ВСИЧКО ЗА КИТАЙ

中国大观园

от Яна Шишкова и приятели на Китай

април 21, 2012

Портрет на художника, но … не по ирландски …

в категория Ивелина Ватова

ИВЕЛИНА ВАТОВА

(Първата част четете тук: http://server27.host.bg/~edax1/china/?p=1836)

В България прекрачи прага на своя юбилей. Далеч от най-близките си. Китаец е. Живее сред нас повече от 15 години. Пътува между Ухан, Пекин и София, но сънува Париж. И до там отскача. По-рядко. За поредната си изложба.

Вечно усмихнат. Поглежда над очилата, изсумтява нещо и говори дълго. Не обича да го прекъсват и знае как да накара околните да го слушат и … да го чуват. Хич не е мълчалив. За китаец даже е много разговорлив. Умее го по европейски. Говори с всички и с всичко – с теб и със себе си, с вятъра, с портрета на красивата китайка, скътан в ателието. А тя наистина е очарователна, събрала топлината на целия свят само в двете си очи. Тъй явно го пази от хорските ỳроки!

Струва ми се, че е попил всичката енергия наоколо. Толкова е подвижен, нервен и немирен. То пък мирен, послушен и заспал художник има ли? Кой ли артист не носи жезъла на бунта скрит в душата си?


Джао Дзиенфей. Абстракционист!

Обитава обикновен панелен апартамент в още по-обикновен периферен софийски квартал, но живее в твърде необикновеното си ателие под самия покрив на стара градска кооперация. На пъпа на София.

Вслушва се в близкия камбанен звън и … разговаря с облаците и небето, които са на по-малко от една ръка разстояние и гледа отвисоко с артистична насмешка тълпите, дето щъкат пет-шест етажа долу под краката му, из тесните централни улички.

Като му писне, слага „традиционната” барета на художника, спуска се по стълбището сякаш е детска пързалка и хлътва в тясното кафене сякаш е на парижкото Площадче на художниците, забито нейде из парижкия Мон Мартр.

Ако и това не му понася, отива да изпие някоя и друга халба бира с българските си приятели в чешкото бистро или да се поразходи с китайските си amies, както им вика, в голямата градска градина с циганските музиканти и шахматните запалянковци. Каза ми, че не говори български, но, мисля, че ме послъга ….

Е, добре, можеше и на китайски. После се смили над мене и тъй забърбори на английски с френско-китайски привкус, че и досега съзнанието ми отказва да преглътне някои негови изречения. А аз питах ли, питах. Чудех се защо е останал цели 15 години в България:

„Дойдох тук, защото имах приятел. Софийският хотел „Родина” стана първият ми български дом. Попадна ми малко списание, гид за галериите тук, посетих всяка от тях. Бяха около трийсетина. Впечатлих се и реших да остана, за да стъпя някъде, на твърда почва. Не познавах българската култура, но видяното ми бе достатъчно да пробвам да покажа моите картини на някой от тези галеристи. Нищо не знаех. Но си рекох, че след като са толкова много, значи изкуството съществува в тази страна, че е във всекидневието й.

Може би в 1996, когато дойдох, икономиката ви да е била лоша, но това не важеше и за културата ви. Мисля, че онова време беше по-добро за българското изкуство. Видях много картини. Така всъщност за първи път се замислих за 80-те години в Китай. Тогава и нашата икономика беше много по-слаба от сега, но днес пък всеки вярва, че художниците ни от онова десетилетие са били по-добри от сегашните. Ние сме били щастливи, че пораснахме през 80-те години в Китай.”

„Първата си изложба в София направих непосредствено преди изложбата си в Париж. Беше в 2006. Годините до нея прекарах доста тихо, четях, изучавах, трупах знания, обменях идеи. Наистина имах нужда от това време. Ако живеех в Париж, нямаше да успея да прочета всичко, както сторих тук. Нито пък бих могъл да преосмисля всичко, което ми беше нужно. Нямаше да успея толкова много да рисувам тихо и спокойно. Моите китайци ми казват „Е, да, това е разумно, прав си, тъй се постъпва”. Защото имаме само един шанс в своя живот. Стъпка по стъпка, защото трябва да опознаеш себе си.”

ххх

„Аз съм белязан”, изтъркулват се три бисерчета, виждам как устните му потреперват. Очите не виждам. Те са се сгушили в прегръдката на очилата му, но имам чувството, че се пълнят със сълзи.

„Родих се и израснах в Ухан, столица на провинция Хубей. Знаеш ли я? Около 10 млн. население и една от най-високите сгради в света. Това е моят роден град. Яндзъ тече през него. (после ще ми покаже албум от лични негови снимки от реката, бреговете, корабчетата и котвите, и аз ще разбера, че никога няма да успее да изтръгне тази котва от сърцето си, то кой ли от нас, колкото и да се скитаме между земята и небето, можем да я изтръгнем от сърцата си?). Там са родителите ми, моето семейство все още е там. Като го спомена, в съзнанието ми изплуват много интересни неща – израснах по бреговете на тази велика река, учех в прогимназията и в гимназията.

