвам да не се извършва нищо повече от теренни изследвания и да се изготвят подробни доклади за формите и очертанията на заливите, сушата и други източници, които да са обект на бъдещи разработки. Междувременно ние ще изчакаме по-благоприятно време, за да се ангажираме в дейности като поставяне на знаци, идентифициращи суверенитета, и ще предприемем стъпки за развитие и благоустрояване на островите.”

Освен това Иноуе Каору специално набляга върху обстоятелството, че „не е уместно в официалните издания или във вестниците да се публикува информация за мисиите”. Като следствие японското правителство не дава съгласието си префектура Окинава да постави маркери, идентифициращи суверенитета над островите.

На 13 януари 1890 губернаторът на префектура Окинава отново изпраща запитване до вътрешния министър по случая, настоявайки за одобрение с аргумента, че „гореспоменатите необитавани острови продължават да са извън юрисдикцията на която и да е страна” и че той „възнамерява да ги постави под административната юрисдикция на канцеларията на островите Яеяма”.

На 2 ноември 1893 г. губернаторът на префектура Окинава пак се обръща към своите началници с молба да постави символите на суверенитета над островите и така да ги включи в територията на Япония. Японското правителство не отговаря.

На 12 май 1894 г., два месеца преди да избухне китайско-японската война се взема окончателно решение за тайните мисии от страна на префектура Окинава до Дяо-юдао с цел събиране на факти: „Дори и след проучването, извършено от полицията на префектурата, в острова през 1885 г. (18-та от началото на периода Мейджи), не последваха никакви други разследвания. В резултат на това, трудно е да се предоставят някакви специални доклади и сведения по въпроса … В допълнение, не съществуват и стари данни, свързани с въпросния остров, нито пък народни предания или легенди, които да докажат, че островът принадлежи към нашата страна”.

Японските опити тихомълком да се окупира архипелага са ясно и точно регистрирани в дипломатическите архиви на Външното министерство на Япония. Свързани с този въпрос документи очевидно показват, че японското правителство възнамерява да окупира Дяо-юдао, но се въздържа от непремислени и непремерени действия, тъй като то напълно осъзнава, че суверенитетът над тези острови принадлежи на Китай.

През юли 1894 Япония започва войната срещу съседен Китай. В края на ноември 1894 г. японските военни сили завладяват китайското пристанище Лушун (изв. тогава като порт Артур), което на практика осигурява защитата на властта на тогава управляващата династия Цин. При така създадената обстановка, на 27 декември 1894 г. японският министър на вътрешните работи Ясуши Номура пише на външния министър Мутцу Мунемицу: „ сега обсотятелствата се промениха” и призовава кабинета да вземе решение по спорния въпрос, като се разпореди да се сложат на Дяо-юдао символи, идентифициращи суверенитета над този острови итой да се приъседини към теритоирята на Япония.

На 11 януари 1895 г. в писмо до Ясуши Номура Мутцу Мунемицу изразява своята подкрепа за предложението му. На 14 януари японското правителство взема тайно решение „да постави” остров Дяо-юдао под юрисдикцията на префектура Окинава.

Официалните японски документи сочат, че от 1885 г., когато започват мисиите за събиране на информация на Дяо-юдао, до 1895 г., когато той е окупиран, Япония е действала последователно и тайно, зад гърба на Китай, без да дава гласност на своите действия.
Това поведение още един път доказва, че претенцията на Япония за суверенитет над Дяо-юдао не се подчинява на международните правни норми и няма законово основание.

2. Дяо-юдао е предаден на Япония заедно с остров Тайван.

На 17 април 1895 г., управляващата династия Цин е победена в китайско-японската война и е принудена да подпише неравностойния Договор от Шимоносеки. Съгласно клаузите на този договор на Япония трябва да се отстъпят „остров Формоса (Тайван) и всички принадлежащи или спадащи към него острови”. Островната група Дяо-юдао става притежание на Япония като „острови принадлежащи или спадащи към споменатия остров Формоса”. През 1900 година Япония променя името на острова на Сенкаку.