Беше времето на културната революция. Изключителен период в модерната история на Китай. Знаеш, от 1966 до 1976. После отидох в провинцията, на село. Имаше и такъв момент – всеки градски младеж беше длъжен да отиде и да поживее сред селяните, да се учи от тях и да работи на полето. Такъв беше законът тогава. От селото заминах в армията. Тъй че и това опознах. След средното си образование две години бях селянин, а после три – войник. Удивително пътешествие, не мислиш ли?

Сега ще ти разкажа най-забележителната история в моя живот: докато бях на село се случи нещо необичайно; започнах да харесвам неща, които по-рано дори и не бях си представял, изобщо не знаех, че могат да съществуват; все пак бях градско момче и кракът ми беше стъпвал само по уличен паваж; въобразих си, че съм селянин, ставах рано и отивах на полето; наслаждавах се на природата, дишах чист въздух с пълни гърди.

Именно по това време реших, че трябва да стана художник, за да мога да рисувам онова, което виждаха очите ми, да запечатам на платно онова, което усещаше сърцето ми. С душата си чувствах нещо, което природата ми подава. То ми протягаше ръка, а аз трябваше просто да протегна моята и да го поема. Не знам какво беше, не знам как се нарича подобно усещане, но сякаш това нещо ме повдигаше, караше ме да стъпвам леко на земята, готов бях да се оставя на неговата сила да ме понесе. Имах чувството, че това нещо ме пази – усещах как аз самият ставах естествен, гърдите ми се изпълваха с надежди. Селяните ми отвориха очите за много неща… А после дойде ред и на войниклъка.

Е, вярно, да си художник и да си войник са две напълно противоположни, може би дори несъвместими неща, но аз бях в трудовите войски и нашите задължения бяха да строим, гражданско строителство. Тогава именно добих някаква представа и за архитектурата.”

Така се оказва, че две плюс три е равно на 60 – толкова са месеците на съзряването му, нужни му да извърви пътя си на градско момче към собствената си житейска самостоятелност. Преход, в който младостта изтласква тийнейджърството, за да отвори врати за следващия миг …

„В 1982, когато се върнах в Ухан, започнах да уча в Колежа по изкуствата. Вече не бях толкова зелен, поназнайвах едно-друго. Две години по-късно започнах да преподавам акварел в университета … Сега когато се връщам в Китай, търся приятелите си от онези години. Като седнем, си казваме „Е, онова време като че ли беше по-добро от сегашното. Тогава може би си вярвахме един на друг, а днес хората не си вярват, не се доверяват дори на най-близките си.”

Все си мисля, че всичко е заради тези пусти пари и заради тази пуста икономика. Не ги обвинявам, но така мисля. Сякаш всички с тъга се връщаме назад в 80-те години, а и тогава не беше лесно, никак не беше лесно.”
Той ми говори за доброто минало, а аз, нали все с разни асоциации си пълня главата, си казвам, че носталгията по отминалите дни не е нито генерационен проблем, нито национален, разбирай български, приоритет. Може би ще се окаже общочовешко поведение, универсална ценност.

„Бях щастливец с тази си работа като учител по рисуване с акварел. Това ми даде шанс да извеждам учениците си извън града, да пътуваме, да ходим и на други места, да се наслаждаваме на природата. Винаги ги извеждах, щом ни се удадеше случай. Тръгвахме на пътешествие не просто до съседното село или град, а и до други светове…. Щастлив бях с учениците си. А и бях млад, почти колкото тях, 7-8-10 години по-голям, какво са, нямаха никакво значение. Ние бяхме истински приятели. Изпитвахме истинската радост да сме заедно, да говорим, да сме сред природата. Човек трябва да изпита подобно чувство на наслада, когато си сред красотата на онова, което Бог е създал. Само тогава може да разбере що е то „да дишаш с пълни гърди, да си свободен”.

Винаги сядах сред студентите и си говорехме за света край нас, за всяко нещо, което ни заобикаля. Случвало се е по цели 6 часа да сме извън дома. Никога не съм им казвал какво да правят и какво да видят. Просто сядахме и гледахме.”

ххх

Джао Дзиенфей продължава да твърди, че и днес абстракционизмът все още е малко популярен в Китай. „ Има го и в моята Родина, не че го няма. Но на Запад е едно, а на Изток – друго. При вас той се крие зад линията върху платното и така се превръща в плод на въображението на една нищо и никаква линия. При нас е скрит в йероглифа.

А калиграфската ни традиция е много древна. Знаеш какво значи, когато нещо се предава от поколение на поколение не векове, а хилядолетия наред. Калиграфията е китайският абстракционизъм. Но си права, че между западния абстракционизъм и нашия йероглиф има нещо общо – това е тя, линията. Няма значение дали ще е дълга и непрекъсната, овална и затваряща някакво пространство, както е при вас, или ще е къса чертичка – една нагоре, една надолу, една надясно, една наляво, леко извита, малко ченгелче, но отворена, от някакъв център навън, към света наоколо, както е при нас. Ние пишем картина, тъй както вие пишете букви. Всеки наш йероглиф е една изрисувана картина. Пълна абстракция за чужденеца. От край време е било така.