III. Задкулисните сделки между САЩ и Япония за Дяо-юдао нямат правно основание и са недействителни

След Втората световна война островите Дяо-юдао са върнати на Китай. Въпреки това през 50-те години на ХХ в. САЩ на своя глава поемат тяхното попечителство, а през 70-те години „връщат” на Япония „административната власт” над тях. Така двете държави, благодарение на тайни двустранни споразумения и сделки, застрашително накърняват суверенитета на Китай.

1. Дяо-юдао се връща на Китай след Втората световна война
През декември 1941 г. китайското правителство официално обявява война на Япония, като едновременно анулира всички дотогавашни договори между двете страни.

През декември 1943 година в Декларацията от Кайро по експлицитен начин се заявява, че „всички територии, които Япония е присвоила от китайския народ, като Манджурия, Формоса (Тайван) и Пескадорските острови трябва да се върнат на Република Китай. Освен това Япония ще бъде изгонена от всички други територии, които е заела насила и поради алчност.”

През юли, 1945 година, се приема Потсдамската декларация. В чл. 8 от нея пише: „Условията, определени с Декларацията от Кайро, трябва да се изпълнят, а японската власт ще се ограничи до островите Хоншу, Хокайдо, Кюшу, Шикоку и такива по-малки острови, които ние определим и посочим.” На 2 септември 1945 година японското правителство приема Потсдамската декларация експлицитно заедно с Акта за капитулация и дава тържествено обещание искрено и почтено да изпълнява задълженията, произтичащи от нейните клаузи.

На 29 януари 1946 година в Инструкция № 677 на главнокомандващия Обединените военни сили (SCAPIN) съвсем ясно и недвусмислено са дефинирани административните пълномощия на Япония – „да включва четирите основни острова на Япония (Хоншу, Хокайдо, Кюшу, Шикоку) и приблизително 1 000 по-малки съседни острови, в т. ч. островите Цушима и островите Рюкю, на север от 30-тия паралел северна ширина.”

На 25 октомври 1945 година в Тайпе, провинция Тайван, Китай, се провежда церемонията по приемане на японската капитулация от театъра на военните действия. Така китайското правителство официално си възвръща Тайван. На 29 септември, 1972 г. японското правителство, с цялата сериозност на ангажимента си към Съвместното изявление на Китай и Япония потвърждава, че „напълно разбира и уважава твърдата позиция на Правителството на КНР, че Тайван е неделима част от територията на КНР, и решително се придържа към становището, заявено в Чл. 8 от Потсдамската декларация.”

Тези факти показват, че Дяо-юдао, острови, присъединени към Тайван, заедно с Тайван трябва да се върнат на Китай съгласно предписанията на Декларацията от Кайро, на Потсдамската декларация и на Акта за капитулация на Япония.

2. САЩ незаконно постави Дяо-юдао под своя опеката

На 8 септември 1951 г. Япония и САЩ, заедно с някои други държави, подписват Мирния договор с Япония (известен още като Договорът от Сан Франциско). Китай не е поканен. Съгласно този договор островите Нансей, южно от 29-тия паралел северна ширина, преминават под попечителството на ООН. Единствен изпълнител на това решение се явяват САЩ. Трябва да се отбележи, че Дяо-юдао не се включват в тази формулировка на Мирния договор с Япония за административната опека от страна на САЩ над островите Нансей.

На 29 февруари 1952 г. гражданската администрация на САЩ на островите Рюкю (USCAR) издава Граждански административен указ № 68 (Разпоредби на управлението на островите Рюкю), а на 25 декември 1953 година Декларация № 27 на Гражданската администрация ( с която се определят „географските граници на островите Рюкю” ). С тях САЩ произволно си присвояват да включат в сферата на своето пълномощие и китайския остров Дяо-юдао.

Този акт на САЩ не се базира на правно основание, а Китай реагира незабавно.

3. САЩ и Япония водят задкулисни преговори относно „административната власт” на Дяо-юдао

На 17 юни 1971 г. Япония и САЩ подписват Споразумение за островите Рюкю и островите Дайто („Споразумение за връщане на Окинава”). Според него всички административни пълномощия относно островите Рюкю и Дяо-юдао трябва да се „върнат” на Япония. Китайският народ, включително и китайците, които живеят извън пределите на Родината, всички заклеймяват подобна тайна сделка.

На 30 декември 1971 г. китайското Министерство на външните работи излиза с официално становище. В него се отбелязва, че „напълно незаконно е правителствата на САЩ и Япония да включват в „Споразумението за връщане на Окинава” островите Дяо-юдао в списъка на териториите, които трябва да се върнат на Япония, и по никакъв начин то не може да промени териториалния суверенитет на Китай над тази островна група.” Тайванските власти също изразяват категорично неодобрение на тази незаконна сделка между САЩ и Япония.

В отговор на силната опозиция от страна на китайското правителство и на китайския народ, САЩ са принудени публично да изяснят своята позиция относно суверенитета на Дяо-юдао. През октомври 1971 г. американската администрация заявява, че „САЩ са убедени, че възвръщането на административните права над тези острови на Япония от която са ги получили, по никакъв начин не може да породи каквито и да било съмнения относно някое от основните искания. САЩ не биха могли да добавят нови права към законните, които Япония вече е притежавала преди да ни е била прехвърлена административната власт на островите, нито пък би било възможно САЩ, връщайки обратно полученото, да пренебрегне правата на останалите ищци …. САЩ нямат претенции към Дяо-юдао и смятат, че всички претенции, влизащи в конфликт помежду си, подлежат на разрешаване единствено от заинтересованите страни.”

През ноември 1971 г. Държавният департамент на САЩ представя за ратификация пред Сената на САЩ „Акта за връщане на остров Окинава”. Държавният департамент на САЩ подчертава, че страната заема неутрална позиция относно изхода на конфликта между Китай и Япония за островите, макар че прехвърля обратно на Япония административните пълномощия над тях.

IV. Претенциите на Япония за суверенитет над Дяо-юдао са съвършено необосновани

На 8 март 1972 г. японският министър на външните работи публикува „Основно становище относно суверенитета над островите Сенкаку”.
Този документ е опит на японското правителство да обясни претенциите си, свързани с правата му да управлява Дяо-юдао.

Първо, Япония твърди, че Дяо-юдао е „terra nullius”, а не е част от Пескадорските острови, Формоса (Тайван) или числящите се към тях острови, които са преотстъпени на Япония от династия Цин в съответствие с Мирния договор от Шимоносеки.

Второ, Япония твърди, че Дяо-юдао не влиза в територията, която съгласно Член 2 от Мирния договор от Сан Франциско Япония не признава като своя, а е поставен под разпореждането на САЩ като част от островите Нансей в съответствие с разпоредбите на Член 3 от същия международен договор, и че е включен в териториалната зона, административните права за която са й възстановени в съответствие с „Акта за връщане на остров Окинава” на Япония.

Трето, Япония твърди, че Китай не възприема Дяо-юдао като част от Тайван и никога не се е противопоставял тази островна група да бъде присъединена към сферата, за която САЩ поема прилагането на административни права съобразно разпоредбите на Член 3 от Мирния договор от Сан Франциско.

Подобни претенции от страна на Япония са в разрез със съществуващите факти и са напълно неоснователни.

Дяо-юдао принадлежи на Китай.

По никакъв начин тези острови не са „terra nullius”. Китай е безспорният собственик на Дяо-юдао, тъй като той упражнява действителна юрисдикция над острова в течение на няколко стотин години преди японците да го „открият”.

Както вече бе споменато, съществуват редица официални документи, от които става ясно, че Япония напълно осъзнава факта, че съгласно международното право, Дяо-юдао отдавна е част от Китай и не е „terra nullius”. Опитът на Япония да присъедини към своята територия Дяо-юдао, обявявайки го за „terra nullius”, прилагайки принципа на „окупацията”, de facto е незаконен окупационен акт спрямо тази китайска територия и съгласно международното право от него не произтича никакво законово последствие.