Все си мисля, че китайската калиграфия е нещо като мост между старото ни традиционно изкуство и модерното абстрактно изкуство… След културната революция много от китайските художници се заинтересуваха от този тип изкуство, започнаха да експериментират, да правят усилия да адаптират калиграфията към западната модерност.

ххх

„Понякога се чувствам много щастлив, друг път ми е доста тъжно. Обикновено това се случва, когато си мисля с какво се занимаваме всеки ден. Помисли само, ние се оказваме под силното влияние на икономическите обстоятелства. Няма значение къде живеем – на Запад или на Изток. Все едно. Не ни остава време за нищо друго освен да се съобразяваме с конкретната ситуация, да се грижим за семейството си, за най-близките до нас. Нещо се е променило, нещо вече е съвсем различно от онова време.” Прав е, и за да си го докажа, че е така, в главата ми се извъртява поредната асоциация – кръговратът на живота ни е завъртял!

Усещам как душата ми потреперва, но знам, че колкото и да е болезнено съм длъжна, а и вески от нас трябва да се съобрази с него, защото той именно ни кара да мислим за нещата, които сме принудени да свършим и никой не ни пита искаме или не искаме, защото не чакат отлагане, няма кой друг да ги свърши, а и са въпрос на собственото ни физическо оцеляване. За духовното като че ли почти никой не мисли днес?! Сякаш то не съществува?! Толкова сме му обърнали гръб?!

ххх

Европа и Китай. Мъжкото начало се слива с женското. Не случайно все по-често се чува Евразия. Европа е топлината на сърцето, уютът на душата. Затова привлича като магнит този огромен азиатски дракон, Китай. А той като че ли няма нищо против да подири покой в пазвите й. България е малка страна, но нейната култура е част от европейската. „Тук се чувствам добре. Живея в Европа. А за един художник, без значение от коя част на света идва, това е мястото, което пълни тялото и разума му със спокойствие.

Откривам, че все по-често се замислям какво е онова по-различно в изкуството днес.Според мене в съвременното изкуство има повече развлечение, повече забавление, като чувство, като усещане. Това от една страна. От друга обаче, европейската традиция с нейната магическа сила го е привързала силно към религията и няма никакво намерение да го пусне от нея. Помисли само, като отидем в Париж, във Виена или в Рим, навсякъде изпитваме тази обвързаност, тя е витална и вековете не са я разклатили. Докато творбите на модерните художници за малко ни потапят в развлечението, наслаждаваме им се, но скоро се чувстваме много изморени.

Дори моят любим Франк Стела принадлежи на развлекателния бизнес, гледаш платната му, изпитваш някаква наслада, но като напуснеш залата, вече не си спомняш нищо … край, толкоз, в главата ти остава усета за изживяно развлечение. Мисля, че това са двете страни на изкуството. Но има и една трета. Ще я открием при импресионистите. Техните картини са повече развлечение за окото. Малко психологически като че ли се получи. Но помисли само – гледаш, стоиш, гледаш и мълчиш, но щом напуснеш галерията, винаги носиш образите от картините им в съзнанието си … Сезан, Мане, Моне … Сякаш си застанал на нещо като мост. Между онова старото, класическото и днешното, модерното и постмодерното.

Импресионизмът наистина е велико изкуство, но аз имам нужда от нещо по-друго, по-различно … все си мисля как абстрактното изкуство да стане по-религиозно, как като емоция да се натовари с повече вяра, как да го доближим до онова, което наричаме традиционно чувство. Иначе като естетика абстракционистите са много, твърде много. Според мене най-важно е да имаш фигура и пентаграм. Фигурата винаги е в центъра на живота ни. Затова и аз, самият, макар че съм абстракционист, се опитвам да постигам някакви абстрактни фигури.

А пентаграмът, макар и съставен от линии, които пък са в сърцевината на абстракционизма, създава душата на творбата, той е елементът, който я кара да въздейства. Всяка една фигура можем да определим като странна, защото за един зрител тя е една, а друг ще я приеме като съвсем друга, различна. Това именно я превръща в абстрактна. Искам картините ми да са по-оптични, а това означава да са готови да искрят само и единствено в твоето око, да го накарат да заблести, само то и никое друго.”

ххх

Франк Стела и Ван Гог, Салвадор Дали, Анри Матис, Бийтълс и музиката от родната земя – всичко се слива в криволичеща линия, една пътека между черното и бялото. „Образът е по-важен от цвета. Затова съм абстракционист. И обожавам Франк Стела”, ми казва Джао Дзиенфей накрая, когато буквално бяхме изтощени от четири часовия си неспирен за секунда дори разговор. „Абстракционизмът има нужда от пространства, от голямо пространство. Ох, как обичам пространството. То ме прави свободен. До скоро! Пак ще говорим!….”

Защо ли имам усещането, че нашият разговор едва сега започва…

404

Creative Commons License
Публикациите, подписани от Яна Шишкова, ползват условията на Криейтив Комънс лиценз.
Всички останали принадлежат на техните автори!

krasota

Търсене:

Категории:

bodypaint

Навигация:

Учете китайски в 138-мо СОУ

Учи в Китай! Виж как.