Дяо-юдао винаги е бил присъединен към китайски Тайван, както географски, така и съгласно исторически утвърдената правно-съдебна практика на Китай. Благодарение на неравноправния Мирен договор от Шимоносеки Япония принуди династия Цин да й отстъпи „остров Тайван, заедно с всички числящи се или принадлежащи към него острови”, в т. ч. и Дяо-юдао.

Международните правни документи, като „Декларацията от Кайро” и „Декларацията от Потсдам” поставят условието Япония безусловно да върне териториите, които е откраднала от Китай. Тези документи съвсем ясно определят и нейните териториални граници, в чиито рамки Дяо-юдао не са включени по никакъв начин. По същество, опитът на Япония да окупира тези острови е предизвикателство към установения следвоенен международен ред, стъпил върху нормите, записани в такива правни документи като Декларацията от Кайро и Потсдамската декларация. Той представлява сериозно нарушение на задълженията, които Япония е длъжна да поеме съгласно разпоредбите на международното право.

Спрямо Дяо-юдао не се прилага принципът на попечителство, произтичащ от Мирния договор от Сан Франциско, подписан от САЩ и други държави с Япония, тъй като на практика той не е валиден по отношение на всички заинтересовани страни. САЩ произволно разшириха обхвата на възложената им опеката, за да включат в нея и Дяо-юдао, който е китайска територия, а по-късно „върна” на Япония „административното управление” над този остров. Това не се базира на правно основание и е напълно нищожен акт съгласно международно правните норми. Правителството и народът на Китай винаги експлицитно са се противопоставяли на подобни противозаконни стъпки от страна на САЩ и Япония.

V. Китай предприе решителни мерки, за да защити суверенните си права над Дяо-юдао

В последните години Китай предприема твърди и последователни мерки, за да защити суверенните си права над островната група Дяо-юдао.
По дипломатически пътища Китай не веднъж енергично се противопоставяше на задкулисните сделки между САЩ и Япония по отношение на Дяо-юдао и многократно ги заклеймяваше.

На 15 август 1951 г. преди Конференцията в Сан Франциско, китайското правителство излезе с изявление: „Ако Китайската народна република бъде изключена от подготовката, формулировката и подписването на мирния договор с Япония, централното народно правителство ще приеме този договор като незаконен и следователно като недействителен, без значение каква е неговата основна идея и какъв е неговият резултат”.

На 18 септември 1951 г. китайското правителство направи публично достояние друго свое твърдение, изтъкващо незаконовия и невалиден характер на Мирния договор от Сан Франциско, което положение не дава основание той да бъде признат при никакви обстоятелства.

В 1971 година, в отговор на ратификацията на „Акта за връщане на остров Окинава” от страна на американския Конгрес и японската Диета, китайското Външно министерство категорично заяви, че от древни времена островите Дяо-юдао са неделима част от територията на Китай.

В отговор на неаргументираната от законова гледна точка японска заплаха за китайския суверенитет над Дяо-юдао, правителството на КНР предприе активни и убедителни мерки, като например публични дипломатически изявления, сериозни протести и постъпки пред Япония и протестни ноти до ООН, официално декларира последователната си позиция, принципите и предложенията, които страната ни прави с цел твърдо да отстоява териториалния си суверенитет и морските си права и интереси, като същевременно честно и последователно закриля живота и собствеността на китайските граждани и им гарантира сигурност.

Във вътрешното си законодателство приехме закони, с които ясно дават да се разбере, че Дяо-юдао принадлежи към Китай. В 1958 г. правителството направи изявление относно китайските териториални води, в което бе известено, че Тайван и съседните му острови принадлежат на Китай.

От 70-те години на ХХ век насам Япония непрестанно нарушава суверенитета на Китай над Дяо-юдао. Поради тази причина през 1992 г. Китай прие Закон за териториалните води и пограничните зони, който недвусмислено определя, че „Тайван и различните афилирани към него острови, вкл. Дяо-юдао”, принадлежат на Китай. Законът от 2009 г. за закрила на офшорните острови създава условия за изграждане на система за закрила, развитие и мениджмънт на офшорните острови. Той разпорежда да се определят и оповестят публично наименованията на офшорните острови.

През март 2012 г. именно въз основа на този закон Китай обяви имената на Дяо-юдао и някои от островите, числящи се към тази група. На 10 септември 2012 г. в свое изявление китайското правителство обяви основните граници на териториалните си води около островите Дяо-юдао. На 13 септември китайското правителство депозира при Генералния секретар на ООН таблица с координатите и графика на базовите точки и линии на териториалното море на Дяо-юдао и числящите се към него острови.

Китай поддържа редовно присъствие и упражнява юрисдикция във водите на Дяо-юдао. Плавателните съдове от китайския морски надзор провеждат законосъобразни правоприложни патрулни мисии около островите, а морските съдове на риболовната администрация, следящи за правилното прилагане на закона, редовно патрулират и осъществяват своите мисии, свързани с охрана на риболова и рибарите, за да се поддържа нормален ред при дейностите, свързани с рибния улов в този район. Освен това Китай управлява административно Дяо-юдао и съседните му области, като предоставя прогнози за времето, извършва океанографски мониторинг и прогноза.

С течение на годините спорът около островите Дяо-юдао привлече вниманието на сънародниците ни от Хонконг и Макао, от Тайван, както и на китайците, живеещи в чужбина.

Дяо-юдао е територия, която от стари времена принадлежи на Китай. Това е общоприетата позиция на цялата китайска нация. Китайският народ е силно решен да поддържа държавния си суверенитет и териториалния интегритет на страната. Сънародниците ни от Тайванския пролив заедно с нашия народ категорично се обявяват в подкрепа на националните ни интереси и достойнство. Това е въпрос на принцип и на чест.

Сънародниците ни от Хонконг, Макао и Тайван, както и отвъдморските китайци, всички те организираха различни действия, с които изразиха подкрепа и защитиха териториалния суверенитет на Китай над Дяо-юдао. Така те категорично заявиха, че позицията на китайската нация е справедлива и заслужена. Така те показваха пред целия останал свят, че миролюбивият китайски народ притежава както решимостта и непоколебимостта, така и волята да се приема и насърчава идеята за държавния суверенитет на Китай и териториалния интегритет на страната си.

ЗАКЛЮЧЕНИЕ

От древни времена Дяо-юдао е неделима част от китайската територия. Китай притежава недвусмислен и неоспорим суверенитет над тази островна група. След като Китай и Япония нормализираха отношенията си и сключиха Договора за мир и приятелство през 70-те години на ХХ в., тогавашните лидери на двете държави, действайки от позицията на по-големия интерес в двустранните ни връзки, стигнаха до важното съгласие и постигнаха консенсус „да оставят спора за Дяо-юдао да бъде разрешен по-късно”.

В последните години обаче Япония едностранно постоянно предприемаше мерки и в частност осъществи т. нар. „национализация” на Дяо-юдао. Това представлява изключително сериозно нарушение на суверенитета на Китай и е в противоречие с разбирането и консенсуса, постигнат от предишните поколения лидери на двете държави. То не само че сериозно заплашва отношенията между Китай и Япония, но също така е доказателство, че тя отказва да приеме постигнатото с победата на антифашистката коалиция в последната световна война и се приема като предизвикателство за произтичащите от нея резултати.

Китай настойчиво умолява Япония да уважава историята и международното право и незабавно да спре всички действия, които подкопават териториалния му суверенитет. Китайското правителство е непоклатимо в решението си да не се отклонява от възприетата вече позиция. То притежава нужните му доверие и възможност да гарантира сигурността на държавния суверенитет и териториалния интегритет на Китай.

ПРЕВОДАЧ: Ивелина ВАТОВА

РЕДАКТОР: Яна ШИШКОВА